Операция „Озирис“

20.

Озир стоеше до прозореца на ВИП залата, почти залепил лице в стъклото, докато отдолу профучаваха водачите в надпреварата — начело с Мика Виртанен.

— Да! — изкрещя той и размаха триумфиращо юмрук. ОИГ едва от две години бяха основни спонсори на някогашния второкласен тим „Монарх“, но резултатите вече говореха сами за себе си — а победата в Монако, най-престижното от всички състезания, щеше да постави Храма на Озирис в центъра на общественото внимание.

Шабан седеше зад него, като едва обръщаше внимание на ставащото. Телефонът му иззвъня и той се заслуша в обезумелия глас от другия край на линията. След няколко секунди скочи на крака.

— Халид!

— Не сега. — Озир махна презрително с ръка.

— Халид — повтори Шабан; гневът в гласа му привлече вниманието на брат му. — Яхтата.

— Какво има?

Шабан го дръпна по-далеч от останалите гости в залата.

— Уайлд и Чейс са избягали.

Озир го погледна смаян.

— Какво?

— Убили са няколко от хората ни и са откраднали един джет.

— Кога… Кога се е случило това?

— Преди секунди — току-що са се измъкнали.

Озир се опита да реши какво да прави по нататък, но единственото, което успя да каже, беше:

— Трябва да ги спрем.

— Аз ще се погрижа за това. — Шабан се обърна и вдигна телефона си.

Озир го докосна по рамото.

— Дискретно. Без проблеми. Не тук — каза той умолително.

— Това зависи от тях. — Шабан се свърза с капитана на „Слънчев барк“. — Изпратете всичките си хора след тях. Вземете тендера и ги пресрещнете в пристанището. Ако се наложи, ги подгонете с яхтата — трябва да бъдат спрени. На всяка цена! — Той прекъсна линията и изгледа неодобрително Озир, преди да излезе от стаята.

Откритото море беше достатъчно бурно, за да създаде проблеми за всеки съд, който не бе достатъчно голям — а за хората, намиращи се в нещо толкова малко като джет, преживяването напомняше возене в ролеркостър.

— Господи! — извика Нина, когато тяхното кавазаки превали една вълна и се озова за миг във въздуха, преди да се стовари тежко в браздата между следващите две. — Не можеш ли да го държиш само върху водата?

— Само ако държиш да ни хванат — отвърна Еди. Той погледна назад. Един джет вече ги беше подгонил, в момента пускаха единия скутер във водата, а и самата яхта набираше скорост и водата под носа ѝ се пенеше. — О, страхотно! Този тип си има собствена частна флотилия!

Нова вълна ги подхвърли към небето; Еди се бореше да попречи на скутера да се преобърне при падането. Пред тях изникна друга голяма яхта; той рязко зави към кърмата ѝ, насочвайки се към входа на пристанището, който се намираше зад флотилията скъпи плавателни съдове.

Нина се огледа. Преследващият ги джет бързо напредваше, а и скутерът скъсяваше разстоянието помежду им.

— Мисля, че онзи е по-добър шофьор от теб — каза тя, когато преследващият ги скутер се вряза чисто в една прииждаща вълна, без да губи скорост.

— Адски мразя фукльовци — изръмжа Еди, забелязвайки, че другият джет ги настига бързо, както и че водачът му е въоръжен.

Зад редицата закотвени яхти се мерна нещо цветно. Еди веднага се досети какво е и се насочи към него.

— Какво правиш? — попита нервно Нина, когато префучаха покрай входа на пристанището. Преследвачите им смениха курса, за да ги пресрещнат и скъсиха разстоянието още повече.

— Когато ти кажа, искам да се наведеш. Ама много, много ниско!

Бяха се устремили директно към носа на първата яхта.

— Да не се каниш да го блъснеш!

— Не, целя се по-ниско — но всъщност ще бъдем още по-близко до нещо друго!

— Какво имаш… — Иззад яхтата се появи една моторница в червено и бяло, която прогърмя успоредно на редицата закотвени яхти. — Мили боже!

Мъжът на другия джет вдигна пистолета…

— Наведи се! — изкрещя Еди и се снижи колкото можа зад кормилото. Нина го последва.

