Автобиография

ГЛАВА 5

В която е намерен мениджър, записан е сингъл, който необяснимо защо не успява да подпали радио ефира и чуваме разказ за ранен сблъсък с Гари Глитър.

Джон Роуландс и Джеф Райт за първи път ме видяха да пея с „Хучи-кучи Мен“ в клуб „Маркий“ в Лондон през април 1964-а. Сигурно са си помислили, че ставам, понеже след това дойдоха и попитаха дали биха могли да ми станат мениджъри.

На моята възраст (тогава бях на деветнадесет) и на толкова ранен етап от живота ми като певец, към мен да се обърнат хора, предлагащи ми нещо толкова сложно като „мениджмънт“, си беше доста забавно. В същото време много добре знаех, че тези води са пълни с акули - и това е моментът, по един класически начин, в който начинаещият певец наивно, а дори вероятно и подпийнал, подписва всичко, без да разбере какво е направил, като по този начин в последствие купува на някакъв костюмар голяма къща в Барбадос и се обрича на живот в бедност и скъпи съдебни дела.

Но Роуландс и Райт очевидно не бяха акули. Или ако бяха такива, то много добре си бяха скрили зъбите. Много ми допадна как изглеждаха. Нито един от двамата не изглеждаше твърде модно. Роуландс изглеждаше като Джон Мейджър, бъдещия министър-председател. Райт приличаше на Дейвид Атънбъро³. Той по-късно ще каже, че се е притеснявал да ходи до мен по улиците заради косата и дрехите ми. Дали това е ценно качество в един мениджър? Може би не е.

Но Роуландс беше рекламно лице по телевизията на млякото „Овалтин“, а няма много хора, които могат да се похвалят с това. По- късно той направи една пиар фирма и менажира кариерите на Том Джоунс и Енгелберт Хампердинк. Райт бе работил с Томи Стийл, Вал Дуникан, Дес О’Конър (големи имена, откъдето и да бъдат погледнати) и също така се бе грижил за интересите на „Асошиейтед Лондон Скриптс“, компанията, основана от Спайк Милиган, Ерик Сайкс, Франки Хауерд, Рей Галтон и Алън Симпсон - един от най-забавните сценаристи в историята на английската комедия. Това бяха идеалните хора за стартиране на фирмата.

Затова им казах, че с радост ще подпиша договор и те своевременно написаха един и ми го дадоха. Отново казвам, това е доста уязвим момент за зеления артист. Всъщност това си е класически „Параграф 22“. Онова, от което наистина има нужда човек, е мениджър, който да го посъветва дали да подпише договор с мениджъра. Обаче няма как да го попита, понеже няма такъв.

Както и да е, не го подписах тогава. Занесох го вкъщи и го показах на брат ми Дон, който е добър с числата и двамата го прегледахме много внимателно и аз го обмислях цели две седмици, от което се получи ефекта на засилване на нетърпението от страна на Роуландс и Райт. Вече бях чувал всякакви неща за хитрите умове на бизнесмените, за които се предполагаше, че с течение на кариерата ми ще се науча да ги разбирам, а и до някаква степен това се оказа вярно. Но нека не преувеличавам в този случай. Най-важното според мен е да не бъда баламосван изцяло. И така, аз отидох с договора при Роуландс и Райт, казах им, че ме удовлетворява, само ако можем да включим една клауза, потвърждаваща, че те не могат да вземат процент от онова, което спечелвах от пеенето ми с Лонг Джон и бандата. (Пеенето ми в групата предхождаше появяването им, тогава защо ще трябва да получат някакъв дял?)

Документът надлежно бе коригиран до постигане на взаимното ни одобрение, след това последва вечеря с шампанско за отпразнуване в зала „Бари“ на хотел „Кенсингтън Палас“, в края на която аз заспах на масата, с лице в чинията. Най-вероятно заради изтощение, а не от шампанското, макар да е възможно и то да имаше някаква вина.

