Операция „Озирис“

6.

Гиза

— Хей, ама тях не ги ли размазаха Трансформърите? — пошегува се Еди.

— Повече няма да ти позволявам да пускаш вкъщи този филм — промърмори Нина, докато се възхищаваше на трите огромни монумента, които се появиха пред тях. Великата пирамида в Гиза беше единственото оцеляло от Седемте чудеса на древния свят, останалите бяха съсипани от времето и конфликтите, избухнали преди хилядолетия. Една от причините за издръжливостта ѝ беше размерът; макар пирамидата на Хуфу и съседните ѝ, малко по-ниската на Хефрен и значително по-малката — но въпреки това впечатляваща — на Микерин, отдавна да бяха изгубили белите си варовикови покрития, колосалните им, изградени от пясъчник и гранит сърцевини си оставаха непокътнати след повече от четири хиляди и петстотин години.

Мейси не беше чак толкова впечатлена. Прибрала косата си под бейзболна шапка и сложила големи слънчеви очила, тя нетърпеливо заби крак в пясъка.

— Вече съм виждала пирамидите. Нали всеки ден бях тук. Защо не разговаряхте с доктор Бъркли?

— Отчасти, защото още не се е появил. — От страх, че може да бъде разпозната, Мейси не беше придружила Нина и Еди до Сфинкса, където те неуспешно се бяха опитали да убедят екипа на АСН да им даде достъп. — Снима се в някакво телевизионно предаване в Кайро, разказва за разкопките. Ще се върне чак след няколко часа. И отчасти, защото… добре де, не съм бил толкова път до Египет и да не видя пирамидите!

Те тръгнаха по пътя, който минаваше от северната страна на статуята. Еди погледна над стената надолу към разкопките.

— Това там долу шахтата ли е?

Мейси застана до него.

— Да. В онази палатка — посочи тя с пръст.

Той си отбеляза на ум местоположението ѝ, както и охраната, която се оказа доста по-сериозна, отколкото я беше представила Мейси. Пазеха я двама униформени, които не бяха от туристическата полиция, а най-вероятно от частна охранителна фирма.

Мейси погледна към Сфинкса.

— Сложили са повече пазачи отпреди.

— Постарали са се никой да не си пъха носа в разкопките им — каза Еди. — Което може да се окаже от полза.

— Как така?

— Ако са довели нови пазачи, има голям шанс да не те разпознаят. — Той прокара пръсти по долната страна на каменната плоча, която беше поставена върху стената, сякаш да провери теглото ѝ.

— Откри ли нещо? — попита Нина.

— Просто си правя планове за по-късно. Какво, ще отидем ли да поразгледаме пирамидите?

Великата пирамида се намираше само на около четиристотин метра от Сфинкса, но всъщност трябваше да изминат два пъти по-дълго разстояние, за да стигнат до входа откъм север, защото всяка от страните на пирамидата имаше дължина над 220 метра. Самият вход, пред който вече се виеше опашка от няколко десетки души, се затваряше с портал, охраняван от туристическата полиция. Достъпът до вътрешността на пирамидата се разрешаваше само два пъти дневно. Макар и уморена от единайсетчасовия полет от Ню Йорк, Нина бе настояла да отидат веднага, за да могат да си купят билети в момента, в който касата заработи.

Щом крилата на портала се разтвориха, Еди блокира дискретно, но твърдо достъпа до входа, позволявайки на Нина и Мейси да влязат първи.

— По-стръмно е, отколкото изглежда на снимките — отбеляза Нина. Тесният коридор с гладки стени се спускаше към сърцето на пирамидата под наклон от почти трийсет градуса и таванът беше смущаващо нисък.

Еди ги настигна, промушвайки се пред раздразнените туристи на входа.

— Боже, колко е тясно — оплака се той. — Сигурно фараоните са имали малки задници. Накъде води това нещо?

— Има два маршрута — отвърна Мейси. — Ако продължиш да вървиш напред, ще се озовеш в самата погребална зала, но там е доста скучно, нищо не са оставили. Решили са да използват друга зала, докато не построят пирамидата.

— Архитектите сигурно са откачили — рече Еди и се ухили. — Направо мога да си го представя: „Какво иска този? Завършили сме го почти до половината! Проклети клиенти!“.

