Автобиография

ГЛАВА 10

В която нашият герой започва връзка с дъщерята на самолетен пилот, купува си излишно голяма къща и става приятел с Елтън Джон.

През юли 1971-ва, звукозаписната компания организира купон за „Фейсис“ в един нощен клуб, който се казваше „Бъмбълс“, в Лос Ан- джелис. Изглеждаше по обичайния начин: силна музика, пенещ се океан от безплатни напитки, няколко души от звукозаписната компания в различни степени на изнервеност и цяла орда от жени в пищно нощно облекло, които се намираха там с единствената цел да се хвърлят към членовете на групата, а и го вършеха с весело безсрамие.

В тези обстоятелства, научих аз, е невъзможно, бидейки член на бандата, да успея да се задържа в средата на помещението. Мога да застана там отначало и да стискам килима с пръстите на краката, колко- то силно мога, но в последствие ще бъда изтикан напред от вълните от хора, които идват срещу мен, докато не опра гръб в стената, буквално отлепвайки хората - най-вече жените - от себе си. Вследствие на това, по време на същото събитие, не можех да бъда обвинен, че се крия от вниманието: бях избрал за вечерта бял костюм от кадифе, достатъчно ярък, че да освети цяла зала за хокей на лед.

Момичето, което забелязах по някое време из блъсканицата, не се хвърляше към мен, нито пък се притискаше в мебелите, докато крещи в ухото ми напълно откровено предложение за завършека на вечерта. Напротив, тя седеше на маса встрани, в рокля в бяло и синьо и обувки с дървени подметки. И оглеждаше всичко наоколо, включително и костюма ми, с чувство на отчуждено объркване. Аз се представих - а това е необходимо, понеже Ди Харингтън от Англия беше тук с приятелка и не бе особена фенка на „Фейсис“, и на рок музиката като цяло, както и нямаше много голяма представа кой съм аз. Тя предпочиташе соул музика, както се оказва после, обаче тази музика е и моя страст, а това си е първото общо нещо. Когато се чу Spanish Harlem на Арета Франклин, аз я поканих на танц. После седнахме и си поговорихме малко. А после напуснахме клуба и живяхме заедно четири години.

Моментално общо привличане. Незабавно чувство на комфорт в компанията на другия. Трудно е да разбера тайната на тези неща, но това се получава, чисто и просто. Ди беше на двадесет и една години, много добре възпитана, южняшко английско момиче, дъщеря на пилот от Кралските военновъздушни сили - подполковник при това. Работеше като секретарка в една звукозаписна компания в Лондон и беше дошла в Ел Ей да си търси нова работа, но не беше успяла да намери. И тя беше привлекателна по онзи затрогващ начин, като нямаше представа наистина колко е привлекателна. Няколко дни преди да се срещнем, тя беше седяла в рецепцията на едно фотографско студио, чакайки нейна приятелка, която беше модел, да излезе, и един фотограф минал покрай нея и веднага и предложил да я снима за „Плей- бой“. Тя беше планирала да спести малко пари и може би да отиде в Япония. Вместо това дойде при мен.

Импулсът да останем сами, само двамата - той също се появи незабавно. Ние си тръгнахме от купона, вървяхме и разговаряхме, без да знаем къде точно се намираме. По едно време до нас спря полицейска кола да провери дали всичко е наред. Никой не се разхождаше по този начин из Лос Анджелис. Бяхме добре; по-добре, от когато и да било. Накрая намерихме булевард „Сънсет“ и клуб „Уиски Гоу Гоу“, но не успяхме да влезем, понеже Ди не изглеждаше на двадесет и една и не носеше документи, с които да докаже, че е на толкова. Затова повървяхме обратно до хотел „Бевърли Хилс“, където бе отседнала групата и Ди каза, че не може да остане, защото тя не прави подобни неща - да се запознае с някакъв рок певец в нощен клуб и да отиде в стаята му... но може би ще може, ако просто си спим? Така и направихме.

Но преди това извадих от чантата си, за да даде одобрението си, макетът на „Ламборджини Миура“, който носех със себе си.

- Това е колата, която притежавам в Англия - казах аз.

Дали съм единственият човек, който се е опитал да прелъсти жена с играчка-макет на спортен автомобил?

- О, да, возила съм се в една такава - отвърна тя.

Обаче не беше. Просто беше решила да изглежда, че въобще не се е впечатлила.

На следващия ден тя дойде да гледа „Фейсис“ в Лонг Бийч, пътувайки в лимузината с мен, влязохме през задната врата, качихме се встрани от сцената малко преди концерта, а когато запалиха осветлението и тя видя публиката за първи път, морето от хора, тогава осъзна какъв е мащабът на всичко това. А след това зад кулисите ние се разделихме - в двата края на един дълъг и претъпкан коридор, аз ръкомахах като полудял на охраната да я преведе през тълпата от групита и фенове. Тя за втори път видя цялата тази лудост, която никога не хареса, нито пък искаше да стане част от нея, макар за дълго време това да нямаше никакво значение, защото за дълго време нашата връзка премина в пълна и блажена изолация от нея.

