Операция „Озирис“

19.

— Знаеш ли какво, приятел — рече Еди, — гостоприемството ти хич го няма.

— Погледни го откъм хубавата страна — обади се Нина и погледна Озир. — Той поне пръв мина през това.

Водачът на култа беше решил да се изгаври с тях, като завърза Нина и Еди на същото място, където го бяха оставили — в тоалетната на каютата му. Ръцете на Нина бяха завързани към тръбата на умивалника, а Еди се озова в същата позиция като Озир, със завързани зад отпадъчната тръба на тоалетната ръце и глава, наведена над клозетната чиния. Само дето бяха стегнати с въже, а не с вратовръзки; краката им бяха оставени свободни, но един пазач остана при тях цялата нощ, докато Озир и сътрудниците му проучваха зодиака, така че не успяха да се възползват от това си предимство.

— Не ти ли е удобно, Чейс? — попита Озир. — Лошо.

До него застана Шабан, разтърквайки очите си.

— До никъде не сме стигнали със зодиака, Халид. Само си губим времето.

— Отговорът трябва да е там — отвърна Озир. — Тя го намери, значи и ние ще можем.

Шабан се усмихна подигравателно на Нина.

— Жалко, че не си я слушал тогава. Щом са наясно как да намерят пирамидата, ще се наложи с мъчения да измъкнем тази информация от тях. — Нова подигравателна усмивка, този път към Озир. — Ако не беше заинтересуван само от това как да я вкараш в леглото си…

Лицето на Озир пламна от гняв.

— Млъквай, Себак! Сами ще намерим пирамидата. Няма нужда да се стига до предизвикване на болка.

— Какво знаеш ти за болката? — процеди през зъби Шабан, приближавайки се към лицето на брат си. Белегът на бузата му запулсира.

Надвисна неловко мълчание, после Озир леко отстъпи назад.

— Сами ще намерим пирамидата — настоя той. — Тези двамата ще ги… погребем в морето. Но първо ни чака друга работа — състезанието.

— Ти върви — отвърна презрително Шабан. — Аз ще остана тук и — той се усмихна жестоко — ще обсъдя учтиво местонахождението на пирамидата с доктор Уайлд. — Нина се напрегна.

Озир поклати глава.

— Очакват да си там с мен.

— Кажи им, че съм болен.

— Себак! Това е за храма — и ти идваш с мен. — Той го погледна втренчено. Този път отстъпи по-малкият брат, макар сухожилията на врата му да се издуха. Озир се обърна към бодигарда: — Наблюдавай ги, докато се върнем. — Мъжът кимна и седна на стола, поставен срещу вратата на банята, а Озир и Шабан излязоха.

— Кога свършва състезанието? — попита Нина.

— В четири часа — отвърна Еди. — Сега колко е?

Тя се изкриви, за да погледне часовника си.

— Наближава десет.

— Хей! — извика пазачът и вдигна своя МР7. — Не мърдайте. И никакви разговори!

Нина отново коленичи, без да сваля очи от пазача. След няколко минути вниманието му започна да се разсейва и дулото на оръжието му се отмести от пленниците, когато плъзна поглед по богато обзаведената каюта.

Нина се възползва от разсеяността му и погледна през рамо. В ъгъла имаше малка козметична ножичка — един от предметите, които Озир разпиля по пода, когато Еди го блъсна в банята. Беше я забелязала още докато я връзваха. Сега, след като ръцете ѝ бяха здраво пристегнати към тръбата, единственият начин да я достигне, беше с крака. Но нямаше как да го направи, без пазачът да забележи.

Разполагаше с шест часа да намери начин…

Възможността ѝ се разкри след цели четири мъчителни часа.

Пазачът също беше почитател на автомобилните състезания. С наближаването на старта той включи големия плазмен телевизор. Позицията му на стената го накара да премести стола си встрани, за да може да вижда едновременно с това и пленниците, раздвоявайки вниманието си.

— Добре ли си? — прошепна Нина. Гласът ѝ беше заглушен от рева на автомобилите, застанали на стартовата решетка.

— Коленете адски ме болят — чу се глух отговор. — Но пък има нещо друго — не съм жаден.