След около осемнайсет метра коридорът се разделяше, едното му разклонение продължаваше надолу, а другото, с още по-нисък таван, започваше да се изкачва нагоре под също толкова стръмен ъгъл. Макар че искаше да разгледа целия комплекс, Нина реши да послуша Мейси и да тръгне по втория коридор. Дори толкова рано сутринта въздухът в тунелите беше горещ и задушаващ. Мускулите на краката ѝ се възмутиха от стръмния под, но тя продължи да се изкачва, приведена.

— Тук има ли разни скрити капани? — попита Еди.

— Скрити капани ли? — отвърна саркастично Мейси. — Тези неща ги има само в игрите „Тум Рейдър“.

— Така ли мислиш? — обади се Нина и момичето я погледна изненадано. — Няма да е зле някой път да седнеш да прочетеш научното списание „Археология“, вместо разни клюкарски статийки.

— Ама аз го чета! — възрази Мейси. — Е, поне интересните работи.

— То цялото е интересно — обиди се Нина.

— Да бе, все едно може да се сравнява намирането на древни монголски клечки за зъби с откриването на Атлантида. — Еди, който вървеше зад Мейси, се разсмя, вбесявайки Нина още повече.

Но раздразнението ѝ се изпари в мига, в който влезе в нов участък от вътрешността на пирамидата. От коридора, по който се изкачваше, се разклоняваше един хоризонтален проход, и тя се изненада, че изкачването продължаваше. Макар и малко по-широк от предишния тунел, таванът му беше много по-висок, почти девет метра. Великата галерия представляваше дълга сводеста зала, изградена от масивни варовикови блокове.

— Това вече е нещо — каза Еди и се протегна, щом се измъкна от коридора. — За какво служи?

— Има теория, че това е част от противовесната система за повдигане на блоковете към върха, но… всъщност никой не знае — призна Нина. Както много други неща в пирамидите и точното предназначение на Великата галерия си оставаше загадка. Тя погледна надолу към хоризонталния проход. — Там долу се намира „Залата на царицата“, нали?

— Да — отвърна Мейси. В коридора влязоха още туристи, повечето от които искаха да си починат от изкачването, като тръгнат по равния коридор. — Макар че там никога не е имало царица — нейната пирамида е по-малката отвън. Това е просто поредната скучна недовършена погребална зала.

— Още една ли? — попита Еди. — Боже, архитектите им сигурно са си хвърлили папирусите на земята и са ги стъпкали от яд.

— Дори и да е празна, едва ли е скучна — възрази Нина и продължи да се изкачва по стълбите, които излизаха от Галерията. — Майсторската изработка на всичко това е невероятна дори по днешните стандарти, а те са изработили всичко с примитивни инструменти.

— И много роби.

— Не — възрази Мейси. — Строителите всъщност са били умели майстори. Плащали са им. Цялата работа с робите е просто лъжа, която е била разпространена от фараоните след Хуфу, или Хеопс, или както там предпочиташ да го наричаш, за да се изкарат по-добри от него. „Да, ние също бихме могли да построим толкова големи пирамиди, ако бяхме използвали хиляди роби“ или нещо такова. Хуфу не е бил по-лош от който и да е друг фараон.

— Защо изобщо са решили да строят точно пирамиди? — попита Еди. — Какво ѝ е толкова специалното на тази форма?

— Никой не знае — отвърна Нина.

— Май честичко ще чувам този отговор, а?

— Сигурно е някакъв символ с религиозно значение, но никой не е разбрал точно какво. Но те са вложили много време и усилия, за да усъвършенстват тази форма, като се започне още с най-първите династии. Техните пирамиди са били стъпаловидни като зигуратите4, но с подобряването на инженерните им умения те започнали да ги строят с гладки стени. Един фараон, на име… Снофру, мисля? — Нина погледна към Мейси, която кимна, доволна, че са потърсили мнението ѝ. — Той е построил Червената пирамида в Дашур, която е първата „истинска“ пирамида. Била доста голяма — но пирамидата, построена от сина му, е много по-голяма. И ние се намираме в нея. — Тя разпери ръце, за да обхване огромната постройка около тях. — А защо са избрали да строят точно пирамиди… както вече казах, никой не знае.