Обратно в Лондон, аз и се обадих и си уредихме среща в пъб на „Ланкастър Гейт“, където спрях отпред жълтото си „Ламборджини“, за да демонстрирам, че нищо не си бях измислил. (А и мисля, че вътрешно и хареса: само две места, фактът, че развиваше голяма скорост и че всички я запят. И защо не? Ние бяхме млади и подобно нещо е завладяващо.) След три месеца аз и предложих в един хотел в Ню Йорк, като леко я изненада бързината, с която го направих, а и може би „старомодността“, защото жененето по онова време въобще не беше модно нещо - поне тя със сигурност мислеше по този начин. (Наистина, никога не стигнахме до самия брак - просто си продължихме напред със статут на сгодени.) А три месеца след това, ние живеехме заедно в едно занемарено имение в английската провинция.

Доста внезапно, и то за първи път през живота ми, към мен потекоха доста пари - ужасно много пари, чак счетоводителят ми ме посъветва да харча повече. И по-точно каза, че може би ще е добра идея да се отърва от 100 000 паунда чрез някакъв имот, за да избегна да плащам същата сума на данъчните.

Ами, щом така силно настоява...

Само че това да се намери през 1971-ва имот, който да струва 100 000 и който да не е Бъкингамския дворец или Камарите на парламента, си беше голямо предизвикателство. Най-близо до целта успях да се приближа на 89 000 паунда: цената на едно имение в грегориански стил, със замазана фасада, което се казваше „Кранборн Корт“, близо до едно от именията на кралицата в „Уиндзор“, в провинцията, но не много далеч от Лондон. Стана ясно, че по някое време Боб Хоуп беше живял в тази къща, а и също така, докато е била дом на един търговец на антики, София Лорен се е отбивала, за да разгледа какво би могла да си купи.

Обаче нейният собственик Лорд Бетел беше английски аристократ, който бе изпаднал във финансово затруднение. Докато ни развеждаше с Ди из имота през един следобед, тя ме сръчка и безмълвно ми посочи панталоните му, които бяха толкова изтъркани, че през плата се различаваше раираното му бельо. Ако Негова светлост изпитваше някакви мрачни чувства за това, че профуква фамилното наследство и го дава на някакъв новобогаташ, дългокоса рок звезда и на русото му гадже, той не ги сподели. Най-вероятно чувстваше успокоение, че беше намерил купувач.

И така, на 1 януари 1972-а година, само шест месеца след запознанството ни, двамата с Ди се изнесохме от къщата ми с четири спални, в стил нео-Тюдор, на „Уинчмор Хил“ и се преместихме в гигантско провинциално имение с каменни орли върху колоните на входа, широка алея, преминаваща през рододендрони, покриващи осемнадесет хектара градини и ливади и антре с 13-метров таван, както и огромно стълбище, спускащо се надолу от него. Почувствах се много горд, ко- гато за първи път я показах на мама, но тя на първо място се притесни.

- Ох, Роди, колко ти струва всичко това?

- По-добре да не знаеш, мамо.

Все пак си мисля, че тя, а и баща ми, никога не успяха да осъзнаят колко наистина пари печеля. Всъщност, доста години по-късно попитах мама какво иска за Коледа.

- Избирай - казах аз. - Искам да ти купя нещо хубаво.

След дълго обмисляне, тя каза, че иска нова кутия за хляб.

Проблемът не се състоеше в купуването на новия имот, а в обзавеждането му. Когато бяха докарани, мебелите от старата къща се побраха само в една стая от новата, което остави празни още тридесет и пет стаи. Обзавеждането на къщата се превърна в проекта на следващите две години и половина, основното нещо, на което двамата с Ди посветихме времето си.

Открихме един полюлей с размерите на автомобил „Морис Минор“, който да окачим в салона. Изкупувахме кожени дивани „Честър- фийлд“ и кадифени канапета от антикварните магазини на „Кингс Роуд“. Купихме осем високи стола от ракита с големи облегалки, които наредихме около масата в трапезарията. Брат ми Боб, който беше дърводелец, дойде, за да помогне с някои дребни неща и след две години още не си беше тръгнал.

Две от спалните ги отделихме за моите макети на влакове, като направихме два отвора в общата им стена, за да могат релсите да преминават от стая в стая. Помещението за колите беше съборено, за да се отвори място за тенис игрище. Декорирах стаята с билярдната маса със снимки на Денис Лоу. После добавих вътрешен плувен басейн, превърнах опушената кухня на помощния персонал в нещо доста по- приветливо и сложих един джубокс „Вурлитцър“, за да можем да слушаме музика, докато се храним. Направих така, че Spanish Harlem на Арета Франклин да я има в него. Това си беше нашата песен.

Кухнята бе мястото, където стояхме най-много. Ди готвеше, стоейки до плота, много често в карирана мини пола, приготвяйки доста сериозни хапвания: наденици, бекон, черен пудинг, боб и гъби. Или през неделните утрини, докато аз бях в северен Лондон да играя футбол и да видя родителите си, тя готвеше печено, започваше да сервира, когато чуеше двигателя на ламборджинито, появяващо из завоите по алеята.

Имахме котка на име Пуси Галор, две кучета порода коли, една немска овчарка (Карло, кръстена така на връзката на София Лорен с тази къща и нейния съпруг Карло Понти) и малайско папагалче, което обичаше Ди, но мен страстно ме мразеше - най-вероятно, защото щом ми писнеше от неговите крясъци, аз вкарвах клетката в килера за провизии, изгасях лампата и затварях вратата. Навън имаше четири млади бика, сложени там, с цел да поддържат тревата къса, както и малка конюшня с три коня: Шевал, Кара Мия и кобилата Споти, от която по-късно се роди Малкия Споти.