Джетът прелетя покрай яхтата, пропускайки на косъм кърмата на моторницата и минавайки под въжето за теглене на водните ски, които се движеха в килватера ѝ.

Преследвачът им направи завой, за да ги последва. Пръските вода скриваха въжето и когато той го видя, вече беше твърде късно…

Въжето го преряза точно под брадичката. Джетът продължи да се движи напред, а водачът му излетя от седалката с пукот на пречупен гръбнак, завъртя се около въжето и падна с плясък във водата. Скиорът се блъсна в тялото, излетя във въздуха така, сякаш се бе блъснал в рампа и спря, полупотънал във водата.

Еди зави към входа на пристанището. Скутерът на „Слънчев барк“ сви покрай закотвените лодки и ги последва.

От пристанището се зададе друга моторница в зелено и златно. Това беше тендерът на яхтата и на борда му се виждаха двама мъже. Щом се озова в открито море, той зави рязко и се отправи към тях.

Пътят им беше отрязан.

Еди взе решение за части от секундата и обърна джета към армадата на милионера. По-големите лодки бяха по-мощни, но неговото кавазаки ги биеше по маневреност. Ако успееше да се промъкне между неподвижните съдове, щеше да спечели достатъчно преднина, за да се отправи към пристанището…

По дяволите!

Планът му нямаше да мине. „Слънчев барк“ се движеше към входа на пристанището. Ако се опиташе да избяга от двете по-малки лодки, яхтата щеше да блокира пътя му.

Скутерът скъсяваше дистанцията помежду им. Тендерът също се движеше все по-бързо, разбивайки вълните.

Всички пътища за бягство бяха отрязани — освен ако не успееше да си пробие друг.

Нина се вкопчи в Еди, когато той зави рязко за пореден път и се отправи към тендера.

— Хей, хей! — извика тя, сочейки с пръст бързо приближаващата се лодка. — Лошите!

— Знам!

— Тогава се махай от тях!

— Довери ми се! — Той направи бърза маневра в търсене на идеалната вълна.

Един от мъжете в тендера се изправи, хвана се с една ръка за предното стъкло за опора, а с другата вдигна пистолет и се прицели.

Еди видя една дълбока бразда във водата и вълната, която се надигаше над нея, на една линия с тендера.

— Дръж се!

Той се наведе, даде газ, джетът се стрелна към вълната…

И излетя във въздуха.

Мъжът тъкмо се накани да стреля, когато джетът изведнъж се изгуби от погледа му под носа на тендера — само за да се появи отново и да се стовари върху предницата на лодката.

Стиснал здраво кормилото, Еди се наведе и се плъзна напред. Малкият джет разби предното стъкло и помля борда на тендера, премазвайки кормчията в облегалката на седалката, а силната му въздушна струя накара стрелеца да залитне назад като ударен с бейзболна бухалка.

Джетът се стовари отново във водата и само здравата хватка на Нина я спаси да не излети. Двигателят се задави и се закашля, преди да поеме още вода с витлото си и кавазакито отново да се устреми напред.

Оставен на самотек, тендерът продължаваше да се движи с пълна скорост напред. След като кормчията беше убит, стрелецът се опита да овладее управлението, сграбчи кормилото и го завъртя… навлизайки директно в курса на скутера, който се опита да завие, с надеждата да избегне сблъсъка.

Носът му се заби в борда на тендера и двете лодки се взривиха. Във водата нападаха натрошено дърво и парчета фибростъкло. Горящи отломки се посипаха върху околните яхти.

Нина се извърна и погледна останките от катастрофата, но Еди гледаше съсредоточено пред себе си. „Слънчев барк“ почти бе стигнал до входа на пристанището.

— Дръж се!

Тя забеляза хората в зелени сака на главната палуба — всичките бяха въоръжени.

— Ще ни застрелят!

Той подкара джета успоредно на вълнолома.

— Застреляй ги първа!

— Никога няма да ги улуча!

— Не е нужно — просто ги накарай да наведат глави, за да не улучат нас!

Нина насочи своя МР7 срещу бързо приближаващия кораб.

— О, боже, толкова мразя оръжията! — Тя примижа и натисна спусъка.

