Автобиография

ГЛАВА 4

В която нашият герой изживява случайна и животопроменяща среща на железопътна гара, почти се задушава в задната част на един микробус и провежда първия си експеримент с разноцветно кариран панталон.

Толкова много дължа на Лонг Джон Болдри. Той ме откри - на пейката на една гара, според напълно вярната история - и ме превърна в певец и изпълнител, но това е само началото на всичко. Обичах го, докато беше жив и бях като обезумял, когато почина. Нося снимката му в портфейла си и трябва да ви призная, че не минава и ден, без да мисля за него.

Гарата, за която говоря, беше до Туикънъм, западно от Лондон, където доста пъти се оказвах в периода 1962-1963 г., когато ходех по клубовете, гледах бандите, чудех се дали аз бих успял - макар да бях доста убеден, че ще успея - но също така и къде бих си намерил място, върху това трябваше да помисля.

В Ричмънд, надолу по пътя от Туикънъм и издигнат на удобно място срещу железопътната гара, се намираше клуб „Кроудади“ - нищо повече от задната стая на един пъб, но това беше изключително място, когато бе претъпкано с народ, скачащ наоколо и полудяващ. Точно там видях и заобичах „Ярдбърдс“. Те имаха един китарист на име Ерик Клептън, който не изглеждаше твърде претенциозно. След време се наложи „Кроудади“ да затвори, понеже стана твърде шумен, но всички просто се преместиха в „Ричмънд Атлетик Клъб“, където нямаше сцена и публиката стоеше до музикантите. Невероятна атмосфера.

Но легендарният „Ийл Пай Айлънд Хотел“ беше най-доброто място за купон за мен - стара, влажна бална зала, издигната върху едно парче земя по средата на Темза и свързана с клатещ се, дървен мост. Това място е било използвано за бални танци през 20-те и 30-те години, а след това е било джаз сцена до началото на 60-те, когато започва да приютява новопоявяващите се ритъм енд блус банди. В края на моста две възрастни жени в кожени палта събираха такса за влизане.

Вътре в клуба, по протежение на едната стена, се простираше бар - но чашите никога не свършваха, което беше странно, понеже спортът, практикуващ се на края на вечерта беше хвърляне на халбата в реката. Все още продължават споровете за това дали дансингът беше със специална, мека настилка, или просто бе изгнил отвътре. Всеки път, когато в левия край танцуваха, хората на десния край подскачаха нагоре-надолу, без да могат да спрат.

Съблекалнята за групите беше някакъв странен сандък, или кукленска къщичка, надвиснала над сцената, с малки прозорчета със завеса, през които музикантите можеха да гледат публиката отгоре. До сцената се достигаше по едно тясно стълбище в ъгъла. Много певци бяха пробвали драматично появяване надолу по стълбите и се озоваваха по задник в публиката.

Господарят на това уникално кралство беше един отракан пич, който се казваше Артър Чиснал. Когато и аз започнах да свиря там, открих, че Артър плаща на бандите с банкноти от един и пет паунда - никога по-едри. В края на вечерта той предаваше парите и музикантът си тръгваше с пачка банкноти, които нямаше как да се поберат в джобовете му.

Но отначало там си бях просто клиент - хващах метрото до „Ва- терло“, а после се прехвърлях на надземния влак за Туикънъм. Това си беше доста дълго пътуване от „Арчуей“, където живеех. А и беше още по-дълго на връщане, ако бях изморен и пиян, както често се случваше с повечето от нас, и заспивах, като пропусках „Арчуей“ и се събуждах от раздрусването в края на линията в „Хай Барнет“. Въпреки това усилията си струваха. Когато си се облякъл в най-добрите си дрехи, внимателно си оправил прическата си и се отправяш към „Ийл Пай Айлънд“, усещаш онова чувство, от което те засърбяват ръцете, че си се отправил към наистина екзотично място. Членските карти на клуба бяха направени да приличат на фалшиви паспорти - на тях пишеше „Ийлпайленд“ - за да стане ясно на всички: това място си е отделна държава. А тази държава беше изключително гъсто населена с музикални маниаци, студенти по различни изкуства и красиви момичета в къси поли. Както каза веднъж Джордж Мели: „Можеш да видиш секса как се издига от „Ийл Пай Айлънд“, като пара от чайник“. Това беше една изключително вълнуваща дестинация, място, където наистина започнах да разбирам мощта на ритъм енд блус музиката, когато се свири както трябва.

Бях на осемнадесет и излизах със Сю Бофи. Тя имаше приятелка, която се казваше Криси и една вечер тя пожела да отидем и да гледаме групата на гаджето и в Ричмънд. Явно нейното гадже беше някакъв певец. Двамата със Сю се съгласихме.