Ди (без всякакво мое участие) яздеше конете, аз си имах влаковете и ние живеехме в нещо като домашен рай, в който външният свят не се допускаше; едно блажено място, в което да се прибирам, едно убежище, което бяхме създали срещу глупотевините навън. През цялото време, докато живяхме там, направихме само едно подобаващо парти - гореспоменатата вечер, когато перуката на Гари Глитър отлетя в плувния басейн. (Мисля, че моят зет беше този, който го блъсна в басейна, но честно казано, в онези дни, ако искаше да бутнеш Гари Глитър в басейн, трябваше да чакаш на опашка. По една случайност, Гари след време се присъедини към едно турне на „Фейсис“, като поддържащ музикант, в Париж, и получи най-жестокото отношение от страна на публиката, което някога съм виждал. Кеновете с бира от- скачаха от гърдите му. Но той въпреки това не спираше. Каквото и да кажете за него, той си беше боец.)

Иначе ние приемахме гости за вечеря или за неделен обяд. Джон Пийл, радиоводещият от „Радио 1“ дойде един ден и Ди му сервира голяма порция печено месо с гарнитура, което той можеше да приеме доста по-ентусиазирано, ако не беше вегетарианец. Набързо беше сварен един артишок. Това вероятно беше най-жалкият обяд, който той някога беше ял, но се държа изключително учтиво.

Междувременно наркотиците бяха спрени. Те нямаха място в тази провинциална идилия. Ди не проявяваше интерес към тях, а и аз изпитвах лека параноя полицията да не дойде и да претършува всичко, което явно се случваше все по-често с бедния Кийт Ричардс. Затова въведох политиката „Оставете ги на входа“. Ако някой дойдеше с наркотици, учтиво го молих да си ги остави на съхранение в колата.

Но през по-голямата част от времето си бяхме само двамата. Вниманието на двама ни не беше нарушавано и можехме да говорим цели часове за абсолютно всичко. Ди го нарече „Имението в небето“, понеже не се виждаше от пътя и никой не знаеше, че сме там. И ние бяхме много влюбени, а и някак, в разкошна и екстравагантна обстановка, бяхме стъпили здраво на земята, обикновени хора, и почти бохеми заради начина, по който живеехме, разхождахме се в плетени пуловери с дупки по лактите, обувки със стари панделки вместо връзки и две палта от овча кожа, които кучетата обичаха да дърпат, както и си споделяхме една-единствена пижама - тя носеше горната част, а аз долната. Старовремешните английски фрази, които обичах да използвам, я разсмиваха: „Ами, аз ще сляза до дъното на стълбите“ (като израз на изненада); „Скачаш нагоре и надолу като панталон“ (когато някой не може да стои на едно място). Понякога просто тичахме из имението като деца, крещяхме и играехме на криеница, като къщата беше идеална за тази цел, макар понякога да не успявахме да се откриваме. Никакви диаманти, никакъв блясък. Нашата идея за прекарване на една вечер навън беше да отидем пеша до местния пъб „Криспин“ по пантофи: моите в прадядовски стил, от кариран плат, а нейните с розови пискюли и върху високи платформи.

Сладко, приятно и обречено да не продължи дълго време.

* * *

Разбира се, че лудостта продължи на други места. Това представляваше период на изключителен професионален успех за мен. Годините, през които бях с Ди, от 1971-ва до 1975-а, с успеха на албума Every Picture Tells a Story, и големите хитове Maggie May и You Wear It Well, а после и албума Smiler, бяха годините на моя пробив като певец, моето издигане до съвсем ново ниво на слава. Maggie May стана хит само три месеца след запознанството ми с Ди. След всичките тези години из периферията, аз внезапно бях станал звезда и център на много внимание. Исках да се радвам на това. Щеше да изглежда леко перверзно, ако не желаех. Точно за това бях работил.

Нощният клуб „Трамп“ отвори врати на улица „Джърмин“, малко по-надолу от „Пикадили“ в Лондон. Беше направен в едно прекрасно помещение - като в презокеански лайнер - покрито с разкошни дървени панели и окичено с полилеи. И най-важното, намираше се в мазето на една сграда, където трябва да се намира всеки нощен клуб, според мен. (Да се качваш нагоре по стълбите към нощния клуб просто не ми изглежда правилно. Историята е изпълнена с трупове на клубове, които са затворили, понеже не са се постарали да се разположат в някое мазе, каквато е божията воля.)

Отличителният белег на Трамп“ беше, че той привличаше известните: музиканти, футболисти, актьори и актриси. В онези ранни години, шансът да се натъкне човек на Джордж Бест беше много голям. Така си беше, имаше един период, през който той беше станал до такава степен част от заведението, колкото бяха и дървените панели. Ние винаги намирахме време един за друг, както и за сервитьорите, които най-вече бяха италианци и испанци и искаха да разговарят за футбол. „Фейсис“ направиха два концерта там и за мен клубът се превърна в много важно място, а и се запази такова дълги години.