Новите ми мениджъри започнаха да работят над подписването на договор за запис на албум. За тази цел се нуждаеха от демо запис, затова наеха едно доста обикновено студио на улица „Поланд“ в Сохо, извикаха Иън Армит и Клиф Бартън от „Хучи-кучи Мен“ и ние записахме седем песни за около четири часа: Work Song на Оскар Браун- младши и Нат Адерли; Aint That Lovin' You Baby и Bright Lights Big City на Джими Рийд; две парчета на Биг Бил Брунзи - Moppers Blues и Keep Your Hands Off Her; Don t You Tell Nobody на Уили Диксън и Just Like I Treat You на Хаулин Улф. Записът стана груб и неизгладен, но можеше да свърши работа, а и най-вероятно беше добър, колкото всяко друго демо.

Някои от звукозаписните компании казаха, че гласът ми е прека- лено груб за комерсиален успех. Леко бил хриплив, а хората по това време търсеха гладкост. Мисля, че точно от „ЕМИ“ ме отхвърлиха поради тази причина. Дори от някои страни се чуха и коментари за това дали съм достатъчно красив, за да направя соло кариера. Безпощаден бизнес, нали? Като цяло някои изпълнителни директори мислеха, че аз предлагам груб глас и голям нос на един пазар, които искаше излъска- ност и красота.

Въпреки това, с тези записи (и без никакви опити да скрият носа ми) Роуландс и Райт успяха да убедят Майк Вернън от „Дека Рекърдс“ да пуснат един мой сингъл. По това време „Дека“ беше домът на „Ро- линг Стоунс“, които последно видях на столовете в „Ричмънд“, облечени в плетени жилетки, а сега вече всички бяха луднали по тях. Това си беше много прилично място за стартиране.

Но имаше ли още професионални записи след този, от който произлезе първият ми сингъл? Мисля, че положително можем да потвърдим, че имаше. Студията на „Дека“ се намираха на „Броудхърст Гардънс“ в западен Хампстед и на 3 септември 1964-а година, аз се появих на рецепцията, стискайки (не се шегувам) малък пакет със сандвичи със сирене, приготвени същата сутрин от мама.

- Род Стюарт - казах аз, колкото е възможно по-небрежно. - Имам договор.

Наистина имах, но както рецепционистката откри, след няколко момента на объркване, преглеждайки списъка, договорът беше за 10 септември, една седмица по-късно. Моя грешка. Прибрах се у дома заедно със сандвичите.

Следващия четвъртък сутринта бивам събуден вкъщи от мама, малко след 11 ч. Разбирам, че на телефона е Джеф Райт, питайки къде съм. Ами, намирам се в леглото и леко съм махмурлия след снощното ми изпълнение с „Хучи-кучи Мен“. Но слизам долу до телефона и Джеф ми напомня къде трябва да бъда, а то е на „Броудхърст Гардънс“. Групата е в студиото, всички чакат: няма певец.

- Скачай в едно такси - казва Джеф.

- Не мога - казвам аз. - Ще струва цяло състояние.

- Ще го платя тук - казва той. (Видяхте ли как го извъртях?)

Сядам в таксито за около половин час, докато главата ми бавно се

оправя и накрая влизам в студиото някъде около обяд, два часа след началото на уговореното време за запис, и откривам атмосфера на едва прикрито нетърпение.

Напрежението не спада, когато предлагам да отхвърлим предложените песни - които, ако трябва да съм напълно честен, не съм научил както трябва. (За разлика от музикантите, които много добре са проучили парчетата.) Проблемът беше, че материалът се състоеше от нови песни, които бяха предложени от „Дека“, от техния каталог с вероятни бъдещи хитове, а те звучаха леко поп, малко лековато и (без да издребнявам прекалено) ми се струваха в известна степен тъпи, и въобще не се доближаваха до онзи грубичък, блусарски стил, за който веднагически се сещах, че би ми прилягал повече.