Тя сбърчи нос.

— Много си гаден, Еди! — Погледна към пазача; той надничаше към банята, но очевидно беше повече заинтригуван от състезанието. — Виж какво, в ъгъла има едни ножици. Ще се опитам да ги ритна към теб, когато пазачът не гледа.

Той извърна глава колкото можа.

— Ако успееш да ги избуташ до краката ми, ще опитам да ги блъсна зад тоалетната чиния с коляно. Но не мога да си мърдам ръцете. Ако ги запратя твърде далеч, край с нас.

— В такъв случай трябва да успеем от първия път, нали? — Тя му се усмихна; Еди ѝ отвърна.

— Направи го като започне състезанието — каза той. — Обикновено на първия завой в Монако винаги стават катастрофи — а повечето хора чакат тъкмо тях.

— Трябват ми само няколко секунди. — Нина наблюдаваше пазача; той беше зяпнал телевизора и само от време на време хвърляше по някой поглед към банята. Коментарите бяха на френски, но тя го владееше достатъчно, за да разбере, че колите правят загряваща обиколка, преди да започне самото състезание.

Тя премести тежестта на тялото си върху едното коляно и много бавно изпъна крак. Мускулите ѝ се разтегнаха болезнено. Пазачът я погледна; тя замръзна, уплашена, че е видял какво прави, след което подчертано бавно разкърши врат, все едно се е схванала. Той се намръщи и отново се обърна към телевизора.

Гласът на коментатора стана по-напрегнат, когато колите се наредиха на старта. Нина протегна крак колкото се може повече.

— Готов ли си? — прошепна тя.

Еди леко се повдигна на пръсти.

Състезателите заеха местата си в стартовата решетка. Пазачът се наведе напред, вперил напрегнат поглед в екрана. Двигателите зареваха при появата на червените светофари.

— Un, deux, trois, quatre, cinq… — Коментаторът замлъкна в очакване. — Allez!12

Ревът на двигателите премина в многотонален писък и колите се отлепиха от местата си.

— C ’est Virtanen, Virtanen! — извика коментаторът. Пазачът една не падна от стола от въодушевление, когато пилотът на тим „Озирис“ поведе колоната. — Oh! Oh. Mollard c’est ecrase!13

Някой се беше разбил на първия завой. Пазачът подскочи и в този миг Нина протегна крак и ритна малката ножичка.

Въпреки екшъна на големия телевизор, пазачът улови рязкото движение с крайчеца на окото си. Той се извърна с вдигнат пистолет в мига, в който Еди покри ножичката с крак и с насочен към Нина пистолет влетя в банята.

— Казах ти да не мърдаш!

— Схванах се! — изпъшка Нина, размърдвайки се. — Кракът ми се схвана, боли! Не стреляй, не стреляй!

— Връщай се на мястото си! — Тя се подчини. Притиснал пистолет към тялото ѝ, той се наведе да провери дали все още е завързана, след което се обърна да огледа възлите на Еди. Всичко беше наред. — Не мърдайте — заповяда им той и се върна в каютата. След няколко подозрителни погледа към банята той се обърна към телевизора.

— Хвана ли я? — прошепна Нина.

Еди повдигна единия си крак, разкривайки ножичката. След това бавно и внимателно го свали, за да избута ножичката напред. Върна го в първоначалното му положение, за да повтори упражнението. След една минута ножичката се озова точно пред коляното му.

— Сега идва трудната част — промърмори той. Изкриви се леко на една страна. — Така, да видим…

Вдигна рязко коляното си нагоре.

Ножичката се плъзна по полирания под и се блъсна в задната стена. Еди примижа, но звукът от телевизора беше заглушил издрънчаването. Той протегна пръсти към нея.

Не му достигнаха няколко милиметра.

— Мамка му! — изръмжа той. Въжето, с което бяха вързани ръцете му, беше опънато до крайност; повече не можеше да се приближи. А ако се размърдаше в опит да пъхне ръце през примките, пазачът щеше да забележи.

Трябваше да рискува. Той леко се наведе напред, вдигайки задника си във въздуха.

