Автобиография

ГЛАВА 14

В която нашият герой получава неочаквано посещение, скарва се с жена си в лондонски автобус „Рутмастър“ и се опитва да измами Рупърт Мърдок, но само с частичен успех.

През един следобед в късния октомври на 1982-а, звънецът издрънчал в къщата на „Каролууд Драйв“. Аз се намирах в студиото и работех над парчетата, които в последствие щяха да влязат в албума Body Wishes. Алана, която беше вкъщи и се грижеше за Кимбърли, по това време на три годинки, и Шон, който тъкмо беше навършил две, натиснала копчето на интеркома.

Един мъжки глас казал:

- Род там ли е? Тук има човек, който иска да се срещне с него.

Навън стоял мъж с фотоапарат на врата, една жена на средна възраст и осемнадесетгодишно момиче. Мъжът бил фотожурналист от лондонския „Сънди Пийпъл“, жената се казваше Евелин Тъброн, а осемнадесетгодишното момиче беше онова, което бях дал за осиновяване през 1963-а - дъщеря ми Сара.

Нейното появяване не беше толкова изненадващо. През предишните месеци имаше две обаждания от английската преса, от които стана ясно, че някой разследва фактите покрай осиновяването на детето. Казах на Алана за тези обаждания. Тя вече знаеше какво се беше случило преди толкова много години. И на Брит бях разказал за миналото ми, докато бяхме заедно. Фактът, че имах дете, когато бях на осемнадесет и го бях дал за осиновяване, не беше нещо, което съм крил от жените, с които съм бил близък.

Въпреки това, реализмът на пристигането на Сара и начинът, по който стана то, шокираха Алана. Сара бе станала на осемнадесет в края на 1981-ва и нейните осиновители, генерал-майор Джералд Тъброн и съпругата му Евелин, които я бяха отгледали в провинциалния Източен Съсекс, и бяха казали, че аз съм биологичният и баща. И сега, почти една година по-късно, Евелин и Сара се намираха на прага - заедно с журналист. За изумената Алана тази сцена била изключително неприятна, все едно е попаднала в засада. Тя им казала, че не съм вкъщи, а после ми се обади в студиото.

- Род, пресата е пред къщата с дъщеря ти.

Аз наистина се смутих. Невъзможно е да опиша всички смесени чувства, които преминаха през мен в този момент, но страхът беше най-силното от тях. Също така се почувствах и обиден. Защо беше дошла с пресата? Подозирайки, също като Алана, че това е някакъв капан, аз се обадих на Бари Тиерман, моят невъзмутим и интелигентен адвокат. Бари се намеси в ситуацията. Той се свърза с журналиста и разговаря с Евелин, майката, и обясни, че съм готов да се срещна със Сара, но е изключено това да стане в присъствието на репортер. За следващия следобед беше насрочена среща в „Рекърд Плант Студиос“.

На следващия ден чаках изнервен в празната задна стая. Как ли ще изглежда тя? Как ще се почувствам, когато я видя? Как ще се почувства тя, когато ме види? Как ще се държи с мен? Тези въпроси се въртяха в съзнанието ми. И тогава, накрая, Сара влезе, движейки се много колебливо, беше облечена добре, но с доста обикновени дрехи: едно момиче, за което ми стана напълно ясно, че е мое, защото все едно се гледах в огледало. Но въпреки това не я познавах. Моя, но и не моя. Желаех да я прегърна - желаех нашата връзка да започне по този начин. Но ситуацията изглеждаше толкова изкуствена и странна, а и стаята толкова претъпкана (нейната осиновителка и Бари също бяха там), че нормалното поведение не беше възможно и за двамата.

Отначало тя се изправи, доближи се от една страна до мен, гледайки предпазливо. Седнахме на дивана и аз се доближих до нея, колкото повече можах, опитвайки се да се държа по бащински. Дадох и някои албуми, което сигурно я накара да се чувства все едно я третирам като фен, но не знаех какво друго да сторя. Потях се и треперех. Казах и:

- Надявам се, че разбираш защо се случи това.

Също така я попитах дали е виждала Сузана, биологичната си майка, а тя каза, че не го е направила.