Те се изкачиха до върха и Нина спря, за да си поеме дъх. Леко се подразни от това, че Мейси като че ли въобще не се беше изморила от изкачването. Друг хоризонтален коридор с нисък таван водеше още по-навътре в гробницата и само след няколко метра стигаше до висока стая. Еди надникна вътре и видя дълбоки бразди, които продължаваха навътре.

— Какво е това?

— Устройство против крадци — отвърна Мейси.

— Нали каза, че нямало скрити капани?

— Това не е точно капан. По-скоро е нещо като врата към подземието. Построили са я, като закачили три огромни каменни блока да висят от тавана. Щом Хуфу бил погребан, те ги пуснали на пода, за да не могат иманярите да стигнат до него.

Влязоха; помещението беше абсолютно празно.

— А къде са каменните блокове?

— Иманярите стигнали дотук — изчурулика Мейси. — Разбили блоковете и влезли право в погребалната зала. Тя се намира ей там. — Тримата хлътнаха в поредния къс зигзаговиден тунел, след което…

… Попаднаха в Царската зала. Погребалната зала на фараона Хуфу, запечатана преди четири хиляди и петстотин години.

— Това ли е? — попита разочаровано Еди. Правоъгълната зала беше с размери дванайсет на шест метра; по-голямата ѝ част бе заета от останките на голям гранитен саркофаг, но освен ковчега без капак, в нея нямаше нищо друго. Дори стените бяха голи, без никакви украшения. — Очаквах нещо по-бляскаво.

— Все пак колегите на Лара Крофт са минали оттук — отбеляза Мейси снизходително. — Ако е била като гробницата на Тутанкамон, цялата стая би трябвало да е пълна със съкровища! — Очите ѝ проблеснаха при мисълта за това.

— Нямало е да има само съкровища — напомни ѝ Нина. — Голяма част от тях ще са били предметите, нужни на Хуфу за пътуването му през Подземното царство, за да се изправи на съд пред Озирис — храна и вода, такива неща. Но да, пак е щяло да има достатъчно съкровища.

Еди отстъпи встрани, за да влязат и останалите туристи, и се облегна на гранитната стена. Известно време наблюдава как Нина оглежда саркофага и после каза:

— Не мисля, че е вътре.

— Знам. Само че не ми се случва често да виждам такива неща, нали?

— Можеше да помолиш египтяните, докато беше в АСН — подхвърли Мейси. — Сигурно щяха да ти уредят частна обиколка.

Нина сви горчиво устни.

— Да, благодаря ти, че ми напомни.

— И кога доктор Бъркли ще се върне на разкопките? Трябва да отидем там — колкото по-скоро говорим с него, толкова по-бързо ще можеш да огледаш разкопките.

— Тя е права — рече Еди.

— Добре — промърмори Нина и неохотно се отдалечи от саркофага. — Но ако отидем там, а него още го няма, ще се ядосам много, че ме накара да си тръгна оттук.

И естествено, когато стигнаха до Сфинкса, Бъркли все още не се беше върнал. Очакваха го след трийсетина минути — трийсет минути, които Нина би могла да използва за изследване на Великата пирамида.

Когато най-накрая се появи, бяха минали по-скоро петдесет, а не трийсет минути, което изобщо не подобри настроението на Нина. Но се насили да се държи учтиво, знаейки, че ще има нужда от целия си чар, за да го убеди да я допусне до разкопките. Бъркли излезе от бяла правителствена лимузина, шофьорът му също се появи.

— Хей — прошепна Еди.

— Какво?

— Този го видях на снимките на Мейси. Същия, който беше заснела отблизо.

— По дяволите, прав си. — Придружителят на Бъркли беше доктор Хамди. Погледът ѝ се плъзна покрай Храма на Сфинкса към по-запазения храм на Хафра, който лежеше на юг. Мейси, все още с бейзболна шапка и слънчеви очила сред мотаещите се туристи, се беше приближила колкото смееше до разкопките. — Ако Мейси е права, значи той няма да допусне никого до палатката.

— Малко е късно да се питаме дали е права, не мислиш ли?

— Може пък веднага да разберем — да видим как ще реагира доктор Хамди. — Тя се приближи до Бъркли. Еди я следваше по петите. — Хей, Лоугън! Лоугън! Здравей!

Първоначално Бъркли се изненада, след това я погледна с предпазлива неувереност, преди да осъзнае кой го вика.

