Автобиография

ГЛАВА 19

В която нашият герой се отчайва, че никога повече няма да направи хит и малко след това създава доста такива. Сразмишления върху личното преоткриване, къщичките в Шотландия и проникновението да танцуваш заедно с легенда от музикалната индустрия.

Една вечер, докато вечерях с Арнолд в „Мортън“ на „Мелроуз Авеню“ в Лос Анджелис и след като поръчахме, аз му споделих идеята си, която имах за следващия албум.

Казах му:

- Мисля, че трябва да направя албум с шлагери.

Съвпадение ли беше това, че точно в този момент нещо влезе в кривото гърло на Арнолд? Нямаше как да съм сигурен, но лицето му цялото почервеня и изглежда, че изпитваше трудности да потисне притеснителен пристъп на кашлица.

Въпреки това продължих.

- Да, албум с шлагери - прекрасни американски песни, Коул Портър, Ървинг Берлин, Роджърс и Харт. Песните, с които израснах, нещата, които слушах, докато седях върху коляното на татко.

Виждах, че Арнолд се опита да запази самообладание, все едно бях изразил преди малко едва ли не желание да умра.

Своевременно той каза:

- Мога ли да съм напълно честен с теб?

- Разбира се - отвърнах аз.

- Мисля, че трябва да оставиш тази идея да отлежи едно или две десетилетия.

И той се оказа напълно прав. Вечерята, за която говоря, се случи през 1983-а. Арнолд тъкмо бе започнал работа като мой мениджър. От задачите, пред които бяхме изправени по онова време, може би най-наложителната от тях, беше да определим косвените щети, нанесени от огромния успех на Da Ya Think I’m Sexy? и да вземем всички необходими мерки и да поправим грешното впечатление на хората за мен като „Г-н Диско Гащи“. Малко вероятно беше този проблем да се оправи с издаването на кавър на These Foolish Things, без значение колко е добър. Вместо това, след напътствие от страна на Арнолд, аз се свързах отново с моите рокендрол корени и записах албума Camouflage.

Все пак, споменавам за този разговор, за да покажа, че нуждата да запиша тези страхотни американски песни винаги е съществувала и кипеше в мен. Те станаха част от мен след като топлите тонове на Ела Фицджералд се понесоха от радиограмофона в къщата на „Арчуей Роуд“. И най-накрая, деветнадесет години по-късно, това време вече дойде.

Дори и тогава, това ми се стори като голям скок. Британски рок певец, който обича футбол и е склонен да си хвърля стойката на микрофона нагоре, да се пробва с американските класики? Съвсем отделно от възможните обвинения в самонадеяност, аз знаех, че ще изглеждам напълно различен в очите на много хора и ще подкопая много очаквания. Въпреки всичко, това си беше един риск, който бях склонен да поема. Последният албум, който бях издал - Human, през 2001-ва - се беше продал слабо. Притеснително слабо. Изглежда, че беше паднал толкова бързо в класациите, като лейкопласт в плувен басейн. Той имаше най-слабата продажба през първата седмици от всеки друг албум, който бях издал. Това беше и първият ми албум, в който нямаше нито една песен, написана от мен. Ако тези два факта бяха свързани един с друг, аз със сигурност не притежавах достатъчно увереност, за да ги свържа. Наистина, моето предположение беше, че вече съм свършен като автор на песни.

Защо да не си го помисля? Последната наистина успешна песен, която бях написал се оказа Forever Young през 1988-а - от нея бяха изминали почти четиринадесет години. Писането на песни винаги е представлявало трудност за мен, но през 90-те изглежда, че стана невъзможно - заради причини, които не можех да си обясня, а това само увеличи раздразнението ми. Помня, че обсъдих проблема с продуцента Тревър Хорн. Тревър каза:

- Защо не наемеш някоя къщичка в Шотландия, отиди там само с акустичната си китара и да видим какво би се получило?

Той ми мислеше само доброто, но за мен това бе просто ужасно. Идеята да бъда сам в усамотено място в страната с акустична китара си беше дефиниция за ад.