- Знаеш, че имам семейство сега. Ще бъде много трудно за мен да те направя част от него - ако въобще търсиш това - казах аз.

Тя поклати отрицателно глава и каза, че не затова е тук. Все пак тя имаше семейство: мили, обични, загрижени родители. Просто искала да осъществи връзка.

Обаче осъществяването на връзка беше трудно в тези обстоятелства. Срещата много бързо приключи. След това се почувствах изтощен и отвратителен. А после се ядосах: ядосах се, че Сара и майка и бяха позволили на пресата да ги манипулира и се ядосах на пресата, че ги е манипулирала. Това трябваше да е топла и приятна среща, а свърши по студен и някак публичен начин. На срещата не присъстваше журналист от „Сънди Пийпъл“, но вестникът удари джакпота, ко- гато публикува цяла страница с тъпотии, озаглавена „Извънбрачното дете на Род“. Евелин и Сара ми написаха след това по едно дълго, извинително писмо. Мисля, че те наистина не знаеха в каква светлина ще ме представи това и нямаха представа за начина на работа на таблоидите. Но това начало се получи доста злощастно и трябваше да опитаме отново.

* * *

Алана предложи пълната си подкрепа за повторното появяване на Сара в живота ми, но в картината на брака ни през 1982-а, вече имаше някои значителни пукнатини. Най-големият проблем си беше времето, което отделям за работа, футбол и приятелите си.

Обичах приятелите на Алана и бързо ги приех за мои лични. Кръговете, из които се движеше Алана и висшето общество в Лос Анджелис, което тя ми показа, станаха много привлекателни за мен и аз се хвърлих в този свят и се забавлявах. Но все пак, вътре в себе си, аз бях момче от северен Лондон, което иска да рита с футболните си приятелчета и с момчетата от групата. Тези пичове въобще не бяха толкова шикозни в сравнение с хората, с които Алана бе свикнала да се социализира, но предпочиташе, ако може, да не ги среща из къщата ни. А ако пристигаха, или ако се връщах у нас заедно с тях, тя често се държеше студено. Мисля, че ги определяше като хора със злотворно влияние, които ме окуражават да стоя до късно и да пия - и тя беше напълно права. Но когато и казах, че животът ни се върти около нейните приятели, а не моите, тя отговори, че намира моите приятели за много по-безинтересни от нейните. После аз я нарекох сноб - което не беше много вярно, макар Алана да си беше доста претенциозна. Тя беше първият човек, когото познавах, който най-спокойно си питаше хората, канещи ни някъде:

- А кой друг ще е там?

Няма по-ясна демонстрация на социалното разделение, което се намести между нас, от инцидента след концерта във „Форум“ през 1981-ва. През тази година пях там четири пъти и за последния концерт наех един лондонски автобус „Рутмастър“, който да закара приятели и роднините ми до залата. Това не беше типичен лондонски автобус: на първия етаж имаше бар, който да гарантира, че всички ще дойдат на концерта нафиркани. После реших да се присъединя към тях по време на пътуването към вкъщи. Алана не виждаше къде е забавното в това да се пътува в раздрънкан автобус, пълен с приятелите ми и искаше да вземем лимузината. Бях решил, че тя трябва да е с мен. Спорът ни продължи в автобуса, където накрая и предложих, че ако иска може и да слезе. Което тя веднага стори, въпреки факта, че се намирахме някъде из Ингълуд по това време, на километри от дома, посред нощ. Малко по-късно полицията я взе от една телефонна будка, а брат ми Дон отиде до полицейското управление, за да я вземе и да я докара вкъщи, като тя плачеше из целия път.

Искам да кажа, че през този период от брака ни много по-рядко излизахме и купонясвахме - а това беше още един повод за търкания между нас. Около шест седмици след като се роди Кимбърли, Алана се разболя от мононуклеоза, а през натоварената първа година от живота на Ким, тя така и не успя да се излекува от нея както трябва. Тогава, малко след като се появи Шон, тя се зарази с вирус на Епщайн-Бар, заради който постоянно беше изморена и апатична. Аз не я подкрепях толкова, колкото трябваше. Бях пълен с енергия и исках и тя да не изостава от мен. А тя беше като пребита и предпочиташе да си изкарва времето вкъщи, с децата.

