Операция „Озирис“

5.

— И така — каза Еди на следващата сутрин и се отпусна на дивана, — когато казах „да видим какво ще ни донесе утрото“… нямах предвид точно това.

— Да те преследват и да стрелят по теб? — попита Нина. — Беше също като едно време — точно както не ми се искаше да бъде. Изненадана съм, че не сме в затвора.

— Донякъде трябва да сме благодарни на Грант за това. Знаеш ли как оползотвори той единствения си разрешен телефонен разговор? Обади се на мениджъра си. Който се обадил на своя адвокат, който от своя страна звъннал на кмета…

— На кмета? — възкликна изненадана Нина.

— Да. Сещаш ли се за онова благотворително събиране? Двамата се запознаха там. И тъй като кметът се скъсваше да ухажва холивудската звезда, направи си тонове снимки с него, щеше да е прекалено неловко, ако два дни по-късно новият му най-добър приятел бъде прибран на топло. — Той се усмихна безрадостно. — Точно по тази причина днес в пресата Грант е представен като истински герой, а не като поредния арестант. Но всъщност сме най-задължени на Ейми.

Нина сви устни.

— Защо на нея?

— Защото тя гарантира за нас. Това, че Змийската кожа пръсна главата на онзи тип пред половината нюйоркска полиция, показа кои са лошите, но ако не се беше застъпила за нас, щяхме здраво да загазим.

— Да се застъпи за теб, искаш да кажеш.

Този тон му беше познат.

— О, господи! Какво?

— Знаеш много добре какво, Еди. Тази жена — бил си с нея онзи ден, когато ми каза, че си с Грант Торн!

Той разпери раздразнено ръце.

— Да, признавам си! Но между нас няма нищо — тя ми е просто приятелка. Имам толкова много приятелки по цял свят и ти никога не си ми създавала проблеми за тях.

— Защото не си ме лъгал за тях! Още колко пъти си ми казвал, че си на работа, когато всъщност си се виждал с нея?

— О, по дяволите — въздъхна той, — не се виждам с нея! Не се срещаме тайно, за да се чукаме до припадък, ако така си мислиш.

— Какво тогава да си мисля? — сопна му се Нина, но преди да получи отговор, домофонът иззвъня. Тя натисна бутона: — Да?

— Доктор Уайлд, аз съм, Мейси.

— Качвай се горе. — Тя натисна бутона за отключване на входната врата и се обърна към Еди. — Ще го обсъдим по-късно.

— Няма какво да обсъждаме — сопна се той. — Тя просто ми помага за нещо, ясно ли е?

— Защо не помоли мен да ти помогна? Нали това се очаква от съпрузите — да си помагат един на друг.

— Става въпрос за съвсем друго нещо.

Нина понечи да го попита за какво точно става въпрос, но на вратата се почука. Тя отвори и видя Мейси, облечена все още с дрехите си от предишната вечер. Еди по инерция я огледа от главата до петите, спечелвайки си намръщен поглед от съпругата си.

— Влез, Мейси — каза тя.

— Благодаря, доктор Уайлд — отвърна тя и влезе в апартамента. — Радвам се, че сте добре.

— Да, аз също. А ти как си? Как е приятелят ти?

— Джоуи? Добре е, само малко понатъртен. Обадих му се, след като си намерих хотел за през нощта. О, ето телефона ви. — Тя го подаде на Нина. — А при вас как мина?

— През по-голямата част от нощта ни разпитваха в полицията, което беше забавно. Между другото, това е съпругът ми — каза Нина, посочвайки Еди. — Еди. Чейс. Който очевидно всеки път оправдава фамилията си3, когато стане въпрос за фусти.

Еди изсумтя раздразнено и се обърна към Мейси.

— Здрасти. Да, аз съм съпругът на Нина — и личен бодигард. За което не получавам кой знае какви благодарности.

— Здрасти. — Мейси небрежно стисна ръката му и също го огледа от глава до пети. Нина се досети какво си мисли — твърде стар, твърде плешив — и се подсмихна.

— И така — каза той, сядайки на дивана, — след като и вие сте тук, може би най-накрая някой ще ми разкаже какво става тук, по дяволите? Защо се наложи заради нещо, което става в Египет, да задигна ламборгинито на Грант Торн и да ви преследвам през половината град?

— Познавате Грант Торн? — попита Мейси. — Много е готин!

— Тук не става въпрос за Грант Торн — обади се Нина, забелязвайки как мнението на Мейси за Еди изведнъж се променя в положителна посока. — А за онези мъже, които те преследваха. Същите от Египет ли са?

