Автобиография

ОТКЛОНЕНИЕ

В което нашият герой помага да донесе „футбола“ във втората му родина, изгубва няколко топки в океана и изследва дали е мъдро да се комбинират коктейли „Мъдслайд“ и витаминозни инжекции по време на спортен фитнес режим.

Свързвам футбола с дома си още от детство, когато футболните отбори, които татко ръководеше, заемаха голямо място в живота и в къщата ни. Точно както се пее в песента: където и да си изпера спортния екип - там ми е домът. Нямаше как; за да се почувствам напълно у дома си в Лос Анджелис, когато се преместих там, трябваше да намеря футболен отбор, в който да играя. Присъединих се към група от английски емигранти, които играеха приятелски игри всеки четвъртък вечерта, на едно парче Земя, което преди това е било пожарна станция в Бевърли Хилс. Тези пичове бяха електротехници, дърводелци, продавачи: мъже, опитващи се да успеят в Америка. При тях нямаше звезди - освен мен, предполагам, но не ми се правеха никакви отстъпки и нямаше специално отношение. Играехме около два часа и после се оттегляхме в „Кок енд Бул“ на „Сънсет“ за освежителни напитки. И тук бяха посети семената на онова, което съответно се превърна, през 1978-а, в легендарния лосанджелески футболен отбор „Ексайлс“, които щяха да се радват на най-плодотворния си период под ръководството на също толкова легендарния Лионел Конуей, вероятно най-съревноваващият се мъж на божията земя.

Ние се замислихме дали да не станем „Хамилтън Ака- демикал Ол Старс“, в чест на забравения шотландски клуб, както и обмислихме името „Кокаин Ол Старс“, но много умно се спряхме на „Ексайлс“. Преместихме се на едно игрище в Малибу, но ни писна да гоним топката надолу по хълмовете. Тогава намерихме едно поле на „Манхатън Бийч“. Убедих „Пума“ да ни предоставят безплатни екипи, понеже, както е добре известно, не може да съществува добър отбор, без еднакви екипи. И скоро намерихме място в „Тихоокеанска футболна лига“. Тренировки в четвъртък вечер и игри в неделя сутринта: върнах се в стария си режим и бях невероятно щастлив.

В началото на сезон 1985/1986 на Лионел, музикален издател по професия, му беше казано по заобиколен начин, че най-добрите му дни като играч са преминали и по-добре да се заеме с ръководството на отбора. И той го стори. От този момент нататък, на асистента на Лионел в офиса му беше казано, че всички обаждания, в които става въпрос за футбол, ще са по-важни от тези, които се отнасят за музика. Едновременно с това бе въведен и съвсем нов подход при намирането на нови футболисти. Лионел бе забелязал, че английските емигранти не са много надежден източник на играчи: една седмица са тук, а на следващата ги няма, понеже от имиграционните служби ги хващаха.

Затова Лионел започна да търси попълнения из една по-надеждна група: местните студенти от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Някои от тези момчета играеха в колежанския отбор по футбол и то на национално ниво, а някои стигаха до „Мейджър Лийг Сокър“, но Лионел ги примамваше, като им даваше заплати. И то от собствения му джоб, трябва да допълня. Хонорари за участие, бонуси при победа, бонуси за гол - всичко. Имаше един сезон, за който Лионел пресметна, че е вложил 30 000 долара в заплати за играчите.

По този начин „Ексайлс“ просперира, достигайки до полуфиналите в турнира за американската национална купа в Ню Йорк. А3 не успях да играя, заради концерт в Атланта предишната вечер, но отлетях до Ню Йорк на следващата сутрин, пристигнах на полувремето, като резултатът беше 1:1 и всички се бяха хвърлили с последни сили срещу отбора на плашещо концентрираните емигранти от Гърция. За нещастие, аз бях довел с мен, за да споделят вълнението от големия мач от скамейката, две стриптийзъорки от прочутия „Атланта Голд Клъб“, популярно забавление за мен и момчетата от групата след концерт. Въпреки че не бяха на работа, нито една от тези жени не беше с много дрехи - дори поличките им бяха много къси. Напълно разконцентрирани, „Ексайлс“ паднаха с 4:1, от мача бяха изгонени двама играчи и възхитителната надпревара за купата приключи. Все още обвинявам себе си.