А когато успявах да пиша песни през този период, те получаваха ужасни отзиви. Изпращах някакъв материал на звукозаписната компания, а те го отхвърляха като неоригинален и неподходящ за обработка. Не успявах да създам песни в собствените си албуми, което си беше обезкуражително. Имах само две мои песни в албума ми от 1995-а Spanner in the Works, а в When We Were the New Boys, който излезе през 1998-а, имаше само една песен, в чието писане бях участвал: заглавната песен. Останалите песни бяха избрани за мен от звукозаписната компания, които добре се бяха постарали. Но аз не създавах нищо и започнах да мисля за себе си единствено като за наемен глас: кажи ми какво да изпея и аз ще го изпея. И в Human това си пролича. Като цяло, усетих, че моментът вече дошъл да използвам нещо ново.

Една вечер бях излязъл на вечеря с продуцента Ричард Пери, добър мой приятел. Ричард бе продуцирал някои от най-добрите поп парчета на всички времена: You ’re So Vain на Карли Саймън, Stoney End на Барбара Стрейзънд, албуми на Хари Нилсън, „Темптейшънс“, Арт Гарфънкъл, Тина Търнър и на много други. Домът на Ричард в западен Холивуд се намираше точно над булевард „Сънсет“ и от много време беше известен заради онова, което той бе нарекъл „Барът на Пери“ - една стая за партита, с напълно зареден бар. Той беше място за нощни купони от 70-те насам, както и място, където знаеш, че можеш да отидеш късно през нощта за напиване, музика и танци.

По време на вечерята разказах на Ричард за дългогодишната ми мечта да запиша албум с шлагери. Той обичаше Били Холидей и Ела Фицджералд, колкото мен, и наистина тази идея му допадна. Започнахме да си подхвърляме имена на песни: Cheek to Cheek, I’ve Got You Under my Skin, September in the Rain... Трябваше да помоля сервитьора за химикал и хартия, за да мога да ги запиша. Някой от нас споменаваше песен, аз започвах да я пея на Ричард, проверявайки дали ще свърши работа. Другите клиенти в ресторанта може би са си помислили, че това е някаква дива свалка - аз пея It Had to Be You с пълен глас на мъжа срещу мен.

Решихме да запиша няколко демо версии. Ричард нае няколко страхотни джаз/поп сешън музиканти и поработихме над пет песни от списъка ни за три или четири часа. Но аз не останах толкова доволен от тях. Подходът ни беше доста конвенционален и си помислих, че всеки би могъл да ги направи по този начин, а аз ги бях изпял точно по такъв начин. Исках да звучат по-различно и да ги превърна в нещо, в което се усещат повече съвременни влияния. Затова Ричард започна отново, с различни музиканти, този път в едно малко студио в долината Сан Фернандо и състави няколко бекинг трака, които бяха доста по-пищни и синтезирани, а и с по-модерно звучене.

Накрая вече имахме десет парчета, горе-долу завършени, които да покажем на хората - песни като You Go to My Head, Stormy Weather и I’ve Grown Accustomed to Her Face, песента на Лърнър и Лоу от „Моята прекрасна Лейди“, песен, която бях записал и през 1974-а за албума ми Smiler. Решихме, че песните са много добри и силно им се радвахме.

Въпросът беше дали някой друг ще ги хареса? Арнолд веднага занесе парчетата на Вал Азоли, съпредседателя на „Атлантик Рекърдс“, част от „Уорнър Брос“, който по това време беше моят лейбъл, за да види дали би се заинтересувал от издаването на албум на Род Стюарт с шлагери. Азоли си поклатил главата и казал:

- Не, определено не.

Дори не бях харесан от собствените ми хора: това беше тежък удар.

Следващата цел на Арнолд бяха Мо и Майкъл Остин, както и Лени Уорънкър, с когото бях работил дълго време и то успешно в „Уорнър Брос“, но той вече работеше за „Дриймуъркс“. Те казаха:

- Това е ужасно. Това никога няма да се продаде. Това няма да се отрази благоприятно на кариерата на Род.

Удар номер две.