Изглеждаше доста непристойно, но свърши работа. Допълнителната тежест помогна за промушването на китките му през примката на въжето. Косъмчетата се накъсаха и въжето протри кожата му, но пръстите му се намираха само на няколко милиметра от…

— Хей! — Пазачът изтича към банята точно когато Еди достигна ножичката и я стисна в юмрука си. — Лягай долу!

— О, по дяволите! — изпъшка Еди, когато онзи го ритна. — Цял ден стоя така, направо ще се пръсна! Пикае ми се!

Пазачът се засмя.

— Намираш се на точното място! — Без да спира да се смее, той провери въжетата. Удовлетворен от състоянието им, накрая се върна на стола си.

— Добре ли си? — попита тихо Нина.

— Не ми облекчи болката в гърба, но пък взех ножицата. — Той я завъртя в ръката си, отвори я колкото се може по-широко и притисна острието до въжето. — Ще отнеме обаче доста време.

Започна да реже. Малкото острие и схванатата му ръка затрудняваха работата, но нишките на въжето постепенно започнаха да се късат. Минаха десет минути; двайсет. Пазачът оставаше погълнат от състезанието, Виртанен се бореше да запази първото си място. Изтече половин час. Състезанието напредваше, часът на завръщането на Озир и Шабан наближаваше…

Еди леко изпъшка.

— Еди? — прошепна Нина. — Готов ли си?

— Да — отвърна той, подпъхвайки палец под въжето. Нишките се разкъсаха и то се отпусна. Еди освободи китката си и бързо развърза другата си ръка. — Проблемът е, че все още сме затворени в тоалетната и ни охранява мъж с пистолет. Можеш ли да го накараш да дойде тук?

— Ще се опитам.

Нина отново повдигна крак и изстена приглушено. Пазачът се изправи, раздразнен от прекъсването.

— Казах ти да не мърдаш! — озъби се той, влизайки в банята.

— Моля те — каза тя с изкривено от болка лице, — кракът ужасно ме боли, вече не мога да издържам!

— Няма да ти се наложи — отвърна той с язвителна усмивка и я блъсна отново на земята. Прегледа китките ѝ, след което се наведе да провери въжетата на Еди.

Такива нямаше.

Ръката на Еди се изстреля с бясна скорост и заби ножичката право в окото му.

Нямаше никакво значение, че острието беше дълго само два и половина сантиметра — цялата ножичка хлътна в черепа на пазача. Болката и шокът го заковаха на място — достатъчно дълго, за да може Еди да се претърколи настрана и да го събори на земята. Разнесе се зловещо хрущене, когато главата на мъжа се удари в лоста за пускане на водата, и той се свлече върху тоалетната чиния.

Еди натисна главата му във водата. Грабна оръжието му и побърза да развърже Нина.

— Успешно изкъпан — рече той, ухилен до уши.

Тя завъртя очи.

— Мъртъв ли е?

— След всичко това? Надявам се. — Цикълът за измиване приключи, водата около полупотопената глава на мъжа порозовя. Еди го погледа няколко мига, за да се убеди, че от носа или устата му не излизат мехурчета, след което провери пистолета. Той беше напълно зареден: двайсет патрона. — Така е по-добре. Все пак не сме в шибания деветнайсети век, какво ще си играем с разни револвери.

Нина се изправи с благодарност и разтърка схванатите си крака.

— Какъв е планът?

— Същият като снощи. Връщаме се на брега, намираме Мейси, намираме пирамидата. И застрелваме всеки, който ни се изпречи на пътя. Как ти се струва?

— Предпочитам да се разминем с частта за стрелбата, но всичко останало ми харесва. — Тя влезе в каютата, извади личните си вещи от чекмеджето, където бяха прибрани, и се обърна към вратата. Изведнъж промени решението си и вместо това отиде в стаята със зодиака. Озир и останалите бяха работили върху него цяла нощ; наоколо бяха разпръснати нови записки. Тя взе една снимка на целия релеф и я пъхна в джоба си.

— За всеки случай — каза тя на Еди, който я чакаше нетърпеливо до вратата. — Едва ли Озир ще ни даде втора възможност да го видим.