Пистолетът подскочи в ръката ѝ и затрака скоростно. Стреляйки с една ръка от движещо се превозно средство, тя нямаше възможност да се прицели, но предвид размерите на мишената ѝ, това нямаше особено значение. По девствено белия корпус на „Слънчев барк“ се появиха черни точки, пръсна се едно стъкло. Мъжете налягаха по палубата.

— Спри, спри! — извика Еди. — Не ги изстрелвай всичките! — Приближаваха края на вълнолома. Той направи остър завой наляво, разминавайки се на косъм с бетона.

Пред тях се разкри пристанището и блесналото под слънцето Монако. Еди се насочи към вътрешното пристанище; тукашните високи кейове бяха предназначени за търговски кораби и лайнери, а не за малки джетове. Трябваше им по-нисък док, за да могат да слязат на брега.

Нина погледна назад.

— О, по дяволите! — „Слънчев барк“ се намираше точно зад тях, носът му пореше водата като лъскаво острие и бързо скъсяваше дистанцията. — По-бързо! Сериозно ти говоря, ускори!

— Това е реактивен скутер, не реактивен самолет! — оплака се Еди. — Ако някой си подаде главата над парапета, пръсни я!

Нина се изви неудобно на седалката и насочи пистолета към приближаващия се нос. Видя как някакъв мъж се подаде над страничния парапет и забеляза джета. Тя стреля два пъти и той побърза да се скрие.

Влязоха във вътрешното пристанище. Еди зави към северозападния му край — и установи, че към тях да се приближава нова заплаха. Този път не бяха хората на Озир; една полицейска лодка с пуснати сирени пореше водата. Хаосът извън пристанището неизбежно беше привлякъл вниманието им.

— Гръм и мълнии!

— Имаш ли приятели в полицейското управление на Монако? — попита с надежда Нина. Липсата на отговор ѝ беше достатъчна. — Явно не!

На носа се появиха още фигури, насочили пистолетите си към тях…

Нина стреля първа. Един от мъжете отскочи рязко; другият беше улучен в рамото. Той се завъртя назад, пръстът му конвулсивно натисна спусъка…

И изпрати серия бронебойни куршуми към яхтата.

Прозорецът на мостика се пръсна на парчета, а капитанът, който стоеше зад щурвала, беше улучен право в челото. Той се стовари върху таблото, мъртъв, натискайки дросела до край. И понеже всички останали членове на екипажа се намираха на палубата, опитвайки се да застрелят Нина и Еди, до него нямаше никой, който да поеме управлението…

Полицейската лодка промени курса си, за да сложи край на преследването. Еди се стрелна зад нея. Той забеляза някакъв полицай, който стоеше на кърмата и вдигаше пушката си.

— Наведи се! — предупреди той Нина и се обърна назад, за да види кога ще стреля мъжът.

Не последваха изстрели. Вместо това полицаят се наведе отчаяно през парапета, а колегата му скочи от носа на катера.

Миг по-късно „Слънчев барк“ връхлетя върху по-малкия съд и го разсече на две. Резервоарът на разбитата лодка се взриви, а яхтата профуча през огнената топка, продължавайки сляпо да следва джета. Един от хората на Озир се хвърли в морето от предната палуба миг преди пламъците да я обхванат.

— Господи! — проплака Нина. — Да не са полудели?

Еди отново направи завой и се отправи към малкия проход между два претъпкани кея. Яхтата не го последва.

— Мисля, че никой не я управлява.

— Какво? Но аз само раних онзи мъж!

— Не се оплаквам!

„Слънчев барк“ премина покрай тях; всички намерения на екипажа да застреля бегълците бяха заменени от инстинкт за оцеляване и те наскачаха в морето. Яхтата се отправи директно към група малки, но скъпи морски съдове в ъгъла на пристанището, и вниманието на хората в тях рязко се отклони от състезанието към бързо приближаващото се към тях чудовище. Те се разбягаха с крясъци по подвижните мостове.

— Приготви се да тичаш — каза Еди на Нина. — Щом стигнем до сушата, хукваме и няма да спираме, докато не се отдалечим поне на осемстотин метра!

