Операция „Озирис“

3.

Въпреки поредния махмурлук, Нина се чувстваше така добре, както не се беше чувствала от доста време насам. Дори самата мисъл, че ще прави нещо извън обичайната депресираща рутина, ѝ беше подействала като искра; след като Еди излезе с друг клиент в града, тя реши да последва примера му и да се разходи из Манхатън, преди срещата с Лола.

Намери бележката, която Лола ѝ беше дала, и отново провери адреса на галерията. Над него беше записано съобщението на Мейси Шариф, за което съвсем беше забравила. Не си спомняше името ѝ; стажантката сигурно беше започнала работа в АСН след напускането ѝ.

Спомни си думите на Лола, че Мейси вероятно има проблеми с египетската полиция и почти се отказа да се занимава с нея, но подтиквана от новооткритото си желание да се занимава с нещо, тя внезапно реши да ѝ се обади. Най-близката станция на метрото се намираше на петнайсетина минути пеша, затова реши да ѝ звънне, докато се придвижва към нея. Излезе от апартамента и още докато слизаше по стълбите, започна да набира номера.

— Ало? — разнесе се мъжки глас.

— Здравейте — каза Нина, готова всеки момент да натисне бутона за прекъсване на разговора. — Мога ли да говоря с Мейси Шариф?

Колебание, следвано от предпазлив въпрос:

— Кой се обажда?

— Казвам се Нина Уайлд. Оставила ми е съобщение да я потърся.

От другия край на линията се чу приглушен шум — мъжът беше закрил говорителя с ръка. Последва размяна на реплики с някой друг, дочу се развълнуван вик. Нина повдигна вежди. Явно тази Мейси много искаше да разговаря с нея.

Последва изтракване — телефонът премина в други ръце.

— Ало? Ало! Доктор Уайлд, там ли сте? Наистина ли сте вие? — Жената имаше южняшки, леко напевен акцент.

— Да, здравейте — отвърна Нина. Тя излезе на тротоара, заобиколи големия червен пикап „Додж Рам“, паркиран точно пред входа ѝ, и прекоси улицата. — С Мейси ли говоря?

— Да, точно така! Доктор Уайлд, благодаря ви, че се обадихте, за мен е истинска чест да говоря с вас! Наистина! Аз съм ваша голяма почитателка!

Почитателка? Нина не знаеше как да приеме думите ѝ. Това не беше някаква шега, нали?

— Ъ-ъ-ъ… благодаря. Оставили сте съобщение в АСН, че искате да говорите с мен?

— Да. Вижте, това може да прозвучи странно и може би малко стряскащо, но наистина бих искала да се видим. Трябва да ви покажа нещо. Все още живеете в Ню Йорк, нали?

Нина огледа улицата.

— Може и така да се каже.

— Аз съм отседнала при един приятел в Ийст вилидж. Възможно ли е да се срещнем?

— Всъщност сега съм тръгнала към Манхатън — изтърси Нина, без да се замисли, преди да осъзнае, че е пропиляла шанса си учтиво да отклони поканата. — Но не знам дали ще намеря време днес.

— Готова съм да се срещна с вас където и да е, когато и да е — само ми отделете десетина минутки.

— За какво?

— Става въпрос за разкопките на доктор Бъркли в Египет.

Споменаването на Бъркли я върна към предишния ден и унизителната среща с Ротшилд, което въобще не подейства като стимул да приеме молбата на Мейси.

— Тези разкопки нямат нищо общо с мен — каза тя. — Ако искате да говорите за тях, по-добре се обърнете към някой в АСН.

— Не, наистина трябва да покажа това на вас! Лично. Щом го видите, веднага ще разберете защо. Моля ви, доктор Уайлд! Само десет минутки. Дори пет. Много е важно.

Умоляващият ѝ глас звучеше наистина искрено.

— Вижте — каза най-накрая Нина, — имам среща с една приятелка, с която по-късно ще вечеряме заедно. Можем да се видим за малко след това. — Ийст вилидж беше старият ѝ квартал, намираше се недалеч от мястото, където щяха да вечерят с Лола. Тя се опита да се сети за някое местенце, което да се намира близо до станцията на метрото, за да може след това да се прибере бързо. — На Седма, близо до Второ авеню има едно кафене, нарича се „52 Пърк-ъп“. Ако ми остане време, може да се срещнем там. Но нищо не мога да обещая.