Естествено, че аз ходех да играя футбол с „Ексайлс“ през неделите. А после всички играчи отивахме да пийнем по нещо и докато се прибера вече бе късен следобед, обядът беше изстинал и Алана бе страшно ядосана. След това цели два дни не си говорехме. Тя не разбираше защо се нуждаех от тези занимания, а аз не разбирах къде отиде онова забавно момиче, което обичаше да стои до късно и да купонясва. Ами, очевидно беше, че онова, което беше станало с нея, бе това, че тя вече е майка на три малки деца, две от тях мои. Но аз просто не бях готов да обмисля това по зрял начин.

Започнах да наричам Алана „Военната зона“. Забавите в бара „Кок енд Бул“ често завършваха като ставах и казвах:

- Така! Време е да си сложа железния шлем и да се отправям към вкъщи.

А в същото време момчетата от групата знаеха Алана като: „И тогава дойде жена му“. Те леко изтръпваха, когато тя влезеше в стаята. Ние се забавлявахме, закачахме се... „И тогава дойде жена му“.

Не помогна това, че и двамата бяхме инатливи и твърдоглави и нямахме никаква представа как да правим компромиси или да обсъждаме проблемите. Вместо това се ядосвахме и спирахме да говорим. Никога не достигахме до ярост, освен един път, когато в хотелска стая в Кан, Алана запрати телефонна слушалка към мен. Но тя имаше еластичен, навит кабел и се върна като бумеранг, като я цапна по челото.

Една сутрин се събудихме и открихме думите „Алана Пираня“ изписани с черна боя върху външната стена на къщата ни - мрачен момент и за двамата. Никога не разбрахме кой го направи и защо. На отделни места започна да се шушука, че Алана стои зад уволняването на двама души, които работеха за мен. Това не беше вярно. Тези двама души бяха с мен от дълго време, бяха ми много близки и наистина бяха уволнени по това време, но си имаше уважителна причина и тя нямаше нищо общо с Алана.

Взех си довиждане, на първо място, с Тони Туун, моят личен асистент и самозван агент, но не защото Алана го презираше (макар това да си беше така). Тони си тръгна в резултат на грешна постъпка от негова страна. По време на една почивка на Хавай ние се озовахме в претъпкан хотел. Двамата с Алана взехме Шон и Кимбърли при нас и ние помолихме Тони Туун да се настани в съседната стая заедно с Ашли, който по това време беше на седем години. Туун, естествено, не успя да устои на изкушението да свали някакъв мъж в бара същата вечер и после да го заведе в стаята. Уволних Тони сутринта.

Отмъщението му беше изключително. Той даде на пресата една история, в която, вследствие на вечер, изкарана в орално обслужване на група от моряци в някакъв гей бар в Сан Диего, се е наложило да постъпя в болница, за да ми направят промивка на стомаха. С леки разлики (количеството на изпомпената течност варира: 3 литра, 85 грама, 44 милилитра; оставено е на въображението), историята и досега ме преследва. Говорете каквото искате за Тони Туун - да почива в мир - но той беше добър в работата си.

За протокола, тогава (за да го кажа просто и ясно за децата ми): вярвам, че се намирах в хотел „Циприани“ във Венеция в нощта на предполагаемия инцидент. Никога не съм задоволявал орално дори един моряк, камо ли моряците от цял кораб за една вечер. И никога не съм ходил да ми промиват стомаха заради моряшка семенна течност, нито каквато и да било друга. В това число и заради нищо друго. Отново казвам това, за да стане ясно и да мога да продължа напред.

