Операция „Озирис“

1.

Ню Йорк

Три дни по-късно

Нина Уайлд се опитваше да се събуди. Бореше се едновременно със завивката и с остатъците от алкохолно опиянение, за да се надигне и да погледне часовника на нощното шкафче. Отдавна беше минало десет часа.

— По дяволите — промърмори тя, готова да се наругае за успиването… но си спомни, че няма причина да става от леглото.

Придърпа завивката с надеждата, че ще успее отново да заспи, но дори краткото зърване на малката грозна стая беше достатъчно, за да предизвика прилив на желание да се махне оттам. Не че останалата част от апартамента беше кой знае какво, но поне беше сравнително по-приемлива.

Облече си едно потниче и къси шорти, прокара пръсти през рошавата си коса и тръгна към съседната стая.

— Еди? — извика тя, прозявайки се. — Тук ли си?

Никакъв отговор. Съпругът ѝ беше излязъл, но беше оставил бележка на малкия барплот, който разделяше кухнята от тясната дневна. Както обикновено, изказът му беше ясен и стегнат по военному.

— Страхотно — въздъхна тя и взе малката купчинка писма до бележката. Извлечения за кредитни карти, най-вероятно огромни. Още извлечения, сигурно още по-огромни. Боклуци, боклуци…

В ъгъла на последния плик беше отпечатано име на университет.

Развълнувана, Нина побърза да разкъса плика. Може би това беше начинът да се измъкнат от мизерния им живот през последните няколко месеца…

Не беше. Достатъчно ѝ беше да види първите думи „Съжаляваме, но…“, за да разбере, че е отхвърлена за пореден път. Щом веднъж заклеймяха някого като ексцентрик, той си носеше клеймото цял живот — дори през цялото време да е бил прав.

Нина остави писмото на масата, тръшна се на скърцащия диван и отново въздъхна. Клеветническата кампания, подета от могъщия ѝ враг, не само я беше лишила от работа, но беше станала причина всички да я смятат за луда, като онези, които твърдяха, че са намерили Ноевия ковчег, Елдорадо или Йети. Някогашните ѝ невероятни открития — Атлантида, гробниците на Херкулес и на крал Артур — изведнъж се оказаха нещо незначително, академичните кръгове се оказаха също толкова късопаметни, както всички останали: какво си открила за нас напоследък?

Така че сега беше безработна, без каквито и да е перспективи… и съвсем скоро щеше да е без никакви пари. Единственото, което имаше, беше Еди.

Което всъщност не беше съвсем вярно, защото работата му непрекъснато го държеше далеч от нея.

В един от съседните апартаменти се разплака бебе, тънките стени почти не го заглушаваха.

— По дяволите — промърмори тя и притисна длани към лицето си.

Еди Чейс излезе от високата тухлена сграда в Ийст Сайд и огледа улицата в двете посоки, преди да тръгне да слиза по стълбите.

— Видях те — разнесе се женски глас зад гърба му.

Еди се обърна и я погледна.

— Видя кое?

— Теб, как проверяваш дали навън има някой, който може да те разпознае. — Ейми Мартин слезе по стълбите с развяващи се тъмни къдрици и прегърна англичанина през кръста. — Много си съобразителен.

— Не бих искал Нина да разбере точно сега, нали? — каза той на по-младата жена. — Сам ще ѝ кажа, когато моментът е подходящ. Не искам и някой друг да научи.

Ейми се ухили.

— Но пък ти хареса, нали? Не го отричай. — Тя отиде до завоя, оглеждайки се за такси. — Искаш ли утре пак да го направим?

— Да, стига да имам време — отвърна Еди. — Зависи дали Грант Торн ще се нуждае от мен.

Тя отново се ухили и поклати глава.

— Все още не мога да повярвам, че движиш с филмова звезда.

— Не може да се каже, че „движа“ с него. Аз съм му бодигард, а не най-добър приятел. Честно казано той е… един тъпанар.