— Страхотно — отвърна Мейси с очевидно облекчение. — Благодаря ви, доктор Уайлд. Благодаря, че ми се обадихте.

— Няма проблем. Довиждане. — Нина прекъсна връзката, чудейки се какво да измисли, за да се отърве безболезнено от Мейси. Каквото и да имаше да казва за разкопките на Бъркли, това не я засягаше.

Но пък за десет минути нямаше да умре.

Еди забеляза дългата опашка пред нощния клуб в края на улицата. Макар че беше сравнително рано, хората се бяха струпали отпред с надеждата да успеят да се вмъкнат в един от най-популярните клубове на Горен Ийст Сайд.

— Изглежда яко, а? — рече Грант, докато яркооранжевото му ламборгини се носеше плавно по улицата. За ежедневните си обиколки из Ню Йорк актьорът разчиташе на показната анонимност на лимузините под наем, но когато искаше да бъде забелязан, вземаше много по-ефектно превозно средство.

— Виж каква тълпа — по дяволите, виж какви крака! — Той свали прозореца, за да огледа по-добре момичетата с къси полички, които чакаха да влязат. Колата вече беше привлякла вниманието и когато хората осъзнаха, че зад волана ѝ седи холивудска звезда, реакцията им можеше да се сравни с избухването на безредици. Грант ги дари със скъпата си усмивка и махна с ръка, форсирайки двигателя така, че да им позволи да усетят частичка от 631-те конски сили на суперавтомобила.

Част от тротоара пред входа на клуба беше оградена с кадифени въжета: ВИП секцията. Грант спря пред нея и едно момче в униформа притича да вземе ключовете за колата. Той слезе от нея и се изправи пред плеядата щракащи телефони. Никой не потърси името на Еди във ВИП списъка, макар да не го посрещнаха като звезда.

— Хей, момчета, той е с мен — каза Грант на двамата биячи, които застанаха пред Еди със скръстени на гърдите ръце. — Всичко е наред, това е бодигардът ми.

— Тоя дребосък? — избоботи по-едрият от двете горили и се ухили.

Еди го изгледа унищожително. След кратко колебание двамата биячи отстъпиха встрани и той последва Грант във вътрешността на клуба. Мощен рев зад гърба им показа, че ламборгинито е поело към паркинга, който се намираше по-надолу по улицата.

Клубът беше на три нива. Най-долу се намираше приличащият на яма дансинг, а на по-високата секция се виждаше дълъг, осветен с неонови лампи бар. Над тях висеше остъклен балкон: ВИП салонът. Музиката беше модерна, също като странните прически на клъбърите, и Еди нямаше представа коя е групата.

— Боже, чувствам се ужасно стар — промърмори той, докато вървеше след Грант към балкона.

След прекрасния следобед и вечерята с Лола, Нина почти се беше отказала да звъни на Мейси; всъщност я беше забравила напълно, докато не отвори чантата си, за да провери дали има пропуснати позвънявания, и не видя бележката. Можеше просто да свие рамене и да се прибере у дома, но острото чувство на вина, което я прониза, я накара да промени мнението си.

Нямаше никакви съобщения, затова отново набра номера на Мейси. Вдигна ѝ същият мъж, със същия подозрителен глас, а отнякъде чу Мейси да се обажда: „Тя ли е? Джоуи, дай ми телефона!“. След секунда гласът ѝ се разнесе в слушалката:

— Ало? Доктор Уайлд, вие ли сте?

— Аз съм — увери я Нина.

— Благодаря ви, че се обадихте. — В гласа ѝ се усещаше облекчение. — Съгласна ли сте да се срещнем?

— Помните ли мястото, за което ви споменах?

— Кафенето? Да, Джоуи знае къде се намира. Може ли да се видим още сега?

— Да, предполагам — отвърна Нина, чудейки се дали иска да се захваща с това. — Ще бъда там след… петнайсет минути.

— Чудесно! Ще ви чакам. Доктор Уайлд, много ви благодаря, че правите това за мен. До скоро. — И затвори.

Нина простена от досада и тръгна към кафенето. Искаше всичко да свършва по-бързо.