— Продължавам да смятам, че трябва да натрошим това нещо — каза той, оглеждайки коридора. — Така, най-краткият път до долу е да скочим през парапета на задната палуба. Готова ли си за това?

— Ще се справя — отвърна тя и докосна главата му. Единственото лечение, което беше получил, след като го простреляха, беше голямо парче лейкопласт върху раната; сега то бе почерняло от засъхналата кръв. Това означаваше, че кървенето е спряло, но раната имаше нужда от почистване. — А ти?

— Ще оцелея. Добре че не ме улучи в лицето — щеше да ми съсипе готината физиономия. — Лицето му се изкриви в усмивка. Тя се усмихна в отговор. — Готова ли си?

Тя кимна. Еди излезе в коридора и бързо се придвижи към стъклената врата. Две от момичетата на Озир се излежаваха по бански на долната палуба, а край тях трима от екипажа на яхтата гледаха състезанието по телевизията. Двама от мъжете бяха въоръжени.

— Така, дотук с плана за незабелязаното промъкване до лодките. — Той вдигна пистолета. — На три скачаме и двамата. Щом се озовеш там, тичаш до лодката, която е във водата, палиш я и не се спираш пред нищо. Така или иначе ще ни убият — ако ни хванат отново, няма да имаме втори шанс. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — съгласи се неохотно Нина. — Но ще ти кажа нещо.

— Какво?

— Вече не съм депресирана.

— Да, няма друг лек, който така да те стимулира, както смъртоносната заплаха, нали? — Те се целунаха и Еди отвори вратата. — Така. Едно, две, три — давай!

Те излетяха навън под яркото средиземноморско слънце и хукнаха към парапета.

Падаха поне три метра; приземяването на Нина беше болезнено твърдо и тя се строполи на земята. Еди се представи много по-добре; приземи се с жабешко приклякване и бързо отскочи. Едната от жените изпищя, другата ги погледна с тъпа изненада. Мъжете наскачаха, въоръжените измъкнаха оръжията си.

Автоматичният пистолет на Еди затрака, заглушените изстрели оставиха кървави дупки по гърдите и на двамата.

Зад гърба му се разнесе шум…

Той се завъртя и изстреля още един откос в мъжа под балкона. Онзи падна върху опръсканата с кръв преграда и пистолетът излетя от ръката му.

Нина го взе.

— Добре ли си? — попита Еди. Тя кимна. — Хубаво. Отивай при лодките! — След като тя тръгна, той се обърна към останалите живи. Пискащата жена вече крещеше пронизително, а приятелката ѝ продължаваше да го гледа озадачено. Невъоръженият мъж беше забил очи в оръжията на мъртвите пазачи. — Можете ли да плувате?

Тримата кимнаха утвърдително.

— Добре. Имате три секунди да започнете! — Той махна с пистолета към морето. Те го разбраха и без да чакат повече обяснения скочиха през борда.

Еди хукна след Нина. Щом стигна до стълбите към дока, отново насочи пистолета си към яхтата. Появи се друг мъж със зелено сако, който зареждаше автоматичния си пистолет. Еди го простреля и той падна. В пистолета му оставаха само пет патрона. Еди го хвърли и грабна друг от ръцете на най-близкия мъртвец.

Нина огледа лодките и видяното не ѝ хареса. И двата скутера бяха извадени от водата, единствената възможност за бягство бяха джетовете.

— Еди, надявам се, че можеш да управляваш тези неща, защото аз нямам никаква представа!

— Просто запали един! — Той стреля няколко пъти, за да принуди екипажа да се прибере в яхтата, след което скочи при Нина. — Аз ще карам!

Тя запали двигателя и погледна загрижено към един ярък стикер, който предупреждаваше за силната подводна струя.

— Тук пише, че трябва да носим неопренови костюми!

— Да, трябва да облечем и спасителни жилетки, но ще се разминем и с тях! — Той се метна на седалката пред нея. — Дръж пистолета и не падай!

Тя стисна оръжието и здраво го хвана през кръста. Той завъртя дросела и джетът се стрелна по водата, вдигайки цяла стена от пръски.