Операция „Озирис“

22.

Подът на входната камера се намираше на около два и половина метра под дупката. Там се беше изсипал пясък, но в останала ѝ част беше чисто.

Дори прекалено чисто. Въздухът беше застоял. От запечатването на гробницата тук не беше влизал никой, времето беше замряло — или нарочно спряно, в очакване на някой, който ще е достатъчно глупав, за да наруши вечната тишина.

Мейси освети стените с фенерчето си и установи, че камерата е далеч по-голяма, отколкото постройката горе.

— Йероглифи — каза тя и пристъпи по-наблизо. — Ха!

— Какво? — попита Нина и тръгна към нея. — Можеш ли да ги разчетеш?

— Тъкмо се канех, но изглеждат много странно. Сигурно са много стари.

— Но пък са красиви. — Нина бавно прокара лъча на фенерчето по бялата стена. Йероглифите бяха отчетливи и цветовете им бяха толкова ярки, както в деня, когато са били нарисувани. Между тях се забелязваха фигури от египетската митология. Тя разпозна няколко богове: Ра, богът слънце, създателят на всичко; Нут, богинята на небето, голото ѝ тяло се извиваше като дъга над цялата земя.

Но един бог липсваше.

— Озирис го няма. — Отсъствието на ключовата фигура от древноегипетската религия беше подозрително.

— И Хорус го няма — добави Мейси. — Както и Сет, и Изида. Не се вижда дори Анубис, а тъй като той е богът на гробниците, човек би очаквал да го види тук.

— Всички те са съвременници на Озирис или негови деца — каза Нина. — Все още не са били обожествени. Което означава, че това място наистина предшества Старото царство — Озирис и останалите са били почитани като богове от 3000 година пр.н.е.

— Права бях! — каза Мейси. — Браво на мен!

Еди огледа друга част от камерата.

— Тук има врата. — Две украсени колони маркираха изхода. — Има и стълби. Доста стръмни.

— Нека изчакаме малко — тази стая може да ни разкрие нещо полезно.

Мейси огледа текстовете.

— Странно — каза тя. — Това са списъци с всички изпитания в Подземното царство, през които трябва да минат новите мъртъвци. Също като „Текстовете на пирамидата“ и „Текстовете на саркофага“.

— Звучат много ободрително — отбеляза Еди.

— Това са по-ранните версии на египетската „Книга на мъртвите“ — каза му Нина. — Идеално вечерно четиво. От Стивън Кинг ли беше?

Мейси се изкиска, след което отново се обърна към стената.

— Онова, което не мога да разбера, е, че другите текстове са всъщност молитви, които обясняват как да се мине през всеки арит, всяка земя на Подземното царство. Нещо като инструкции — ако не сте съгрешили и правите каквото пише в текстовете, ще преминете през препятствията и ще се изправите пред Озирис. Но това тук е по-различно.

— В какъв смисъл? — попита Нина.

Мейси посочи един откъс.

— Тук се говори за първия арит от Дома на Озирис. Когато влезете вътре, трябва да се изправите срещу Господарката на вибрациите, една от пазителките на Подземния свят. Но тук всъщност пише, че тя била нещо страшно, „Господарка на унищожението“. В „Книгата на мъртвите“ също така пише, че тя спасява от унищожение хората, които минават през Подземния свят, но само ако те правят всичко както трябва — помня го, защото ми хареса името „Господарка на унищожението“. Много метълски звучи.

Еди смушка Нина.

— Ти се справяш много добре като господарка на унищожението, нали?

Тя изсумтя.

— Само от време на време. Но втората част не е в този текст?

— Не я виждам — отвърна Мейси. — Това е повече като предупреждение, отколкото като молитва. Не пише нищо за това как да се мине през арита.

— О, боже! — оплака се Нина, поглеждайки към Еди. — Нали се досещаш какво означава това?

— Капани — произнесоха двамата в един глас.