Фамилията на Криси беше Шримптън, гаджето и се казваше Мик Джагър, а групата му се наричаше „Ролинг Стоунс“. Чудя се какво се случи с тях? Вечерта, в която ги видяхме, те бяха седнали на столовете, облечени в плетени жилетки, свиреха блус кавъри и едно или две техни парчета. Певецът със сигурност умееше да привлича вниманието на публиката. Лонг Джон по-късно щеше да каже за Джагър: „Обладан от средновековен таласъм“, което доста му отива. Тогава не се запознах с Мик, но си спомням, че бандата ми хареса, докато в същото време в мен се бе появило онова натякващо чувство: „И аз мога да правя това“. Всъщност дори бях толкова дързък, че си помислих: „Моят глас е по-добър от неговия“. Можех да привлека няколко души около мен с китара на плажа; защо да не вдигна нивото и да забавлявам публиката от сцената?

Но заедно с кого? Бях се повъртял малко около членовете на една група, казваща се „Райдърс“, които знаеха, че мога да пея. Но не се получи особено добре. Бандата успя да се вреди за прослушване при звукозаписния продуцент Джо Мийк и ме поканиха да изпея вокалните партии. Мийк представляваше изглеждащ страшничко човек в костюм и вратовръзка, който имаше доста рокендролски перчем и притежаваше студио в един апартамент на три етажа, над магазин за кожени изделия на улица „Холоуей“. Качихме се по стълбите, настанихме се в стаята за звукозаписи и посвирихме няколко минути - не помня какво. Но си спомням, че накрая на парчето, Мийк дойде от контролната стая, погледна ме право в очите и дълго ме освирка. Взех си палтото. Предполагам, че това беше първата ми официална критика. След това групата се превърна само в инструментална. Не особено добро начало.

После преживях много по-леко унижение с една банда, която се казваше „Джими Пауъл енд Файв Дименшънс“. Пауъл беше блус певец от Бирмингам, с телосложение на боксьор, корав и стар шибаняк, който беше станал нещо като изпълнител за еднократни ангажименти поради факта, че можеше да имитира изключително добре Рей Чарлс. Как се озовах в групата на Пауъл? Всичко зависеше от това кого познаваш. Гореспоменатите „Райдърс“ се превърнаха в „Муунтрекърс“, а техният китарист отиде да свири във „Файв Дайменшънс“ и той ме спомена на Джими Пауъл. И явно това беше начинът за ангажиране на музикант.

Е, нещо като ангажиране. Ако се навъртах там достатъчно дълго и гледах с надежда, бивах поканен да се кача на сцената и да свиря на хармоника за две песни в „Кен Колиър Клъб“, намиращ се в мазето на една сграда на улица „Грейт Нюпорт“, точно до „Черинг Крос Роуд“ в централен Лондон. Колиър беше 34-годишен джаз тромпетист, който се бе завърнал от служба в търговския флот, с богат опит върху американския и най-вече нюорлиънския джаз, и се бе превърнал в един от първите изпълнители и промоутъри на джаза в Лондон. Лони Донеган, който бе направил албумите със „скифъл“, очаровали ме в училище, беше китарист в „Кен Колиър Джазмен“ за известно време. Първоначално „Кен Колиър Клъб“ беше място за традиционен джаз, но след това там започнаха да свирят новите ритъм енд блус банди; точно по този начин музикантите от „Джими Пауъл енд Файв Дайменшънс“ започнаха да свирят там, а аз седях в края на сцената и надувах бузи, и духах в хармониката в ключ сол, докато публиката гледаше, кимайки одобрително, или най-вероятно хората са се питали: „Защо, по дяволите, някой не научи този пич да свири правилно?“.

Другата ми работа беше да забавлявам групата по време на задръстванията по пътя, като отварям задната врата на микробуса, в който пътувахме навсякъде, и се изтъркалям долу на пътя. Винаги се разсмиваха.

Както и да е, след известно време ролята ми стана по-голяма, ко- гато Джими ме помоли да изпея беквокалите в парчето на Рей Чарлс What d I Say, което бе основното в репертоара на бандата. Очевидно това беше голямо повишение и аз с радост приех - само за да бъда залят със студена вода почти веднага.

Защо си мисля, че това се случи? Дали защото беквокалите ми наистина бяха ужасяващи - толкова лоши, че нямаше начин да бъдат представени пред публика отново? Хм. Или понеже Пауъл внезапно осъзна, че мога да пея и не му се щеше да има конкуренция в групата от някой толкова млад, с готини дрехи и хубава прическа, стоящ в края на сцената?

Не бих могъл да кажа. Вие отсъдете. Всичко, което знам, е, че бях изритан...