- Тогава какво би искал да запишем? - попита Джеф с толкова тъжна усмивка, че въобще не беше никаква усмивка - повече като гримаса. Напомням, че времето в студиото изтичаше с не знам колко паунда на минута, а всички тези музиканти вземат хонорари според тарифата на „Музикалния профсъюз“.

Всъщност моята идея беше да запишем онова парче на Сони Бой Уилямсън, за което мислех, че би допаднало на гласа ми.

- Окей - колебливо каза Джеф. - А къде са нотите?

Добър въпрос. Не бях се сетил за това.

Но ето какво ми хрумна: защо да не отскоча до някой местен музикален магазин и да не купя плоча с албума? Ще я пуснем в студиото и всички ще чуят партиите си.

Джеф каза за тази идея на музикантите, които в някаква степен все още бяха послушни, но вероятно бяха готови да сторят всичко възможно, за да свърши тази непрофесионална ситуация.

- Добре, тогава - каза Джеф. - Отиди и го купи.

Само един малък проблем: дали ще мога да взема назаем два па- унда? (Видяхте ли как го извъртях? Отново?)

Купих плочата, с парите на Джеф, след това зазвуча от тонколо- ните в студиото и музикантите свириха с музиката, докато я научиха. Особено басистът, когото забелязах, че разбираше какво прави. Той се казваше Джон Пол Джоунс и по-късно щеше да постигне успех с готината банда, наречена „Лед Цепелин“. Доста бързо се получи сносна версия на песента Good Morning Little Schoolgirl. За страна „Б“ изсвирихме парчето на Биг Бил Брунзи I’m Gonna Move to the Outskirts of Town, една песен, която всички и без това си я знаеха. И това беше.

Моят първи сингъл.

Не съм сигурен как са се почувствали в „Дека“, когато за пръв път са чули този запис. Те се бяха надявали да се сдобият с поп парче, готово да влезе в класациите, което веднага да пуснат по радиото, но вместо това получиха доста сурова версия на стара блус песен с леко пиперлив (всъщност абсолютно развратен) текст. Въпреки това, кол- кото и да са били недоволни, това не им попречи да я издадат, само един месец по-късно, на 16 октомври 1964-а.

Естествено, че за мен бе доста вълнуващо да видя тъмносиния цвят на „Дека“ с моето име върху него. По същия начин е било вълнуващо и за пресата, сигурен съм, да получат своите копия от сингъла, заедно с комюнике във формата на кратко интервю, осветляващо „Истинското ми име“ (Родерик Дейвид Стюарт), едно откровение за нещото, което „Не харесвах особено“ (написах „Шотландия“, доста озадачаващо - може би заради онова фиаско в Дънди с Лонг Джон) и онова, което „Мразя“ („Тъпанарите“ - все още съм на същото мнение).

Забележете обаче моята „Амбиция“: „Да пея с оркестъра на Ка- унт Бейзи“. Дори и тогава явно съм мислил с голям размах.

Това може би не беше достатъчно да възбуди интереса на националната преса, но достигна до местния вестник, винаги почтения „Хампстед&Хайгейт Експрес“, от който направиха интервю с мен. В придружаващата го фотография бях сниман в пъб „Уелингтън“, на улица „Арчуей“, с чаша светла бира в ръка, нося разноцветно кариран шал, панталон с доста красиви сини и бели ивици и чифт обувки с висок ток. На читателите на вестника казах: „Ще остана в бандата, докогато тя съществува“, а после добавих: „Разбира се, че го правя заради парите“.

Тази шумотевица беше знак, че сингълът скоро ще умре от бърза и брутална смърт. Което и се случи, макар не и преди отдела за промоции на „Дека“, или Роуландс и Райт, да успеят да ми осигурят участие в „По местата. Готови. Старт!“, модното, вечерно музикално шоу по „Ай Ти Ви“.

Това, по принцип, си беше доста голям пробив. В Англия, която тъкмо се беше сдобила с трети телевизионен канал, „По местата. Готови. Старт!“ притежаваше много голяма власт. Можеше със сигурност да се твърди, че цялата публика, купуваща си албуми, ще го гледа. „Уикендът започва тук“ - това бяха откриващите думи на предаването. Ако човек си изиграеше правилно картите и продажбите на албумите започваха тук.

