Автобиография

ГЛАВА 6

В която нашият герой безуспешно продължава да развива новото си призвание сразлични популярни и не толкова популярни групи, научава важен урок за лоялността и френските празници, и свири в „Лондон Паладиум“ пред леля си Една.

И така, първият ми сингъл се срина. А отгоре на това и групата ми се разпадна. Весела Коледа и на вас.

Лонг Джон Болдри и „Хучи-кучи Мен“ спряха турнетата през октомври 1964-а.

Аз бях на деветнадесет и бях с тях около десет месеца. Ангажиментите взеха малко да намаляват, а след това достигнаха до точка, в която Лонг Джон се доближи опасно до банкрута, тъй като продължаваше да ни плаща големи надници. Той пресметна, че е задлъжнял с 3000 паунда - доста голяма сума за стандартите през 60-те. И това беше всичко. Бях разбит. Аз обичах да пея с групата. Ако става въпрос за заплата, колеги, работни условия и възможности, не бих могъл да попадна в по-добра среда за обучение. Също така, все още не бях спестил достатъчно, за да си купя кола, което беше другият смисъл на всичко това.

Но такъв беше житейският път на една банда тогава. Новостта бързо залиняваше. Откриваш една група и работиш здраво с нея, до- като ангажиментите престанат да се появяват. След това намираш друга. (И ако си голям късметлия, купуваш си кола.)

Или, дори още по-хубаво, мениджърите ти откриват нова група. Роуландс и Райт, които не искаха да стоя без работа дълго време, ме изпратиха да се пробвам като вокалист за една банда, наречена „Ад Либ“, а когато това не се получи, те ме свързаха с друга група от Саутхамптън, наречена „Соул Ейджънтс“. Бяха четирима души: един страхотен музикант на орган, който се казваше Дон Шин; Тони Гууд, който беше китарист; Дейв Глоувър на баса; и Роджър Поуп, който свиреше на барабани и доста по-късно щеше да свири из целия свят заедно с Елтън Джон. След време „Соул Ейджънтс“ издадоха два сингъла за лейбъла „Пай“, но докато аз бях с тях, доколкото си спомням, най- вече свирехме R&B кавъри: Walking Dog на Руфус Томас и Hi-Heel Sneakers на Томи Тъкър.

За придвижване групата разполагаше с напълно функциониращ микробус „Комър“, със стандартно и фабрично парно, а не с безразсъдно монтираната смъртоносна бомба на керосин при „Хучи-кучи Мен“, затова предполагам, че това си беше стъпка нагоре. По същото време, докато бях със „Соул Ейджънтс“ всяка седмица свирехме в „Маркий“ за около два месеца и ни плащаха само по 15 паунда на вечер, което си беше голямо сриване след 35-те паунда на седмица, които Лонг Джон ми плащаше в „Хучи-кучи Мен“. „Соул Ейджънтс“ бяха наети да свирят с Бъди Гай, чикагския блус китарист. През март 1965-а отидохме до Манчестър, в „Туистед Уийл“, и започнахме да свирим в полунощ, после аз си тръгнах, а останалите момчета останаха на сцената, за да свирят с Гай. Доста голям купон, такъв, какъвто си струва.

Истината е, че по това време да бъда единственият певец в една банда, не беше нещо, което ми харесваше толкова много. В „Хучи- кучи Мен“ аз свирех втора цигулка след Лонг Джон и мисля, че бях по-щастлив да съм си леко в неговата сянка - получавах си моето признание, но не изнасях на плещите си цялото шоу. Възможно е все още да имам лека срамежливост, която да отърсвам, докато съм на сцената. Изминаха няколко години, преди да свикна с идеята, че трябва да съм фронтмен.

След шест месеца със „Соул Ейджънтс“, аз се върнах вкъщи и леко изнервих родителите си заради факта, че нямам постоянна работа. И тогава, през лятото на 1965-а, още една възможност ми се предостави и отново това стана възможно с помощта на Лонг Джон.