...само за да бъда привикан отново, не много дълго време след това, от Лонг Джон Болдри. Да кажа, че Лонг Джон изпъкваше на музикалната сцена по това време, ще бъде твърде меко казано. Той беше висок малко над два метра, певец с голям, плътен глас, светлокос и почти шокиращо красив. Притежаваше харизма в излишък и имаше изключително присъствие на сцената. Когато го срещнах, беше на двадесет и три - само с пет години по-голям от мен, но с десетилетия беше по-богат на житейски опит. Сладкодумен и винаги безупречно облечен, голям привърженик на плътните копринени платове, костюми с три копчета, в комбинация с ботуши с високи токове - би могло да се каже, че това беше мода от улица „Карнаби“, само дето той не си купуваше дрехите от улица „Карнаби“, а от един гръцки шивач, който не вземаше скъпо. Имаше брезентово палто, помня, че това беше много екзотична дреха по това време, но най-добри бяха костюмите му - изисканият стил, наследен от американските блус изпълнители, които Лонг Джон обичаше, с техните костюми от три части, лъснати обувки и внимателно подбрани чорапи. Можеш да пееш за бедност, а може и наистина да си беден, но винаги трябваше да се обличаш в изключително скъпи дрехи.

Джон беше завършил прогимназия в Мидълсекс, в покрайнините на Лондон, и беше изключително интелигентен. Всъщност неговите родители казваха, че решението му да отдаде живота си на музиката е „ужасно прахосване на един прекрасен интелект“. Подходът му към музиката беше почти научен - притежаваше и готини албуми, американски издания, с които се сдобиваше преди всички други. Джон бе този, заради когото започнах да слушам много блус музика, прехвърляйки се от предишния ми интерес към фолк музиката. Помня, че веднъж бях в апартамента му на улица „Гудж“, малко преди да отидем някъде по участия, и го попитах дали може да ми даде албума на Мъди Уотърс „At Newport 1960“ - онзи със снимката на Мъди на корицата, застанал на стълбище, с фантастична бяла вратовръзка. Джон каза:

- Страхувам се, че няма да стане. Тъкмо ми го върна Кийт Релф от „Ярдбърдс“, а Мик и Кийт чакат да им го дам.

„Ролинг Стоунс“ искаха да си направят копие върху магнетофонна ролка. Всички искаха да го чуят. Лонг Джон се бе превърнал в нещо като заемна библиотека.

Също така, той беше и изумителен пияч на водка и голям фен на онова, което наричаше „лудост“, по същество неговата кодова дума за глупашко поведение в името на забавлението. Той беше гей, което (а това е още един пример за това какъв малък житейски опит имах) ми отне доста време, докато го разбера. Връщайки се сега назад към първите дни, в които бяхме заедно в групата, повече от съвпадение беше това, че колкото и пъти да отивах в апартамента му, за да чакам микробуса, с който щяхме да отидем на участие, откривах Джон, който тъкмо е излязъл от банята, само по хавлия, а понякога и чисто гол. И това не ми правеше никакво впечатление, заради наивността ми не виждах признаците. В съблекалните на футболните отбори мъжете постоянно се разкарват голи. На мен това ми изглеждаше напълно нормално, бях напълно невъзмутим, въобще не се досещах да помисля над мотивите му.

Дори една вечер спахме заедно в едно легло - по време на турне с групата, в някакъв долнопробен хотел в Болтън, в който нямаше достатъчно свободни стаи - пак нищо не ми светна. Само че на другата сутрин, когато слязох долу да закуся, някои от другите момчета в групата се кикотеха и пускаха коментари, като: „Сигурен ли си, че не си обул гащите си на обратно?“, тогава започна леко да ми се изяснява - Лонг Джон е, както хората казваха в онези дни, „един от онези обратните“.

Все пак (а колко невероятно варварско изглежда това сега), това да си гей в Англия през 1964-а беше незаконно и щеше да си остане така до 1967 г., затова е разбираемо защо това не беше нещо, с което човек би желал да парадира или дори да доверява на други хора. Сигурен съм, че са се случвали някакви неща, но не помня Лонг Джон някога да е свалял мъж от сцената, докато свирехме. След години, той не си криеше гаджетата. Обаче в онези дни много добре ги прикриваше - и следователно трябваше да търпи обичайните неща от лелите му, които го питаха „кога ще си намери едно добро момиче и да се за- доми“, както и майка му, която веднъж изразила загриженост за това, че той дружи с мен, понеже съм и се виждал „леко обратен“.

Лонг Джон изцяло се отдаваше на музиката. Ходеше в „Ийлинг Джаз Клъб“ - едно влажно мазе, където окачваха един чаршаф на тавана, за да не капе върху музикантите - и стана част от „Блус Инкорпо- рейтед“, заедно с Алексис Корнър и Сирил Дейвис, които приеха Мъди Уотърс за свой модел на подражание и се нарекоха „първата бяла група в света, свиреща електрически блус“. След това, когато Корнър реши да превърне „Блус Инкорпорейтед“ в джаз банда, Лонг Джон отиде да пее с Дейвис в неговата ритъм енд блус група „Ол Старс“, която предпочиташе чикагския блус, който Джон харесваше най-много.

Дейвис беше оплешивяващ, плещест мъж, с куфар, пълен с хармоники, който свиреше като фурия и имаше много по-малко проблеми от мен при духането в инструмента. За нещастие, здравето му внезапно се разклати, влоши се и през януари 1964-а, след период на легло, той умря - възпаление на сърцето, така ми казаха тогава, макар да изглеждаше, че онова, което всъщност имаше, беше левкемия. Той беше само на тридесет и една.