Също така от екипа си тръгна и Били Гаф, мой мениджър от почти тринадесет години, откакто се присъединих към „Фейсис“. Нашият спор започна през 1982-а на един частен самолет, превозващ групата над американския Среден Запад по време на последните концерти от турнето Tonight I’m Yours. Помолих Гаф - облечен, както помня, в голямото бяло кожено палто, което обичаше по онова време - за малък аванс за Робин Ле Межърър, единия от китаристите, а Гаф отказа, като каза, че няма пари. Това най-малкото ме изненада, понеже бяхме на турне и печелехме пари (или поне така си мислех) през последните три месеца. Разтревожих се доста за паричните потоци и за организацията. Гаф имаше навик да побеснява, когато биваше разпитван за каквото и да било - стори го и сега. Следователно, през останалата част от полета двамата с него си крещяхме и при първата му отдала се възможност човекът, който трябваше да е мой мениджър, отпраши за Париж и спря да си вдига телефона. Това не ми се виждаше много добре. И така на 3 март 1982-а аз му изпратих телеграма, в която пишеше: „Ти очевидно ме избягваш. Разочарован съм от нашите взаимоотношения, каквито са в момента, и ги считам за прекратени от днес. Род“.

За да мога официално да се отърва от Гаф, трябваше да се проведе изслушване пред „Трудовата комисия“. Когато това се случи, Алана беше прекрасна. Въпреки трудностите във връзката ни, тя веднага застана до мен. В деня на изслушването, тя се облече в черна рокля и черна шапка с воал, като вдовица търсеща справедливост за току-що убития си съпруг - силно драматично. Гаф, от друга страна, закъсня и изглеждаше размъкнат. Пълномощното лице изслуша отделните показания, в които от моя страна посочих, че Гаф се намира в нарушение на калифорнийския закон, работейки като мениджър, звукозаписен и музикален издател по едно и също време - огромен конфликт на интереси. (Наистина не бях следил внимателно нещата и бях позволил на ситуацията да се влоши, за което се обвинявах.) Пълномощното лице предложи двамата с Гаф да се опитаме да изгладим нещата помежду си и веднага бе договорено едно споразумение. Гаф имаше изгода да се споразумее, понеже можеше да се наложи да върне комисионните, които бе спечелил през последните години, което щеше да се окаже една доста голяма сума. Той отстъпи правата над албумите ми, записите, над доста записи на телевизионни програми и концерти, а аз отстъпих трийсетте процента от „Рива Рекърдс“, компанията, която Гаф бе основал през 1975-а и която бе мой лейбъл в Англия. Почувствах облекчение, че се разделям с него.

Сега имах нужда от нов мениджър и отново Алана ми помогна, като предложи да поговоря с Арнолд Стифел. Той не беше точно от музикалния бизнес, но беше млад, властен филмов агент от „Уилям Морис“, където представляваше някои от известните приятели на Алана, както и доста други. Арнолд дойде да се срещнем у нас и обясни, че макар нищо да не вдява от музикалната индустрия е убеден, че може да приложи същия стратегически подход към кариерата ми, както го правеше за най-успелите актьори, режисьори и сценаристи. Всъщност, това доста ми се понрави. Исках ли да имам традиционен рок мениджър? Повечето от тях бяха кавгаджии или мошеници, без чувство за хумор. Двамата с Арнолд се съгласихме да опита, той напусна „Уилям Морис“ и започна да учи какво означават понятия като „A&R“¹⁰, „Автобуси за турне“, „Пълен пропуск“. Оказа се, че това е бил правилният избор и за двамата. Тридесет знаменателни години по- късно, ние още сме заедно.

Пукнатините в брака ни ставаха все по-големи. През лятото на 1982-а всички отидохме на почивка в Испания да гледаме участието на Шотландия в Световната купа. Татко, братята ми, зетят ми и аз отивахме на мач и винаги се връщахме много късно, доста изтощени. Двамата с Алана стигнахме до един спор с крясъци за това и то пред татко, който се разстрои заради ситуацията, в която бях изпаднал. Неговата позиция беше следната:

- Тя не разбира ли? Това е световната купа. Защо мъжете да не могат да правят каквото си искат през този ден?

Разбира се, че ставаше въпрос за повече от един ден: бяха три - един за трите етапа от груповата фаза. Но разбирате какво иска да каже. Също така, трябва да спомена, че това беше световното първенство, в което за петнадесет шеметни минути Шотландия водеше на мощната Бразилия. Финален резултат: 4:1 за Бразилия. Дори и след този резултат, лятото на 1982 година си беше много весело време за семейство Стюарт. Не че можех да обясня това по някакъв начин на Алана.