— Да, ама кара ламборгини, нали? Яко.

— Жалко за колата. Никога не шофира с повече от двайсет километра в час, защото иска всички да го видят, че седи вътре.

— Днес ще го пазиш ли? — Едно такси се появи и Ейми му махна да спре.

— Да, след малко отивам да го взема. Иска да си купи костюм за някакъв благотворителен прием тази вечер, така че ще трябва да го наглеждам. Защото Пето авеню е толкова опасно място.

Таксито спря точно когато телефонът на Еди иззвъня. Той погледна към екрана: Нина.

— Хубаво, върви се забавлявай с холивудските си приятелчета! — каза Ейми, докато се качваше в колата.

— Ще се опитам — отвърна той и се обади по телефона: — Здрасти.

— Здрасти — каза Нина. — Къде си? — През последните месеци беше опознал до болка натежалия ѝ от съня глас, но сега в него се усещаше и меланхолия.

— Ами… с Грант Торн съм, във фитнес салона.

Мълчание.

— Аха. Кога ще се прибереш у дома?

— Ще се видим утре! — извика Ейми, докато таксито се отдалечаваше.

Той ѝ махна раздразнено.

— Няма да е скоро, съжалявам. Ще бъда с него цял ден.

Второ разочаровано „аха“, последвано от:

— Кой беше това?

Той погледна виновно отдалечаващото се такси.

— Една жена в такси.

— Мислех си, че си във фитнес салона.

— Чакам отвън. Какво има?

Тя въздъхна.

— Нищо. Няма значение.

— За мен има. Виж, ще се обадя на Чарли да провери дали не може някой да ме замести.

— Не, всичко… всичко е наред. Все пак парите ни трябват, нали? — Смехът ѝ прозвуча повече отчаяно, отколкото весело.

— Сигурна ли си? Ако искаш, мога…

— Няма нужда, Еди. Няма нужда. — Въобще не звучеше сигурна.

Телефонът му изчурулика, подсказвайки му, че някой друг звъни. Погледна към екрана и видя, че го търси клиентът му.

— Съжалявам, но трябва да вървя. Намери ли бележката за млякото?

— Да, намерих я. Ще се видим като се прибереш. Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна той точно когато тя прекъсна разговора. Страхотно. Сега се почувства още по-зле, че я лъже.

Прехвърли на входящото повикване.

— Ало?

— Хей, Чейс-стър! — разнесе се провлаченият глас на Грант Торн. — Къде се губиш, човече? Телефонът ти даваше заето.

— Да, жена ми се обади.

— Старите брачните вериги, а? Шегувам се, приятел. Нямам предвид, че е стара. Хей, какво ще кажеш да ви заведа някой път на вечеря?

— Добре звучи — отвърна уклончиво Еди, убеден, че за времето, докато се видят, тази мисъл ще е излетяла от главата на актьора. — Все още ли искате да ви взема от апартамента ви?

— Да. С една мацка съм, дай ми двайсетина минути да се отърва от нея. Добре де, две мацки са. Нека бъдат трийсет минути. А дали ще може да ми донесеш и един стек портокалов сок? Нещо съм много жаден.

— Аз съм ваш бодигард, а не иконом, господин Торн — напомни му Еди. Работата му беше да пази клиентите си, а това не включваше бърсането на задници, и той се стараеше да им го напомни. — Защо не пратите някоя от мацките да ви вземе?

— Ох, пич! Не искам да ми вършат домакинската работа! Вярно, готини са, но отворя ли веднъж кутията, после няма затваряне, нали? Виж какво, в портфейла си имам петстотин долара. Твои са, ако ми донесеш едно стекче портокалов сок. Като бонус. Става ли?

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Еди и прекъсна разговора. За разлика от вечерята, той нямаше да пропусне да напомни на Грант за тази оферта.

Нина седеше навъсено до кухненската маса, сложила пред себе си чаша черно кафе. Лаптопът ѝ беше отворен в очакване, но тя дори не беше проверила пощата си.