Нина притисна ръце към лицето си.

— Поне веднъж, дявол да го вземе, поне веднъж — проплака тя. — Искам поне веднъж да направя някакво невероятно археологическо откритие, в което да не гъмжи от смъртоносни капани. Много ли искам? Да няма срутващи се тавани, унищожаващи уреди или проклети херувими, които да размахват мечове срещу мен!

Мейси я погледна заинтригувана.

— Херувими ли? Ангели?

— Дълга история — рече Еди. — Така, значи трябва да минем покрай Господарката на вибрациите. Какво друго?

Мейси продължи да разглежда йероглифите.

— Огненото езеро — или Погълнатия от огън, става въпрос за едно и също нещо — обяви тя. — Господарката на дъждовните бури, Господарката на силата, която „стъпква онези, които не трябва да бъдат тук“, Богинята със силния глас…

— Нина, и теб те споменават тук — намеси се Еди.

— Ами да. Аз съм богиня.

— Ако искате, мога да изляза — обади се заядливо Мейси, преди да се обърне отново към древния текст. — Значи имаме Богинята със силния глас, Окървавения резач на парчета, и последно, преди да се изправим пред Озирис, Онзи, който реже глави. Много изтънчено. Има ги и в „Книгата на мъртвите“, но тук имената им са доста променени.

— Всъщност е обратното — каза замислено Нина. — Молитвите в „Книгата на мъртвите“ произлизат оттук — това е техният източник. Капаните, направени, за да защитят гробницата на Озирис, накрая се превръщат в част от религията.

— Ще ни трябва нещо повече от молитви, за да можем да минем покрай нещо, наречено Резача на глави — рече Еди, осветявайки с фенерчето си спускащия се коридор. — Няма ли нещо, което да ни помогне?

— Като че ли няма — отвърна Мейси. — Останалата част от текста се състои предимно от хвалби от типа „Озирис е страхотен!“. Има и много проклятия. „Който оскверни гробницата на Озирис, ще изпита хиляда агонизиращи смърти“, ала-бала и така нататък.

— Не ми се ще да изпитам дори една агонизираща смърт, камо ли хиляда — рече Нина, приближавайки се до Еди. Коридорът също беше украсен, от стените още египетски богове гледаха зловещо онези, които се осмеляваха да минат оттук. — Смяташ ли, че ще успеем да преминем?

— Зависи в какво състояние са капаните — отговори Еди. — Не ми се струва, че преди нас тук е идвал някой, така че няма шанс Инди или Лара вече да са ги потрошили — но след толкова много време може пък вече да не работят.

— Да, като че ли някога сме вадили тоя късмет. — Нина погледна назад към Мейси. — Ти какво мислиш?

Мейси изглеждаше изненадана, че я питат.

— Аз ли? Не знам, вие решавате.

— Животът си е твой — възрази Нина.

Мейси се замисли.

— Стигнах дотук — каза тя. — А и вие успяхте да ме опазите цяла, така че да действаме! — Тя понечи да тръгне надолу по стълбите, но Еди я хвана за ръката.

— Само още нещо — каза той, като я дръпна назад. — Ще вървиш след нас, става ли?

Проходът се спускаше към вътрешността на обърнатата пирамида, правейки два завоя на деветдесет градуса, преди да стигне до две украсени колони, които отбелязваха входа към втора камера.

— Това е първият арит — каза нервно Мейси.

Еди насочи лъча на фенерчето си към тъмнината.

— Голямо е — каза той. — И дълбоко.

— Шахта ли е? — попита Нина.

— Точно така. — Той внимателно се приближи до ръба ѝ. Таванът на шахтата се намираше на около десет метра над главите им, а дъното на шахтата беше извън обсега на лъча. Две големи тръби, направени от изчукани на ръка листи окислена мед се спускаха по отсрещната стена, на която беше нарисувана гигантска женска фигура, но Еди беше за интригуван повече от един друг обект — дълга каменна греда, която минаваше над шахтата и стигаше до другия край.