— Нина? Какво правиш тук?

— О, на почивка съм — отвърна безгрижно тя. — Решихме да минем и да те поздравим, нали довечера е голямото откриване.

— Утре сутрин, всъщност — предаването на живо започва в четири часа сутринта местно време. — Предпазливостта на Бъркли премина в открита подозрителност. Той не повярва нито за миг, че присъствието им тук е просто съвпадение.

Хамди ги гледаше подозрително.

— Това ваши приятели ли са, доктор Бъркли?

— Колеги — отвърна твърдо Бъркли. — Бивши колеги. Нина, Еди, това е представителят на Висшия съвет за египетски антични ценности, доктор Яби Хамди. Доктор Хамди, това са Нина Уайлд и Еди Чейс, бивши служители на АСН.

Нина забеляза, че Бъркли пропусна титлата ѝ при представянето, но не успя да направи саркастична забележка, защото Хамди заговори:

— Доктор Уайлд! Разбира се! Как не можах да ви позная!

— Променила съм си прическата.

Той се усмихна.

— За мен е истинско удоволствие да се запознаем.

— За мен също. — Тя разтърси ръката на египтянина. — А това е Еди, моят съпруг.

— Съпруг? — изненада се Бъркли. — Оженили сте се?

— Не се тревожете, не сме очаквали да ни изпратите подарък — рече Еди.

Нина погледна към руините край Сфинкса.

— Чудех се… дали ще е възможно да разгледаме разкопките?

— Съжалявам — отвърна Бъркли през зъби. — Позволено е само за служители.

Нина отново се направи, че не забелязва презрителното му отношение. Вместо това се обърна към Хамди.

— Колко жалко. Не може ли Висшият съвет да направи изключение, доктор Хамди?

Египтянинът се държеше по-учтиво, но не можеше да ѝ помогне.

— Боя се, че не, доктор Уайлд. Щом Залата на летописите бъде отворена и всичко бъде внимателно каталогизирано, тогава може би да, но засега сме длъжни да спазваме стриктно правилата. — Той кимна с глава към пазачите до вратата. — Наскоро имахме проблеми.

— И аз така чух.

Бъркли се намръщи.

— Така ли?

— Да. Някакво момиче на име… Мейси Шариф ли беше? — Тя внимателно наблюдаваше реакциите им. Бъркли изглеждаше раздразнен, че това се е разчуло, но Хамди подскочи като ужилен. — Откраднала е нещо от Сфинкса, ако не греша?

— Да. Освен това ме нападна — каза раздразнено Хамди, разтърквайки носа си.

Лицето на Бъркли потъмня.

— Откъде научихте за това? — сопна им се той. — От Лола, нали?

— Всъщност, не — отвърна тя, защитавайки приятелката си. — От самата Мейси.

Онова, което беше ужилило Хамди, накара лицето му да пребледнее.

— Говорили сте с нея? Къде?

— В Ню Йорк — отвърна небрежно тя. — Разказа ми много интересна история за това, което става тук. — Погледът ѝ се втвърди, съсредоточен върху Хамди. — А след онова, което се случи, когато се срещнахме, съм твърде склонна да ѝ повярвам.

— Какво се е случило? — попита Бъркли.

— Нещата станаха малко като във филм на Майкъл Бей — обади се Еди. — Стрелби, преследвания с коли, експлозии — обичайното.

— Каквото и да ви е казала, е лъжа — реагира малко прибързано Хамди.

Нина посочи стената край пътя.

— Има много лесен начин да разберем. Лоугън, ей там има една палатка. Ако надникнеш вътре, мисля, че ще откриеш нещо много интересно.

— Като какво, например?

— Като шахта, която води към втория вход на Залата на летописите. Някой се опитва да те изпревари.

Бъркли се втренчи в нея.

— Пълни глупости — рече най-накрая той.

— Моля? — рече обидено Нина.

— Честно казано, направо си жалка. Морийн ми каза, че си отишла при нея, протестирала си, че отварянето на залата ще бъде предавано по телевизията — сякаш ти не си се възползвала от медиите, когато ти е отървало! Корицата на „Тайм“? Участието във „Вечерното шоу“? — Лицето му се изкриви в презрителна усмивка. — И сега, когато някой друг е в центъра на вниманието, ти просто не можеш да го понесеш, нали?