Отпи предпазливо от чашата. Без мляко кафето беше твърде горещо, за да го пие веднага; вече беше поизстинало, но пък беше твърде горчиво. Тя изкриви лице, питайки се дали ще събере сили да отиде до магазина за мляко. Колкото повече го обмисляше, толкова по-малко вероятно ѝ се струваше.

Телефонът ѝ иззвъня и я стресна. Тя го вдигна.

— Ало?

— Здравей, Нина. — Познат глас — професор Роджър Хогарт, колега от университета. През последния месец се бяха чували няколко пъти, но най-вече бяха поддържали връзка чрез имейли.

— Роджър, здравей! Какво мога да направя за теб?

— Работата винаги на първо място, а? — рече укорително той. — Ще поговорим за това след малко. Как си иначе?

— Ами… добре съм — отвърна тя равнодушно.

— Как е новият апартамент? Харесва ли ти повече от преди?

— Най-добре да не казвам нищо.

Той се изкикоти.

— Разбирам. Не се тревожи, нещата ще се оправят, сигурен съм. Сигурно точно когато най-малко го очакваш. Та като говорим за неочакваното… първо, помниш ли, че се опитвах да се свържа с Морийн, за да се оплача от онази смехотворна атракция, която прави край Сфинкса?

— Да — отвърна Нина, усещайки прилив на гняв при споменаването на името. Тя имаше много причини да не харесва професор Морийн Ротшилд още преди жената да се беше превърнала в един от основните архитекти на нейното изпадане в немилост.

— Е, тя най-накрая се съгласи да се види с мен. Утре, всъщност.

— Така ли? Страхотно.

— Доста време ми трябваше да я убеждавам, както можеш да се досетиш. Но за лош късмет, второто неочаквано нещо е… аз не мога да отида.

— Защо?

— Подхлъзнах се на стълбите и сега седя тук с крак, гипсиран догоре като мумия.

— Добре ли си? — попита загрижено тя.

— Само изкълчване, слава богу. Рисковете за напредналата възраст са направо смехотворни — като млад съм скачал овчарски и висок скок, без дори да си навехна пръста. А сега паднах от петнайсет сантиметра и съм извън строя за цяла седмица! — Той изсумтя.

— И какво ще правиш с Морийн?

— Затова се обаждам. Надявах се ти да отидеш вместо мен.

— Сериозно ли? — възкликна изненадано Нина. — Та нали тя ме уволни!

— Добре де, ще бъде малко… неловко. Но онова, което прави тази жена, е подигравка с археологията. Като че ли всеки път, когато включа телевизора, виждам поредната реклама на този цирк.

— Да, виждала съм ги — промърмори Нина. Рекламите за откриването на Залата на летописите се появяваха навсякъде през последните две седмици, вбесявайки я все повече.

— Това е безсрамна комерсиализация, не наука. И ако се окаже, че вътре няма нищо, цялата археология ще стане обект на подигравки. Едва ли нещо ще се промени, но смятам, че поне някой трябва да каже тези неща на Морийн.

— И искаш аз да го направя? Съжалявам, Роджър. Морийн Ротшилд е сред хората, които най-малко желая да виждам.

— Разбирам — промърмори Хогарт след кратка пауза. — Предположих, че няма да приемеш, но все пак реших да опитам. Някой с твоята репутация би имал повече шансове да я накара да размисли.

Нина се опита да прикрие горчивината си.

— Точно в този момент репутацията ми не важи пред никого.

— Не се подценявай, Нина. — Този път укорът в гласа му се усети по-ясно. — Един временен неуспех не слага край на кариерата. Самият аз съм преживял няколко.

— Но не и чак толкова мащабни.

— Е, да — въздъхна Хогарт, — остава само да се надяваме, че няма да се превърне в бедствие.

— Да се надяваме. Оправяй се по-бързо, Роджър.

— Благодаря. Освен това съм сигурен, че и при теб нещата ще се оправят скоро.