— Това не ми изглежда много сигурно — каза Нина. Гредата беше широка около трийсет сантиметра и не изглеждаше много стабилна.

Еди отиде при нея, за да я огледа по-добре.

— Не са се шегувала. Погледни ги. — Той освети другия ѝ край, разкривайки големи гравирани изпъкналости и механизми, построени на отсрещната издатина — две големи каменни назъбени колела.

Когато Нина насочи лъча на фенерчето над колелата, проблесна метал.

— Те са свързани с нещо там горе. — На верига, спусната от един скрипец, висеше голям цилиндричен камък.

— Мисля, че намерихме нашата Господарка на вибрациите — каза Еди. — Веригата с тежестта се спуска и завърта колелата, а те се блъскат в ония изпъкналости на моста и го карат да се тресе.

— А какво го задвижва? — попита Мейси.

Нина се усмихна мрачно.

— Ние. Върху моста трябва да има някакъв спусък — когато тежестта е по-голяма, започва яко клатене.

— И как тогава ще минем от другата страна?

— Като се държим много здраво — отвърна Еди и извади въже от раницата си. — Веригата не е много дълга, така че когато тежестта стигне до края, тя ще спре. Мисля, че ако се завържа за моста, всичко ще бъде наред.

Нина не беше съвсем сигурна.

— А ако целият мост падне и те повлече със себе си?

— Тогава ще умра като капитан Кърк! — Забелязвайки нещастната ѝ физиономия, той продължи: — Или ще го направим, или ще стоим тук и ще съжаляваме, че не сме донесли със себе си шестметрова дъска.

— Тогава просто се дръж много, много здраво, чу ли?

Еди прехвърли въжето през гредата и го завърза за тялото си.

— Добре, започвам — промърмори той, докато стъпваше внимателно върху гредата.

Нищо не се случи. Тя изглеждаше солидна и сигурна. Той коленичи, изтика примката на около метър по-нататък, пълзешком се придвижи напред и повтори упражнението. Нина го наблюдаваше нервно.

Измина половината, три четвърти…

Гредата помръдна.

— Мамка му! — изпъшка той и се вкопчи здраво в камъка, когато веригата издрънча… И спря.

— Какво стана? — извика разтревожено Нина.

Той повдигна глава.

— Не знам, но съм доволен, че стана! — Той бързо пропълзя последните метър-два, след което се развърза и се огледа. По едната стена минаваше голяма пукнатина. Няколко камъка се бяха отчупили и единият бе заседнал между зъбците на колелото, пречейки му да се завърти. Еди го провери дали е разхлабен. Камъкът помръдна леко, но тежестта на колелото го държеше на мястото му.

— Изпълзете една по една — каза той. — И то бавно.

Нина премина първа, следвана от Мейси.

— Земетресение ли го е повредило? — възкликна Нина, забелязвайки пукнатината. — Или може би просто тежестта на самата постройка!

— Египетски строители — пошегува се Еди и помогна на Мейси да се изправи.

— Да не би английските да са по-добри? — попита обидено тя. — Какво сте построили вие, което е оцеляло хиляди години?

— Стоунхендж.

Тя се нацупи.

— Добре де, признавам го. Но все пак не е толкова як, колкото пирамидите!

Зад изхода Нина забеляза друг спускащ се коридор, който имаше гладък под, а не стъпала.

— Какво следваше при следващия арит?

— Огненото езеро — спомни си Мейси. — Или Погълнатия от огън.

— Огън и в двата случая — каза Еди. — Страхотно. Точно каквото ни трябва в това тясно затворено пространство.

— Предишният капан беше повреден. — Нина посочи към камъка, който се беше заклещил в зъбците на колелото. — Може отново да извадим късмет.

Той простена и започна да се спуска по коридора.

— Защо ти трябваше да го казваш? Направо ни урочаса!