Ийст вилидж не се беше променил много за двете години, откакто го беше напуснала; някои магазини и ресторанти бяха сменили собствениците си и няколко сгради бяха реновирани, но „52 Пърк-ъп“ изглеждаше по същия начин, както едно време. Картините по стената в дъното бяха на други местни художници, сервитьорите бяха различни, но всичко останало си беше все така бохемско, както някога.

Освен това беше и малко; за няколко секунди щеше да разбере коя е Мейси, дори да не беше скочила да я посрещне.

— Доктор Уайлд! Здравейте!

— Явно вие сте Мейси — рече Нина, приближавайки се към масата ѝ. Мейси Шариф изобщо не изглеждаше така, както беше очаквала; смяташе, че щом участва в толкова важни разкопки, като тези на Сфинкса, ще бъде поне аспирантка. Но изключително привлекателното младо момиче с черна коса, вързана на опашка, което седеше пред нея, беше твърде малко дори за абсолвентка, може би беше още тийнейджърка. Освен това беше облечена като за ваканция, а не като студентка — освен ултра късата дънкова пола, тя носеше прилепнала маркова блузка, която подчертаваше бюста ѝ. През ума на Нина мина злобната мисъл, че Бъркли сигурно я е избрал не заради академичните ѝ постижения, но тя бързо се засрами от нея. Не знаеше нищо за момичето; поне можеше да я остави да се докаже.

— Да, аз съм. Здравейте. — Мейси изглеждаше наистина поласкана от срещата; може наистина да ѝ беше почитателка. — Толкова се радвам, че Лола е успяла да се свърже с вас. Опитах да ви се обадя на номера в телефонния указател, но телефонът беше изключен. Реших да ви посетя лично, но портиерът каза, че сте се преместили.

— Да, преди няколко месеца. — Нина усети леко притеснение; възможно беше Мейси да не е просто почитателка, а фанатичка. Но момичето изглеждаше съвсем нормално и достатъчно учтиво.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря. — На масата седеше още един човек, момче на възрастта на Мейси с изкуствен тен, огърлица от дървени мъниста и щръкнала коса, която го правеше да изглежда като герой от японски комикс. Момчето бързо огледа Нина от глава до пети, след което отново заби поглед в гърдите на Мейси.

— Здравейте — кимна му Нина.

Младежът изсумтя нещо в отговор.

— Сигурна ли сте? — попита Мейси. Нина кимна утвърдително. — Аз бих пийнала нещо. Джоуи, ще ми вземеш ли капучино? Искам да поговоря с доктор Уайлд насаме.

Джоуи отново изсумтя и стана.

— Ще седна ей там, за да държа вратата под око.

Нина погледна заинтригувано Мейси.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

— Скоро ще ви кажа. Моля, седнете. — Нина се разположи на стола срещу нея. — Джоуи просто се грижи за мен. Той е приятел от колежа — е, приятел с екстри. — Тя се ухили, а Нина се почувства неудобно от откровеността ѝ. — И единственият човек в Ню Йорк, когото познавам. Аз съм от Маями.

— Хубаво — отвърна Нина, не особено заинтригувана. — За какво искахте да говорим?

Мейси се изпъна на стола си.

— Отдавна исках да се срещна с вас. Вие сте моята героиня!

— Наистина ли? — Нина усети лек гъдел в стомаха; от доста отдавна никой не ѝ беше правил професионален комплимент.

— Абсолютно! Заради вас избрах да специализирам археология. Не бях сигурна какво точно искам да уча, но тогава прочетох това и си помислих: мили боже, това е страхотно! — Тя извади от чантата си няколко леко опърпани страници от списание и ги остави на масата.

Нина веднага ги разпозна — това беше статия за откриването на Атлантида отпреди година и половина. Една от снимките беше нейната фотография, на която тя гледаше гордо. По-младото ѝ аз беше вързало косата си на опашка, както ѝ харесваше да я носи тогава, и както сега Мейси носеше своята.

— Ъ-ъ-ъ, да — каза Мейси смутено и попипа косата си. — Взех назаем вашия вид, така да се каже. Мислех си, че ако работя за вас… Надявам се, че нямате нищо против.

— Не, съвсем не — отвърна Нина и усети как смутено се изчервява.

Джоуи се върна и донесе капучиното, след което се настани на масата до вратата.