В „Туистед Уийл“ в Манчестър Лонг Джон бе изразил желание да работи с един 25-годишен органист на име Браян Аугър и неговата група „Браян Аугър Тринити“. Мениджър на Аугър беше Джорджо Гомелски, който беше една от основните фигури в британската поп музика - голямо име на сцената и физически доста голям, с дебел корем, натрапващо се присъствие и гърлен източноевропейски акцент. Той бе убедил управата на „Маркий“ да дадат сцена веднъж седмично за блус музика в период, когато съществуваше очевидна враждебност срещу тази идея от страна на джаз традиционалистите. След това основа клуб „Кроудади“ в хотел „Стейшън“ в Ричмънд и лансира „Ролинг Стоунс“ като основната банда в клуба. Когато те си заминаха и продължиха да се развиват, той ги замести с „Ярдбърдс“, които свиреха страхотно. Хората веднага възприемаха Гомелски като човек, който много добре знае какво прави.

Планът, който Гомелски изготви с Аугър и Лонг Джон, беше да се създаде нещо като вариететно шоу или цялостен лейбъл за записи, но всичко това в едно - ударно шоу за всички, които желаят ритъм енд блус или соул музика на живо. Лонг Джон ми предложи - неговото протеже, както той ме наричаше - да взема участие. Гомелски реши, че в бандата трябва да има и певица и той извика Джули Дрискол, осемнадесетгодишна по това време, която отговаряше за отварянето на писмата от феновете на „Ярдбърдс“ в офиса на Гомелски, но той знаеше, че тя има голям, изчистен и мощен глас и проявява интерес към „Мотаун Рекърдс“.

Идеята беше Аугър да излезе на сцената с групата си - Рики Бра- ун на баса и Мики Уолър, който стана мой дългогодишен приятел, на барабаните - и да изсвири няколко парчета на Джими Смит и някои техни. След това ще представи Джули, която ще изпее няколко песни на „Мотаун“. А после Джули ще ме представи и аз ще изпея нещо на Сам Кук и на Уилсън Пикет. Сам Кук по това време за мен беше нещо наистина голямо. Албумите му, които ми оказаха най-голямо влияние, бяха Night Beat (1963) и двата албума, записани на живо: Live at the Harlem Square Club (1963) и Sam Cooke at the Copa (1964). По това време ги притежавах, а и все още ги слушам - толкова простички песни, написани в обикновена акордна последователност. А и колко красив глас има само. Винаги си представях, че звуча като него, а тогава, чрез този вариететен формат, аз имах възможността да се опитам да го сторя. И опитвайки се да зазвуча като него и като Отис Рединг и Дейвид Ръфин от „Темптейшънс“, аз накрая намерих своя собствен стил.

Изпявах си моите неща, после извиквах Лонг Джон и двамата с Джули изпявахме беквокалите на блус парчетата му. Името на групата беше „Стиймпакет“ - това означаваше нещо като корабче, но и имаше отпратка към „пакетната“ идея за група, и алюзия към термина „парен“, популярен в онези дни, като в израза „този хвърля истинска пара“, който се използваше, за да се каже, че някой се хвърля здраво в купона.

Поглеждайки назад, това очевидно си беше доста рисковано начинание. Трима основни певци и органист, който също пееше - това е прекалено голямо количество его, за да бъде побрано само в един микробус, а и огромно количество его за сцените на незначителните и провинциални блус клубове. В края на краищата така и щеше да свърши. Въпреки това групата изкара цяла година - работехме здраво, свирехме пет вечери в седмицата и на някои места искахме по 500 паунда на шоу, което си беше колкото и „Смол Фейсис“ получаваха по това време, а те имаха хитови песни. Но и ние се бяхме сработили много добре. Аугър беше бурен органист, Браун и Уолър си тежаха на мястото, а беквокалите на Лонг Джон, които изпявахме двамата с Дули, можеха да накарат космите по ръката на човек да настръхнат, когато ги изкарвахме както трябва. И изглеждахме страхотно - бяхме облечени по последна мода: аз с раирано сако върху тъмно поло, с висока яка и кремави панталони; Джули в жакет върху раирана риза; и Джон в костюм със светъл цвят, двуредно сако и вратовръзка с тънък възел. Джон рядко се появяваше без вратовръзка.