Въпреки това, след като бе направил благоприличния избор да даде песните за първо слушане на най-близките ни и надеждни съдружници в бизнеса, Арнолд сега поне се почувства свободен да разшири обхвата и да занесе записа на човека, за когото винаги бе смятал, че ще е идеален: Клайв Дейвис, квинтесенция на артист и музикален човек, легенда в индустрията и бивш президент на „Кълъмбия Рекърдс“ и „Ариста Рекърдс“, който през 2000 г. създаде лейбъла „Джей Рекърдс“. Арнолд прелетя със самолет до Ню Йорк, за да се срещне с него и да му пусне парчетата в офиса.

Клайв ги изслушал внимателно и казал:

- Харесвам ми тази концепция и харесвам някои от избраните песни, но не мисля, че звучат както трябва.

Арнолд решил, че отново ще му покажат вратата. Но нещо в идеята очевидно бе пленило Клайв. След известно време той казал:

- Ако Род Стюарт желае да поеме този риск, тогава и аз ще го направя. Хайде да го направим. Но договорът ще е за един албум.

Няколко часа по-късно, след доста оживени приказки, Арнолд излязъл от офиса на Клайв с договор за два албума.

Клайв бе казал, че съвременното продуциране е грешка, затова двамата с Ричард записахме още демо песни, при които премахнахме синтезаторите и електронните перкусии и включихме струнни инструменти. Един следобед през 2002-а, ние занесохме тези песни на Клайв в бунгало №8 в хотел „Бевърли Хилс“, където беше отседнал. Това се превърна в една от най-сюрреалистичните бизнес срещи, на които съм присъствал. Беше ясно, че демо записите се доближават до това, което Клайв желаеше да чуе, но той все още желаеше песните да са по-танцувални.

- Не искам тези мрачни филмови китари. Желая да е по-живо, по- живо - като Джинджър и Фред, по-живо, по-живо - каза той.

И докато говореше, този седемдесетгодишен музикален могул се изправи и започна да ръкомаха с ръце, все едно дирижираше оркестър, както и се клатеше наляво-надясно. И двамата с Арнолд станахме и започнахме да правим същото - дирижирахме с ръце, въртяхме рамена, а после Ричард стана и вече и четиримата бяхме Фред и Джинджър, танцувахме из стаята и викахме:

- По-живо, по-живо...

С Арнолд все още танцувахме, когато излязохме, гънехме се и се въртяхме по пътечката, като извиквахме:

- По-живо, по-живо...

И така, с тези наставления, ние се върнахме в студиото. Ричард продуцира някои от песните, а продуцентът Фил Рамон, един много чаровен мъж с невероятно биография от песни, включваща всички от Дилън до Синатра, пристигна, за да осигури допълнително усещане в стил „Фред и Джинджър“ в останалите парчета.

По време на тази фаза усетих, че проектът се превръща в нещо много лично за мен. Пуснах този нов материал на Пени. След една вечеря в „Барът на Пери“, двамата с Ричард и пуснахме песните и чакахме реакцията и, за да разберем дали са добри. Това се случи още в началния етап на връзката ми с нея, когато тя пътуваше до Лондон и обратно, за да завърши фотографския си курс и изглеждаше, че куфарът и е винаги приготвен и я очаква пред вратата. Изглеждаше, че доста от песните, над които бях работил, описваха точно нашето положение: разделяне и събиране, желанието от разстояние, през тези първи любовни мъки. Ev ry Time We Say Goodbye, The Very Thought of You, We'll Be Together Again, The Nearness of You: тези песни бяха са- ундтрак на първите месеци от връзката ни, все едно съществуваха, за да разкажат нашата история и ме накараха да изпитам още по-силно чувство и по-силно желание да ги завърша както трябва.

Накрая се получи албум: It Had to Be You... The Great American Songbook. Сега всичко, което трябваше да направя, беше да убедя публиката, че Род Стюарт, досега известен като рок звезда, също така е и приемлив певец на 32-тактови балади. Обичах да пея тези песни, колкото обичах да пея и всичко друго. Вътрешните рими, свободният, разговорен стил на текста, който се плъзга по музиката, големият талант и опитност в изграждането на песните - за един певец тези неща са като дар.