— Няма нищо общо с мен — изръмжа тя. — Става въпрос за спасяването на археологическо съкровище — и може би изваждането на теб и АСН от неловка ситуация.

Бъркли завъртя очи.

— О, я стига. Ти си тази, която поставя АСН в неловка ситуация. Предполагам, че след всички онези глупости за Райската градина, които натвори миналата година, невероятните безсмислици, които ти е казала Мейси, за да се оправдае, са ти прозвучали много реално.

Нина усещаше, че Еди е готов да удари Бъркли, и протегна ръка, за да го възпре, макар самата тя да се изкушаваше да замахне.

— Нищо не съм „творила“ — наклеветиха ме. Но така или иначе не очаквам да ми повярваш. Не си длъжен да ми вярваш и за това. Просто погледни в палатката. Аз ще те изчакам тук, така че ако греша, можеш да ме наречеш „идиотка“ в лицето! Какво ще кажеш?

— Това е абсурдно! — изригна Хамди. — Няма никаква шахта, няма никакъв обир.

— Естествено, че ще кажеш така — обади се Еди. — Нали и ти си замесен.

Египтянинът се опули разярено.

— Това е… Това е клевета!

— Има много лесен начин да се докаже, нали? Погледни в палатката!

Хамди хукна към охранителната врата.

— Доктор Бъркли, отказвам да търпя подобни обиди. Ще се видим на разкопките — и съм силно изкушен да заповядам тези двамата да бъдат изхвърлени оттук! — Единият от пазачите вдигна ръка да го спре, очевидно не го познаваше, но другият му каза нещо и той отстъпи назад.

Бъркли поклати глава.

— Знаеш ли, наистина е тъжно да видя колко ниско си паднала, Нина. Не знам дали да те съжалявам, или да ти се присмея!

— В единия случай ще те заболи повече — изръмжа Еди.

Бъркли очевидно се почувства неудобно при не чак толкова прикритата заплаха.

— Винаги съм смятал, че си неуравновесена — изсумтя той, тръгвайки след Хамди. — Май съм бил прав.

— Така ли? Аз пък винаги съм смятала, че си задник, и познай! Също се оказах права! — извика Нина след него. Този път и двамата пазачи се изпъчиха пред него и му попречиха да влезе в комплекса, докато не им показа картата си. Той хвърли последен поглед назад към Нина и тръгна след Хамди.

— Мисля, че мина добре — каза Еди, подсмихвайки се.

Нина беше вбесена.

— Дявол да го вземе! Трябваше само да погледне в палатката и всичко щеше да приключи!

— Е, не може да каже, че не си го предупредила. Както и Ротшилд. Ако наистина ограбят комплекса, точно те ще изглеждат като глупаци.

— Но ако тези момчета имат връзките и ума да организират нещо такова, значи ще успеят да прикрият добре следите си, преди Лоугън да отвори входа. Никой дори няма да заподозре, че вътре е имало нещо друго, което е било ограбено. О, боже. — Тя погледна изморено към храма на Хафра и видя, че Мейси им ръкомаха нетърпеливо. — Супер, сега пък ни вика.

— Какво стана? — попита Мейси, когато стигнаха до нея. — Ще погледне ли?

— Познай — отвърна Еди.

— Ще погледне?

— Опитай пак.

— Ох.

— Освен това той ни мрази — добави Нина.

По изражението на Мейси пролича, че тя въобще не беше предвиждала вероятността от провал.

— Но… Няма начин! Какво ще правим сега?

— Какво бихме могли да направим? — попита риторично Нина. — Лоугън няма да ни послуша, Хамди е замесен, а ние не можем да влезем в комплекса, за да намерим сами това нещо.

Мейси порови в джобовете си.

— Аз все още пазя пропуска си — каза тя и извади картата си. — Ако пазачите на входа са нови, няма да ме разпознаят, така че ще мога да вляза.

— И след това какво? Ако хората на Шабан те видят, ще се опитат да те убият. И дори да намериш някакво доказателство, когато се опиташ да му го дадеш, Лоугън ще заповяда да те арестуват.

— Но ние трябва да направим нещо! АСН ще отвори Залата на летописите след по-малко от осемнайсет часа, което означава, че каквото и да правят лошите, те го правят в момента! И това е единственият ни шанс да ги спрем!

