Операция „Озирис“

29.

Швейцария

Мека светлина обливаше високите стени на замъка — последните лъчи на слънцето се скриваха зад високите алпийски върхове. Пирамидата във вътрешния двор придоби съвсем различен вид, когато неоновите светлини по ръбовете ѝ се включиха и наситеният лъч на върха на черната стъклена постройка се стрелна нагоре към Полярната звезда: намек за древните египетски богове.

Покрай езерото се появиха други светлини, които свиха по краткия път към замъка и спряха пред портите. Лъскав черен мерцедес със затъмнени стъкла, почти толкова тъмни, колкото боята му. Но в отговор на запитването по интеркома не се показа шофьорът; вместо това стъклото на задния прозорец плавно се спусна, разкривайки единствения пътник на задната седалка.

— Здравейте — произнесе Грант Торн и блестящата му усмивка на филмова звезда проблесна към камерите. — Халид Озир ме покани да посетя Храма на Озирис. И ето че дойдох!

— Какво ви води тук, господин Торн? — попита Шабан с вяла усмивка, която едва успяваше да прикрие презрението и подозрителността му.

Грант се намести удобно на кожения диван в приемната на Озир.

— Дойдох в Швейцария, за да се срещна с някои от спонсорите на следващия ми филм — хората с пари трябва да се ухажват, нали? — ухили се той. — И тъй като съм тук, си помислих, че мога да приема поканата на господин Озир да гледаме заедно някои от неговите филми. Той тук ли е?

— Брат ми е… извън страната — отвърна Шабан.

— О-о-о, жалко! Кога ще се върне?

Шабан го изгледа с крива усмивка.

— Няма да е скоро. Но може би не сте дошли напразно. Тази вечер Храмът ще проведе специална церемония — можете да присъствате. Ако докажете вярата и лоялността си, ще бъдете възнаградени.

— Супер — рече Грант. — Но след като господин Озир не е тук, кой ще проведе церемонията?

— Аз. — Усмивката на Шабан се разшири и се изпълни със самодоволство.

Някой почука по вратата. Влезе едър мъж с посивяла коса: Лоренц, чието лице все още носеше белезите от борбата в Залата на летописите.

— Първият автобус пристигна.

Шабан кимна и се обърна към Грант.

— Трябва да се подготвя за церемонията. Изчакайте тук — някой ще дойде да ви вземе.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Грант, докато двамата мъже излизаха от стаята. Той изчака няколко секунди, след което извади от джоба си телефон, който беше на линия. — Чухте ли го?

— Да — отвърна Нина.

На няколко километра нагоре в долината бяха паркирани два джипа мицубиши шогун и един микробус. Задницата му беше достатъчно голяма, за да побере зодиака, но в момента служеше като импровизиран команден център за отряда от десетимата командоси от специалните части на Висшия съвет за антики.

— Каква е тази церемония? — попита Асад, който ръководеше отряда. Нина само сви рамене, Мейси също не можеше да му помогне. Мъжът се намръщи и се обърна към един от хората си. — Той спомена някакъв автобус. Провери дали нещо се приближава към замъка.

Облеченият в черно войник кимна и скочи от микробуса.

— Нашите спецчасти са оборудвани само за внезапни акции. Ако се окаже, че вътре има повече хора, отколкото очакваме…

— Какво искате да направя? — попита Грант. — Онзи зодиак се намира в една стая, която е пълна с египетски неща — видях го, докато идвах насам.

Асад поклати глава.

— Не можем да направим нищо, докато не получим визуално доказателство, че зодиака е при Шабан. Министърът се изрази съвсем ясно — от дипломатическа гледна точка тази операция е достатъчно рискована.

— Трябваше да дадем фотоапарат на Грант — рече Мейси.

— Мисля, че това щеше да е доста подозрително — възрази Нина. — Грант, за сега е най-добре да не правиш нищо. Не прекъсвай линията; ако се появят някакви проблеми, ще те уведомим, за да можеш да се измъкнеш оттам.

— Да избягам от замъка? Хей, това вече съм го правил в „Екстремни обстоятелства“ — отвърна невъзмутимо Грант.

— Добре, но тук няма да имаш втори дубъл, така че внимавай.

— Добре — отвърна Грант и прибра телефона в джоба си.

Войникът се върна в микробуса.

— Току-що пристигна един автобус — спускат моста, за да влезе — каза той на Асад. — Проверих пътя покрай езерото и видях да идват още.

— Тази церемония се очертава като доста голяма — обади се загрижено Нина. — Какво ще правим?

