Автобиография

ВЪВЕДЕНИЕ

В което амбициозният герой на нашата история полита.

Наричаме го „прибягване“ и това е най-добрият начин за избягване на задръстванията след концерт. В края на последния бис, прогизнал от пот, покланям се за последно на викащата и аплодираща публика, после слизам на бегом от сцената и продължавам да тичам през коридорите, където някой ми подава хавлия, докато преминавам. В залата светлините продължават да светят, публиката не спира да ме вика за трети бис. Но аз съм долу, из коридорите, осветени от луминесцентни лампи, където въздухът изведнъж се усеща студен след горещината на сцената, и излизам през служебния вход, в задната част на залата, качвам се в очакващата ме кола, звукът от пляскане и тро- пане намалява зад мен, докато щракването на вратата на лимузината я отрязва напълно и колата ме отнася.

Отивам, точно в същата нощ, през юли 1995-а, към самолетната писта до Гьотеборг и към чакащия ме частен самолет. В лимузината има нови дрехи и аз ги нахлузвам, докато пътувам. Зад мен - 30 000 викащи шведски фенове. Пред мен - кратък полет до Лондон в компанията на няколко човека от моя екип, които също трябваше да направят „прибягването“ в края на концерта. Турнето Spanner in the Works започна през юни и по график трябва да продължи до май следващата година, но се получи малка почивка и аз пътувам към вкъщи.

Всеки път това е моментът, с опънати крака, докато самолетът набира скорост по пистата и започва да се издига, когато най-накрая се отпускам, позволявам на адреналина от последните два часа да се уталожи, наслаждавам се на възможността да прекарам една вечер в собственото си легло, очаквам храната, която скоро ще бъде приготвена от стюардите в самолета, чашата изстудено бяло вино, която ще изпия в допълнение, и задоволството след добре свършената работа през деня.

Само, че този път...

„Туп!“

- Какво, по дяволите, беше това?

Едва сме започнали да се издигаме, когато от лявата страна се чува силен удар.

- Крилото ли беше?

Самолетът се накланя рязко, после бавно се стабилизира.

- Какво се случва?

От страх се стягам в седалката, оглеждам лицата на хората около мен, търсейки успокоение. До мен, моят голям приятел Алън Сюъл - стабилен, надежден, Големия Ал, по професия търговец на автомобили втора ръка и джентълмен с големи пропорции, често бъркан с мой бодигард - пребледнял и на път да се разтресе като желе.

Срещу мен, Ани Шалис, част от мениджърския ми екип, ме поглежда успокояващо и казва:

- Сигурна съм, че няма нищо, скъпи.

Но този успокоителен поглед сякаш и струва значително усилие, което по някакъв начин премахва успокоението от него.

През това време близо до Ани е седнал моят обичан и всезнаещ мениджър, Арнолд Стифел, потънал в последния брой на „Аркитекчъръл дайджест“. Докато продължава да разгръща страниците, Арнолд изглежда невъзмутим, макар да забелязвам, че души из въздуха някак въпросително. Секунди по-късно той безгрижно констатира:

- Мирише като в деня на благодарността.

Вярно е. Необичайна и приятна миризма на печена птица започва да изпълва пространството. Странно време за претопляне на храната ми.

Нямам време да мисля за това. Пилотът се обажда от кабината. Връщаме се на летището. Гласът му е достатъчно спокоен. Но те винаги звучат така, нали? Нали затова им се плаща.

Следващите минути, през които самолетът несигурно завива и се приготвя за спускане, увисват тежко. Големия Ал продължава да трепери. Ани продължава да изглежда все по-успокояваща. Арнолд е оставил списанието и самоувереното си държание и подробно разучава ламинираната листовка „В случай на произшествие“, все едно се подготвя за такова.

Сега, след притока на страха, започвам да се чудя: това ли е? По този начин ли ще дойде и моят ред? Вярно е, че живях пълноценен живот - много по-впечатляващ, привилегирован, колоритен, отколкото съм можел и да мечтая, изпълнен с приключения, богатства и любов, отвъд очакванията ми. Но дори и да е така, по този начин ли ще свърши всичко - в ръцете на Големия Ал, на едно поле в Швеция?

През прозореца на спускащия се самолет виждам, че пистата е покрита с пяна и летището е оживено от бляскащите светлини на автомобилите за спешни случаи.

Но по някакъв начин запазвам самообладание. Стягам се, оставам спокоен и под контрол. Ако ще се случва, тогава нека се случва.

- Всичко е наред - казах с тих глас. После малко по-високо: - Всичко е наред. - После, нещо като полувик: - Всичко е наред! - Тогава, най-накрая, с един рязък и мощен крясък: - Всичко е наред!

* * *

Всичко беше наред. Явно се бяхме блъснали в птица. Един нещастен член на прелитащо ято гъски бе засмукан от двигателя. Птицата бе загинала, а двигателят се беше повредил. Добре, че самолетът имаше още един двигател и успя да се приземи. Нямаше да е за пръв път през дългата ми и бележита кариера, в която наготово поднасям заглавие на таблоидите: „Род си сготви гъска“.

И късмет след късмет. След като бяхме откарани обратно до хотела, където момчетата от бандата се бяха настанили преди това, и се присъединихме към тях в бара за няколко силни питиета и няколко драматични възстановки на инцидента, научих, че точно предния ден нашият пилот е бил посетил опреснителен курс за контрол на самолет в случай на повреда в двигателя.

Това по точен начин обобщава живота ми. Голяма част от него представлява едно дълго и луксозно пътуване със самолет. Но от време на време, към самолета полита по някоя гъска.

И по някакъв начин, случва се всеки път, аз изваждам късмет и оживявам, за да разкажа за случката.