Междувременно къщата на Елтън Джон, в която живееше с Джон Рийд, се намираше на много кратко разстояние от „Кранборн Корт“, и купоните там бяха дълги и легендарни. Двамата с Елтън Джон се бяхме засичали от време на време, още от свиренето ми с Лонг Джон Болдри. „Блусолоджи“, първата истинска група на Елтън, свиреше из клубовете за блус, в които и аз ходех в началото на 60-те, а Лонг Джон се присъедини към тях и стана техен вокалист след разпадането на „Стиймпакет“. Но чак в началото на 70-те двамата с Елтън станахме особено близки; за известно време бяхме първи приятели. Точно както Лонг Джон ме беше кръстил „Филис“, така даде и на Елтън името „Шарън“ и по този начин се обръщахме един към друг: Филис и Шарън. Или просто си казвахме „скъпа“.

„Здравей, скъпа. Как си, скъпа? Наистина ли, скъпа?“

Обичах неговото чувство за хумор, обичах факта, че той беше човек, който виждаше смешното в това да въртя трийсет пъти по кръговото кръстовище около „Мраморната арка“ по средата на Лондон. (Предполагам, че сега звучи доста глупаво, но тогава беше смешно.) Ясно е, че и двамата харесвахме футбола. А и аз уважавах музикалните му съвети. Той добре разбираше стиловете блус и соул, а ако харесаше нещо, което аз правех, за мен това означаваше много. Тихо завиждах на това как страхотни и продаваеми мелодии безспирно се раждаха в главата му.

Също така уважавах и факта, че без значение дали ставаше въпрос за алкохол, или кокаин, той винаги ме надминаваше. Една вечер в неговата къща ние консумирахме медицински прах и вече беше станало шест сутринта, когато аз полека започнах да се отказвам („Майната му, предавам се“) и се качих по стълбите, за да намеря легло, в което да заспя. Четири часа по-късно, Елтън ме събуди, чукайки по вратата:

- Хайде, скъпа. Имаме да ходим на футболен мач.

Аз се надигнах и се почувствах все едно съм бил прегазен от няколко трактора, дошли от различни посоки. За разлика от Елтън, който, стоейки на вратата, беше избръснат и усмихнат, безупречен в костюма си, с цветна шапка и бастун със златен връх. За една нощ, каквато бяхме имали предната вечер, щяха да са ми нужни седмици, докато се оправя. А на Елтън въобще не му се беше отразила и той беше готов, четири часа по-късно, да гледа „Уотфорд“ срещу „Шефилд Уензди“.

Все пак аз винаги си бях аматьор в тази сфера, а и казано честно, никога не желаех да съм нещо повече. Когато стане въпрос за консумиране на наркотици, желая да си мисля, че притежавах доста джентълменски подход. Ако се използваха само за да развеселят вечерта, тогава добре. Но аз никога не бях някакъв побъркан, неистов търсач на забвение. Тоталната загуба на контрол не беше моя черта. Предполагам, че техническият термин е „социална употреба“ - с уговорката, че в някои периоди доста силно се социализирах.

Разбира се, че всички от „Фейсис“ пиеха здраво и весело и напра- во превърнаха това във втора професия. Но дори и в този контекст, аз нямах навик да стигам до степен, при която да не мога да ходя, да съм с лице, забито в земята и в безсъзнание. Що се отнася до наркотиците, аз не се докосвах до нищо, което се пушеше, понеже се притеснявах за гласа си. А и каквото и желание да съм имал за някаква халюцино- генна субстанция, то веднага се възпираше от спомена за случилото се с гореспоменатия ми приятел Клайв Аморе, който през шейсетте беше първият сред приятелите ми, употребил ЛСД - после, след като е повярвал, че може да лети, се хвърли гол от един прозорец на висок етаж и умря. Оттогава това нещо за мен си е лоша идея.

Също така, ако трябва да съм напълно честен, при повечето вечер навън, аз най-често повече се интересувах от разговорите с жени, от- колкото да се отрязвам, а след известно време тези интереси станаха взаимно изключващи се. А и винаги исках да съм в добра кондиция в неделя, за да мога да играя футбол. В този смисъл, футболът ме спаси от затъване във всякакви крайности. Като цяло, с количествата, които употребявах, честно казано си бях чист дилетант в едно състезание, в което участваха един или двама олимпийски медалисти.

Някои хора притежаваха страхотна издръжливост за приемане на стимуланти в огромни количества, а аз - което си беше предимство, погледнато назад през годините - най-вероятно не бях от тях. Пример за това може да бъде една вечер в „Трамп“ , някъде към 1977-а, когато доста неразумно се присъединих, за една вечер на крайностите, към Кийт Муун, прочутият с нестабилността си барабанист на „Ху“. Муун винаги беше опасен - не по начин да се почувствам физически застрашен, понеже той беше доста нисък и набит и не излъчваше телесна заплаха. По-скоро ставаше въпрос за чувството, което излъчваше, че би могъл да избухне във всеки един момент и няма да се разбере защо или пък точно по какъв начин ще се случи това.

Муун стана известен с проявите си в „Трамп“, от онзи случай, когато се появи на дансинга напълно гол. Този път обаче, с дрехи по местата им, той внезапно каза на цялата компания:

- Така, оставам, докато този пъб отново отвори в единадесет преди обяд и всеки, който не го направи, е един шибан чекиджия.