Асад се намръщи и се замисли.

— Дойдохме, за да проверим дали зодиакът наистина е в ръцете на Шабан. Нека първо се доберем до доказателството.

Нина кимна.

— Еди?

Мерцедесът на Грант беше паркиран до пирамидата, близо до стената, ограждаща двора. Когато един от служителите на Храма отведе Грант при Шабан, шофьорът му остана в колата със затъмнени стъкла.

Този шофьор беше Еди Чейс.

— Тук съм — обади се той по малкия микрофон, свързан със слушалки, напомнящи блутут — с малка камера отстрани. — Какво е положението?

Нина му предаде каквото ѝ беше казал Грант. Еди погледна към портата на замъка и видя, че двете половини на моста се спускат. Когато се срещнаха се чу глух тропот и дрънчене на вериги, след което оттам премина бавно един автобус. Съдейки по лицата, които надничаха през прозорците, той беше претъпкан до максимум. Автобусът спря в другия край на паркинга.

— Боже — рече Нина, наблюдавайки на екрана пътниците, които се изсипаха в двора. — Много са — а идват още автобуси. Как ще успееш да се вмъкнеш вътре при толкова народ наоколо?

— Фасулска работа — отвърна Еди. Той беше наблюдавал пазачите, които патрулираха по кулите — вниманието им беше фокусирано върху тълпата, която се изсипваше от автобуса. Прехвърли се на пасажерската седалка, отвори внимателно вратата и се измъкна навън. Умишлено беше паркирал мерцедеса зад един голям джип; сега просто се шмугна в сенките и остана неподвижен, докато не се убеди, че никой не го е забелязал да излиза. Удовлетворен, той се придвижи напред, докато пред очите му не се разкри целият двор.

Пред него се намираше черната пирамида, от лявата ѝ страна беше спрял автобусът. Вдясно имаше малка декоративна градина — би могъл да използва храстите и дърветата като прикритие, за да достигне до страничния вход на централната сграда.

— Добре, мисля, че мога да вляза, без да ме забележат. На кой етаж се намира зодиакът?

— На третия — отвърна Нина.

— Американският трети или британския трети етаж?

Той се усмихна, когато чу леката ѝ въздишка; различията в терминологията бяха сигурен начин да я подразни.

— Американският, разбира се.

— Значи говорим за втория етаж. Добре. — Той притича до близката кола и се скри зад нея, оглеждайки бойниците, двора…

Изведнъж замръзна на място.

Шабан.

Водачът на култа се появи на входа на централната сграда и се отправи към пирамидата в компанията на трима мъже. Еди разпозна двама от тях: Брома и Лоренц очевидно бяха заели мястото на Кротала като лични бодигардове на Шабан. Третият, който носеше цилиндричен метален контейнер, не му беше познат.

Нина, обаче, го познаваше.

— Еди, виж мъжа с очилата, той е един от учените, които видях в лабораторията.

Еди беше по-заинтригуван от предмета, който носеше мъжът. Върху неръждаемата стомана беше отпечатан някакъв символ. Той присви очи, опитвайки се да го разгадае, докато четиримата мъже се приближаваха към пирамидата.

Изгуби ги от поглед, когато се скриха зад светещия ѝ ъгъл. Но той вече беше видял каквото го интересуваше. Беше разпознал символа: същия, който беше виждал много пъти по време на обучението си в SAS.

Три чифта извити рога, подредени в кръг. Биологична опасност. Цилиндърът представляваше херметичен резервоар.

За биологични агенти.

Той потисна неволното си потръпване. Съдържанието на резервоара не представляваше непосредствена опасност: ако случаят беше такъв, Шабан и последователите му щяха да носят защитни костюми. Но предвид онова, което египтянинът беше казал в гробницата, то имаше потенциала за нанасяне на огромна вреда — а доколкото Еди беше наясно, четиримата мъже вече се бяха имунизирали срещу нея.

Четири години по-рано той беше спрял една биологична атака. Сега трябваше да спре друга.

— Ъ-ъ-ъ… Еди, къде отиваш? — попита Нина, когато той се върна обратно зад джипа.

— Ще взривя лабораторията. На върха на пирамидата се намираше, нали?

— Това… Не сме дошли за това, господин Чейс! — заекна Асад. — Основната ни задача е да намерим зодиака.

— Моят приоритет е да се погрижа един психопат, който се мисли за египетски бог, да не започне да разпространява спори-убийци по света. — Еди проследи култистите, които се отправиха към входа, през който току-що беше влязъл Шабан. Той се зачуди защо не използват най-близката врата на пирамидата, която се намираше срещу подвижния мост, но реши, че няма значение. Онова, което имаше значение беше, че те му осигуряваха начин да влезе вътре.