Тя се сбогува с него, затвори телефона и въздъхна тежко. Кафето отдавна беше изстинало, но сега тя изобщо нямаше желание да излиза от апартамента.

Верен на думата си, Грант Торн наистина даде на Еди петстотин долара срещу стек портокалов сок. Когато той пристигна в апартамента в Горен Уест Сайд, двете мацки ги нямаше, макар че или едната беше забравила розовите си прашки на дивана в хола, или актьорът имаше фетиш, който предпочиташе да не разкрива пред таблоидите.

Това въобще не интересуваше Еди: неговата задача беше да пази Грант от физически наранявания. След като двамата с Нина бяха уволнени от АСН, той беше започнал да звъни на многобройните си контакти от времето, когато работеше в SAS и от след това, като бодигард на свободна практика, за да си намери нова работа. Нежеланието му да прекарва много време далеч от новата си съпруга ограничаваше възможностите му, но накрая един негов приятел го свърза с някакъв човек на име Чарли Брукс, който ръководеше „частна охранителна агенция“ за богатите и известните в Ню Йорк. Нямаше точно работно време, но получаваше добри пари — достатъчни, за да могат двамата да се издържат.

Макар че трябваше да намалят разходите си.

Еди очакваше, че като се прибере, ще научи кое е поредното нещо, от което ще трябва да се лишат, но засега се беше съсредоточил изцяло върху работата. Грант беше похарчил за един италиански костюм повече пари, отколкото беше месечната заплата на Еди в АСН, а пазарската експедиция едва сега започваше.

— Така, това ще нося довечера на кметското парти — каза актьорът, оглеждайки се в огледалото и оправяйки прическата си, преди да се отправи към изхода. Еди му отвори вратата и се плъзна покрай него, за да огледа Пето авеню за потенциални заплахи. Не ги очакваха никакви пощурели фенове или разлютени филмови критици. — Така, следва значи… при Харман.

— Това не е обичайният ви избор — отбеляза Еди. Макар костюмите на прочутия шивач да бяха също толкова скъпи, те бяха доста по-консервативни.

— Трябва ми нещо официално за утре, пич — обясни Грант. — Не се случва всеки ден да се срещам с религиозни лидери!

Еди повдигна вежда; нищо от онова, което беше виждал, не подсказваше, че подопечният му има нещо общо с религията.

— Не знаех, че папата е в града.

— Не е папата, пич. Нещо по-добро от това! Пристигна моят човек, Озир!

— Кой?

— Халид Озир! Нали се сещаш, Храмът на Озирис?

— За култа ли говорите?

За пръв път, откакто се познаваха, Еди усети обида в гласа на Грант.

— Пич, това не е никакъв култ! Това си е истинска религия, която промени живота ми. Искаш ли да останеш млад завинаги? Те могат да ти помогнат да го постигнеш. — Той посочи загорялото си, скучно красиво лице. — Аз съм на двайсет и девет, нали? Но не съм остарял нито ден, откакто навърших двайсет и седем. Какво по-добро доказателство от това, пич?

— Сигурно сте прав — отвърна Еди със сериозна физиономия. Грант изглеждаше успокоен. — Значи тази… религия. Скъпа е, нали?

— Не, не! Не се занимават с изнудване. Даваш, колкото поискаш. И от теб зависи дали ще си купуваш от техните неща.

— Неща?

— Нали се сещаш, които ти казват как да следваш пътя към вечния живот. Книги, дивидита, диетични добавки, бутилки с истински египетски пясък, онези страхотни малки пирамидки, които изпълват с енергия въздуха в стаята.

— Ясно — рече Еди, убеден в целите на култа.

— Ще се видим утре — имам лична ВИП покана. Не ме предупредиха предварително, но нямам никакво намерение да я пропусна. Да се срещна с Озир е все едно… все едно някой обикновен човек да се срещне с мен. О, боже! Ще бъде толкова яко!