В мен се събуди състезателното чувство. Вместо да се отдалеча веднага от хвърлената ръкавица, аз по глупав начин реших да я вдигна. Както му е редът бяха употребени кокаин и алкохол в безразсъдни количества и в поредица от най-различни места, включително, ако не бъркам: а) къщата на Рони Ууд, б) парти някъде в „Уест Енд“ в Лондон, на което нито един от нас не беше поканен, и в) странната и модерна бяла къща на Муун в Чъртси, с нейните пет пирамидални покрива, с бар, декориран с огромни и леко странни картини на анимационни супергерои. Най-накрая, точно тук, под картините на Тор и Невероятния Хълк, ме завари изгрева и аз осъзнах, че трябва да се откажа.

- Не мога повече, Кийт - прошепнах аз и започнах да се измъквам към вратата.

Той веднага побесня.

- Стюарт, ти, скапан пръдльо. Върни се и довърши това, което започна.

Разбира се, че Муун плати прескъпо за своя апетит, умирайки през 1978-а от свръхдоза успокоителни. „Ти, скапан пръдльо“ бяха последните думи, които ми каза. Сигурен съм, че и Елтън вече щеше да е мъртъв, ако не беше решил да спре всичко. Със сигурност има граница за това колко може да понесе организмът на един човек - дори и на Елтън Джон.

Знаех, че не мога да съм конкурент на Елтън в тази сфера, но в музиката се получи за известно време истинско съперничество. Ние му се радвахме и се шегувахме с това, но то наистина избуя от едно зрънце искрено съревнование - всеки искаше да размине другия по продажби и успех. И все още е така: двамата извадихме нови албуми по едно и също време през 2011 г. и имаше доста ядосване (от моя страна), и злорадстване (от негова), за това, че албумът на Елтън стигна до трето място в класациите, а моят до номер четири. (Мое е твърдението - без да е подкрепено от никакво статистическо доказателство досега - че няколко хиляди продадени копия по някакъв начин бяха открити „някъде“.) Също така и двамата имаме договори със „Сизър Палас“ в Лас Вегас, и отново има леки спорове за това кой продава повече билети. (Отговорът: аз, каквото и да казва Елтън на публиката си от сцената.)

От време на време това съперничество караше Елтън да организира някои много готини номера. През 1985-а бях поръчал да бъдат вързани огромни футболни топки, с размери на цепелини, над „Ърлс Корт“, за да ознаменуват факта, че ще имам концерти там. Елтън нае снайперист, който да ги свали с въздушна пушка. Или както се случи с банера, който бях сложил на същото място за турнето ми „Блондините се забавляват повече“, а той разпъна друг на отсрещната сграда, на който пишеше „Но брюнетите печелят повече пари“.

Съревнователният дух достигна до голяма височина една вечер в парижки хотел, когато двамата успяхме да водим подгряван от кокаин разговор до десет на другата сутрин. Единствената тема на този величествен дебат: кой от двама ни има повече пари в банковата си сметка. Хората, които бяха с нас, се оттеглиха в стаите си и после дойдоха за закуска, само за да ни намерят потънали в същия разговор. Резултат от дискусията: неокончателен, каквито (предупреждение към децата) са повечето разговори, поддържани с кокаин.

Обаче на земята няма по-щедър човек от Елтън - невероятно е щедър. Имам часовници, които той ми е подарявал за рождените дни: луксозни, обилно инкрустирани със скъпоценни камъни и гравирани с надпис „От Елт“. Той подари на първата ми съпруга Алана, с която си останаха добри приятели, след като се разделихме с нея, пиано „Стей- нуей“. Те въобще не са евтини.

А се случи и Коледата, за която дълго и дълбоко обмислях какъв подарък точно да му подаря. Това винаги ми е било трудно: какво да вземеш за един човек, който си е купил всичко? Най-накрая, след оби- каляне на магазините, най-накрая ми светна: поръчков портативен хладилник. Брилянтно. Включваш го, натискаш бутон, вратата се отваря автоматично, вътре светва и една бутилка се подава, обвита в пара. Изглеждаше ми, че ще се получи желаното ахване. А и ми струва 300 паунда, което според мен си беше достатъчно.

Подаръкът, който Елтън ми даде през същата година: Рембранд.

Картината „Поклонението на овчарите“.

Великият Рембранд! Почувствах се доста дребен - макар и не толкова малък, колкото Елтън искаше да се почувствам, когато след време язвително нарече подаръка ми „кофа за лед“. Той не беше кофа за лед. Това беше поръчков портативен хладилник.

Както и да е, за петдесетия му рожден ден през 1997-а се справих по-добре. Купих му цял сешоар със седалка, като онези, които сте виждали в женските фризьорски салони. Две години по-късно, той почете брака ми с ваучер за 10 паунда за магазин „Бутс“. На картичката беше написал: „Купи си нещо хубаво за къщата“.

Ние пътувахме заедно, или се търсехме един друг, ако бяхме някъде в чужбина. Бандата „Куин“ взе под наем къща в „Бел Еър“, Лос Анджелис, за известно време и двамата с Елтън изкарахме една дълга вечер с Фреди Меркюри, сладък и забавен мъж, когото наистина обожавах, обсъждайки възможността тримата да сформираме една супергрупа. Името, което измислихме, беше „Нос, зъби и коса“, във връзка с най-видните физически особености на трима ни. Основната идея беше да свирим облечени като „Бевърли Систърс“. Но този проект не успя да се реализира, което си е голяма и вечна загуба за съвременната музика.