Лонг Джон реши да почете смъртта на Дейвис чрез концерт на „Ол Старс“ в „Ийл Пай Айланд“: едно бдение във формата на музикални изпълнения. Бях на този концерт, макар да си спомням много малко от него. Историята разказва, че в публиката беше и Иън Маклаган, който по-късно свиреше на клавирните инструменти във „Фейсис“ и че подгряващата група беше една банда, която се казваше „Джеф Бек енд дъ Трайдентс“. Но точно така беше в онези дни: по всяко време, почти всички, които по-късно щяха да станат значими, се оказваха на едно и също място. Една злополучна газова експлозия под грешния клуб в грешната нощ и три четвърти от историята на британския рок можеше да изчезне за една вечер.

Както и да е, помня какво се случи след шоуто, а то е, че аз отидох и седнах на платформата на гара „Туикенам“, чакайки влака за „Ватер- ло“. И за да убия време, извадих хармониката от джоба на палтото и започнах да свиря. А онова, което засвирих, беше риф от парчето на Хаулин Улф Smokestack Lightnin, блус песен, която горе-долу знаех как да изсвиря.

В една от версиите на историята, която по-късно Лонг Джон разправяше, ушите му се наострили заради звуците на красив и ридаещ блус, носени из зимния нощен въздух в безлюдната гара. Прекрасно! Но това няма как да е вярно, като се вземе предвид в какво състояние беше хармониката ми. Може би е бил пиян. Или може би аз бях пиян и свирех по-добре в сравнение с всеки друг път. Както и да беше, но той се приближи до мен, аз бях се увил заради студа - в купчина парцали, както той ме описва, с голям и стърчащ нос - и се представи.

Влакът дойде, пътувахме заедно до централен Лондон, говорихме за това как той вече движи „Ол Старс“ на Сирил Дейвис, след неговата кончина, и по времето, когато стигнахме „Ватерло“, той ме попита дали искам да се присъединя към бандата като беквокалист. Предлагаше да смени името на групата на „Лонг Джон Болдри енд Хучи-кучи мен“. Също така предложи и да ми плаща по 35 лири на седмица.

Тогава, в този момент, ако все още свирех на хармоника, щях да я глътна. Трийсет и пет на седмица! 20 на седмица беше 1000 на година, а хората с нормални професии изкарваха по 1000 на година по онова време. И той ми предлагаше 35... да пея беквокали?

Откъде беше сигурен, че въобще мога да пея? Може би ме беше виждал с Джими Пауъл. Може би някой му беше казал нещо? Или просто ме беше харесал (но със сигурност не го показа по никакъв начин). Всичко това изглеждаше особено магично и естествено - като част от филм. В един момент си безработен и чакаш влака; в следващия ти предлагат убийствен договор, все едно си професионален музикант.

И така, стиснахме ли си ръцете? Не. Направих точно това, което би направило всяко добро момче на деветнадесет: казах му, че ще трябва първо да питам мама.

Предполагам, че някъде в съзнанието си, вече си представях как тази среща ще се превърне в тема на разговор вкъщи на следващия ден. „Запознах се с този добре изглеждащ мъж във влака и той ми каза, че ще ми плаща да се разхождам из страната с него.“ Знаейки каква е мама, тя щеше да има да каже няколко неща, а това: „Тогава, тръгвай, момчето ми - бъди уверен и си изкарай страхотно“, нямаше да е едно от тях.

Точно тук Лонг Джон изигра своята роля на парламентьор. Каза ми, че много добре ме разбира - и той също все още живеел с майка си - и ще дойде, за да поговори лично с мама.

И както винаги, правеше това, което беше обещал. Лонг Джон можеше и да е голямо име на британската блус сцена, но родителите ми, естествено, не бяха чували за него. И през вратата на татковия магазин влезе този приятен, красиво облечен, любезен мъж - най-доброто средство за успокояване на родители - носейки (най-важния щрих) много цветя. Майка ми имаше много въпроси: ще напускам ли Лондон? Кога ще се връщам?

- Не се притеснявайте, г-жо Стюарт. Ще пазя вашия Роди.

Всички страхове на майка ми от разгулния шоубизнес и мръсотията по пътищата се стопиха като масло в тиган.

- Ами, добре, Джон. Вие сте джентълмен.

И просто така, аз си намерих работа в една група.

* * *

Нямаше никакво време за репетиции. Брат ми Дон ме заведе в „Уест Енд“ и ми купи бяла риза с висока яка и вратовръзка, и ние потеглихме. Имахме участие почти веднага, в „Туистед Уил“ в Манчестър. Докато пътувах в микробуса с останалите от групата, Лонг Джон каза, че ще имам нужда от песен. Идеята беше аз да се кача на сцената с бандата, да изпея една песен и след това да представя Лонг Джон. Казах, че ще изпея The Night Time Is the Right Time на Рей Чарлс.