— Само онзи с грозната прическа и ужасното сако.

— Аз пък мисля, че е доста яко — обади се Еди, но изведнъж се намръщи при спомена, който изникна в съзнанието му.

— Какво има? — попита Нина.

— Наскоро видях един човек със същото сако… — Челото му се набръчка и той се опита да си спомни. — По дяволите! Не беше само същото сако, и човекът беше същият! Беше на онази среща с последователите на култа, на която ме заведе Грант!

— Храмът на Озирис?

— Да, точно това. Беше в лимузината заедно с шефа, онзи бившия актьор. Имаше и още един човек, отвратително изглеждащ нещастник с голям белег от изгаряне…

— О, боже! — прекъсна го Мейси и притисна ръка към дясната си буза. — Тук ли се намира белегът?

— Да, минава през лицето му.

— Видях го и в Египет — обърна се развълнувано тя към Нина. — Беше при Сфинкса, той ръководи цялата работа!

— Каква е тази история със Сфинкса? — попита Еди. — Какво търсят там?

— Нали се сещаш за телевизионните реклами, които ме вбесяват? — каза Нина. Той кимна. — Това търсят.

— Опитват се да го изкопаят преди АСН, за да могат да задигнат каквото има вътре — допълни Мейси.

— А вътре има…? — вдигна вежди Еди.

Мейси извади фотоапарата си.

— Ще ви покажа. — Тя видя лаптопа на Нина. — Мога ли да го вържа към него?

Нина порови из чекмеджето за кабел, след което свърза фотоапарата на Мейси към нейния Макбук Про, за да може момичето да прехвърли файловете на твърдия диск. След по-малко от минута тя можа да разгледа подробно всички снимки, които беше видяла на малкия дисплей на фотоапарата.

— Значи това са трите свитъка, които са дали на АСН…

— А този са скрили. — Мейси посочи четвъртия древен папирус и увеличи изображението. — Тази част тук описва северния вход към Залата на летописите — той бил запазен само за фараона, защото според египтяните Полярната звезда символизира владетелите и боговете. — Тя премина на следващата снимка, показвайки чертежите на конструкцията под Сфинкса, и посочи два тунела. — Всички останали е трябвало да използват източния вход.

— … който Лоугън разкопава — каза Нина като кимаше. — Какво друго пише там?

Мейси се върна към първата снимка и увеличи долната ѝ част.

— Нещо за зала с карта… ето тук! В нея е скрита зодиакална диаграма, която, ако се знае ключът за разшифроването ѝ, подсказва как да бъде намерена Пирамидата на Озирис.

Нина отново я изгледа скептично.

— Сигурна ли си, че точно това пише?

— Сигурна съм, доктор Уайлд! — раздразнено отвърна Мейси, но се сети на кого говори. — В първия момент и на мен ми се стори странно, но точно това пише там. Диаграмата представлява някаква карта.

Нина погледна към екрана. Първите три свитъка за Залата на летописите се бяха оказали точни и ако на четвъртия също можеше да се вярва…

— От това ще излезе нещо огромно. Ако Пирамидата на Озирис наистина съществува, тя ще промени всичко, което мислим, че знаем за египетската история. — Тя погледна Мейси. — А мъжете, които те преследват, са сигурни в това и са готови да убият за него. — Погледът ѝ се върна към папируса. — Какво още пише там?

Мейси продължи да чете.

— Гробницата на Озирис, безсмъртният бог цар, пазителят на… на свещения хляб на живота.

— Не ще да е безсмъртен, щом се намира в гробница — възрази Еди.

— Сложно е за обяснение — рече Мейси. — Бил е убит, като са го затворили в ковчег, след това възкръснал, отново го убили, станал безсмъртен, но никога не успял да се върне в света на живите… нещо като древна сапунена опера.

— Само че е нещо повече от това — обади се язвително Нина. — Митологията на Озирис стои в основата на цялата египетска религия. Но този текст казва ли ни как да намерим пирамидата, използвайки зодиакалната диаграма?

Мейси огледа останалата част от папируса.

— Не. Предполагам, че това е трябвало да се знае от жреците. Но със сигурност пише, че диаграмата представлява карта за гробницата.

Еди се наведе към екрана.

— Значи, ако тази пирамида съществува, онова, което е вътре, си заслужава взривяването на Таймс скуеър? За съкровището на Тутанкамон ли става въпрос?

— За нещо повече — отвърна Мейси. — Озирис е вдъхновявал всички останали фараони — той е най-великият египетски цар на всички времена. Макар че всички останали вярвали, че след като умрат, ще станат богове, никой от тях не се е осмелил да го засенчи, защото всъщност той решава кой от тях заслужава да премине в отвъдния живот.