През 1985-а двамата с Елтън отидохме на кратка почивка в Африка, на сафари сред дивата природа, движейки се из пущинаците, за да видим „голямата петорка“: слона, носорога, бивола, лъва и леопарда. Най-доброто време за това, са най-ранните часове на утрото, което за мен никога не е било удобно време. Но Елтън отново се изяви, блъскайки по плата на платката:

- Хайде, скъпа.

Пътувахме заедно в един лендроувър и се самообявихме за „аколози“: експерти по определянето на някое животно по неговите фъшкии. Вечерта, обратно в лагера, бяхме облечени величествено с папийонки и тъмни сака за вечеря около огъня.

Дори и на сафари, Елтън настояваше да носи диаманти със себе си. Носеше една черна кутия с най-различни бижута „Картие“ в нея, струващи само Господ знае колко, поверени за съхранение на асистента му Боб - малко като американския президент, който има човек до себе си с куфарче с кодовете за атомните бомби вътре. Една вечер в Африка, докато вечеряхме, няколко души от групата ни решиха да отмъкнат ценната кутия от Боб и да я скрият само за да видят какво ще се случи. Но Елтън много трудно може да бъде смутен. Боб започна да се паникьосва, а Елтън просто каза:

- Не се притеснявай, скъпа, това са само тези, които нося през деня.

Освен къщата на Елтън, другият ключов център за забавление през времето, в което живеехме в „Кранборн Корт“ беше къщата на Рони Ууд, имението „Уик“ в Ричмънд, в грегориански стил, което той купи от актьора сър Джон Милс. Издигнато на един хълм и с големи прозорци отзад, гледащи към Темза, „Уик“ по общо мнение предлагаше една от най-добрите гледки в Англия, ако не и в цяла Европа - и Рони Ууд се оказа в него. Много забавен свят.

Триетажната къща разполагаше с овална трапезария и гостна, ламперия с дърворезба и страхотни камини. Рони си направи звукозаписно студио в мазето, заедно с обзавеждането получи и маса за снукър и си взе един папагал, който научи да казва „Шибай се“, но що се отнася до други важни домашни придобивки, като например голяма маса в трапезарията, къщата винаги ми изглеждаше леко празна. Изглеждаше, че основното и предназначение беше това на грамаден гардероб с множество стаи за сценичните костюми на Рони, които висяха по всички свободни повърхности, както и като шкаф за китарите му.

Обаче това си беше добро място за събиране и за посещение в края на вечерта, където сякаш винаги имаше много хора, висящи най- често долу в студиото, свиреха или слушаха тези, които свиреха, или помагаха на Кийт за някой негов проект. Там долу човек можеше да се натъкне на Пийт Таунсенд; или пък на Кийт Ричардс, който живееше известно време в къщичката в дъното на градината на Уди, макар да имаше собствени къщи; или от време на време на Пол Маккартни. Все още много ясно си спомням чувството, когато в края на вечерта излизах от студиото, качвах се по стълбите и откривах, че навън е станало светло, без да разбера - винаги леко разочароващ момент. И точно в това студио една вечер, Мик Джагър - говорейки, предполагам от името на Бианка - направи колебливо запитване за възможност за лека размяна на партньори с Ди и мен. Предполагам, че е приятно да бъдеш попитан и е успокоително да знаеш, че си в мислите на някого, но отговорът беше отрицателен. Размяната на партньори не е за мен, а и със сигурност не беше за Ди.

Всъщност, „Уик“ като цяло не се харесваше на Ди. То се превръщаше в място изпълнено с хора, които употребяваха най-различни неща и говореха най-различни глупости - което е добре, ако участваш в тях, но тя не го вършеше и мисля, че и се струваше мрачно и плашещо. Докато се намирахме там, понякога я поглеждах и тя имаше изражение на жена, която се надяваше подът да се разтвори и да я погълне. Просто не се интересуваше от това да прекарва свободното си време по този начин.

Също така, докато работата ми се увеличаваше, ставаше все по- сложна и се изискваше много организиране, уединението в „Кранборн Корт“ започна да се пропуква, причинявайки неудобство и разочарование на Ди. Напрежението започна да се усеща, трябваше да се вземат много решения и много хора директно се намесиха в живота ми. Един човек, който се въртеше около нас доста често, и към когото Ди имаше големи резерви, беше мъжът с перфектното име Тони Туун - мой асистент и пиар по това време. Тони се носеше в изтъркано кадифено сако, износен панталон и приличаше на опърпан таксиджия от „Флийт Стрийт“. Той беше слаб и доста плешив, а и нямаше момент, в който да не е лапнал цигара, с пръсти, вдигнати изящно нагоре. Наричахме го „Малкия фас“. Той беше превзет, сприхав, циничен, непоправим. Постоянно правеше една шега, при която на края на всяко хранене, във всеки ресторант, казваше на сервитьора:

- Донесете ми едно голямо амарето и един корав мъж.

Винаги казваше това. Другите намираха тази шега и държанието му за дразнещи, но аз му се радвах. Забавляваше ме.