— Разбирате ли, когато прочетох статията — продължи Мейси, — тя ме накара да осъзная, че има толкова невероятни неща, които трябва да бъдат открити! — Тя потупа с пръст снимката на Нина. — А когато видях, че вие сте я открили, направо… Боже! Та повечето археолози са мъже, нали, и обикновено са доста възрастни, но вие? Вие сте като една истинска Лара Крофт. Помислих си, е, щом вие можете да го направите, значи и аз мога!

Нина знаеше, че младата жена иска да ѝ направи комплимент, но не ѝ допадна формулировката.

— Значи… дотогава не сте знаели с какво искате да се занимавате? Не сте била сериозно заинтересована от археологията?

Мейси сви рамене.

— Вълнувах се, разбира се. Най-вече от египтологията, заради баба ми и дядо ми — те са от Египет. Дядо ми е бил учител, той ме научи да чета йероглифите още като малка, което беше доста яко. Но през първата си студентска година го давах доста свободно. Записах се в едно сестринство, бях мажоретка, всяка нощ купонясвах — нали се сещате как е!

— Хм — изсумтя Нина, която в университета изобщо не се беше проявявала като купонджийка.

— Накрая едва не се наложи да прекъсвам и тогава осъзнах, че трябва да се взема в ръце. Отчасти, защото не исках да разочаровам мама и татко — нали те ми плащаха обучението! Така че се захванах здраво за ученето и изкарах добри оценки. Но когато научих, че АСН копаят под Сфинкса, осъзнах, че ако успея да се включа в проекта, това ще ме стимулира много. Взеха ме в екипа…

— Конкуренцията сигурно е била голяма.

— Абсолютно! Но майка ми се занимава усилено с благотворителност към разни международни организации и има доста приятели в ООН, така че това помогна много! — Тя се усмихна.

— Сигурна съм, че е помогнало — отвърна Нина, без да се впечатли от това, че момичето е спечелило мястото си за разкопките с връзки, а не чрез упорита работа. Макар че обикновено не бързаше да си прави изводи, тя бе принудена да признае, че първоначалната ѝ преценка за Мейси — купонджийка, която разчита на външния си вид и парите, за да си проправи път в живота — изглежда е била точна.

— Добре, приятно ми беше да се запознаем, радвам се, че съм била такова вдъхновение за вас, но се налага да тръгвам.

Лицето на Мейси посърна.

— О, не, почакайте! Моля ви, почакайте — трябва да ви покажа нещо. — Тя бързо прибра листите от списанието в раницата си и извади един цифров фотоапарат. — Нали знаете за свитъците, в които пише как да намерим Залата на летописите?

— Онези, които бяха открити в Газа? Да. Продължавам да следя новините.

Мейси не усети сарказма.

— Така, значи Храмът на Озирис даде три страници на АСН, нали? Оказва се, че не са дали всичките.

На екрана се появи образ. Нина се вгледа в него и видя нещо, което приличаше на древни египетски папируси, макар че йероглифите по тях не можеха да се разчетат на LCD дисплея.

— Това ли са страниците?

Мейси посочи трите вляво.

— Тези трите са. Но тази — тя потупа по самотния папирус вляво, — е нещо, което никой досега не е виждал. Поне не в АСН. Първите три страници разказват какво представлява Залата на летописите и как да бъде намерена. В тази се описва какво точно има вътре.

Нина я погледна подозрително.

— И какво има в нея?

— Карта, която показва как да бъде намерена Пирамидата на Озирис.

— Какво? — Само споменът за собствените ѝ опити да убеди останалите в реалността на една легенда я възпря да се изсмее презрително. — Пирамидата на Озирис ли? Та това дори не е мит, а по-скоро приказка. Тя се споменава в известните древни египетски текстове толкова малко пъти, че могат да се преброят на пръстите на едната ръка, освен това винаги е била свързвана с митологията на техните богове. Тя не съществува.

— И аз така смятах — каза наежено Мейси, — но някой си мисли друго. Някой, който смята да разкопае Залата на летописите преди АСН и да открадне картата.

Сега Нина вече се разсмя.

— Сигурно се шегувате. Някой копае под Сфинкса по същото време, когато и АСН копае там? Насред най-посещавана туристическа атракция в цялата страна и никой не го е забелязал?

— Истина е! — възрази Мейси. — Изкопали са шахта в северния край на Сфинкса — видях я! — Тя прехвърли снимките във фотоапарата. — Дори направих снимка, вижте!

Нина ѝ хвърли само бегъл поглед.