Бях очарован от Джули: вдигната коса, гримирани очи, страхотни дрехи. По-късно тя, заедно с Браян Аугър щеше да направи хит с This Wheel s on Fire и да се превърне в нещо като икона на 60-те. Тя обичаше Нина Симон и „Марта енд дъ Ванделас“, учеше френски и често четеше учебниците си в микробуса. Изживяхме няколко откраднати страстни минути в едно поле близо до „Ричмънд Атлетикс Клъб“, но нищо повече от това. Всъщност аз започнах да излизам с най-добрата приятелка на Джули, Джени Райландс, която също беше изключително красива, с дълга руса коса и както ми се виждаше по това време, притежаваше изключително екзотичен интерес за използването на грим за създаване на „загорял от слънцето“ облик. Джени имаше апартамент в „Нотинг Хил“ и там си изкарвахме следобедите, пиехме чай, ядяхме препечени филийки и слушахме албума на Отис Рединг Otis Blue отново и отново. Тя от време на време споменаваше за един свой приятел - художник на име Дейвид Хокни. Какво ли се случи с него?

Аз, разбира се, все още живеех с родителите си, но Лонг Джон великодушно ми предостави апартамента си на улица „Гудж“ за любовни срещи. Също така съм длъжник на Лонг Джон, че разшири социалните ми хоризонти през онези дни. Той познаваше Лайнъл Барт, който написа мюзикъла „Оливър!“ и една вечер ме заведе на едно парти с елегантни дрехи в дома на Барт в Челси, който бе пълен с театрални мебели - тронове и всякакъв реквизит - и където известните и добрите актьори от лондонската сцена пиеха шампанско и ядяха хапки от подноси, докато, видимо за всички през едно голямо двупосочно огледало, хората от време на време скачаха в леглото в съседната стая и правеха секс. Това да си свивам наденичка в хлебче, докато гледам неизвестна двойка да го прави, порази моята опулена деветнадесетго- дишна личност като връх на шейсетарската изтънченост.

Както и да е, най-голямото шоу на „Стиймпакет“ се случи в началото на живота на групата. През август 1964-а, Гомелски ни уреди да откриваме за „Ролинг Стоунс“ и „Уолкър Брадърс“ при едно кратко английско турне, включващо и „Лондон Паладиум“ - голяма и ико- нична театрална сцена, съвсем различна от обичайните влажни мазета и училищни танцувални зали с лепкави подове. Много повече от поклащането върху стойката за бъчва в „По местата. Готови. Старт!“, пеенето в „Лондон Паладиум“ изискваше сериозност, може би заради това този концерт привлече членове на семейството ми - по-точно братята ми Дон и Боб, сестра ми Мери и нейния съпруг, а и леля ми Една - да дойдат и да ме гледат за първи път как пея.

Не успях да намеря безплатни билети, затова се наложи да си платят - по този начин се намериха нависоко, скрити от погледа ми, отстрани на балкона. Така може би се почувствах по-добре: ако си стеснителен изпълнител, намиращ се в чувствителния начален етап от кариерата си, това да уловиш с поглед леля си Една по средата на шоуто би могло да те съсипе. Иначе киното най-вече беше пълно с пищящи момичета и надъхани момчета - там бяха за „Стоунс“ и за „Уолкър Брадърс“, естествено, макар да подскачаха и да крещяха и за „Стиймпакет“. Това беше първото ми истинско сблъскване с фенска истерия. По едно време, за притеснение на семейство Стюарт, балконът започна да подскача и като че по всяко време би могъл да се откъсне и да падне върху предните редове. На моя зет Фред скоро му писна и той скоро слезе долу, за да ги изчака във фоайето. Мери, по лоялен начин изтърпя всичко и каза, че през тази вечер за първи път осъзнала, че от мен би могло да излезе нещо.

Обаче не и от „Стиймпакет“. В един момент ни се предостави възможност да отидем на турне в Америка с Ерик Бърдън и „Енимълс“, но Джон отказа. Останах доста разочарован: умирах от желание да видя Америка, понеже тя беше дом на голяма част от обичната ми музика.