— Като говорим за обикновените хора… — каза Еди като потисна сарказма си, забелязвайки три млади жени, които нададоха въодушевени писъци при вида на кинозвездата. Той застана пред Грант, за да им попречи да се доберат до него.

— Мисля, че ще се справя с това, пич — рече Грант и се ухили. Еди отстъпи настрани, но остана нащрек, докато те се приближаваха. — Здравейте, дами! Как сте?

Едното момиче като че ли се задушаваше, правеше си вятър с малката си чантичка „Гучи“, докато останалите засипваха Грант с похвали за последния му филм — по-точно за сцената, в който беше облечен единствено с бански костюм.

— Може ли да се снимаме с вас? — попита едната, изваждайки скъп телефон от чантата си.

— Разбира се — отвърна Грант. — Пич, ще ни направиш ли тази услуга? — Еди взе телефона и направи няколко снимки на трите мацки, накачулили актьора. Резултатът като че ли ги задоволи, поблагодариха на Грант, преди да си тръгнат и веднага започнаха да разпращат снимката на приятелките си.

Звездата ги изпрати с поглед, кимайки одобрително, докато ги оглеждаше.

— По дяволите. Трябваше да им взема телефоните, да видя дали няма да искат да отидем в някой клуб…

— Хей! — обади се някой. Те се обърнаха и видяха двама мъже; единият беше облечен с тениска с яка, на около двайсет и няколко години, набит, с обилно намазана с гел коса, а другият, по-дребен и по-невзрачен, надничаше иззад гърба му. — Ти си Грант Торн, нали?

Щом зърна подигравателната усмивка на лицето му, Еди веднага разбра какво ще последва; щяха да обидят клиента му. Мъжът възнамеряваше да впечатли приятеля си и двамата щяха да се сдобият с история, с която да се хвалят по баровете години наред. Еди се приближи до актьора, докато той отговори:

— Да?

— Нищо не става от теб, човече. — Усмивката му се разшири. — Гола вода си. Последният ти филм, „Взривоопасен“… Пълен провал. Свалих си го от един пиратски тракер и мисля, че трябва да ми платиш, че съм го гледал. — На лицето на Грант беше замръзнала фалшива усмивка. — Ще ти кажа и още нещо — продължи мъжът, доволен, че е успял да го раздразни. Вдигна ръка, готов да го мушне в гърдите.

Еди пристъпи напред.

— Свали си ръката, приятел — каза той със спокоен, но леден глас. Тениската се накани да го блъсне, но ръката му застина във въздуха под заплашителния поглед на англичанина.

— Защо, ще ми направиш ли нещо? — попита той.

— Само ако ти го искаш.

По лицето на младежа се изписа несигурност и той отстъпи назад, следван от приятеля си.

— Виж ти, як мъж, а се крие зад бодигарда си — извика той, докато се отдалечаваше. — Смотан си, Торн!

— Педал! — смотолеви приятелят му.

Еди не свали поглед от тях, докато не се отдалечиха на безопасно разстояние от клиента му, след което се обърна към актьора.

— А техните номера искате ли ги?

Грант поклати глава объркано.

— Мили боже, какви хора. Никакво уважение. Благодаря, човече.

— Това ми е работата, г-н Торн — отвърна Еди, свивайки рамене.

— Така е. — Двамата отново тръгнаха по тротоара. — Разбира се, щях и сам да се справя с тях. — Еди тихо изсумтя. — Не, пич, наистина! Преди да започна снимките на „Gale Force“, изкарах един курс — нещо като екшън киноучилище? Цяла седмица ни обучаваха да стреляме, да караме бързо и тренирахме крав мага1. Жестоко беше.

— Цяла седмица? — вдигна вежди Еди. — Впечатлен съм.

Грант като че ли не забеляза сарказма му.

— Трябва да си добър, за да се задържиш на върха. — Те продължиха да вървят по Пето авеню, като актьорът не спираше да привлича вниманието на околните чак докато стигнаха до Харман. За голямо облекчение на Еди, всички се оказаха почитатели на звездата.