- Можете ли да я изсвирите? - попитах момчетата от групата.

Започнаха да се вдигат вежди, все едно бях попитал: „Водата мокра ли е?“ или „Папата католик ли е?“.

Изпълнението ни беше от дългите, което значеше, че ще трябва да пея два пъти. Събираше се публика за вечерния концерт и ние свирехме. После тази публика си тръгваше и пристигаше публиката за нощния концерт и ние трябваше да свирим отново.

Вечерният концерт наближаваше, събираха се много хора, а аз се чувствах ужасно. Не изпитвах увереност. А и доста треперех. И се чувствах зле. Чак стомахът ме болеше. Забелязал състоянието ми, Клиф Бартън, басистът на групата - прекрасен човек - тихо постави нещо в ръката ми и произнесе нещо близко до класическите докторски реплики: „Вземи това, ще се почувстваш по-добре“.

Погледнах в ръката си и видях малко черно хапче.

- Какво е това? - попитах.

Явно това беше „черен бомбардировач“. Бях чувал за тях, но никога не бях гълтал такова или нещо подобно.

- Просто ще ти помогне да се отпуснеш - увери ме Клиф. - Нещо като да изпиеш една чаша кафе.

Доста обезпокоен, аз му казах:

- Но аз не пия кафе.

Но той бе упорит - и отново заговори като лекар.

- Вярвай ми - каза ми той.

Повярвах му. Лапнах черното хапче и го преглътнах с глътка светла бира. Известно време нищо не се случи. Тогава, доста внезапно, абсолютно всичко се промени. Почувствах се все едно някой е натикал пръста ми в контакта. Амфетамините препускаха в организма ми. Очите ми се уголемиха, докато станаха с размерите на чинии. И не изпитвах никакво съмнение, че косата ми ще стои изправена върху главата ми, като тази на Дъсти Спрингфийлд, дори и да не бях я сресал назад в тази позиция.

Когато се качих на сцената, се почувствах по-трезв, отколкото някога съм бил през живота си. Усетих все едно краката ми се намираха на два метра над земята. Бандата започна The Night Time Is the Right Time и аз се включих яростно като куче-пазач, нападащо крадец. Помнете, че не бяхме репетирали, затова свирихме като си изпращахме сигнали и парчето се превърна в безкрайно. Лоша идея. Исках още един куплет, още един припев. Викнах на момчетата:

- Отново! Поддържайте ритъма!

Музикантите се спогледаха, издавайки смущението си. Нямам никаква идея по какъв начин звучим. Само знаех, че усещането е невероятно готино. Публиката със сигурност изглеждаше ентусиазирана - или поне през първите шест минути. След това, възможно е интересът им да поотслабна малко. Но нямаше как да знам със сигурност. В края на краищата, след това, което може би представляваше най-дългото изпълнение на тази песен в историята, бандата успя да доведе парчето до край и да представим Лонг Джон, за да може да започне истинското изпълнение. „Стимулиращо“ хапче? Повече беше като „забиващо“.

Държа ме до края на вечерта. Трябваше да ме издърпат от сцената.

Мисля, че не спах четири дена.

Първото ми участие.

Веднага последваха други. Групата здраво работеше. Виждах защо имаше пари: певческата репутация на Лонг Джон бе плъзнала навсякъде и ние печелехме доста пари - няколко вечери в седмицата, напред-назад из държавата, свирехме из клубовете, появявахме се в университетите. През най-продуктивното време свирехме седем вечери на седмица, а понякога през уикендите имахме по три участия на вечер.

Транспортът ни представляваше един стар, яркожълт хамалски микробус, за който Лонг Джон бе платил 40 паунда. Шофьорът бе един пич на име Лудия Хари, който бе пилотирал бомбардировач „Ланкастър“ в Кралските военновъздушни сили по време на Втората световна война и никога не беше свалян. Той беше преобразил таблото да прилича на пилотска кабина, с високомери, часовници, циферблати и всякакви самолетни предмети, както и носеше униформа, съставена от очила, кожено яке и копринен шал. Другото задължение на Лудия Хари беше всяка вечер да анонсира групата на сцената и да извлича одобрението на публиката накрая. Поради тази причина той се преобличаше в дълъг фрак, с всичките си медали, закачени на гърдите.

Момчета седяха в задната част на микробуса, върху четири изхабени и стари дивана, наредени около керосинова печка, завързана с въжета за пода, за да не се обърне, когато се вземат остри завои. Печката ни топлеше. Същото така ни пълнеше очите и гърлата с изгорели газове. Не съм сигурен дали от инспекцията по труда биха останали доволни. И само един господ знае какво можеше да се случи с нас, ако бяхме се блъснали. Всяка една катастрофа с висока скорост щеше да превърне микробуса в ракета.

Усещането за опасност се увеличаваше от начина на шофиране на Хари, който се състоеше основно от натискането на педала за газта и много малко на спирачката. За него скоростта беше всичко. Той винаги караше все едно бомбардира самолети по писта. Лонг Джон, който винаги бе нервен пътник, постоянно удряше по таблото и крещеше:

- Господи, намали малко, човече!