- Американската ми публика още не е готова за мен - пошегува се Джон, но доколкото аз разбирах, това си беше истински ужас и малодушие. Вместо това ние продължихме да се движим из университетите, а те скоро се оказаха, че са все по- стесняващ се кръг. Проблемът се състоеше в това, че независимо колко добри бяхме - а ние можехме да бъдем изключително добри - в края на краищата си оставахме група за кавъри, имитация на нещо по-добро. Неминуемо се появи и неудовлетвореността. Често казват, че една група е като семейство, това би могло да е вярно в зависимост от това колко често семейството ви е изморено и пияно. Онова, което е напълно вярно е това, че ако седиш в един малък микробус с едни и същи хора достатъчно дълго време и късно през нощта пропътувате големи разстояния по магистралите, напрежението най-накрая ще се появи. Мики Уолър се беше влюбил в Джули. Джули постоянно беше влюбена в някого, но никога в Мики Уолър. Рики Браун току-що се беше оженил и негодуваше на висок глас, ако трябваше да се пътува повече от един час.

Междувременно аз, изглежда, си бях сготвил една малка тенджера с леко кипящо негодувание, изразяващо се в това, че не откликвах с голям ентусиазъм към задачата да мъкна инструментите на групата преди и след концертите. Когато пристигнехме на място, където ще свирим, от само себе си се разбираше, че трябва да взема някой инструмент, когато излизах от микробуса. Обаче аз често бързах да се добера до някое огледало, за да си наглася прическата и забравях да грабна усилвател или тонколона. Сега бих казал, в моя защита, че това не е нетипично поведение за един певец. Певците смятат, че имат нужда само от микрофон и стойка за микрофона, за да си свършат работата и много рядко се сещат, че трябва носят инструмента на някого дру- гиго. Както и да е, моето напълно стандартно поведение в този случай, изглежда, че подразни всички в „Стиймпакет“ и най-вече Аугър.

Обаче Аугър и без това постоянно си беше раздразнен понеже всички грижи около бандата бяха паднали на неговите плещи - в това число той беше и шофьор. Имаше два микробуса, един за оборудването и един за музикантите, но само Аугър и един човек от поддръжката имаха шофьорски книжки и така Аугър се оказа и таксиметров шофьор. Той живееше на запад, в Ричмънд, и когато имахме концерти трябваше да кара до „Воксхол“, в южен Лондон, за да вземе Джули, после на север, след реката, да качи Лонг Джон, а след това до „Арчуей“ за мен. А след това, в края на нощта, изтощен от концерта и дългото шофиране обратно от, да речем Стокпорт, той трябваше да повтори целия този процес из града. Това най-вероятно добавяше час и половина към работното му време. Аугър отговаряше и за събирането на парите от мениджърите на клубовете след концертите, както и за разпределянето на парите помежду ни. Общо погледнато, той беше органист, шофьор и мениджър. Чудно е как никой не го помоли дали би могъл и да измие някой прозорец.

Що се отнася до Джули, тя беше най-малкият член на групата и разбира се, единственото женско присъствие, затова трябваше да се бори за мястото си - а тя вършеше това със стил. Имаше известна доза съперничество между нас, относно кой какво ще изпее. Знаех, че тя иска да изпълни In the Midnight Hour, но и аз исках това парче и го грабнах. Успяхме да си поделим My Guy на Мери Уелс, която пеехме в дует и се възцаряваше напълно приятелска атмосфера. Обаче в съблекалнята една вечер, преди шоуто ни в „Клукс Клийк Клъб“ в Западен Хампстед, подразнен от и аз не знам какво, казах нещо изключително грубо за краката и. Доста разгневена с право, Джули доста покрещя, захвърля всякакви неща и една бирена халба полетя към мен - счупи се на пода, а не в мен, макар да си го бях заслужил. А след това, до- като напрежението около нас още не се бе уталожило, ние се качихме на сцената и изпяхме може би най-неискрената версия на My Guy в историята. Ах, шоубизнес.

Всичко най-накрая свърши през 1966-а, когато на бандата бе предложен изкусителен договор за четириседмично свирене в клуб „Ла Папагайо“ в Сен Тропе. Аугър сигурно е подскачал до луната от радост. Не само че вече нямаше да шофира цял месец до „Воксхол“, а и щеше да получи почивка. И то в южна Франция. Мисля, че и Лонг Джон се радваше на тази идея. Композиторът Лесли Брикас и Лайнъл

Барт щяха да се намират в района по същото време и Джон несъмнено предвиждаше цял месец на блаженство по яхтите.