— Здрасти! — каза Еди, щом влезе в апартамента. — Как е положението? — повиши глас той, за да надвика звука на телевизора.

Отговори си сам, щом зърна полупразната бутилка вино на масата.

— И по-добре съм била — отвърна Нина.

— Много пиеш — смъмри я той, докато закачаше якето на закачалката. — Защо си надула така телевизора?

— Защото е по-добре да слушам него, отколкото разни плачещи бебета, караниците на семейство Локхърн или надутата до дупка музика на онзи маймуняк от долния етаж. Мразя този апартамент. — Тя притисна крака към гърдите си и облегна брадичката на коленете си. — Мразя тази сграда. Мразя този квартал. Мразя цялото проклето предградие! — Блисвил, Куинс, беше вклинен между магистралата Лонг Айлънд, едно гробище и малка мръсна река, покрай която се издигаха порутени индустриални сгради, и носеше възможно най-неподходящото име на света2.

Еди намери дистанционното и намали звука.

— Стига де, Куинс не е чак толкова зле. Вярно, че не е Манхатън, но поне се намира в Ню Йорк. — Той се опита да се пошегува: — Можеше да е по-зле; можеше да ни се наложи да се преместим в Ню Джърси.

Шегата не се получи.

— Никак не е смешно, Еди — изръмжа Нина. — Животът ми е пълна гадост. — Тя погледна към писмото, което лежеше на масата. — Тази сутрин получих поредния отказ, който мога да прибавя към останалите сто и седемнайсет. С кариерата ми е свършено: Далтън и останалите копелета се погрижиха за това. Направиха ме за смях! Всеки път, когато изляза навън, имам чувството, че хората ме гледат и си мислят: „Хей, това е оная луда кучка, дето реши, че е намерила Райската градина“. Никой не ме взима на сериозно.

— На кого му пука какво мислят хората? — изфуча Еди. — Не ги познаваш, повече едва ли ще ги видиш, какво ти пука? Днес някакъв смотаняк от Пето авеню се подигра на Грант, но това въобще не му развали деня. Или живота.

— Между мен и него има разлика, Еди — каза Нина. — Той е кинозвезда милионер. Аз съм… Аз съм едно нищо.

— Недей — рече твърдо Еди. — Не започвай пак. Ти не си „нищо“ и го знаеш много добре. Освен това се погрижихме за президента Далтън. Съсипахме го. Трябваше да подаде оставка, вече нищо не може да ни направи.

— И без това направи достатъчно. — Последва продължителна въздишка, на лицето ѝ отново се изписа отчаяние. — Повече никога няма да работя като археоложка.

— Напротив, ще работиш.

— Няма, Еди.

— Мили боже, нали аз трябваше да бъда песимистът тук! — Той отвори хладилника и видя празно място там, където би трябвало да има бутилка. — Купи ли мляко?

— Не, забравих.

— Какво? — Той затвори с трясък вратата. — Как така си забравила? Нали ти оставих бележка.

— Не съм излизала навън.

— Не си… — Той разпери ръце. — Има магазин зад ъгъла, но ти не можеш да си вдигнеш задника и да се разходиш дотам, защото трябва по цял ден да седиш тук, обзета от апатия, и да гледаш телевизия?

— Не ме е обзела апатия — отвърна Нина и в очите ѝ проблесна гняв. — Да не мислиш, че тази ситуация ми е приятна?

— Знам, че на мен не ми е приятна.

Тонът на гласа му не ѝ хареса.

— Какво би трябвало да означава това?

— Означава, че не искам да виждам жена си депресирана!

— И какво очакваш да направя? — отвърна тя и се изправи. — Отнеха ми всичко. — Тя махна с ръка към телевизора, където се появи поредната реклама на откриването на Великия сфинкс. — И сега разни търсачи на сензации ми натриват носа. Това не е истинска археология, това са циркаджийски номера! И аз не съм единствената, която мисли така. Роджър Хогарт се обади. Мислел да отиде в ООН и да каже на Морийн Ротшилд какво мисли, но е възпрепятстван, така че ме помоли аз да отида вместо него.