И така, отидох до „Редифюжън Студиос“ на „Кингсуей“. Бях ли нервен? Определено, макар да бях направил всичко възможно да си успокоя нервите, като спрях в един пъб, за да се ободря със скоч и портокалов сок. Продуцентите решиха, че трябва да се появя сам, върху една примитивна стойка за бъчва, с електрическа китара, висяща от врата ми - въпреки факта, че китарата, която се чува в записа, е акустична, както и това, че аз не бях свирил тогава с нея. Но това е шоубизнес.

Бях си взел една торба, в която имаше леко битнически черен пуловер с висока яка, както и един доста по-елегантен хипстърски панталон с плетен колан - добре изглеждах, това успях да установя, когато огледах ефекта от дрехите си в огледалото на съблекалнята. В уречения час ме съпроводиха от стаята до мястото ми пред студиото, където се получи кратко, но мъчително чакане, докато телевизионният мениджър получи сигнал в слушалките си и ми даде знак с ръка. В този момент аз пристъпих напред, единият ми крак се преплете зад другия и буквално паднах пред очите на цялата нация.

Ужасяващо. Следващите три минути преминаха в мъгла от унижение, по време на което мога само да се успокоявам, че не се строполих по лице, което щеше да е много по-лошо.

Накрая направих обичайния поклон към щедро аплодиращата публика в студиото, а след това, докато се изправях, вдигнах ръка, за да изправя косата си, която, натежала от лак, винаги имаше опасност да се смъкне по време на изправяне след поклон.

По един непредвиден начин, подгрявайки публиката в студиото тази вечер: Пол Рейвън, който вие - а и в този ред на мисли, съответните органи - ще опознаете като Пол Гад, или Гари Глитър. С Пол и Гари щяхме да се сблъскаме доста силно в началото на 70-те, когато той се разкарваше с лъскави костюми и бе автор на големи хитове, а и нито аз, нито някой друг, когото познавам, можеше да предвиди, че ще се озове във виетнамски затвор. Всъщност, той изглеждаше като напълно готин пич. Помня един купон в „Уиндзор“, когато падна в басейна, перуката му падна и заплува като обърната патица. Но вече изпреварвам събитията.

След записите в „Редифюжън“ отидох до един пъб в „Сохо“ да изпия няколко чаши и да се насладя на усещането, че съм „онзи пич, когото даваха по телевизията“ - радостно и малко объркано състояние, при което за теб става невъзможно да си помислиш, че има някой в заведението, който да не знае. Или дори някой във Великобритания. И един пич, когото доста често бях виждал, но никога не бяхме разговаряли, дойде при мен. Косата му беше сресана назад, малко като моята, и имаше голям нос, доста приличащ на моя, и веднага се появи онова усещане за прилика.

Той: „Здравей, лице.“

Аз: „Здравей, лице.“

(В онези дни човек беше „лице“, ако се носеше модно или беше „вървежен“ из клубовете.) После започнахме да разговаряме, аз му казах къде бях преди малко, как паднах в студиото на предаването и доста добре се посмяхме и си поръчахме още питиета. И това е началото на все още силното ми приятелство с Рони Ууд.

Погледнато отстрани, това си беше най-доброто нещо, което се случи през тази вечер. Въпреки житейската логика голямата ми телевизионна поява не изстреля Good Morning Little Schoolgirl в класациите. Оказа се, че дори „По местата. Готови. Старт!“ не може да превърне сингъла ми в хит. Доста попречи и това, че „Ярдбърдс“ издадоха по същото време една версия на същото парче.

Все пак напомням, че версията на „Ярдбърдс“ достигна едва до 49 място в английската музикална класация. А и както се казва в старата поговорка - първият си е първи, четиресет и деветият е никакъв.

За това обвинявам избора на песен. Чия беше тази идея?