Джетът се изстреля нагоре по хелинга и продължи да се движи, стържейки по бетона. Пред тях изникнаха предпазните бариери: пистата минаваше точно покрай пристанището. Еди дръпна силно ръчката за управление, но извън водата кавазакито беше неуправляемо. То се блъсна в гофрирания метал и двамата му пасажери бяха притиснати болезнено към таблото.

Един от охраната на състезанието забеляза неочаквания сблъсък и се затича към тях — но след миг замръзна на място, забелязвайки пушещия „Слънчев барк“, който се блъсна в пристанището с трийсет мили в час.

Малките яхти се разпаднаха в огнени облаци от отломки, доскоро струващи милиони долари. Една по-голяма лодка се преобърна настрани — а мегаяхтата премина по нея и се стовари върху кея, разкъсвайки предпазните бариери. „Слънчев барк“ се плъзна напряко по пистата като стоманена стена и със скърцане спря точно пред трибуната със зрителите.

Мика Виртанен продължаваше да води колоната. Той ускори след шикана, който се намираше в северната част на пристанището — само за да открие висока бяла бариера там, където очакваше да види завой. Съдиите се окопитиха и трескаво започнаха да размахват предупредителни флагове, но за финландеца вече беше твърде късно.

Той натисна спирачките, колата му се плъзна покрай мястото, където се намираха Нина и Еди, и се завъртя, преди задницата на болида да се забие в корпуса на яхтата. Още милион долара от парите на тим „Озирис“ се превърнаха в отломки — а онова, което остана от болида, се превъртя няколко пъти по пистата и спря. Все пак дизайнерите на колата си бяха свършили перфектно работата; замаян, но невредим, Виртанен повдигна с трепереща ръка визьора на шлема си и примига към хората зад бариерата.

Нина побутна Еди.

— Помниш ли като ми каза да бягам, щом стъпя на сушата?

— Моля? А, вярно! — Те хукнаха, а на мястото на катастрофата се събираха все повече и повече съдии.

— Вие ли предизвикахте това? — Мейси посочи изумено екрана на телевизора. — Господи! Тук сигурно има потрошени яхти за най-малко сто милиона долара!

— Казах на Озир, че ще му струва скъпо — отвърна Нина, оглеждайки внимателно фоайето на хотела. Целта на оградите около пистата беше да държи зрителите встрани от нея; отдалечаването не беше представлявало проблем, единственото притеснение, докато отиваха към площада пред Казиното, беше, че полицията ги търси. Засега никой не ги беше разпознал — до мига на зрелищната катастрофа на „Слънчев барк“ камерите бяха следили състезанието, а не пристанището — но все пак тя искаше да напусне княжеството колкото се може по-бързо. Ако не друго, поне няколко гневни застрахователни компании щяха да искат главите им.

— Жалко за Мика. Горкото момче. Наистина си мислеше, че ще спечели.

Еди я изгледа странно.

— Я чакай, да не би да си разговаряла с Мика Виртанен?

Тя се ухили.

— Дори повече. — Те постепенно осъзнаха какво има предвид и тя продължи: — Какво?! Нямах никакво намерение да се скитам по улиците, след като казиното затвори. Откъде мислите, че се сдобих с това? — Тя им показа скъпото кожено яке в цветовете на тим „Озирис“, което беше облякла върху лъскавата рокля.

— Нали не си го откраднала? — попита Еди.

— Разбира се, че не! — отвърна обидено тя. — Подарък ми е. Знаете ли, много е бърз на пистата, но в леглото…

— Добре, чух достатъчно — побърза да я прекъсне Нина.

— Между другото, добре се представи в казиното — каза Еди на Мейси. — Онази горила щеше да ме размаже, ако не го беше спънала.

Мейси се усмихна.

— Просто се сетих за думите ти, че винаги трябва да съм готова за действие — и реших, че край вас винаги го има.

— За съжаление — отвърна Нина с гримаса. — Но не му обръщай внимание. Има и по-важни неща. — Тя извади снимката на зодиака от джоба си и я показа на Мейси. Макар и омачкана, тя беше достатъчно ясна, за да се видят детайлите на боядисания релеф. — Мисля, че разбрах къде е пирамидата. Намира се някъде край Абидос. — Тя бързо обясни откъде си е направила този извод.

Мейси разгледа удивено снимката.