— Значи всички египетски съкровища, които са били открити досега — каза Нина замислено, — не могат да се мерят с онова, което се намира в гробницата на Озирис. И като се има предвид колко невероятни са били някои от останалите открития…

Еди се облегна назад.

— Тогава ето ти и мотивът. Пари. Много, много пари. — Той посочи към екрана. — Влез в интернет; мисля, че трябва да хвърлим един поглед на този Храм на Озирис.

Мейси отвори браузъра и написа адреса на търсачката Qexia.

— Не ползваш ли Гугъл? — попита Еди.

— Тази е по-яка — отвърна момичето, вписвайки в полето за търсене „Храм на Озирис“. Появи се „облак“ от резултати, най-близкият се намираше в центъра, изписан с големи букви. Тя кликна върху връзката и тя ги отведе на уебстраницата на култа. През тях изникна стилизиран портрет на Халид Озир, който стоеше пред нещо, приличащо на голяма пирамида от черно стъкло, и им се усмихваше.

— Този го видях онзи ден! — каза Еди. — Бил е голяма кинозвезда в Египет.

Нина прочете биографията му.

— След това решил да се обърне към религията. Но предполагам, че егото му е било твърде голямо, за да стане нечий последовател — и си създал своя собствена. — Според биографията му Озир беше основал Храма на Озирис петнайсет години по-рано; сега щабът на организацията му бе в Швейцария и имаше клонове в над петдесет държави.

— Прилича ми на печалбар — каза Еди, докато Мейси прехвърляше страниците. Голяма част от уебсайта беше посветена на продажбата на религиозни стоки и обясняването на вярванията на култа.

Мейси изсумтя саркастично, прочитайки един от подразделите.

— Какво? Това дори не е вярно! Озирис не е бил безсмъртен, преди да умре — случило се е чак след като е влязъл в Подземния свят.

Нина прегледа останалата част от текста.

— Ха. За култ, основан на мита за Озирис, като че ли не се вълнува особено от останалите приети варианти на тези митове. Май този Озир умишлено пренебрегва всичко, противоречащо на онова, което иска да каже.

— Да продаде — поправи я Еди, докато отваряше поредната страница, приличаща повече на каталог, отколкото на катехизис. — Погледнете тук! Диети, системи упражнения, витамини… ще ви помогнат да живеете по-дълго, да, но той е лепнал снимка на пирамидата върху всичко и иска пет пъти повече пари, отколкото ще ви вземат в супермаркета, и на всичкото отгоре изсипва върху вас тонове религиозни бръщолевения, докато ги давате.

— Не са просто „бръщолевения“, Еди — смъмри го Нина. — Днес хората може и да не им вярват, но те са били в основата на една цивилизация, просъществувала повече от три хиляди години.

— Може би, но този Озир си я измисля в движение. Всъщност това е характерно за всички култове.

Междувременно Мейси намери друга страница: водачите на Храма на Озирис. Озир заемаше основното място на върха, под неговата снимка имаше друга, по-малка черно-бяла фотография на друг мъж с подобни черти.

— Себак Шабан — прочете Нина. — Приличат си много, може би са братя.

— Да, и аз така си помислих — каза Еди, спомняйки си, че ги е видял заедно два дни по-рано. — Защо имат различни фамилии?

— Пфу! — рече Мейси презрително. — Озирис, Озир? Това е като сценичен псевдоним. — Еди я изгледа свирепо, но тя не го забеляза. — Да, здравата са поработили с фотошопа. — Снимката на Шабан показваше левия му профил, но онази част от долната устна, която в действителност беше обезобразена, тук изглеждаше напълно нормална.

Нина се облегна назад.

— И ти си съвсем сигурна, че той стои зад всичко, което се твори при Сфинкса?

— Абсолютно. Той беше.

— И мъжът от снощи работи за него? — Мейси кимна. — Добре, това означава, че тези хора ще направят всичко възможно, за да се погрижат да не го разкажеш на никого.

— Какво ще правим тогава? — попита Мейси.

— Ще разкажем на някого — обади се Еди. — Пфу!

Тя се нацупи.

— Опитах. Никой в Египет не искаше да ме изслуша. Когато се обадих по телефона на доктор Бъркли, той просто ме посъветва да съобщя в полицията.

— Как успя да се измъкнеш от Египет, след като полицията те е търсела? — попита Нина.