— И на мен не ми се иска да ограбят Залата на летописите — каза Нина, — но освен ако не разполагаме със солидно доказателство, което да представим пред египетските власти, не виждам какво друго можем да направим, за да ги спрем!

— Нима просто ей така ще се откажеш? — попита невярващо Мейси. Тя измъкна страниците от списанието и ги размаха пред Нина. — Нима просто ей така си се отказала, когато някой ти е казал, че няма да намериш Атлантида? Нима си се предала, когато никой не е вярвал, че гробницата на Херкулес съществува?

Нина раздразнено дръпна листите от ръката ѝ.

— Речите си от бисквитките с късмети ли ги вземаш? — подигра ѝ се тя. — Просто мисля практично. Не можем да направим нищо, освен ако не намерим начин да влезем в комплекса, което няма как да направим без пропуски — а дори и да успеем, там има петнайсет археолози и цял телевизионен екип, плюс един бог знае колко пазачи!

— Едва ли стоят вътре през цялото време — допусна Еди. — Ще отварят залата рано сутринта, нали? Което означава, че АСН и телевизионните екипи ще трябва първо да поспят малко. — Той надникна над високата стена. — Правят ли все още онова светлинно шоу, каквото имаше в „Шпионина, който ме обичаше“? — Мейси кимна. — Значи всички ще гледат към Сфинкса, а не встрани…

— Да не ти е хрумнало нещо? — попита Нина.

— Мисля, че знам как да проникнем вътре. — Той се обърна към Мейси. — Но има голяма вероятност да те заловят. Склонна ли си да рискуваш?

Нина го погледна предупредително, но Мейси вече кимаше ентусиазирано.

— Какво трябва да направя?

— Като за начало — да минеш през вратата, без да те арестуват. — Той се обърна назад и погледна към Кайро. — Но първо трябва да напазаруваме.

Когато се върнаха, светлинното шоу беше в разгара си.

Еди погледна обляния в светлина Сфинкс, след което проследи погледа му към насядалата публика.

— Ха — рече той, забелязвайки осветената табела на сградата, която се намираше отвъд периметъра. — Сфинксът гледа право към „Пица Хът“.

— Ако онзи, който го е построил видеше това, щеше да се побърка — рече Мейси. — Разположението на Сфинкса не е случайно, обърнат е така, че да може да вижда изгрева. А сега денят му започва с пеперони.

— Не знаеш ли кой го е построил?

— Мислех си, че е Хафра — обади се Нина.

Мейси поклати глава.

— Едва ли. Не си ли чувала за Инвентарната стела?

— Кое? — попита Еди.

— Древен текст, който е открит през 1857 година. Според него Сфинксът вече е бил тук, когато Хафра започнал да строи пирамидата си. Затова и издигнатите пътеки към пирамидата не сочат на изток — трябвало е да заобиколят Сфинкса.

— Всъщност аз съм чувала за Инвентарната стела — рече Нина с леден тон. — И съм сигурна, че споровете по съдържанието ѝ продължават.

— Но откриването на Залата на летописите го потвърждава, не мислиш ли? Никой от фараоните от Третата династия дори не споменава Залата. Може би не са знаели за съществуването ѝ. А ако Сфинксът е много по-стар от Хафра, това може би обяснява защо главата му е толкова по-малка в сравнение с тялото. Един от фараоните наредил главата му да бъде допълнително обработена, за да заприлича на него.

Еди се изкикоти.

— Мисля — рече той тихо, навеждайки се по-близо към ухото на Нина, — че току-що си го получи.

— Млъкни.

Те спряха недалеч от вратата и Мейси погледна към двамата униформени мъже.

— Не познавам нито един от двамата.

— Сигурна ли си? — попита Нина.

— Мускулести, добре изглеждащи момчета? Да, щях да ги запомня.

— А сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Готова съм — настоя Мейси. Тя извади пропуска си и се приготви да тръгне към портала — но изведнъж се спря и разкопча още две копчета на ризата си.

Нина повдигна вежда.

— Какво правиш?