Наклонът беше доста стръмен и те бяха принудени да се придвижват бавно. Проходът правеше още деветдесетградусови завои; Нина осъзна, че се спускат по спираловидна пътека, което я накара да се замисли дали медните тръби не са свързани с друга камера отдолу. Най-накрая стигнаха до гравираните колони пред следващия вход.

Еди подуши въздуха.

— Мирише странно. Не мога да позная на какво, но не ми харесва.

Той освети камерата. Тя беше голяма и правоъгълна, в дъното ѝ се забелязваше друг изход. На тавана имаше няколко дупки. Една от тях беше голяма и приличаше на комин, но всъщност малките го накараха да застане нащрек: от тях очевидно трябваше да падне нещо.

Освен релефната хрътка на едната стена, която ги наблюдаваше, единственото друго в стаята бяха няколко големи кръгли медни купи, поставени до входа. Право напред в пода имаше квадратна дупка, широка около метър, която се оказа пълна с някаква течност; пред отсрещния изход също имаше такава. Останалата част от пода между двата басейна беше малко по-ниска от секцията, където бяха застанали; цялата ширина на камерата бе идеално гладка.

— Ох, нещо не е наред в тази картинка — каза Нина. Очевидно това бе поредният капан, но тя не можеше да разбере откъде идва опасността. — Къде е огънят?

— Може да е угаснал — рече с надежда Мейси, която се приближи, за да огледа по-добре озъбения бог.

— Не мърдай — предупреди я Еди, който коленичи край басейна и колебливо топна пръст в течността. — Това е просто вода. — Той я освети с фенерчето и забеляза, че басейнът е ограден със стени само от трите си страни. — Дълбок е около метър и двайсет. Като че ли е свързан с отвора в другия край.

— С тунела ли? — попита Нина. — Странно. Защо просто не отидем там?

— Наистина ли смяташ, че ще е толкова лесно?

— Дори не съм си го помисляла. Какво е това? — Тя освети с фенерчето си нещо, което се намираше между отвора и издълбания под — фино черно усукано въже, което свързваше тавана с пода.

— Нещо, което нямам намерение да докосвам — отвърна Еди. Той насочи светлината в тунела. — Минава през него. Ако искаш да влезеш вътре, трябва да го скъсаш.

— Което според мен ще бъде изключително лоша идея, не смяташ ли? — Вниманието ѝ се насочи към разширението в центъра на стаята, където забеляза още въжета, опънати между тавана и пода — както и отсъствието на нещо. — Усещате ли, че нещо липсва?

— Какво? — попита Мейси, като пристъпи напред.

— Процепи. Не се забелязват никакви линии, които да маркират ръбовете на отделните каменни плочи. Сякаш всичко представлява една огромна каменна плоча!

Еди огледа стените.

— Най-големите блокове са с размери метър и осемдесет на три. Но подът е дълъг поне девет метра. Нали не може да е просто една плоча?

— Не виждам как ще стане. — Нина се огледа и видя Мейси, която се канеше да пристъпи напред. — Не, почакай…

Мейси стъпи на пода — и кракът ѝ пропадна.

Тя изкрещя и едва не падна напред, но Нина успя да я подхване.

— Какво беше това, по дяволите? — изпъшка Мейси и отскочи назад, а от обувките ѝ се проточиха лепкави нишки, излизащи от мързеливо плискащата се вода, която се намираше там, където миг по-рано сякаш имаше твърда скала. Тя се опита да ги изчисти. — Гадост! Какво ли е това?

— Петрол. — Еди се приближи до нея. Той потопи ръка в големия басейн, който се разкри пред тях, маскиран под плътен слой пясък. Когато я извади, от пръстите му закапа същата гъста, мазна течност. — Той плава по повърхността на водата, а те са го посипали с пясък, за да не се различава от пода.

Нина погледна към дупките в тавана.