— През Йордания. Чух го да нарежда — тя кимна към Шабан — да наблюдават летищата, за да не мога да се измъкна оттам. Но аз имах малко пари, паспортът ми беше в мен, така че щом се върнах в Кайро, хванах автобуса за един малък град на източното крайбрежие и убедих един мъж да ме откара с лодката си в Йордания. След това хванах друг автобус за Аман, долетях в Америка и ето ме тук!

Нина си помисли, че Мейси е доста по-изобретателна, отколкото изглежда. Дори Еди изглеждаше впечатлен от успешния ѝ опит да надхитри властите.

— И тогава измежду всички, към които можеше да се обърнеш, ти избра точно мен.

— Защото знаех, че можете да ми помогнете. Както и стана. Ако не ме бяхте спасили, онзи мъж щеше да ме убие. Така че благодаря!

— Няма проблем — отвърна Нина. Еди изсумтя саркастично. — Но сега вече си в безопасност… — Той не беше усетил кога е преминал на „ти“.

— Надявам се — вметна Мейси, поглеждайки страхливо към вратата.

— Мисля, че след снощния малък провал, преследвачите ти ще се постараят да се махнат колкото се може по-далеч от Ню Йорк. Но тъй като се надяваме, че сега си в безопасност и разполагаме със снимките, вече можем да кажем на АСН какво се е случило. — Тя погледна неуверено Еди. — Ако Морийн Ротшилд се съгласи да разговаря с мен.

Лесно успя да убеди Лола да каже на Ротшилд, че Нина я търси. По-трудното беше да накарат Ротшилд да се обади. След три неуспешни опита, при всеки един от които Нина казваше на Лола да предава все по-невероятни молби, най-накрая възрастната жена възмутено вдигна телефона.

— Дано да е нещо наистина интересно, Нина — сопна ѝ се тя. — След снощните ти подвизи съм наистина изненадана, че не ми се обаждаш от затвора. От онова, което видях по новините, разбирам, че има двама мъртви, няколко ранени, мащабни щети и половината град е потънал в хаос. Просто поредният ден в живота ти, нали?

Нина преглътна един парлив отговор, насилвайки се да се държи дипломатично.

— Морийн, това е много важно. Става въпрос за разкопките на Сфинкса.

— Какво за тях?

— Някой се опитва да ограби Залата на летописите, преди Лоугън да я отвори.

Настъпи моментно мълчание, след което се чу недоверчивото, раздразнено „какво?“ на Морийн.

— Култът „Храм на Озирис“ стои зад всичко това. Те са използвали четвъртия от свитъците от Газа, който не са дали на АСН, за да открият втория вход. В момента дори го разкопават!

Отново мълчание. След това се разнесе презрителен смях.

— Нина, благодаря за това, че потвърди теорията ми — ти наистина си се побъркала! Мислех си, че твърденията ти за откриването на Райската градина са достатъчно възмутителни, но това? Защо им е на Храма на Озирис да извършват паралелни разкопки, след като вече ни помагат при първите?

— Защо не попитате тях? — изръмжа Нина. — Но аз разполагам със снимка на четвъртия свитък, както и с плана на тунела.

— И откъде се сдоби с тези снимки? От онези сайтове, които твърдят, че в египетските йероглифи са закодирани летящи чинии?

— Не, от Мейси Шариф.

— Мейси Шариф? Стажантката ли имаш предвид?

— Точно така.

— Стажантката, издирвана от Египетската полиция за нападение и кражба на антики?

Нина погледна Мейси, която я наблюдаваше напрегнато.

— Мисля, че е била натопена. Причината за снощните събития е, че те се опитаха да я убият, за да не каже на никого какво е открила.

Ротшилд отвърна с леден глас:

— Нина, наистина нямам време да слушам параноичните ти конспиративни теории. Не ми се обаждай повече.

— Поне погледни снимките. Ще ти ги изпратя…

— Не си прави труда. — Ротшилд прекъсна разговора.

— По дяволите! — промърмори Нина. Въпреки това изпрати снимките на електронната ѝ поща, след което отново се обади на Лола.

— Предполагам, че разговорът не е минал добре — каза Лола. — Професор Ротшилд току-що ми каза никога повече да не я свързвам с теб.

— Да, предположих, че така ще стане. Виж, току-що ѝ изпратих един имейл с няколко прикачени снимки — най-вероятно ще го изтрие без изобщо да ги погледне, но аз ще ги изпратя и на теб. Можеш ли да ги разпечаташ и да ги оставиш в нейната поща? Наистина е важно тя поне да ги погледне.

— Ще видя какво мога да направя. Хей, видя ли какво стана снощи на Таймс Скуеър?

