Автобиография

ОТКЛОНЕНИЕ

В което нашият герой оцелява в престрелка, носи някакви кичозни обувки пред едни от най-коравите мъже в света и разкрива вечната си любов към „Селтик“. И в което получава запомнящо се посещение у дома си.

Не искам да се замислям колко съм пътувал по целия свят, за да гледам „Селтик“ и Шотландия. Но знам, че през 1978-а, това едва не ми отне живота.

Случи се през лятото на Световното първенство в Аржентина. За втори пореден път, Шотландия се беше класирала за турнира, а Англия не бе успяла - детайл, който по никакъв начин не намалява емоционалната тежест на събитието за шотландските привърженици. Веднъж вече не бях успял да вляза в отбора, но сега бях избран да композирам и запиша официалната песен на Шотландия за купата - Ole Ola. Мисля, че всички очакваха гайди, но вместо това аз се насочих към южноамериканските вку - сове и следователно се озовах в едно студио в Лос Анджелис, записвайки безсмъртния стих:

„Оле ола, оле, ола,

Ще се върнем със световната купа от гастрола.“

Отборът потегли за Южна Америка сред необичайно висока и опияняваща буря от оптимизъм и превъзбуденост. Али Маклауд, обичният старши треньор на националния отбор, по необикновен начин бе казал, че дори Шотландия да не спечели световната купа, те със сигурност ще се върнат с медал. Не можех да чакам. Шотландия щеше да играе три мача в началната фаза на турнира - срещу Перу, Иран и силната Холандия - и аз не възнамерявах да изпусна нито един момент от тях.

Отлетях до Аржентина с приятеля ми Юън Доусън и се настанихме в хотел „Фор Сизънс“ в Буенос Айрес, в очакване на една седмица с хубав живот и футбол. Нощта преди първия мач на Шотландия с Перу, местните хора от звукозаписната компания любезно ни предложиха да ни заведат на вечеря, а тъй като въобще не е в характера ми да отказвам безплатна вечеря на звукозаписна компания, аз приех. От компанията казаха:

- Ще ви заведем в най-луксозния ресторант, защото не искаме да имате никакви проблеми с бандити.

А двамата с Юън си помислихме: „Хубаво, и ние също не желаем“.

През тази вечер, въпреки безспорната луксозност на избрания ресторант, нямаше как да не забележа, че двама охранители бяха наети, за да ни придружат по време на пътуването ни от хотела до заведението - единственият път в живота ми, когато съм имал личен бодигард, който да ме пази. Въпреки това, всичко си изглеждаше напълно нормално чак до края на много вкусната вечеря, докато вече разчистваха чиниите от десерта, вратите на ресторанта се отвориха с трясък и двама мъже с пистолети нахлуха.

Очевидно бандити.

Ужасяващо. Казаха ни да си извадим бижутата и да ги оставим пред нас. Аз нервно и неохотно откопчах доста хубавия ми часовник „Порше“ и го пуснах върху покривката. Обаче някой явно бе натиснал бутона с алармата, за- щото тъкмо преди бандитите да си вземат плячката, на улицата се чуха двутоновите полицейски сирени. В този момент всичко протече както си трябва. Престъпниците бяха вътре, стреляйки навън, а полицаите бяха навън, стреляйки вътре. А аз, с разтуптяно сърце, внезапно се намерих под масата, с единия охранител върху мен, слушайки звуците на пистолетни изстрели и трошащите се стъкла.

Най-накрая в помещението настъпи тишина и ние изпълзяхме изпод масата, изплашени до краен предел. Разбрахме, че престрелката се бе пренесла по улиците и след това бе спряла. Един полицай провери дали сме добре, а после каза:

- Застреляхме ги. Искате ли да видите?

Ами, много хора биха отказали. Но аз си помислих колко пъти човек е бил канен да погледне двама бандити, които са се опитали да му откраднат часовника, а сега са мъртви в канавката? Затова отидох да хвърля един поглед. Странно, но онова, което си спомням, не бяха телата, а пистолетите им, лежащи на земята: старомодни и с дълги дула, каквито може би е носил и Уайът Ърп.

А после собственикът на ресторанта се опита да накара хората от звукозаписната компания да платят вечерята.

Ти майтапиш ли се?