Асад и Нина продължиха да протестират, но той не им обърна внимание и се вгледа в новопристигналите култисти. За разлика от различните по възраст и пол посетители на сбирките в Ню Йорк и Париж, тук преобладаваха младите мъже, макар и от различни националности. Това ли бяха личните последователи на Шабан от цял свят?

Еди се наведе и притича към колата, която се намираше най-близко до пирамидата, след което хвана микрофона си.

— Така, ще трябва да сваля системата. Не мога да нахълтам вътре с камера на главата.

— Еди, недей! — каза Нина, но той вече беше свалил всичко и го беше напъхал в джоба на якето си.

Тълпата, която наброяваше около петдесетина души, премина покрай него, предвождана от охранители със зелени сака. Всички говореха: тонът беше възбуден, изпълнен с очакване, но Еди като че ли долавяше и тайно злорадство. Каквото и да представляваше тази церемония, тук вече се усещаше атмосферата на победно шествие.

Той хвърли поглед към бойниците, после към пазачите отзад, изчака полезрението им да бъде отчасти закрито от тълпата — после се изправи и спокойно се присъедини към групата, сякаш току-що беше слязъл от колата.

Напрегна се, готов да се сбие или да побегне. Тъй като вече се намираше във вътрешността на замъка, той се съмняваше, че култистите ще се усъмнят в правото му да бъде там, но съпровождащите ги горили можеха да решат, че не му е там мястото…

Никой не вдигна тревога. Младите мъже го изгледаха с любопитство, но продължиха разговорите си. Успокоен, но все още нащрек, Еди пое с групата към пирамидата.

Нямаше следа от Шабан или мъжете, които го бяха придружавали, но във фоайето се виждаше още охрана.

— Всички да чакат тук. Храмът ще отвори скоро — извика един от пазачите, докато фоайето се пълнеше все повече. Друг от охраната повтори предупреждението на френски, след това на арабски. Еди стоеше в края, оглеждайки изходите. В единия ъгъл се издигаше стъклен асансьор, имаше две големи стъклени врати, които най-вероятно водеха към храма, с по две по-малки врати от всяка страна. Едва ли асансьорът беше единственият начин да се стигне до горните етажи — не можеше наблизо да няма и стълбище.

Няколко минути по-късно влезе още една група култисти. После още една. Фоайето бързо се напълни до пръсване. Еди застана до една от страничните врати, докато групата, с която беше влязъл, се придвижи напред, за да направи място за новодошлите. Наблизо стоеше един пазач, но на Еди му стигаше мъжът да се разсее за миг…

Което стана, когато вратите на храма се отвориха. Всички инстинктивно се обърнаха натам — и Еди се измъкна незабелязано през страничната врата.

Както се беше надявал, тя водеше към стълбище със странна ешерова форма, наложена от полегатите стени на пирамидата. Тръгна нагоре по нея и отново включи микрофона.

— Еди! — извика Нина, когато на екрана на монитора се появи нещо различно от дънките на съпруга ѝ. — Време беше! Какво става?

— Съдейки по всичко, Шабан събира вярващите.

— Да, видяхме — три претъпкани автобуса. Имах пред вид какво става с теб? Къде отиваш, по дяволите?

— Нали ти казах — отивам да взривя лабораторията.

— С какво? Нямаш никакви експлозиви — нямаш дори оръжие!

— Мисля, че ще се справя.

Единият от войниците, който стоеше до Асад, примига при равнодушния тон на Еди.

— Какво има? — попита Асад.

Войникът отиде до един от куфарите с оборудване, наблъскани в микробуса и изруга на арабски.

— Господине, липсват два пакета C-4.

— C-4 ли? — попита Мейси, като видя как Асад зяпва изненадано.

— Експлозиви — обясни Нина.

Мейси се дръпна по-далеч от куфарчето.

— Да, взех ги назаем, докато се подготвяхте — обяви Еди така спокойно, сякаш беше взел просто някакъв молив без да пита.

— Чейс! — извика Асад. — Веднага излизай оттам! Не можеш да използваш експлозиви вътре — това ще бъде дипломатическа катастрофа!

— Защо тогава сте ги донесли? — попита Нина в защита на Еди, макар самата тя да споделяше чувствата на египтянина.

Асад я погледна смутено.

— Ами… ако се случи нещо непредвидено.