— Няма начин да го направят, без да привлекат вниманието. Ще бъдат арестувани в момента, в който забият лопатите си в пясъка.

— Не, хората, които ръководят разкопките, те са замесени в това! Гамал, шефът на охраната, и доктор Хамди — виждате ли? — На екрана се появи нова снимка в близък план на разтревоженото лице на някакъв мъж. — И двамата работят за онзи тип от Храма на Озирис!

Нина разтърка челото си.

— Защо ми казвате всичко това? Ако наистина сте разкрили някакъв заговор за ограбването на разкопките, защо просто не сте уведомили доктор Бъркли? Или пък египетската полиция?

— Не знаех на кого да се доверя. Доктор Бъркли може също да е замесен.

— Лоугън Бъркли може да е много неща — отвърна сухо Нина, — но не мисля, че е престъпник.

— И без това нямаше да ми повярва. Не му допадам, не знайно защо. Голяма е мижитурка.

Нина не можа да сдържи сардоничната си усмивка; това явно беше един от проблемите.

— Тогава на полицията. Египтяните приемат много насериозно кражбата на артефакти.

— Не можех да отида в полицията.

— Защо не?

— Ами те… искат да ме арестуват. Смятат, че съм откраднала парче от Сфинкса и съм ударила доктор Хамди.

— Какво?

— Не съм! — Мейси се замисли за миг. — Добре де, наистина ударих доктор Хамди…

Нина се изправи.

— Мисля, че чух достатъчно.

— Не, почакайте, моля ви! — Мейси скочи; в другия край на залата Джоуи също се надигна, гледайки подозрително Нина. — Вижте какво, те ме преследват, те ще ме убият! Трябваше да се махна от Египет!

— Значи затова дойдохте при мен? Защо не разказахте всичко това на АСН?

— Защото нямаше да ме изслушат; смятат ме за крадла. Дойдох при вас, защото… — Лицето ѝ изразяваше горчиво разочарование. — Защото смятах, че ще ми повярвате.

Нина установи с неохота, че съчувства на младата жена. Независимо дали е параноичка или просто жертва на развинтеното си въображение, Мейси беше направила всичко, за да се срещне със своята „героиня“ — но срещата не беше отговорила на очакванията ѝ.

— Вижте какво — каза тя, — точно в този момент думата ми не се чува в АСН, но това не означава, че няма да ви изслушат. Разбрахте ли? Все пак там не е пълно с лоши, които се крият по ъглите — така че просто вървете при тях и им разкажете своята гледна точка.

— Предполагам… така ще направя — отвърна обезкуражено Мейси.

— Не е нужно да отивате веднага. — Нина погледна Джоуи, който се беше поуспокоил. — Приберете се вкъщи с приятеля ви, наспете се и на сутринта идете в АСН. Ще видите, че всичко ще бъде наред.

Мейси не изглеждаше особено убедена в това, но кимна неохотно и тръгна към Джоуи.

Нина отново седна. Реши да ги изчака да си тръгнат, преди сама да напусне кафенето. Срещата определено не оправда очакванията ѝ, но поне беше нещо различно от тъпото вегетиране пред телевизора.

Макар че точно това я очакваше като се прибере в апартамента си. Еди сигурно нямаше да се прибере скоро. Тя въздъхна.

Мейси и Джоуи тръгнаха да излизат. Вратата се отвори преди да стигнат до нея.

Тогава Мейси изпищя.

Нина вдигна изненадано глава. На вратата стоеше мъж, облечен със сако от змийска кожа, който гледаше злобно младата жена.

Мейси отскочи назад.

— Това е той! Той е един от тях!

— Здравей отново, малко момиче — процеди през зъби мъжът и усмивката му се разшири, докато се приближаваше към нея. Стиснал зъби, Джоуи се изправи пред него…

И се строполи на пода, превит на две. Мъжът го беше ударил с юмрук — и месингов бокс — в корема.

Останалите клиенти изпаднаха в шок. Мъжът прекрачи Джоуи, а Мейси притича покрай Нина към дъното на салона.

Той я последва…

— Хей!

Мъжът се обърна към Нина и тя хвърли недокоснатото капучино на Мейси в лицето му. Чашата се удари в брадата му и горещата течност се разплиска навсякъде.

Той се извърна назад, а тя ритна стола към него.

— Мейси! Бягай!