Те не платиха. А двамата с Юън си взехме една бутилка бренди, за да успокоим разклатените си нерви.

Както и да е, на следващия ден Шотландия беше победена от Перу с 3:1, въпреки че поведе в деветнадесетата минута с гол на коравия Джо Джордан: унизителен резултат след цялото хвалене преди турнира, който веднага изпрати надолу в английските класации Ole Ola в посока към забвение. През същата вечер човек от „Уорнър Брос“ се обади да каже, че искат да напусна Буенос Айрес, понеже е много опасно и тяхната застраховка за мен не покрива случаи на бандитизъм в ресторанти, били те и луксозни. Затова се прибрах у дома, което означава, че не успях да видя как Арчи Джемъл отбелязва безспорно най-добрият гол в историята на световната купа срещу Холандия, и доведе Шотландия почти до класиране в следващия етап, но Джони Реп вкара втори гол и класира Холандия за сметка на Шотландия. Скапани бандити.

Откъде идва това, тази пристрастеност към Шотландия, това страстно чувство за идентичност с място и хора, намиращи се на близо 500 километра от мястото, където съм израснал и където никъде не съм бил завеждан като дете?

Винаги съм изпитвал трудности при обясняването му. Хората си мислят, че това е нещо заимствано или превзето, дори предателско.

„Ти си лондончанче, нъл тъй? А кви са тея шотландски тъпни?“

Очевидно беше, че татко е шотландец. Но той никога не ни натрапваше тази идентичност и аз никога не съм твърдял, че съм шотландец. В края на краищата аз бях израснал в Англия, майка ми беше англичанка и аз имах нейния английски акцент - акцент, който често означаваше, през 60-те, да гледам как Шотландия играе срещу Англия на хлъзгавите насипи на „Хемпдън“ в Глазгоу, с барета от кариран плат на главата, но със силно стиснати устни поради страх да не разкрия, че съм един от враговете. (Между другото, тези насипи на стадиона бяха хлъзгави, защото бяха направени от трамбована кал, а върху нея бяха положени железопътни траверси, които често преливаха от урина заради доста подпийналите запалянковци. Не разбирам защо трябва да си къркан до козирката, когато отиваш да гледаш Шотландия, но винаги се случва по този начин, от началото на времето.)

Обичта към Шотландия беше нещо, което знаех не само от татко, но и от неговите братя, моите чичовци, които винаги бяха около нас. Техните акценти изпълваха къщата и на мен ми се струваха напълно нормални, но и доста екзотични. Тези гласове ми даваха да разбера, че съм наследил връзка с нещо дълбоко, романтично и доста покоряващо, един духовен дом, и всичко, което трябваше да направя, беше просто да се протегна и да го взема. И от този момент нататък всичко представляваше шотландски гайди и карирани платове.

А и шотландски гласове разказваха футболните легенди, с които израснах. Шотландските мачове бяха свещени за татко и представляваха целия му живот. През 1928-а, в историческия ден, в който шотландските „магьосници от Уембли“ побеждават Англия с 5:1, той отива на стадион „Уембли“ без билет, заедно с чичовците ми, покатерва се и се прехвърля през задната стена (по онова време „Уембли“ още е нямал покрив). После се огледал къде да седне, за да гледа мача, и избрал едно място в кралската ложа, запазено за краля на Афганистан, който поради някаква причина не се появил. Тази история, толкова често повтаряна в дома ни, за моя баща шотландец, в дома на английския футбол, как нахлул в кралската обител и поживял като крал, отекна в мен много силно.

Вземете под внимание и събитията от 30 юли 1966-а, когато, в онова, което си остава най-величественият момент за английския футбол, Англия побеждава Германия и вдига световната купа. Почти всяко домакинство в Англия е разполагало с телевизор, чрез който е успяло да наблюдава този кулминационен и все още отекващ момент от историята на нацията. Но не и домът на семейство Стюарт. Татко изключи телевизора по време на продължението, когато стана ясно, че Англия ще спечели. Такива неща оказват формиращо влияние.