Друго бреме за взаимоотношенията ни беше нарастващият интерес на Алана към всякакви ясновидски и свръхестествени неща. Това беше сфера, към която тя винаги изпитваше някакво привличане, но в началото на 80-те тази мания се засили в Калифорния и интересът и към нея стана неимоверно силен за известно време. Купуваше „свещи за сбъдване на желания“ от магазин „Къщата на окултизма“ в Лос Анджелис. Идеята беше, че желанията ще ти се сбъднат по някакъв начин, като ги кажеш на глас или ги напишеш на хартийки и ги сложиш под свещите. Не бях сигурен за цялата тази работа. Ако можеше да сътвори добри резултати за националния на Шотландия, тогава и аз можех да повярвам. Но без да има нещо такова... не го разбирах.

Също така започна да ходи на различни сбирки за самоусъвър- шенстване, на които човек може да удря по кожена торба с дръжка на метла, докато крещи колко много мрази баща си. Нумерологията също я привлече. Алана имаше една близка приятелка, която се казваше Линда, твърдяща, че е гадателка, и жена ми обичаше да се консултира с нея за номерата на полетите, с които пътувахме, номерата на хотелските стаи, които резервирахме само за да провери дали са окей, че не се заиграваме по някакъв начин с космологично нещастие, кога- то вземаме стая номер 342, вместо 343. Лично аз смятам, че тези неща са пълни глупости, тъй като това не променя нищо, но предполагам, че човек вярва в нещата, които му харесват. Онова, което беше пределно ясно, бе, че все повече нарастваха общите ни различия с нея.

* * *

В края на лятото на 1983-а, отидох на предпремиерното излъчване на един филм със заглавие „Портфолио“, документална драма, заснета в света на модата, в която участваха модели от агенция „Елит“. Що се отнася до кинематографичната му стойност, този филм не беше „Гражданинът Кейн“, но едно лице на екрана ми спря дъха. Наистина исках да се срещна с нея. За да ми уредят срещата, моите хора казаха на хората на тази манекенка, че съм написал песен за нея, което си беше пълна лъжа. Но това ми даде възможност да изляза на вечеря в ресторант с Кели Емберг.

Обаче преди срещата да стене действителност в началото на септември, аз бях поканен за една седмица на купони и един футболен мач в дома на Елтън, в Уиндзор, Англия. Харесваше ми да му ходя на гости. Трябваше да съм подготвен да преместя ужасно много безценни викториански кукли от леглото, преди да легна в него, но винаги се чувствах много удобно. Къщата през тази седмица беше доста оживена, но също така - вероятно се разбира и от само себе си - и леко гейска. Съобразно с това, аз бях уредил Кара Майерс, красива и очарователна американска манекенка, да тръгне с мен и да ми прави компания в Уиндзор.

Бях се запознал с Кара по време на турне през 1983-а в резултат на необикновено съвпадение. Свирехме в Берлин и в деня на концерта седнах в едно кафене, срещу което се провеждаха снимки на модели. Забелязах я и си помислих, че изглежда страхотно; тя работеше и въобще не ме забеляза. И не направих нищо повече тогава. По-късно, когато бях на сцената и тръгнах да издърпам някой от публиката, за да изпее Hot Legs с мен - и точно там, в блъсканицата най-отпред, стоеше Кара, същата манекенка, която бях видял. Тя се качи и след като преодоля първоначалното си нежелание, започна да танцува и започна силно да пее в микрофона „Обичам те, скъпа!“.

Когато песента свърши, погрижих се да бъде заведена зад сцената и после я поканих на вечеря, където научих, че е бивша любовница на Албер, принца на Монако. Изкарахме една много сладка и абсолютно непорочна вечер заедно. Отново я видях след две седмици, когато турнето стигна до Париж, където тя живееше по това време. После, когато се върна да живее в Ню Йорк, аз продължих спорадично да се виждам с нея в продължение на две години.

Както и да е, историята на обратния ни полет в края на тази седмица на удоволствията при Елтън е доста типична за фарсовите ситуации, в които, изглежда, че без проблем се намърдвах по онова време.