Дори си измисляше различни неща. Може да се каже, че съществуват два типа пиари. Единият вид се занимава с това клиентът му да не попада във вестниците, когато е необходимо, изнася грешна информация на пресата и минимализира всякакви произшествия. А другият вид е този, който си мисли, че неговата роля е да вкарва клиента си, колкото се може по-често, във вестниците, да дава винаги правилната информация на пресата. Тони принадлежеше към втория вид - беше готов да ме вкара във вестниците, без значение дали аз го желаех, и без значение дали статията ще е дразнеща или болезнена за обичните ми хора. А и ако му се отдадеше възможност да изкара някаква история от съвсем нищожно количество факти, той с радост го правеше.

Например ще се срещна изненадващо с Бианка Джагър в нюйоркски хотел, ще проведем кратък разговор и ще пофлиртуваме съвсем невинно, а два дена по-късно във вестниците се появява статия, че двамата сме били на ръба да заживеем заедно.

Може би класическото творение на Туун беше историята за осуетената ми любовна връзка с дъщерята на президента Джералд Форд. Вярно е, че Сюзън Форд дойде да слуша „Фейсис“ през 1975-а във Вашингтон. По това време тя беше на осемнадесет, очарователна, с дълга и руса коса. Също така е вярно, че после дойде зад кулисите, заобиколена от цяла армия охранители.

Но от тези нищожни детайли, Тони сътвори сага, достойна цяла седмица да излиза на първа страница, в която нашите очи се засекли в претъпканата стая, ние безнадеждно и завинаги сме се влюбили, Сюзън ме поканила на интимна вечеря в Белия дом, но мъглата ми попречила да отлетя от Ню Йорк, което ме принудило да изпратя петдесет червени рози като извинение.

Друг трик на Тони беше измислянето на срещи в ресторанти. Казваше ми например, че Мик Джагър се е обадил, за да ме покани на вечеря. И аз казвах: „Добре“. А после се обаждаше на Джагър и му казваше, че Род Стюарт го кани на вечеря. И Джагър казваше: „О, добре тогава“. И по този начин се уреждаше срещата ни, като и двамата предполагахме, че другият го е поканил, а Тони ни придружаваше и получаваше безплатна вечеря, като наново дочуваше някаква клюка, която да сподели на пресата.

Постоянно го питах за това или онова.

- Но по какъв начин са разбрали за това?

На което той отговаряше:

- Не знам, миличък. Не бях аз, миличък. Ще разбера и ще ти кажа, миличък.

Журналистите в таблоидите сигурно обичаха Тони. За техния занаят той беше цяло съкровище. Но за Ди присъствието му не беше много желано. Няма нужда да споменавам, че желанието му да извлича истории от флиртовете ми, измислени или истински, трудно му спечелваше нейните трайни симпатии. Тя го асоциираше, по съвсем естествен начин и в най-широкия смисъл, с разголване. За нея той представляваше голяма част от лудостта, от която нашият живот в „Кранборн Корт“ трябваше да ни предпази.

Разбира се, че бях рок певец, когато се запознах с Ди. Тя за първи път ме видя по-отблизо зад кулисите с групата. Много добре знаеше какво се случваше около рок групите и осъзнаваше, че шансът да и остана верен, докато съм на турне, беше много малък. Но в началото турнетата представляваха един отделен свят, а „Кранборн Корт“ беше нашата реалност. Една бариера пред лудостта на света на рока. Макар рок светът вече все повече да прехвърляше бариерата и да навлизаше в живота и къщата ни. Без съмнение скокът на славата ми след Maggie May и степента на публичната ми ангажираност създадоха големи пукнатини в нашата връзка. Не мисля, че славата ме промени чак толкова; мисля, че си останах доста земен човек - дори и в този смисъл, доста здраво стъпил на земята. Но славата определено промени света около мен. Обожанието, което изведнъж започва да се спуска към теб отвсякъде, и то от напълно непознати, може да е много приятно, но за човека, с когото живееш, може да е ужасно обезпокоително и притеснително. Когато излизахме заедно, хората не изпитваха никакви скрупули да разговарят с мен, все едно Ди я няма. Жените открито флиртуваха с мен пред нея. Опитвахме се да отидем на кино и по средата на прожекцията излизахме, понеже хората казваха: „Охо, вижте - това е Род Стюарт“. Завист, презрение, опасение: тези чувства определено се появиха в нашата връзка по това време и произведоха корозивен ефект.

Животът ни се въртеше единствено около мен и моя график. Имахме си тази провинциална идилия, а изведнъж хеликоптери започнаха да кацат отвън на ливадата, за да ме транспортират до различни места: промотиращи срещи, записи, турнета. Имах група и солова кариера по това време и бях изключително зает. През по-голямата част от времето, докато отсъствах, Ди стоеше сама, разкарвайки се из огромната къща. И тя наближаваше средата на двайсетте си години и започваше да си мисли: „А какво става с мен? Какво правя аз с моя живот?“. Понякога казваше, че иска да работи, но аз не го желаех много. Споделях и, че хората ще си кажат: „Знаеш ли онзи мъж, който е собственик на голямата бяла къща? Праща момичето си да работи. Колко гаден трябва да е?“.