Хари имаше един специален номер за последната отсечка преди „Ийл Пай Айлънд“, който се състоеше в това да влезе на скорост в последния завой и почти да наклони микробуса на една страна в края на шосето и аха да го преобърне в Темза. Това беше неговият запазен почерк - неговият вираж, ако щете. Накрая Лонг Джон се измори да се страхува и започна да се вози на влака, когато можеше. Иън Армит, пианистът - шотландец, страхотен музикант - си купи кола, понеже искаше да увеличи шансовете си да остане жив. Аз може би щях да направя същото, но все още пестях пари.

Това си беше доста натоварващо и за микробуса. Най-накрая микробусът реши, че му е дошло до гуша и по време на пътуването за участие в Нюкасълския университет спря и не пожела повече да тръгне. Пристигнахме за този концерт в каросерията на един камион.

И така, дотогава, фалшивият бомбардировач „Ланкастър“ ни возеше надлъж и нашир из Великобритания. Той ни беше транспортирал до Стоук-он-Трент, до един клуб, наречен „Плейс“, където публиката из- дивяваше, хората удряха с юмруци във въздуха от удоволствие - Лонг Джон се объркваше от този жест и мислеше, че се намира на някакво нацистко събиране, викна на момчетата да спрат да свирят и каза:

- Няма да търпим такива фашистки тъпотии тук!

Цялото шоу веднага замря.

Заведе ни и до Дънди, където при едно изпълнение в университета аз за пръв път облякох разноцветно карирани дрехи на сцената. Лонг Джон бе предложил да отидем в града и да закупим няколко панталона и жилетки в шотландско каре. Той реши, че по този начин ще спечелим публиката, за която знаехме, че е доста капризна. По време на изпълнението хората хвърлиха един поглед на този висок англичанин и на неговия приятел с дългия нос и с прическа тип „Дъсти Спрингфийлд“², и двамата бяха облечени в шотландски дрехи, за да се подмажат на публиката, и решиха, че тая няма да бъде. По сцената заваляха бирени кутии. Щяха да изминат няколко години, преди отново да опитам това.

На някои места въобще нямаше нужда да нося такива дрехи, за да привличам дразнителите. Понякога само косата беше достатъчна. От време на време, между песните, някой шегобиец се провикваше:

- Ти момче ли си, или момиче?

Аз си имах подготвен отговор:

- Ела тук и ще ти покажа.

Не беше толкова остроумен, но вършеше работа.

Искам да ви обърна внимание, че Джон бе този, който ми даде прякора „Филис“. Оттам дойде и графитът, нарисуван от неизвестна ръка, който се появи на стената на „Ийл Пай Айлънд“, в който „Лонг Джон Болдри енд дъ Хучи-кучи Мен“, беше променен на „Ада Болдри енд дъ Хучи-кучи Лейдис“, със специалното участие на Филис Стю- арт. Това беше цената, която се плащаше, ако се грижиш за косата си през 1964-а. В „Манър Хаус“ в Лондон, където имахме договор за известно време, сцената бе направена от дъски и сандъци, като нито една от тях не беше закована. По време на изпълнението ни дъските се отместваха, образуваха се пукнатини, в които изчезваха инструментите и самите музиканти. Или това, или барабанистът пропадаше зад сцената и се получаваше кратка пауза, докато той се изтупваше и отново поставяхме барабаните. Веднъж гледах „Зут Мъни“ на същата сцена. Къси сака от коприна и тънки вратовръзки - каква група бяха само. А и можеха да пият.

Моят проблем беше задържането на алкохола. Една вечер на сцената в „Ийл Пай Айлънд“ изпитах усещане, че трябва веднага да си изпразня мехура, но понеже тоалетните се намираха доста далече, в задната част на клуба, избрах да спринтирам нагоре по стълбите до съблекалнята в кукленската къщичка и да се облекча в една празна чаша за бира. Щеше да се получи доста по-чисто, ако не бях поставил чашата на пода и в бързината да се върна не я бях ритнал. Течността се просмука през дъските и по-късно започна да капе директно върху раменете и главата на Лонг Джон.

Поуката от тази история: никога не правете съблекалня точно над сцената. Трябваше да платя за химическото чистене на сакото на Джон.

Соловият ми репертоар започна да нараства. Както при The Night Time Is the Right Time, започнаха да ми гласуват доверие с парчето на Мъди Уотърс Tiger in Your Tank, както и с това на Джон Лий Хукър Dimple. Дали се възприемах като блус певец? Не особено. Аз най си харесвах фолклорната музика. Но винаги съм смятал, че мога да използвам гласа си за различни стилове, а и пеех тези парчета с цялата си душа. Между другото, вече нямах нужда и от „черни бомбардировачи“. Изпивах една бутилка нюкасълска светла бира, а заедно с нея и един скоч с портокалов сок - изключителна комбинация, вероятно толкова вредна за зъбите, колкото и за черния дроб - и това ми стигаше за цялата вечер. Ако свирехме в Лондон, например в клуб „Маркий“, аз тръгвах по-рано вечерта от вкъщи, с оправена прическа, насочвах се в посока към спирка „Арчуей“, като се спирах в пъб „Уудман“, и там си изпивах светлата бира със скоч и портокалов сок. След това, докато се връщах с метрото в края на вечерта, се чувствах все още леко пиян и доволен от себе си.