Трябваше да летим до Ню Йорк с „Конкорд“. Отначало Кара си беше взела билет за полет, който беше с два часа по-рано, но аз я накарах да го промени, понеже исках да изкарам два часа повече в леглото с нея в Уиндзор, а после, с малко повече късмет, и една вечер в Ню Йорк. Но тъй както Арнолд, моят мениджър, който пътуваше от Лондон с мен, търпеливо обясни, че не мога просто да се изтъпаня на летище „Хий- троу“ с висока и руса манекенка, без да събудя интереса на пресата и малко след това, този на жена ми. Затова беше уредено да пътуваме отделно до летището и в самолета Кара няма да седне до мен.

Всичко премина добре. Двамата с Кара минахме през летището, без някой да заподозре каквото и да било, въпреки факта, че в един самолет, най-вече пълен с костюмирани бизнесмени, Кара бе облечена с черно кожено яке, тънка и червена кожена поличка и червени обувки с високи токове. И така, седнахме си по местата, невинно разделени от три реда седалки, и усетих, че вече мога да се отпусна. С Кара щяхме да слезем от самолета и никой нямаше да разбере нищо.

Обаче, докато чакахме самолета да тръгне, забелязахме, че Арнолд е добил сивкав оттенък, който по принцип се вижда при наскоро починали хора. Той ми каза:

- Не поглеждай сега, но видя ли до кого е седнала Кара?

Обърнах се и погледнах. Кара седеше до Рупърт Мърдок.

Прекрасно! Тайното ми гадже и таен спътник в „Конкорд“ си разговаря весело с мъжа, който на практика притежава всеки таблоид в западния свят. За момент се зачудих дали да не побягна, но Арнолд ми каза да се успокоя.

- Всичко е наред - каза той. - Вече затварят вратите на самолета. Дори и Мърдок да разбере нещо, ще се добере до телефон чак когато кацнем. (Помнете, че това се случва, преди да има мобилни телефони и телефони в самолетите.)

В този момент капитанът се обади по уредбата: има малък проблем със самолета, затова нека всички бъдат спокойни и да се завърнат за кратко до салона...

Обратно в салона, страхувайки се, че Рупърт Мърдок вече пуска монети в телефона, Арнолд предприе няколко свои предохранителни обаждания. Идеалното развитие на маневрата би се получило, ако успеехме да намерим една правдоподобна „Приятелка на Род Стюарт“, която да ме чака на летище „Кенеди“, като по този начин фин- тираме пресата и позволим на Кара да излезе незабелязана. Но в Ню Йорк беше полунощ. Най-доброто, което успя да уреди Арнолд, беше Санди Хармън, която беше красива жена, но в същото време бе ниска, тъмнокоса, на средна възраст и еврейка.

- Санди? Санди Хармън? - попитах аз.

- Хвърли се в играта. Преструвай се. Ще се получи - отговори Арнолд.

На летището, гъмжилото от фотографи беше толкова голямо, че имаше сложени полицейски заграждения, които да контролират тълпата. Примамката на Арнолд надлежно изпълни поздравите и прегръдките си, но фотографите забелязаха Кара, тяхната желана плячка, и се втурнаха след нея вън от летището.

Мен ме чакаше лимузина. Кара се качи в такси и после се присъедини към нас, както бяхме се разбрали, в хотел „Мейфеър Риджънт“. Каза, че е напълно убедена, че не са я проследили. Малко след това погледнах от прозореца. До отсрещния тротоар, на „63-а улица“, бе паркиран един микробус, пълен с папараци.

И разбира се, аз имам среща. Безсрамно информирах Кара, че имам бизнес среща и и казах да се чувства като у дома си, докато ме чака. После избягах от хотела през служебния вход, намиращ се в задната част на сградата и пристигнах, невъобразимо късно, за първата ми вечеря с Кели Емберг, в която веднага се влюбих.

На следващия следобед, когато слязох от колата пред къщата на „Каролууд Драйв“, Алана, която беше видяла снимките във вестника на „Мистериозната блондинка на Род на летище „Кенеди“, стоеше пред къщата и изглеждаше буреносна.