По този начин аз се отдадох на шотландската национална кауза от ранна възраст. Но избирането на

определен клуб дойде много по-късно. През 70-те години подкрепях „Манчестър Юнайтед“, но само защото там имаше толкова страхотни шотландски играчи през този период, включително Денис Лоу, който беше първият ми идол от професионалния футбол. Имитирайки Лоу, аз се издокарвах на игрището във фланелка с дълги ръкави и хващах маншетите с пръсти. Все още го правя.

През 1973-а се състоя един концерт на „Фейсис“ в „Манчестър Фри Трейд Хол“, по време на който Лоу, неговият съотборник от „Юнайтед“ Пади Креранд, както и Майк Съмърби, се качиха на сцената и наградиха групата със златен диск. Веднага след това агентът на Денис ме покани да гледам мача на „Юнайтед“ срещу „Лийдс“ на „Олд Трафорд“, един нервозен мач, в който Денис бе ритнат силно и Били Бремнър от „Лийдс“ бе изгонен от терена. После Денис бе сменен, а тогава агентът му ме сръчка и каза:

- Хайде да отидем и да го видим.

Мачът все още продължаваше, ние слязохме по задните стълби и после по коридора към съблекалнята на „Юнайтед“, почукахме на вратата и влязохме вътре. И там беше Денис, чисто гол, говореше си приятелски с Бремнър, който пушеше цигара. Бях изключително развълнуван за това, когато отново се присъединих към момчетата от групата, по-късно през деня.

- Никога няма да познаете какво видях през този следобед: зърнах наденицата и кюфтетата на Денис.

Когато най-накрая си избрах отбор, това беше „Сел- тик“. И това отново се случи, понеже бях част от „Фейсис“. Кени Далглиш, Джими „Джинки“ Джонстън, „Дикси“ Дийнс и Джордж Макклъски - до един играчи от „Селтик - дойдоха на наш концерт в Глазгоу през 1974-а и Кени, който после стана мой приятел, тогава ми каза:

- Искаш ли да дойдеш на тренировка утре?

По онова време „Селтик“ тренираше на стадиона, затова на следващата сутрин аз отидох с колата до „Паркхед“, в лошия район „Ийст Енд“ на Глазгоу, за да ги гледам. И там, до терена, в един дебел спортен екип, стоеше старши треньорът Джок Стийн - изглеждаше като издялан от гранит, един от най-прекрасните футболни треньори, които са съществували, а и притежаваше изключително плашещо присъствие. Когато Кени ни запозна и аз нервно протегнах ръка, забелязах, че Стийн гледа с весело презрение към краката ми. Бях обул много контешки бели обувки. Грешен моден избор за този случай.

Въпреки това, щом веднъж си се запознал с Джок Стийн, ставаш фен на „Селтик“. А ако веднъж видиш „Джинки“ Джонстън, ставаш фен на „Селтик“ завинаги. „Джинки“ беше най-великият играч, носил раирания екип, дребничък мъж, който надбягваше големите защитници и ги събаряше по гръб и аз се считам привилегирован, че го познавах. Той също така можеше и да пее. През 2004-а, Джими записа една версия на Dirty Old Town на Юън Макол - нещо, което вече и двамата бяхме направили. През 2006-а, две седмици преди да почине от амиотрофична латерална склероза на шестдесет и една години, аз се отбих да го видя в дома му извън Глазгоу. Знаехме колко болен беше по това време, затова братята ми Боб и Дон, и приятелите ми Големия Ал и Ал Рекламата, изчакаха навън в колата. Жената на Джими, Агнес, ме заведе в стаята, където той бе легнал по гръб в леглото, ужасно отслабнал заради болестта си - но въпреки това, с най-голямата усмивка върху лицето си, заради това, че ме вижда. Той веднага поиска да му донесат една бутилка шампанско. А после забе- ляза колата през прозореца.

- Кой е там? - попита той.

- Братята ми и двама приятели - отвърнах.

- А какво правят там? Повикай ги тук.

Дори и тогава колко живот имаше в този човек. А аз цялата сутрин се бях оплаквал от това, че съм настинал. Някои хора завинаги те принизяват.