— Маскиращо средство. Довери ми се. — Мейси нагласи деколтето си за постигането на максимален ефект, което накара Еди да се ухили похотливо, а жена му да го шляпне силно, и тръгна към охранявания портал. Извади пропуска си и им го показа, но дори отдалеч Нина и Еди можеха да видят, че двамата пазачи изобщо не се интересуваха от лицето ѝ толкова, колкото от онова, което се разкриваше под него. Вратата се отвори, Мейси се усмихна весело на двамата мъже и се промъкна вътре.

— По-добре да тръгваме — каза Еди и се отправи към пътя.

Нина се намръщи.

— Невероятно. Тя направи нещо, което връща жената трийсет години назад… и те се вързаха!

— Завиждаш, а? — подразни я Еди.

— Не. А ти спри да я зяпаш. Фалшиви са.

— Какво? — Той поклати глава. — Сигурна ли си?

— Еди, тя прилича на дълга дръжка за метла с две залепени дини за нея! А баща ѝ е пластичен хирург. Помисли си. Освен това е достатъчно млада, за да ти бъде дъщеря.

— Благодаря ти, че ме депресира.

— Мисля, че някой друг беше наред. — И двамата се усмихнаха.

Стигнаха до онази част от пътя, която се намираше точно над разкопките, и погледнаха надолу. Двамата стражи си бяха там, но имаше още двама мъже, които привлякоха вниманието им. Никой от тях не им беше познат, ала Нина имаше ужасяваща представа за онова, което изнесоха от палатката в голям сандък.

— По дяволите! — каза тя. — Опразват терена!

— Смяташ ли, че диаграмата е в сандъка?

— Може би. Или поне част от нея. Може да са я нарязали, за да успеят да я изнесат от тунела. Господи, дали не сме закъснели?

След малко мъжете се върнаха с празни ръце и влязоха в палатката.

— Мисля, че още не са свършили — рече Еди.

— Добре — може би все още можем да ги спрем. Виждаш ли Мейси някъде?

Еди я забеляза да наднича иззад стената на горната част на храма, където се беше скрила от мъжете със сандъка.

— Ето я там. — Той посочи с ръка, след което ѝ махна да напусне скривалището си и да се приближи до разкопките. — Да се надяваме, че близначките ще се справят също толкова добре и с онези двамата долу.

Той бръкна под коженото яке и тениската си и измъкна дългото найлоново въже, което беше купил от един магазин в Кайро и беше намотал около кръста си; ако го беше носил открито, щеше да възбуди любопитството дори на най-заспалия служител на туристическа полиция. Щом го размота до край, се зае с колана си.

— Спокойно — рече той на ухилената Нина. — По-късно ще получиш онова, което се крие в панталоните.

— Време беше!

Той ѝ се усмихна в отговор и измъкна една метална кука, закачена за токата. Беше я сложил там, за да заблуди металните детектори. Докато завързваше въжето за нея, Мейси беше слязла от горната част на храма и се приближаваше към мястото, където се правеха разкопките — привличайки вниманието на пазачите.

Нина нервно погледна куката, докато Еди я подпъхваше под каменната плоча върху стената.

— Дали ще те издържи?

— Да не би да казваш, че задникът ми е дебел? — Той отново погледна надолу. Пазачите бяха тръгнали да посрещнат Мейси още преди тя да достигне оранжевата мрежа, ограждаща периметъра. Огледа се бързо, за да се убеди, че никой не се приближава по тъмния път, след което прехвърли въжето над стената — и бързо скочи след него, увисвайки до каменната стена. Куката изскърца.

Докато се спускаше надолу, той погледна през рамо. Пазачите почти бяха стигнали до Мейси. Седем метра до земята, пет, четири…

Тя се спря, принуждавайки двамата мъже да се приближат до нея. Еди се пусна и прелетя останалото разстояние, приземявайки се почти беззвучно върху пясъка, претърколи се и веднага се прикри зад една купчина тухли. Мейси държеше в ръка фотоапарата си и сочеше към Сфинкса. Не можеше да я чуе заради гърмящия през тонколоните глас на водещия светлинното шоу, но предположи, че ги моли да я снимат на фона на паметника.

Те като че ли не проявиха разбиране, единият протегна ръка за пропуска ѝ. Еди тихомълком се приближи до тримата, докато Мейси разтърси рамене, разкривайки отново впечатляващия си бюст. Тези пазачи не се впечатлиха толкова, мъжът нетърпеливо щракна с пръсти.