Присъствието ми в бандата явно водеше до появяването на нов контингент в публиката на „Хучи-кучи Мен“ - най-вече образи, падащи си по модата, които обичаха да слушат малко ритъм енд блус, изпят от някой в ушит по поръчка костюм, с добре поддържана прическа. В отговор на това надписите в някой клубове бяха променени на „Лонг Джон Болдри енд дъ Хучи-кучи Мен“, със специалното участие на Род „Модния“ Стюарт. Лонг Джон започна да ме представя по следния начин от сцената:

- Дами и който и да сте домъкнали с вас - ето го и него... Род „Модния“ Стюарт!

А докато това се случваше, аз започнах да научавам една от най- големите истини на човешките емоционални взаимоотношения: момичетата доста си падаха по певци. Наистина, много ясно се разбираше, че виждайки някой да пее, момичетата, усмихнати, идваха при него, започваха разговор и искаха да прекарат известно време в компанията му. Оказа се, че в пеенето има вплетена магия: една придръпваща сила. Това беше нещо изключително добро. Големият ми номер по това време беше да се отправя към бара на заведението, малко преди да излезем на сцената, и да заговоря някое красиво момиче, без да му казвам, че съм част от тазвечерното забавление. Тогава, когато Лудия Хари се качеше на сцената и представяше бандата, аз казвах на момичето: „Извинявай, имам да правя шоу“ и се промъквах през публиката към сцената. Това много рядко не се оказваше голяма изненада, а кога- то се върнех при момичето след шоуто, обикновено работата ставаше.

През март 1964-а трябваше да подгряваме Сони Бой Уилямсън, американския блус певец, свирач на хармоника и един от големите основоположници на този стил, при концерт по случай откриването на клуб „Маркий“ на новото му място, на улица „Уодо“, в Сохо - много важно събитие за мен, понеже му бях толкова голям фен. Уилямсън, който щеше да почине от инфаркт само една година след това, на петдесет и три години, беше в неотразим двуцветен костюм и изглеждаше почти невероятно харизматичен - голяма работа.

Между другото, по това време клуб „Маркий“ все още нямаше разрешително за алкохол: само „Кока-Кола“ и кафе. Това беше мястото, където една вечер човек от публиката, по време на концерт на „Хучи-кучи Мен“, прояви нахалството да се изправи близо до сцената, четейки вестник - възнамерявайки да изрази, така предполагам, презрението си към нашия имитиращ американците ритъм енд блус стил. Лонг Джон се разправи с него по много ефективен начин. Той слезе от сцената и с помощта на запалка подпали вестника.

Веднъж свирихме и с Литъл Уолтър, още един от основоположниците на американския блус и все още единственият музикант приет в „Залата на славата“ заради свиренето си на хармоника. Ако трябва да съм честен, той беше малко страшен и може би имаше леки проблеми с контрола на гнева си. Във всеки случай, той ме помоли зад сцената да му намеря някакви момичета, а когато аз се огледах колебливо, той заплаши, че ще извади ножа си. Прекарах останалата част от вечерта, като го избягвах внимателно. Обаче свиреше изключително на хармоника.

Има само един буреносен случай през целия този период и той се случи в Портсмут, на южното крайбрежие на Англия. „Бийтълс“ бяха поканили Лонг Джон да участва като гост-музикант в една от техните телевизионни изяви - това не е една от онези покани, които биха могли да се отхвърлят, като кажеш, че трябва да си измиеш косата - и той остана в Лондон за снимките, като обеща да се присъедини към нас в Портсмут, навреме за изявата ни в клуб „Рандеву“.

Дойде време за шоуто, но от него нямаше никаква следа и ние бяхме задължени да се качим на сцената от гневния собственик на клуба, като аз трябваше да го заместя. Аз можех да изпея само три парчета и се опитах да ги удължа колкото беше възможно, но го правех трудно и публиката започваше да нервничи. От време на време се чуваше вик: „искаме Лонг Джон“ и „Шибай се, голям педал“. След две песни Лонг Джон най-накрая влезе през публиката, а аз в гнева си, задето бях накиснат по този начин, направих грешката да го поздравя от сцената с нещо от рода на: „Крайно време беше“. Той се качи на сцената, завърши изпълнението и после, зад сцената, много спокойно ме уволни - това ме накара - не се срамувам да си призная - да започна да цивря. Не мислех, че уволнението е нещо, което се случва на хората в банди. Мислех, че това се случва единствено на хората от реалния работнически свят.