— В това има логика. Гробът на Озирис е трябвало да бъде в Абидос — никой никога не го е намирал, но египтяните вярват, че трябва да е наблизо. Всички фараони от Първата династия са били погребани там, за да са близо до Озирис. Предполагате, че пирамидата е някъде на запад? — Нина кимна. — Това също съвпада. Смята се, че западната пустиня е мястото, където отиват мъртвите, за да влязат в Подземния свят, мястото, където слънцето залязва.

— А „второто око на Озирис“? Това да ти говори нещо?

Мейси се намръщи и се замисли.

— Второто око? Не знам. Освен ако… — Очите ѝ се разшириха. — Освен ако не е нещо в Озириона.

— В кое? — попита Еди.

— Озирионът е сграда, която е трябвало да бъде копие на гробницата на Озирис.

— Втора гробница? — осъзна Нина. — Второ око. И ако то гледа в посока към сребърния каньон…

— … тогава сме намерили пирамидата — завърши изречението ѝ Еди. — Значи се връщаме там!

— Бъдете сигурни, че ще сътруднича на властите в разкриването на отговорните за тази катастрофа — каза Озир на новинарския екип. — Днес беше ужасен ден за спорта, за тим „Озирис“, за Мика Виртанен — и лично за мен самия, както бихте могли да предположите.

— А какво ще кажете за съобщенията, че на яхтата ви се е водила престрелка? — попита репортерът, доволен, че има далеч по-интересна история от обикновен спортен репортаж.

Озир впрегна всичките си актьорски умения, за да запази неутрална физиономия.

— Не знам нищо по въпроса, само онова, което ми разказа полицията. А сега благодаря и моля да ме извините. — Той се оттегли във ВИП залата, но репортерът не спря да му задава въпроси, докато вратата не се затвори под носа му.

Шабан и Кротала го чакаха.

— Е? — обърна се към тях Озир.

— Уайлд и Чейс сигурно са се измъкнали — отвърна намръщено Шабан. — Полицията в Монако не ги е заловила и тъй като до границата са само десетина минути път, едва ли ще ги хванат.

— А яхтата? Зодиакът цял ли е?

— Да, поне това ни е останало. Уредих да го транспортират в Швейцария веднага, след като полицията опразни терена.

— Господи — въздъхна Озир, поклащайки глава. — Как са успели да избягат?

— Защото си мекушав — изрева Шабан, карайки Озир да трепне. — Всичко, което правя, е за защита на Храма — но това стигна твърде далеч, за да ми връзваш така ръцете! Ако искаш да намериш пирамидата на Озирис — и да я запазиш за себе си — тогава ще трябва да се пролее кръв. Вече се проля. И понеже не ми позволи да направя каквото трябваше, кръвта е на нашите последователи, вместо на нашите врагове! — Гласът му омекна леко, когато постави ръка на рамото на Озир. — Не виждаш ли, Халид? Ако не вземаме всичко, ще останем без нищо… а аз няма да позволя това да се случи. Позволи ми да направя необходимото. Трябва да намерим доктор Уайлд преди тя да открие пирамидата — и да я ликвидираме. Знаеш, че съм прав.

— Да — отвърна неохотно Озир. — Да, прав си. Съжалявам. Трябваше да те послушам, братко.

Шабан кимна и на белязаното му лице се изписа удовлетворение.

— Значи се разбрахме. Намираме ги, убиваме ги и пирамидата остава за нас.

— Разбрахме се — отвърна Озир.

— Има само един малък проблем — обади се Кротала с натежал от сарказъм глас. — Не знаем къде отиват, не знаем и къде се намира пирамидата.

— Трябва ни експерт — рече Шабан. — Някой, който познава цялата история на Египет.

— Хамди? — попита Озир.

Шабан поклати глава.

— Хамди е един прехвален библиотекар. Трябва ни някой от световна класа… — В този миг го осени една идея и той се усмихна злобно. — Някой, който има зъб на Нина Уайлд. — Той извади телефона си и избра един номер от бележника: на щаба им в Швейцария.

— Обажда се Себак Шабан. Свържете се с Агенцията за световно наследство в Ню Йорк и да им предайте… предай те им, че искам да говоря с доктор Лоугън Бъркли.