— Смятайте, че се е случило — каза Еди. — Дипломацията ще е последното нещо, за което да се притесняваме, ако Шабан е превърнал онзи боклук в биооръжие. Ако го унищожа сега, проблемът е решен. Така че се качвам горе, залагам три заряда, грабвам Грант и взривявам къщата, преди въобще някой да се усети, че съм бил тук…

На екрана се видя как той стига до площадката на горния етаж с офиси, пред него се отваря една врата и един пазач го зяпва изненадано.

— Или пък не — рече Еди, докато двамата с пазача се гледаха един друг.

Мъжът се отърси от шока и се опита да го сграбчи, но Еди го удари с юмрук в гърлото и онзи залитна назад. После се хвърли с протегнати ръце към очите на англичанина, но Еди отметна назад глава и срита култиста в чатала, след което го удари в лицето толкова силно, че главата на мъжа се блъсна във вратата. Пазачът се свлече на пода в безсъзнание.

Еди го завлече зад вратата. Осветлението беше слабо, през стъклените стени проблясваше по някой скрийнсейвър. Служителите на „Озирис инвестмънт груп“ и Храма на Озирис или бяха приключили работния си ден, или бяха слезли в храма.

— Еди? Добре ли си? — попита Нина.

— Да, страхотно. — Той издърпа припадналия встрани и го претърси. Пазачът имаше неговата фигура, беше само малко по-висок…

— Нина наясно ли е за тази твоя страна, Еди? — попита го Мейси, когато камерата на Еди показа как той сваля сакото и панталоните на пазача.

— Веселячка — отвърна той. Картината рязко се смени, камерата показа тавана.

— Какво правиш? — попита Нина.

— Не ща да плаша Мейси с онова, което крия в гащите си.

Мейси вече беше свикнала с намеците му и само завъртя очи с въздишка. Нина се усмихна.

— Според мен няма от какво да се страхува.

— Пфу!

— Ти си човекът, който трябва да се страхува — продължи остро тя. — Ако те хванат, ще те ликвидират.

Камерата отново се насочи напред. Ръката на Еди — стиснала пистолет — изпълни екрана.

— Могат да опитат.

— Ще опитат, Еди! Не поемай никакви глупави рискове.

— Нали ме познаваш, скъпа.

— Да, и бих искала да продължа да те опознавам! Внимавай, чуваш ли?

— Ще внимавам. Господин Асад?

— Да? — обади се Асад.

— Пригответе момчетата си. Каквото и да се случи, ще има вълнения — и ще им е нужно нещо повече от сълзотворен газ, за да се справят с тях.

— Разбирам — отвърна не особено доволен Асад. После кимна на войниците и те започнаха да отварят другите куфари и да вадят компактни картечни пистолети FN-P90. — За друг непредвиден случай — обясни той на Нина и Мейси. — Надявам се, че няма да се наложи да ги използват, господин Чейс.

— Това зависи от Шабан, нали? — Камерата се наведе надолу и показа как Еди пъха пистолета под новото си зелено сако, после взема двата пакета C-4 и радиодетонатора им и ги натиква в джобовете си. — Така, готов съм.

— Успех — прошепна Нина.

Еди се върна на стълбището. Отникъде не се чуваха звуци. Той не знаеше колко време ще мине, преди отсъствието на пазача да бъде забелязано, затова побърза да се изкачи на горния етаж.

Имаше само един път, който го отведе до асансьора. Пред вратата му чакаше един мъж; той погледна към Еди, който влезе през вратата към стълбището, и леко се изненада. Еди прикри тревогата си — мъжът не изглеждаше уплашен, а по-скоро учуден от появата му — и му кимна учтиво, държейки главата си леко извита настрани, за да прикрие слушалката. Асансьорът пристигна точно когато го подминаваше; мъжът се качи, без да се обръща назад.

Когато влезе в следващата зала, в носа го удари остра миризма на мая.

— Тук мирише като подмишница на пекар — каза той. Отсрещната стена беше от стъкло, което му даваше възможност да види какво има от другата страна. Лабораторията се намираше точно под върха на пирамидата, стените се срещаха в една точка, над която се намираше прожекторът, който изпращаше лъча си към Полярната звезда.

В залата имаше само един човек, който седеше с гръб към Еди и разглеждаше някакъв предмет на работната си маса.

Един от многото еднакви предмети. Контейнери от неръждаема стомана, всички носещи знака за биологична опасност.

— Мамка му! — изсъска Еди. — Виждате ли това? Тук има поне петдесет от тези гадости!