Музиката и турнетата бяха основна част от живота ми през 70-те години, че и след това, и аз не можех да ходя редовно на мачовете на „Селтик“, чак до края на 80- те. Малко след това клубът, който поддържах, за малко бе на път да изчезне. „Селтик“ изпадна във финансови затруднения, които достигнаха кулминационната си точка през 1994-а, когато оставаха пет часа, за да бъде обявен фалит. Тогава, благословено, се появи Фъргюз Маккан, канадски предприемач, с шотландско потекло, който даде пари и построи ново игрище на мястото на стария и порутен дом на клуба „Паркхед“. Аз бях поканен да прочета церемониалната декларация при откриването на „Норт Стенд“ и Маккан ме удостои с честта с доживотно запазено място: най-добрата житейска награда.

Привързването ми към клуба нарасна още повече по време на четирите години управление на Гордън Страхан. Един от най-смелите за времето си шотландски играчи, Страхан, идваше с поочуканите си крака да играе футбол на игрището до сегашния ми дом в Епинг, за около четиридесет общи игри, и двамата с Пени станахме големи приятели с него и жена му Лесли. Аз неминуемо много се зарадвах през 2005-а, когато той ми каза, че може да поеме „Селтик“ след напускането на Мартин О’Нийл. Когато Страхан дойде в Епинг за един неделен мач, след като назначението му бе оповестено, той ме откри на колене, как му се покланям.

Една сутрин през 2005-а, той ми се обади и каза:

- Игрището готово ли е?

- Ами, тревата е окосена. Може и да не оразмерено. Защо?

- Искам да доведа момчетата за тренировка - каза Страхан.

- Кои момчета? - попитах аз.

- „Селтик“, разбира се.

За малко не припаднах. Те щяха да играят приятелска среща с „Фулъм“ преди началото на сезона. Всички местни клубове вече си използваха собствени терени. Последния път, когато „Селтик“ бяха в Лондон, те се озоваха на едно общинско игрище за тренировка, което видяха, че е покрито с кучешки изпражнения.

- Мислех, че ще е приятно усещане за момчетата, ако поиграят на твоето игрище.

Приятно за тях? Много по-вярно е, че удоволствието ще е по-голямо за мен.

През деня преди да дойдат, градинарите работиха над терена чак след залеза, докато стана перфектно. На следващата утрин два големи и луксозни автобуса влязоха през главния портал, минаха по алеята и спряха със съскане. В единия бяха играчите, а в другия - треньорския състав, екипировката и храната, която щяха да хапнат по-късно, седнали около басейна. Около моя басейн!

Гледах ги как пристигат от прозореца на втория етаж, скрит зад пердето - гледах ги как слизат от автобуса, един след друг: Ейдън Макгийди, Бобо Балде, Кени Милър, Нийл Ленън, Артур Боруц, Гари Колдуел... играчите от моя отбор, на моята алея. Целият се бях разтре- перил, като някаква влюбена тийнейджърка. Не исках да изляза от къщата, дори не исках да се срещна с тях.

Жена ми помогна да се стегна. След като се преоблякоха в малката ми съблекалня (сега вече е преместена и разширена) и отидоха на игрището, аз ги последвах с Пени, която беше в напреднала бременност с Алистър, нашето първо дете. Здрависахме се с няколко човека и застанахме до тъчлинията. Служителите бяха поставили конуси и футболистите играеха на едно докосване, а на мен ми се струваше, че скоростта им е невероятна - на моето игрище, което никога не беше изглеждало толкова красиво. Гордън беше казал на отбора да няма никакво псу- ване, но нещо се случи с Макгийди, който изкрещя:

- Да го еба! - после веднага се обърна към Пени: - Извинете, госпожо.

Златно момче.

На кой друг в света любимият му футболен отбор е тренирал в градината му? Не беше ли това някаква мечта от детството?

Ето един стар виц: Жена казва на съпруга си: „Понякога си мисля, че обичаш „Селтик“ повече от мен“. Съпругът отговаря: „Скъпа, аз дори обичам „Рейнджърс“ повече от теб“. Обаче колко още време подобни шеги ще бъдат смешни, или дори възможни? „Рейнджърс“, свирепият противник на „Селтик“ от другия край на града, обяви фалит през 2012-а и сега играе в най-низшата професионална лига в Шотландия. Бях обяснил на малкия ми син Алистър - който изглежда, че по някакъв начин беше прихванал любовта към „Селтик“ - че скоро няма да има дербита между „Старите съперници“ и той истински се натъжи. Съчувствам на феновете на „Рейнджърс“, особено на младите. Но и от двете страни на уравнението се получава страдание за поддръжниците: страстно, основополагащо съперничество на сто двадесет и пет години, захвърлено в нищото. А и шотландският футбол като цяло е в толкова лошо, разорено състояние, в сравнение с английския. На един мач през 2008 се намерих седнал до собственика на „Дънди Юнайтед“ Еди Томпсън, един прекрасен човек, който за жалост скоро след това почина и който веднъж ми изпрати рецепта, написана с неговия почерк, за пайовете с месо на клуба. Попитах Еди колко се надява клубът да спечели, класирайки се четвърти в лигата в края на сезона. Той каза:

- Сто хиляди шейсет и пет паунда.

Ал Рекламата веднага каза:

- Това е заплатата на Франк Лампард за седмица.

Единственото, което можеш да направиш, е да се бориш и да не спираш да се бориш. Ако съм в Англия, а „Селтик“ играе у дома, ние се качваме на самолета: аз, Големия Ал, Ал Рекламата и Рики Симпсън, ако е някъде наблизо. Отиваме заедно в ресторант „Рогано“ в Глазгоу и си поръчваме треска с картофи. После подкарваме източно към стадиона, виждаме как улиците все повече се пълнят с коли, виждаме как карираните зелено-бели фланелки се увеличават все повече. После подминаваме голямата и мрачна статуя на Джок Стийн, който държи Купата на европейските шампиони, и влизаме вътре. Понякога си мисля, че отивам единствено заради пеенето: страстното, находчивото, безспирно скандиране на „Зелената бригада“, онези страхотни групи, облечени в зелено, създаващи песните, които целият свят пее. Моето доживотно място се намира в ложата, с месингова плоча, върху която е написано името ми, до това на Били Конъли7. Вдясно пред мен е мястото на Били Макнийл, а до него е Бърти Олд - двама от легендарните „Лисабонски лъвове“ от 1967-а, - а да седя там, като фен, и да се намирам сред историята на клуба по този начин, е огромна привилегия и ме прави много щастлив човек.

Да си призная и аз веднъж станах „лисабонски лъв“. Окей, само при един благотворителен мач през 1994-а. Въпреки това, какво усещане, да седя в съблекалнята до Били Макнийл, Рони Симпсън и Джон Кларк и Бърти Олд да ми каже с чистия си шотландски акцент, преди да излезем на терена:

- Род, и’кам да пушкаш то’ни пасове.

(Превод: „Род, искам да ми пускаш точни пасове“. Нашите противници бяха „Селтик XI“ и Лу Макари, който с голяма злоба ме срита отзад, че чак подскочих. Все още имам да му го връщам.)

Дори и да не мога да присъствам, аз пак ги гледам. През януари 2012-а, трябваше да летя от Лондон до Джакарта за концерт. Обаче въобще не смятах да пропусна полуфинала за купата на Шотландия срещу „Фолкърк“. Влязох в интернет и открих Клуб на запалянковците на „Селтик“, „СингТимс“, в Сингапур, и уредих пътуването ми да спре там. По този начин се озовах, почти в полунощ, в един малък бар, на около 11 000 километра от Глазгоу, заобиколен от шотландци, всички облечени в карирани тениски, крещящи и викащи към телевизора, на който картината постоянно спираше, понеже се гледаше по интернет.

Случи се така, че „Селтик“ победи с 3:1, с два гола на Антъни Стоукс и гол от дузпа на капитана Скот Браун. Не че видяхме някои от тях. Картината избра точно тези моменти да спре.

Това винаги ме е поглъщало много и след един логичен анализ си е голяма лудост, а и има силата да променя настроението ми, за добро или за лошо, и твърде много време мисля за него и му придавам прекалена голяма важност. Но какво може да направи човек? Това е футбол. Веднъж в 4 сутринта, във Ванкувър, Канада, аз се отправих към един бар, където знаех, че ще мога да гледам обедния мач, слънцето тъкмо изгряваше и видях един човек на колело, с ленти на крачолите, в раирана фланелка на „Селтик“, как решително върти педалите през празните улици, докато бърза за мача. И аз си помислих: „И ти, и аз, приятелю“.

Давайте, момчета в зелено!