Тя вече беше забелязала Еди и изигра цяло представление, претърсвайки всичките си джобове, преди да извади пропуска си. Пазачът го грабна от ръката ѝ и го освети с фенерчето.

Еди се мушна под найлоновата мрежа. И двамата мъже бяха сложили ръце върху кобурите си.

Ако чуеха стъпките му или го зърнеха с периферното си зрение…

Пазачът погледна Мейси и освети лицето ѝ с фенерчето. Намръщи се.

Като че ли си я спомняше…

— По дяволите! — изкрещя Мейси, завъртайки се рязко на запад. — Погледнете! Пирамиди!

Пазачите инстинктивно се обърнаха да видят, а Еди се втурна към тях и удари главите им една в друга с глухо изпукване. Двамата мъже се отпуснаха на земята.

Мейси отскочи стреснато назад.

— О, боже! Ти… Уби ли ги?

— Само ако имат глави като на Хъмпти Дъмпти — отвърна той. — Подай ми ръка.

— Все едно гледах филм! Как успя да го направиш?

— Хващаш главите и удряш здраво. Елементарно. — Той подхвана единия от отпуснатите пазачи за раменете. Неохотно, все още несигурна, че мъжът е жив, Мейси помогна на Еди да го завлече зад купчината пръст.

След това Еди се върна за другаря му. Погледна към стената и видя как Нина колебливо се спуска по въжето. Когато скриха и втория пазач, тя беше съвсем близо до земята.

Когато Еди се появи под въжето, следван от Мейси, Нина го погледна гордо.

— Виж тук! — похвали се тя и дръпна въжето. — Добра работа за човек, който не е тренирал от месеци…

Над главите им се чу тих звън на метал, пренатоварената кука се счупи и Нина се стовари върху пясъка.

— О, по дяволите! — простена тя.

Еди ѝ помогна да се изправи.

— Май не трябваше да се притесняваме за моя дебел задник, а? — Мейси се изкикоти.

— Млъквай — изръмжа Нина, изтупвайки се от пясъка, докато Еди намотаваше въжето и се оглеждаше къде да го скрие. — И какво, по дяволите, беше това? — Тя шляпна с ръка по гърдите на Мейси. — Скрий ги, за бога!

Ядосаната Мейси закопча ризата си.

— Какво? Нали свършиха работа!

— Пред Еди нямаше да мине.

— Защо, ’щото е стар?

— Не — отвърна обидената Нина, — защото е служил в спец частите и е обучаван да не се връзва на подобни неща.

Мейси беше изненадана.

— Служил е в армията? Мислех, че е просто някакъв археолог. Тоест не се е шегувал, когато каза, че ти е бодигард?

— Не. Така се запознахме — той ми спаси живота. Всъщност, повече от веднъж. Макар че и аз спасих неговия няколко пъти, така че сме квит.

— Супер — рече Мейси, впечатлена повече от всякога от съпруга на Нина. — Ами… той няма ли по-малък брат?

Еди се върна при тях.

— Не знам колко време ще бъдат в безсъзнание — каза той, — но така или иначе трябва да действаме бързичко.

— Определено — съгласи се Нина. Тя отиде до палатката и се ослуша за някакви звуци, които да разкрият присъствието на хора вътре. После отметна платнището. Палатката беше празна — но както Мейси им беше разказала, в единия ѝ край имаше дървена кабинка.

— По дяволите — промърмори Мейси, откривайки единствено една празна маса в другия ъгъл. — Тук бяха разгънати плановете, но са си ги прибрали! — Тя се обърна назад. — Единият от мъжете, които носеха сандъка, беше Гамал — шефът на охраната. Може пък почти да са приключили — ами ако сме закъснели?

— Сега ще разберем. — Нина отвори вратата на кабинката.

Меси беше права: надолу наистина имаше шахта, която се спускаше под платото. Отнякъде се носеше бръмченето на генератор… както и някакъв друг, по-отдалечен звук от електрически уред. Тя се запъти към стълбата, но преди да започне да се спуска по нея, върза косата си на конска опашка.

— Йе, бейби, тя се върна! — каза Еди и се ухили.

Мейси също се усмихна, докосвайки собствената си конска опашка, а Нина започна да слиза по стълбата.