— Обзалагам се, че ако скъсаш някоя от нишките, от горе нещо пламва и искрите се посипват върху петрола. Бум! Опечени обирджии.

Мейси отвратено изтърка подметката си в пода.

— А как ще преминем, без да задействаме капана?

— Ще преплуваме под него — отвърна Еди и посочи с пръст водния басейн, който се беше поразчистил от петрола. — Огънят ще е само по повърхността.

— Едва ли ще стане толкова лесно. — Нина погледна подозрително фалшивия под. Завъртя се и фенерчето ѝ освети странно изглеждащи медни кълба. — Аха.

— Какво става? — попита Мейси.

— Вътре има нещо. — Нина бръкна в кълбото и напипа ръчка, прикрепена към дъното му — или всъщност към капака, както установи, щом го вдигна. — Знаете ли какво е това според мен? — Тя го сложи върху главата си. — Водолазен шлем! — Гласът ѝ отекна в кълбото.

Еди почука по него и тя извика недоволно.

— Вътре едва ли ще се събере много въздух.

Тя махна кълбото от главата си.

— Няма нужда от много. Просто трябва да е достатъчно, за да се премине от другата страна. — Тя посочи басейна. — Според мен дупките не са свързани с тунел — те са просто изходи, откъдето да се излиза от басейна, без да се докосва петрола. Щом това нещо се потопи под вода, вътре ще има достатъчно въздух, за да се диша, и докато стоим по-далеч от петрола, няма да се изгорим. След това влизаме през дупката в другия край, излизаме и — хей! Преминали сме оттатък!

Еди огледа скептично другото кълбо.

— Твърде е тънко, за да ни пази дълго време от жегата.

— Това е единственият начин да се мине оттатък, без да бъдем изпържени. Сигурна съм, че във водата има нещо, което да попречи на хората просто да преплуват под петрола. — Тя взе примитивния шлем. — Мисля, че нямаме друг избор.

Еди я погледна огорчено и поклати глава, но се съгласи.

— Добре. Но аз ще мина пръв.

— Не, аз ще мина — настоя Нина. — Ако отдолу има някакви препятствия и аз се блъсна в тях, ще трябва да ми кажеш накъде да вървя.

— Сигурна ли си?

— Не — призна тя, вървейки към водния басейн. Колебливо потопи крак под повърхността, после надяна шлема и се потопи цялата. — Пфу! Току-що осъзнах, че водата е стояла тук хиляди години.

— Просто не я пий — каза Еди. — Макар че това може да се каже за всичката вода в Египет!

Нина се потопи внимателно, докато над водата остана само главата ѝ, след което протегна ръка към шлема в ръцете на Еди и хвана здраво вътрешната дръжка.

— Последен шанс да ме пуснеш пръв — рече той.

— Ще се оправя — отвърна тя, докато вземаше кълбото. — Надявам се. — Постави го на раменете си и се потопи.

Оказа се, че шлемът изисква изненадващо усилие да се държи на мястото си, непрекъснато искаше да изплува. Нивото на водата започна застрашително да се покачва, но сгъстеният въздух вътре го спря малко преди да достигне носа ѝ. Тя се наведе и се напъха в тунела с ясното съзнание, че запасите ѝ от въздух са ограничени. Шлемът застърга в тавана.

Нещо се отърка в гърдите ѝ, остана там за миг… и после изчезна.

Беше скъсала една нишка.

Еди и Мейси подскочиха тревожно, когато над главите им се разнесе гръмотевичен звук и отекна в стаята.

— Какво беше това? — попита Мейси, опитвайки се да открие източника.

— Звучи ми като запалка — започна Еди, преди да осъзнае какво става. — Мамка му! Нина, след малко ще пламне!

Той погледна ужасено тавана, където древните камъни се търкаха в метал, произвеждайки искри…

От малките дупки блесна светлина.

Нещо падна от едната — кълбо парцали, което пушеше. Гореше само в единия си край, по-скоро тлееше…

Но това бе достатъчно.