— О, боже! — прошепна Нина. — Голямото събитие на Шабан не е просто церемония — това е началото. Събрал е всичките си последователи от цял свят… и смята да им даде от спорите, които да отнесат със себе си!

— Толкова бързо? — попита Асад недоверчиво. — Та той напусна гробницата само преди четири дни!

Еди огледа лабораторията, забелязвайки големите казани за култивиране на маята и пещите, в които тя се изсушаваше, за да се извлекат спорите ѝ. Отвореният каноп се намираше в един стъклен шкаф.

— Психопатите милиардери никога не се навъртат край тези неща, нали? — Той забеляза, че пещите се захранват от грамадни резервоари със сгъстен газ. Идеално място за експлозия…

Ако успееше да стигне до тях. Вътрешната врата на лабораторията се отваряше с карта, а прозорците бяха специално направени, за да удържат на биологична опасност — куршум от пистолет щеше само да ги одраска.

— Как ще влезе вътре? — чу той гласа на Мейси, но вече се беше отправил към вратата. Протегна ръка…

И почука.

Тройно подсиленият прозорец абсорбира звука. Той почука по-силно и най-накрая успя да привлече вниманието на учения.

— Отвори вратата — направи му знак Еди да се приближи.

Ученият се намръщи, но се приближи до вратата. Каза нещо, но гласът му почти не се чуваше през стъклото. Еди умееше да чете по устните донякъде, но не можа да разбере нищо и предположи, че ученият говори на чужд език. Въпреки това се усмихна и кимна с глава.

Мъжът отново се намръщи, озадачен, и прокара картата си през ключалката. Вратата се отвори.

— Здрасти — кимна му Еди.

Щом чу гласа му, ученият веднага премина на английски. Акцентът му беше немски.

— Какво казахте?

— Казах, че си прецакан. — Преди онзи да успее да направи каквото и да било, Еди го блъсна силно и удари главата му в дръжката на вратата. Немецът припадна.

— Ъ-ъ-ъ… там ли смяташ да го оставиш? — попита Нина, когато Еди захвърли припадналия мъж под лабораторната маса. — Нали смяташ да взривиш лабораторията?

— Той правеше биологично оръжие, така че да върви по дяволите. — Представяйки си неодобрителното изражение на жена си, което придружаваше леденото ѝ мълчание, той омекна. — Добре де, ще го завлека до стълбите като си тръгвам. Доволна ли си?

— Не, докато не излезеш цял оттам.

Той се ухили, след което се обърна към резервоарите с газ. Между тях имаше празно пространство; той активира детонатора на единия пакет C-4 и плъзна експлозива в цепнатината.

— Хм-м.

— Какво? — попита Нина.

— Вижда се. Чакай малко. — Големите стоманени пещи зад резервоарите бяха отворени. Отиде зад една от тях и напипа под нея газовата тръба. Тя беше мазна и покрита със сажди, но като че ли имаше достатъчно място. Активира детонатора на втория пакет и го напъха отдолу. — Ето така.

— И сега какво?

— Сега — отвърна той, хващайки учения под мишниците, — излизам от пирамидата, натискам бутона и взривявам това проклето място.

— А хората в храма? — попита Мейси. — Няма ли да бъдат смазани?

— Изкушавам се да кажа майната им и на тях, но по средата има два етажа — отвърна той, докато теглеше мъжа към вратата. — Двата пакета C-4 не са достатъчно мощни, за да срутят цялата сграда, освен ако не е направена от кашкавал и лунни лъчи. Но пък върхът ѝ вече няма да е приятно заострен.

— Само гледай да не си вътре — каза Нина. — И не забравяй Грант.

— Хей, технически погледнато, той все още ми е клиент — отвърна Еди, използвайки картата на учения, за да отвори вратата, след което го извлече навън. — Служебната ми автобиография няма да изглежда добре, ако го изгубя, нали? — Той излезе заднишком във фоайето.

Чу се звън.

Асансьорът.

Еди пусна учения и се завъртя, изваждайки пистолета си… Твърде късно.

Откъм стълбите се появиха двама охранители, насочили пистолетите си към него, а от асансьора изскочиха още двама. Брома и Лоренц.

Еди знаеше много добре, че няма никакъв шанс да оцелее в престрелка с четирима, затова замръзна на място и пусна пистолета на пода.

— По дяволите.

— Чейс — каза Шабан, пристъпвайки напред между двамата си бодигардове. Белязаното му лице се изкриви от гняв и садистично удоволствие. — Тъкмо навреме за нашата церемония…