Прогонването ми продължи една седмица и аз бях приет отново, за щастие, без да има някакво негативно отношение към мен. През юни, Лонг Джон, който имаше договор за солов албум с „Юнайтед Ар- тистс“, ме покани да изпея беквокалите на различна версия на парчето Up Above My Head, госпъл песента на сестра Розета Тарп, за страна „Б“ на сингъла му You’ll Be Mine. Получилият се запис не остана в историята като едно от най-успешните ми изпълнения. Всъщност той притежава всички специфични симптоми на новак в студиото - напъва се да впечатлява и се надпява като маниак. Тази песен беше в стил „Въпрос и отговор“, но в този случай отговорът бе по-гръмогласен от въпроса. Звучеше все едно се опитвах да победя в състезание по над- викване - и със сигурност успях.

Първият ми издаден запис.

Но в същото време колко поучителен беше този период - колко много научих. Когато за пръв път се качих в задната част на микробуса, заедно с другите от „Хучи-кучи Мен“, и вдишах първите си глътки керосинов пушек, аз бях абсолютен новак. Едва успявах да се включа в 12-тактов блус по това време. Но бях на сцената с истински, успели и много по-големи музиканти като Клиф Бартън, Иън Армит и китариста Джеф Брадфорд, брилянтен джаз музикант, който без проблем можеше да засвири и блус. Някои от тези музиканти бяха на тридесет и четиресет години. Всички те се бяха появили от традиционната джаз сцена и имаха музикално образование, богат опит, свикнали с пътувания и бяха корави мъже. Когато Джеф Брадфорд свиреше Джон Лий Хукър, това звучеше просто перфектно. Когато свиреха Hoochie Coochie Man, текстът се изпълняваше от Джон, или Got My Mojo Working, която беше закриваща шоуто песен, те звучаха все едно се чуваше оригиналният запис - звучеше като бандата на Мъди Уотърс. За един певец първата му група да е толкова добра, е доста нечестно. А и леко плашещо, понеже знаех колко са добри.

А и надвисвайки над всичко това беше влиянието на Лонг Джон, което беше неизмеримо, според мен. Той ми посочи правилния път, отчасти чрез примери, отчасти с директни напътствия - всичко, от основните познания по сценично майсторство до работата с гласа. Той ми каза на всяка цена да стоя пред микрофона с разкрачени крака, никога да не си ги събирам, понеже така не се демонстрира авторитет. Той ми показа по какъв начин да вляза в една песен - да я превзема, да я превърна в своя. Показа ми как да говоря с публиката, по какъв начин да водя контакта си с хората долу, как да сътворя връзка с хората, изпълнили една зала, като по-голямата част от тях не се виждат. Това са уроците, които следвам и през останалата част от кариерата си и ще продължавам да ги следвам, докато все още заставам пред хора с микрофон в ръката.

Имайте предвид, че не всичките му съвети будеха изцяло доверие. Веднъж той ме предупреди, че ако правя орална любов с жените, това в последствие ще се отрази на гласа ми и аз веднага трябва да спра тази дейност, ако ценя кариерата си. Това беше един от редките случаи, в които се почувствах длъжен да му се противопоставя.

Все пак това беше златно време. Помислих си: това е то. От това по-добре няма накъде. Прекрасно е. Правя онова, което обичам: пея по три или четири песни на вечер, оглеждам момичетата, може би свалям някое от тях и после се отправям към нас.

Един от въпросите, който ми зададе мама, след като се прибрах вкъщи и съобщих за предложението за работа на Лонг Джон, беше: „Има ли бъдеще в това?“ Сигурен съм, че смотолевих нещо, което е наподобявало: „да“. Обаче истината беше, че не знаех. Определено се надявах да е така. Но каквото и да се случеше, мислех си аз, ще поработя девет месеца и ако нещата потръгнат, ще имам достатъчно пари, за да си купя спортна кола МГ „Миджет“, която струваше 430 паунда по това време. И ако успеех да си купя МГ „Миджет“ - ами, щастието щеше да е пълно.

Но не само аз мислех по този начин. Всеки смяташе, че онова, което се случваше в музикалния бизнес в началото 60-те, представлява внезапно проясняване в небето, което бе обречено толкова бързо да изчезне, колкото и се беше появило. Мислехме си, че „Бийтълс“ ще си останат само с Love Me Do и с това ще свършат. По същия начин мислехме и за „Стоунс“ с тяхната It’s All Over Now. Не смятахме, че музиката, която завладяваше Великобритания и бе понесла и нас, ще съществува дълго време. Мислехме, че ще е краткотрайна - едно голямо влюбване, от което все някога ще се отървем. И по този начин, ко- гато се присъединиш към някоя банда, ти не мислиш за бъдещето или за тъй нареченото кариерно развитие. Всичко това беше ново, така че не съществуваше някакъв предишен опит или предшестващ модел, който да ни помагаше да мислим по този начин. Човек го правеше, за- щото му харесваше в момента, в тази минута, и всичко друго, което се случваше покрай това, си беше бонус.