Но беше едно на ръка да затвориш очи в уединението на студиото и да изпееш песни, създадени от прекрасните Били Холидей и Ела Фицджералд, а съвсем друго нещо да се изправиш пред много хора и да го направиш. Едно от най-нервните събития в живота ми беше представянето на албума в хотел „Реджис“ в Лос Анджелис. То се проведе като претенциозна слушателска сесия, с коктейли и ордьоври, в голяма, разточително декорирана бална зала, с малки и кръгли масички със запалени свещи, за 500 големци от музикалната индустрия и шоубизнеса. Клайв бе неумолим при промотирането на албума - даваше безкрайни интервюта, появи се по телевизията с мен, за да поговорим (което беше страхотно, защото аз мразя да го правя сам), и цялото му държание бе все едно това беше второто появяване на „Бийтълс“.

През онази вечер, той се качи на сцената и говори за музиката с любов и убеденост, както и пусна някои от песните. После аз се появих, като изненада, и изпях пет от песните на живо. Преди това осъзнах, че изпитвам страх, какъвто не бях усещал, откакто бях излязъл с „Джеф Бек Груп“ във „Филмор Ийст“ в Ню Йорк преди толкова много години и за първи път запях блус на американци. Усещах точно същото чувство - как съм на път да бъда разкрит. Казах на Арнолд нещо, което се усетих, че му бях повтарял редовно, по време на работата над този проект:

- Мениджърът, ако това се прецака, тогава вината ще е твоя.

После си поех дълбок дъх, обърнах един коктейл, излязох на сцената и изпях They Can't Take That Away from Me, The Way You Look Tonight, These Foolish Things и You Go to My Head. Онова, което исках да докажа, че не съм някакъв самозванец, че мога да се отнеса уважително към песните, просто им давах глас и позволявах на правдивостта им да се разкрие.

Всичко мина добре. Малко след това, през една съботна вечер в Ню Йорк, записах за телевизията едно студийно изпълнение на живо на песните в „Сони Студиос“ и това още повече захрани увереността ми. Шоуто бе репетирано с цял оркестър на красиво осветена сцена, пред публика от няколкостотин души и музикални щандове с логото „Р. С.“ по тях: всички детайли. Носех бяла вратовръзка и фрак през тази вечер, а докато ги обличах в гримьорната, тревогата отново се появи, но след като излязох пред всички, когато се заслушах в музиката и потънах в песните, тогава напрежението постепенно спадна и всичко си потече.

Албумът се превърна в платинен във Великобритания и двойно платинен в Щатите, продавайки 5 милиона бройки и даде началото на цяла една серия. За мое изумление, втората част, издадена през 2003-а, със заглавие As Time Goes By... The Great American Songbook 2, стана успешна като първата. Така и продължи. Докато серията беше завършена, успяхме да продадем 22 милиона копия.

Най-железният аргумент за мен чух малко след като излезе и четвъртата част на серията Songbook, когато се заприказвах, в едно кафене в Лос Анджелис, с американски редник, участвал във втората вълна при дебаркирането на съюзниците на „Омаха Бийч“ в Норман- дия през Втората световна война. След като бяхме разговаряли известно време за това, човекът каза:

- Между другото, караш онези стари песни да звучат като нови.

Не можех да се надявам на по-добро гласуване на доверие от по- добър източник.

А и аз всъщност спечелих „Грами“ - „Най-добър традиционен вокален поп албум“ за Stardust: The Great American songbook 3. Когато разбрах (бях на турне в Австралия, когато наградите бяха раздавани), наистина усетих, че светът се е обърнал. Бях номиниран за една от най-престижните награди на американската музикална индустрия, не по-малко от дванадесет пъти през кариерата ми, като се започне от 1980 г., но никога не бях спечелил нито една, и отдавна бях решил, че това явно се дължеше на нещо, което съм казал.

Зашеметителният и непредвиден успех на серията Songbook - и още повече, че този зашеметителен и непредвиден успех се случи точно в този момент - беше просто невероятно зареждащ, неочакван, доказващ нещо, за което ще съм винаги благодарен. През 2001-ва, преди това да се случи, аз си мислех: е, добре станаха нещата, приятел, но може би вече е време да разбереш, че купонът свърши и да си вземеш палтото.

А после, следващото нещо, което осъзнах, беше, че вече е 2010-а, аз съм на шестдесет и пет и поглеждам назад към най-успешното десетилетие от целия ми живот.