Платът падна на повърхността и опесъченият петрол се развълнува. В първия момент не се случи нищо — след това нагоре се стрелна пламък, който започна бързо да се разпростира. Нападаха още платнени топки. Много от тях не горяха, искрите не бяха достатъчни да запалят материала, но дори само няколко от тях бяха достатъчни, за да взривят повърхността на басейна.

Езеро от огън, точно както ги бяха предупредили йероглифите.

А Нина беше в него.

Тя излезе от късия тунел. Ехото от дишането ѝ и почти пълната тъмнина бяха изнервящи… но не чак толкова, колкото внезапната светлина. Плаващият петрол се запали и басейнът изригна в ярко оранжево — тя веднага усети жегата, дръжката в ръката ѝ се загряваше застрашително бързо.

— Ох, по дяволите. Голяма грешка. Огромна — простена тя. Принудена да се наведе, едва успяваше да се придвижва напред, водата забавяше движенията ѝ като в кошмар на бавни обороти.

Само че това не беше кошмар. Беше истина.

Еди ужасен наблюдаваше как огънят заобикаля бавно придвижващото се кълбо. Когато Нина се появи, по него полепна петрол и той също се запали, превръщайки шлема в сферична факла.

— Господи! Нина, връщай се! Връщай се в тунела!

Но тя не го чуваше, пукането на пламъците заглушаваше всички останали звуци. Силно уплашена, тя засили темпото. Басейнът беше дълъг само девет метра. Щеше да мине много време, преди да го прекоси.

А щеше ли да успее?

Нова стъпка, после още една. Водата нахлу в ноздрите ѝ и тя започна да плюе. Погледна през отворената долна част на шлема и забеляза маркировки на пода. Йероглифи, сред които беше и Окото на Озирис. Със сигурност означаваха нещо важно, но тя нямаше време да мисли какво е.

Дръжката ставаше все по-гореща. Не я болеше все още — но скоро и това щеше да стане.

Шлемът се удари в нещо.

Нина се стресна и едва не го изпусна. Придърпа го надолу и опипа около себе си с другата ръка. Докосна каменен блок, който се издигаше почти над повърхността. Както се беше опасявала, строителите на пирамидата се бяха погрижили никой да не може просто да преплува под огъня.

Тя се придвижи рачешката към лявата му част в търсене на ръб. Пръстите ѝ напипваха само гладък камък. Още няколко стъпки. Нищо. Насили се да забави дишането си в опит да запази ограничения си въздух.

Господи, ами ако египтяните бяха построили лабиринт? Ами ако попадне в задънен край…

Трябваше да има изход. Ако строителите са искали никой да не стигне до гробницата на Озирис, са щели да запълнят всички тунели. „Правилните“ хора, свещениците, които бяха превърнали краля в бог, са знаели пътя. Тя трябваше да го намери.

Бързо. Много бързо.

Йероглифите…

Като сдържаше дъха си, тя потопи глава във водата. Маркировките по пода блещукаха, осветени от адската светлина на повърхността. Тя нямаше представа какво пише там, но Окото на Озирис беше повтарящ се символ, който се взираше безизразно в нея с тъмния си ирис.

С изключение на един.

Този ирис гледаше вляво, по дължината на каменната плоча.

Тя тръгна в тази посока, протегнала напред ръце. Дръжката вече пареше болезнено. Нина размърда пръсти, опитвайки се да отдалечи момента, в който вече нямаше да издържа.

Другата ѝ ръка продължаваше да опипва стената, отивайки все по-напред и по-напред…

Ъгъл!

Тя се хвана за ръба и се издърпа напред. Погледна надолу и видя още едно Око на Озирис, което този път гледаше към края на камерата. Запъти се натам, ускорявайки крачка. Видя второ гледащо нагоре око, после друго, което я насочи надясно.