— Може и да съм чула нещо — отвърна безучастно Нина. — Чао, Лола. — Тя изпрати копие от писмото на Лола, след което се отпусна на стола си. — Боже, чувствам се толкова безсилна. Ако все още работех в АСН, щях за нула време да накарам някой да ги погледне.

— Сигурно можете да направите още нещо — възрази Мейси. — Ако тези мъже се доберат до зодиака, ще разберат как да стигнат до пирамидата на Озирис и ще я оберат — и никой друг няма да разбере, че те са го направили. Тя ще бъде изгубена завинаги! Това ли искате?

— Разбира се, че не — сопна ѝ се Нина. — Но няма какво повече да направя по въпроса! Освен ако не отидем в Египет и не ги хванем на местопрестъплението… — Гласът ѝ секна изведнъж.

Еди познаваше това изражение.

— Не — рече той с предупредителен тон.

— Бихме могли да отидем в Египет.

— Не, не можем.

— Да, можем.

— Нямаме визи.

— Визите ни на представители на ООН все още са валидни.

— Нямаме пари, по дяволите!

— Имаме кредитни карти!

— Които са почти изпразнени!

— Аз имам кредитна карта — обади се Мейси. — Аз ще платя.

Нина изгледа недоверчиво деветнайсетгодишното момиче.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се! Имам огромен кредит!

— Сигурно е много хубаво — промърмори Еди.

Нина продължаваше да се колебае.

— Не знам колко струва полетът до Египет, но няма да е много евтин. Сами ще се оправим.

Той направи гримаса.

— Да бе, ако продадем някой друг бъбрек.

— Няма проблем, мога да си го позволя — каза Мейси. — Е, мама и татко могат, но все тая. Баща ми е пластичен хирург, а майка ми е психиатър, богати са. Така или иначе покриват всичките ми разходи.

— Чакай малко — каза Нина. — Мейси, ти разказа ли за всичко това на родителите си?

Момичето я погледна смутено.

— Всъщност, не. Те дори не знаят, че съм се върнала в Щатите.

Нина я погледна ужасена.

— О, боже! Как така не си им казала?

— Опитвам се да ги предпазя! Онзи, белязания, каза, че ще изпрати хора да наблюдават дома ми и да подслушват телефоните, за да ме намерят. Ако мама и татко не знаят, че нещо се е объркало, те няма да се притесняват и няма да ме издадат.

— Е, сега вече знаят, че нещо не е наред — каза ѝ Нина. — Дори АСН да не са им казали, че си загазила — което е малко вероятно — аз трябваше да кажа на полицията, че си била с мен снощи. Те са взели телефона на родителите ти от АСН и са им се обадили.

Мейси пребледня.

— О! Аз… не се сетих за това.

Нина кимна към телефона.

— Обади им се веднага. Кажи им, че си добре.

Момичето вдигна телефона и набра номера.

— Мамо, здравей. Мамо? Мамо, успокой се, добре съм. Да, добре съм, наистина! А, от АСН са се обадили, така ли? — Тя направи физиономия. — Не, въобще не стана така, лъжат! — Тя изсумтя нетърпеливо. — Мамо! Не, не мога да се прибера, не още. Ще си дойда при първа възможност, но има нещо, което трябва да направя първо, много е важно. После ще ви разказвам. А, и ако смяташ, че някой ви следи, обади се в полицията, става ли?

Реакцията беше толкова истерично гръмогласна, че дори Нина и Еди я чуха.

— Боже, мамо! Виж какво, наистина съм добре. Пак ще ти се обадя, чуваш ли? Кажи на всички, че ги обичам. Мамо. Мамо! Казах, че ще се обадя. Чао. Чао.

Мейси остави телефона с изнервено и отчаяно изражение на лицето.

— Родители! Господи! Понякога са толкова досадни! — После изведнъж се обърна към Нина и я погледна извинително. — Ох, извинявай!

Нина я погледна объркана.

— За какво?

— В статията в „Тайм“ пишеше, че родителите ти са починали, когато си била на моята възраст, затова не искам да си мислиш, че говоря за всички родители. Сигурна съм, че твоите са били страхотни. Извинявай. — Тя отиде и седна пред лаптопа.

— Ъ-ъ-ъ… добре — отвърна слисаната Нина.

— Съобразителна е, а? — прошепна Еди.

— Да. Двамата ще си паснете идеално.

— Пфу!

— Така — каза Мейси, обръщайки се към тях, — полети до Египет. Каква храна предпочитате, вегетарианска или редовна?