* * *

Раздялата беше бавна, болезнена и осеяна с напразни опити за помирение. Все до там стигахме: отново моя ужасен проблем с приключването. Решихме известно време да живеем разделени, за да видим дали това ще помогне. Но, разбира се, вече излизах с Кели Емберг, без Алана да знае, затова този експеримент си беше обречен. Изнесох се от дома ни и наех една къща в Бевърли Хилс, но постоянно обикалях из нея и се чувствах зле. Затова се нанесох при Джим Креган, който живееше в една малка къща в Холивуд Хилс, точно до булевард „Сънсет“, и също наскоро се беше разделил с жена си. Хубаво беше да има някого, с когото да изпия чаша чай сутринта - макар, както винаги казвах, с неохота, докато оставях чашата до леглото, „Обзалагам се, че Елвис нямаше да постъпи така“. Стоях там пет месеца. През следобедите вземах децата от училище, закарвах ги обратно до дома им, играех си с тях в басейна, а после отново си тръгвах, чувствайки се отвратително: цялото това живеене като отчужден баща.

В къщата на „Каролууд“ продължиха купоните, на които не бях поканен. Асистентът ми Малкълм казваше:

- Те са там и ти пият виното.

Минавах с колата, виждах всички тези автомобили паркирани отпред и си мислех: тези хора се забавляват в моя дом. Но дълбоко в себе си нямах нищо против. В края на краищата, ако Алана открие някой друг мъж, може би всички проблеми ще се разрешат по магически начин. Изглежда, че Джак Никълсън често се отбиваше и аз имах надежди за него и Алана - наистина, те излизаха известно време, но малко по-късно. Един следобед излизах от къщата, след като се бях видял с децата и в този момент видях, че Джон Макенроу паркираше колата си. Той ме забеляза и отново потегли, а аз исках да изтичам след него и да изкрещя: „Не, не, върни се, всичко е наред. Няма защо да се притесняваш от мен“.

Тогава, един ден, Алана ми се обади от Ню Йорк, след като беше вечеряла с приятели и ме попита:

- Коя е Кели Емберг?

Казах нещо такова, че тя е човек, с когото се засичам от време на време. Алана каза:

- Трябва да ми кажеш истината.

Съгласихме се да вечеряме заедно в дома ни, тогава и казах, че имам чувства към Кели, но не искам да разрушавам брака си и да изгубвам нея и децата ни. Алана ми каза да разбера какво искам.

Това продължи цели седмици, като аз знаех, че искам да се разведа, но после се връщах обратно при децата и започвах да се чувствам разкъсан, нещастен, както и крайно нерешителен и изключително силно обезсърчавах Алана. През декември 1983-а направихме последен опит да закърпим нещата. Наехме една къща, която и преди бяхме ползвали, на улица „Олд Чърч“ в Челси, и се опитахме да изкарахме хубава лондонска Коледа, което най-вероятно нямаше да се окаже толкова сполучлива идея. Аз предварително отлетях от Ел Ей заедно с децата. Алана, която беше по средата на снимките на един телевизионен сериал, казващ се „Маскарад“, пристигна сутринта на Коледа. Но чувството между нас изразяваше скука и не се подобряваше. Когато отидох да видя родителите си, не взех Алана с мен. По-късно разговорът се завъртя около Кели и аз признах, че все още си мисля за нея. Алана си прибра нещата, нещата на децата и тръгна.

Тази Коледа в Лондон беше предпоследната сламка. Последната сламка се случи кратко време след това, в началото на 1984-а, когато Алана откри, че сред хората, които водех в Хавай за кратка почивка, за да поработя над някои песни, беше и Кели. Алана подаде документи за развод през този ден.

Разводът стана факт през март 1987 г. Според условията в него, купих на Алана и децата къща в „Брентууд“ и си взех обратно къщата на „Каролууд Драйв“. Татко ли беше казал, че съм много млад да се оженя на тридесет и четири? Оказа се, че е имал право. Оказа се, че и

Алана е била права, когато ме обвини, че не мога да порасна. Щеше да измине доста време, докато успея да го сторя.