Пушекът от горящия петрол се издигаше през комина, но температурата в залата се покачваше. Скрил лице зад вдигнатите си ръце, Еди следеше плъзгащото се сред пламъците кълбо, което като че ли се луташе без посока. Беше преминала половината път, но едва ли имаше още много въздух.

Нина вече не отместваше поглед от очите. Въздухът имаше странен вкус и беше започнал да се сгорещява.

Още едно око. Напред. Пръстите започнаха да я болят. Още колко ли имаше? Въздухът започна да не стига, тя усети замайване.

Поредното око, което я упъти надясно. Пръстите ѝ пламтяха, треперещата ѝ ръка клатеше шлема. Изпод ръба му изскочи мехурче въздух и водата нахлу, за да заеме мястото му.

Следващото око гледаше нагоре — и тя зърна сянка.

Другият тунел!

Отново придърпа шлема под повърхността и се наведе максимално, за да мине през ниския тунел. Шлемът се удари в камъка и издрънча като камбата. Само още няколко стъпки…

Когато Нина излезе от тунела, въздухът в кълбото го издигна рязко нагоре и попарените ѝ пръсти изпуснаха дръжката. Застоялата вода я блъсна в лицето. Тя се закашля и се опита да се изправи. Краката ѝ бяха омекнали. Тя залитна към едната стена на малкия басейн и се опита да се хване за ръба му.

Пръстите ѝ го откриха. Тя се издърпа нагоре и излезе на сухо, дишайки тежко.

— Успя! — извика Мейси.

— Слава богу — рече Еди. — Нина, добре ли си?

Нина се опита да надвика грохота и пукането на пламъците.

— Страхотно! — изграчи тя, вдигайки палци. — На дъното на басейна има пътека. Очите на Озирис показват пътя, който трябва да следвате!

Еди разтърка ухото си.

— Разбра ли какво каза?

— Да следваме посоката, в която гледат очите на Озирис от дъното — перифразира Мейси. — Не я ли чуваш?

— Ушите ми са позаглъхнали — призна си той. — Твърде много експлозии. — Той огледа басейна. Пътеката, по която беше минала Нина, се виждаше ясно, криволичеща линия от разбъркан петрол. — Аз тръгвам пръв. — Той подаде на Мейси единия от шлемовете. — Ти ще вървиш след мен и ще се държиш за якето ми.

Той влезе в басейна, пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да насити дробовете си с кислород, след което се потопи и тръгна към късия тунел. Мейси се поколеба, но се плъзна след него и се хвана за пешовете на якето му.

Тъй като знаеха какво да търсят, преминаха по-бързо от Нина — макар че дръжката в шлема на Еди пареше болезнено, когато стигна до другия басейн. Той се изправи и хвърли шлема настрани, като дишаше тежко, докато Нина му помагаше да излезе.

— Ох, по дяволите — рече той, потапяйки попарените си пръсти във водата. — Тази ръка я използвам и за други неща.

— О, Еди — пропя Нина. — Нищо де, ще се наложи да се задоволиш с мен.

— Готово, имаме си огън, трябва ни само едно одеяло.

Мейси изскочи от водата.

— О, боже! — изпъшка тя, поглеждайки към огненото езеро. По-голямата част от плаващия петрол беше изгоряла и пламъците постепенно утихваха. — Що за извратен мозък би измислил такова нещо?

— Да му се чуди човек — отвърна Нина, докато проверяваше дали водоустойчивото ѝ фенерче все още работи. — Но знаеш ли какво всъщност ме притеснява?

— Какво?

— Че трябва да преминем през още пет арита.

— Чакам ги с нетърпение — отбеляза саркастично Еди, прокарвайки ръце по дрехите си, за да ги поизцеди. — Какво следва?

— Господарката на дъждовните бури — отговори Мейси, която последва примера му.

— Страхотно. Сякаш не преживяхме достатъчно. — Мокри до кости, те започнаха да се изкачват по следващия коридор.