Беше проведена една среща, на която нито аз, нито мениджърите ми присъстваха. Не знам какво беше извинението на мениджърите ми, но мисля, че аз просто я бях пропуснал. Голяма тактическа грешка, понеже по време на срещата станало ясно, че единственото нещо, което не било изкушаващо в сделката за Сен Тропе, са били малките хонорари. Всъщност, дори нямало смисъл да се ходи, ако се вземат предвид предложените възнаграждения.

Бих желал да си представя, че около масата се е било възцарило мълчание, а и известно количество почукване с химикалки, докато всички се борели със съвестта си и с образите в съзнанието си на чисто синьото Средиземно море под прекрасната слънчева светлина. А след това някой (обзалагам се, че е бил Аугър, макар че може да е бил всеки от тях) казал:

- Нали знаете, има един начин да оправим тази работа..., но това означава, че ще трябва да оставим един от членовете на групата.

После всички се изправили и казали: „О, не, не, това е немислимо. Не, не, не можем да сторим това... нали така?

Познайте кой член са избрали.

Копелета.

Продадоха ме заради няколко часа на плажа. Все пак те си получиха заслуженото. Откъдето и да се погледне, пребиваването в Сен Тропе е било ужасно. Лонг Джон се е объркал от възможността лесно да намира евтино и доброкачествено френско вино и невинаги, нека да го кажем така, е успявал да даде най-доброто от себе си. Всъщност понякога той напълно е изключвал. Когато се върнаха, „Стиймпакет“ престана да съществува.

Междувременно аз, като отблъснат любовник, скачащ в следващото легло, веднага подписах договор с една банда на име „Шотгън Експрес“⁴, с членове: органиста Питър Бардънс и Берил Марсдън, вихрен певец от Ливърпул. Пак кавъри, пак вариететно поведение на сцената и рекламни снимки, предизвикващи изтръпване, на които музикантите от „Шотгън Експрес“ позираха с (познайте с какво?) пушки. Всичко си беше точно както и при „Стиймпакет“, освен липсата на авторитетна фигура като Аугър, присъстваше елемент на организаторски хаос - членове на групата забравяха да се появят на събитие или отиваха в погрешен клуб в различна вечер, или толкова закъсняваха, че собствениците на клубовете намаляваха наполовина хонорарите, ей такива неща. Нямам особено щастливи спомени от тези месеци - а доста невероятно, но те бяха осем, чак до февруари 1967 г. Дали щях си остана тук и да пея Knock on Wood цяла вечност?

Между другото, барабанистът в „Шотгън Експрес“ беше Мик Флийтуд, а китарист беше Питър Грийн. Мисля, че ще е правилно, ако кажа, че следващата им банда „Флийтуд Мак“ се оказа по-доброто решение за тях.

По време на този период намерих време да запиша не един, а два бъдещи соло сингъла, които никой не искаше да чуе. Този път лейбълът беше „Колумбия Рекърдс“; от „Дека“ по някакъв начин бяха решили, че биха могли да пропуснат договорното споразумение с мен за запис на втори сингъл след случилото се с Good Morning Little Schoolgirl. И така, вторият ми солов сингъл, появил се с едва чути фанфари през ноември 1965-а, беше The Day Will Come, едно парче, избрано за мен от звукозаписната компания - нещо като леко разводнена версия на Eve of Destruction на Бари Магуайър, която тъкмо бе станала хит, с добър ритъм и аранжимент за оркестър. От другата страна на плочата имаше една балада, която се казваше Why Does It Go On? Ето това е заглавие, което обещава успех, ако въобще съществува такова нещо.

След това, през пролетта на 1966-а, от „Колумбия“ опитаха отново, този път със запис на танцувалното парче Shake. Аз се опитах да го изпея доста силно и брутално, в стила на Отис Рединг, а не на по-нежния Сам Кук, но все едно го бях хвърлил в дълбок кладенец, понеже направи незначително впечатление на публиката, купуваща си плочи.

Въпреки това, след тези дълги и неуспешни заигравания, на мен ми стана доста ясно каква беше липсващата съставка: оригинален материал. Да изпея почти перфектен кавър на Уилсън Пикет през някоя дъждовна нощ в Дерби си беше едно на ръка. Ако исках да постигна нещо, щеше да се наложи да напиша някакви песни.