— А ти какво му каза?

— Казах „не“, разбира се.

— Какво? — Нина не за пръв път му се оплакваше от египетските разкопки и на него му беше писнало от тях. — По дяволите, Нина! Щом те дразни толкова много, защо не направиш нещо по въпроса?

— Какво например?

— Например да кажеш на Морийн Ротшилд, че от нея нищо не става! Спри да се самосъжаляваш и да ми се оплакваш всеки път, когато пуснат проклетата реклама. Оплачи се на нея! Имаш възможността, иди в ООН и кажи на тая стара чанта право в очите какво мислиш за цялата тази простотия!

— Добре — сопна му се Нина, с надеждата, че ще го накара да млъкне и ще ѝ се махне от главата. — Ще се обадя на Роджър и ще му кажа, че съм си променила мнението.

— Хубаво! Най-после! — Той се отпусна тежко на дивана до нея и пружините изскърцаха. След няколко мълчаливи секунди я погледна. — Извинявай, не исках да се ядосвам. Изобщо не обичам да те виждам такава.

— И аз мразя да се виждам такава — отвърна тя и се премести до него. — Просто…

— Разбирам. — Той я прегърна през раменете. — Но знаеш ли какво? Двамата сме добър екип. Все някак ще се справим.

— Щеше да ми е по-лесно, ако прекарваш повече време вкъщи. И без това нещата са зле, а на всичкото отгоре рядко прекарвам някоя вечер със съпруга си! Тук сме само аз и „От местопрестъплението: Маями“. — Тя махна с ръка към екрана на телевизора. — Виждам те толкова рядко, че вече започвам да изпитвам, ъ-ъ-ъ… привързаност към Дейвид Карузо.

— Какво? Добре, явно наистина трябва да прекарвам повече време у дома. — Той изпухтя и я шляпна по врата. — Виж, ще поговоря с Чарли. Може пък да има някои клиенти, които предпочитат нощем да си остават у дома.

— Тогава няма да имат нужда от бодигард, нали? Освен това парите ни трябват.

— По дяволите парите — отвърна твърдо Еди. — Ти си по-важна. Утре пак съм с Грант цял ден, но ще измисля нещо.

— Значи пак ще сме си само двамата с Карузо? Трябва да купя нови батерии.

Лицето на Еди се изкриви в отвращение.

— Боже, шегите ти стават гадни като моите.

— Нали казват, че женените двойки все повече заприличват един на друг? — Тя успя да изобрази усмивка, след което погледна към вратата на спалнята. — Нали се сещаш какво още трябва да правят женените двойки? Доста време мина…

— С удоволствие — каза той и разтърка очи, — но съм наистина скапан. Освен това ще трябва да наглеждам Грант до бог знае колко часа, така че ми трябва един хубав сън.

— О! — Тя се опита да прикрие разочарованието си. — Добре, тогава рано сутринта, какво ще кажеш? Да ме заредиш, преди да отида в ООН.

— Аз… трябва да работя. — Престори се, че се прозява, за да прикрие лъжата си. — Грант иска да си купува костюм за някаква религиозна среща.

— Като го знам какъв е купонджия, не мога да си го представя в такава ситуация.

— Не е истинска религия, а някакъв глупав култ. Казва се „Храмът на Озирис“.

Нина се изненада от съвпадението.

— Така ли? Хм! Те участват в разкопките на Сфинкса.

— Сигурно се справят много добре. Идиотите с пари са много.

— Някои неща никога не се променят.

Еди се усмихна и се изправи.

— Искам да си взема душ, преди да си легнем. Добре ли си?

Тя се облегна назад.

— Засега? Да. За по-дълъг период? Не съм сигурна.

— Все нещо ще излезе — увери я той. — Сигурен съм.

— Откъде?

Той не отговори.