Това напрежение навлезе във връзката ни и започна да я разрушава. Насладата и за двама ни започна да се губи. Между нас се намести огромен океан и на връзката ни трябваше да и бъде сложен край, но нито един от двамата не можеше да го стори. През 1974-а ние вече спорехме все по-често - и все по-често тези спорове завършваха с излизането на Ди от стаята, ядосана и изнервена, и отиването при родителите и. След това се разкайвах и исках да се върне, но - тъй като винаги силно се страхувах от конфронтации - карах приятеля ми от времето ми в „Джеф Бек Груп“ Мики Уолър, да и се обади и да каже: „Ако Род се обади, ще искаш ли да говориш с него?“. И ако се окажеше, че бурята е отминала, аз веднага грабвах слушалката и смирено я молех да се видим за обяд в пъба в Хай Уикъмб, а след това я умолявах да се върне. И кръговратът започна отново.

По време на едно от тези разделяния - този път това беше шест- седмично - аз отидох на церемонията по връчването на едни футболни награди и се започнах с актрисата Джоана Лъмли. Това се случи, преди да беше станала известна с телевизионния сериал „Новите отмъстите- ли“ - и ако някой иска да я добави към „дългия списък с блондинки“, с който моето име се асоциира, нека да допълня за протокола, че през този период тя беше чернокоса.

Тя също така беше високообразована, а и в същото време доста елегантна: помня, че един път тя спомена „семейните гоблени“ и аз се зачудих дали има предвид килимите, докато накрая ми светна, че говори за друго. Следователно тя не беше жена, която бихте си представили, че е съгласна да се върти около някого, за когото се говори, че е рокендрол палавник. Но аз винаги съм си падал по предизвикателствата, а и явно между нас прехвърчаха малко искри; а ако нещата тръгнеха да се получават, аз винаги бях готов да пусна една реплика, за която мислех, че е много вървежна: „Искаш ли да дойдеш с мен и да прекараш уикенда в Испания на яхтата ми?“.

Това беше истина, притежавах яхта: тя беше страхотна и голяма, двадесет и два метра, построена в Холандия, с метален корпус, която кръстих: „Весел смутител“. Отначало беше закотвена на Тем- за в Ричмънд и аз реших, че най-хубавото, което мога да направя за първото и пътуване, е да разходя мама по реката една неделя. Попитах Кирил, моя шофьор, дали би могъл да управлява яхта.

- Разбира се, че мога - каза той. - Аз служих във флота.

Ние се качихме и плавно се понесохме по реката под изключително компетентното управление на Кирил, а и има ли по-добър начин за прекарване на топлия следобед, с майка ми, носейки се по водата, с чаша вино.

- Окей, Кирил - казах аз. - Предлагам вече да обърнем и да се върнем обратно.

Яхтата беше дълга, а на това място реката беше по-тясна, но Кирил бе ветеран и той професионално завъртя носа на яхтата на деветдесет градуса. После даде назад и тогава се чу ужасяващ стържещ звук и шум от цепещо се дърво, докато задната част на моя дворец за забавления удари цяла флотилия от красиво боядисани гребни лодки, закотвени до брега.

След това приключение реших, че най-доброто място за яхтата е Испания и аз се разпоредих да бъде транспортирана до Пуерто Ба- нус в Испания. Там един надежден шотландски пич, който живееше в града, бе нает да се грижи за нея в мое отсъствие и да я подготви за плаване, когато се наложи - например за всеки уикенд, през който бих могъл да отида там и да се опитам да впечатля Джоана Лъмли.

Една кола ни закара до пристанището, където, облечен в леки дрехи от лен за уикенд по вода, аз съпроводих моята компаньонка през последните метри до очакващия ни плавателен съд и посочих към него, застанал сред многото други лъскави и скъпи яхти, завързани за пристана. И накрая вече се намирахме до него, а след това моята компаньонка за първи път се качи на борда.

Изглеждаше все едно човек беше взел контейнера за боклук на някой ресторант го беше обърнал върху палубата. Яхтата бе потънала в най-различни останки от храни и боклуци. Всяка повърхност беше замърсена. Довереният ми шотландски пазач на яхтата спеше в един хамак до купчина от празни бирени кенове. Петима негови приятели се бяха натръшкали по палубата и също спяха под слънцето.

Започнах да будя грижещия се за яхтата ми с крещене и с изричането на цял поток от имена, като пълният им списък вече се е изгубил в мъглите на времето, макар да се сещам едното от тях да беше „чекиджия“. После бързо преведох компаньонката ми през пристанището и се настанихме в хотел. За щастие, тя прие всичко това за забавно, макар връзката ни да приключи скоро след това.

Взаимоотношенията ми с Ди достигнаха до най-тежката си криза на мястото, където бяха започнали: в Лос Анджелис, по време на турне с „Фейсис“. Годината беше 1975-а. Ди пристигна със самолет от Лондон, за да се срещнем през този следобед и тя беше изморена и каза, че ще си ляга. Аз и споделих, че имам една среща, а това си беше истина. Онова, което не споменах беше това, че срещата е в нощния клуб „Трубадур“ с Брит Екланд.

Следва ужасният момент: по средата на вечерта Ди решава, че се чувства по-добре и излиза, за да си намери някаква компания. Следващото нещо, което виждам, е как тя прекрачва прага на клуба с невинно и очакващо изражение на лицето, което изведнъж се сменя с това на невероятна болка.

Нямаше голям скандал. Ди се обърна, излезе от клуба, отлетя обратно в Лондон и се изнесе от „Кранборн Корт“, този път завинаги.

Това беше правилното решение и за двама ни. Но само по какъв начин се случи това. Пример за това точно да не оставяте обичния си човек.