Обаче можехме и да се приемаме на сериозно. Бях чул за тези витаминозни инжекции: B12. Разправяше се, че вършели чудеса за енергията на човек. Уредих един доктор да дойде преди мача и да ги инжектира на целия отбор. Така се стигна до една запомняща се сцена: отборът се нареди, с гащета, спуснати до коленете, а докторът минаваше от един задник на друг със спринцовките си. Доведоха ли до някакво подобрение? Абсолютно никакво. Но тези неща трябва да се пробват, ако има шанс да добавят този жизненоважен и допълнителен 1%.

Нека да добавя, че доброто физическо състояние оставаше на заден план след мачовете. Победите и загубите бяха обилно поливани и няколко съотборници получиха глоби за шофиране в нетрезво състояние в резултат на къркането, което следваше след мачовете на „Ексайлс“. Най-любимият коктейл на отбора след мача беше „Мъдслайд“: водка, кафеен ликьор и „Бейлис“. Подреждахме чашите на бара, но никой не можеше да ги докосне, преди да ги благословим с изпяването на официалния им химн: „Мъдслайд, мъдслайд...“, изпявахме по мелодията на Amazing Grace. И всяка възможност за официална вечеря на победителите се оползотворяваше веднага - официалните дрехи бяха за предпочитане и почти винаги се събирахме в моята къща на „Каролууд“, вдигаха се трофеи, казваха се речи, всички неща.

„Ексайлс“ бяха екстремни, мъжествени, откачени и обладани до степен на лудост, и от моя гледна точка, заедно със слънчевото време, едно от най-добрите неща от живота в Лос Анджелис.

Другата голяма придобивка, която дължа на Лионел - и отново, тя изигра не малка роля в моето свикване с Америка - беше достъпът до английски футбол по телевизията. Лионел имаше една от първите сателитни системи, състояща се от нелепа сателитна чиния с диаметър три метра, сложена в градината му. Голямата метална повърхност приличаше на нещо, което се опитва да се свърже с Марс, но всъщност предаваше футбол от Англия. Тя беше предназначена за употреба в баровете, но по някакъв начин Лионел я беше пригодил за домашна употреба и аз го накарах да я пригоди и за моя дом. Мисля, че сигналът се предаваше от Лондон в Ирландия, от Ирландия в Канада и от Канада в Лос Анджелис, и в един на всеки три мача веригата някъде се прекъсваше и картината изчезваше, а двамата с Лионел започвахме да си звъним ядосани.

- При теб вижда ли се?

- Не. А при теб?

В сегашно време по американската телевизия има повече английски футбол, отколкото има по английската. Когато пристигнах в страната нямаше нищо такова. Първоначалният метод за научаване на резултатите от големите мачове беше да се обадя на татко в Лондон. Той слагаше телефонната слушалка до радиото, по което вървяха футболни новини. От това се стигаше до изключително големи телефонни сметки. Обаче сметките бяха толкова притеснително големи, че понякога аз се обаждах в телефонната компания и им казвах:

- Мисля, че има някаква грешка. В разписката пише за международен разговор, продължил повече от час и половина...

И от компанията се съгласяваха, че наистина звучи доста неправдоподобно и намаляваха сметката.

Липсата на футбол усетих най-силно през първите месеци на 1975-а, когато, за да бъда квалифициран като данъчен имигрант, бях задължен да прекарам дванадесет месеца извън Обединеното кралство и дори не ми беше позволено кратко посещение. В този ред на мисли, аз съм може би един от малкото хора, които са прелитали по 8000 километра от Лос Анджелис до Ирландия, за да гледат националния на Шотландия по телевизията. Това се случи за мача от ежегодния Британски вътрешен шампионат: Англия срещу Шотландия на „Уембли“. Нямаше начин да го пропусна. Поканих семейството ми да дойде при мен в хотела в Дъблин и обърнахме събитието в парти за семейното събиране. Финален резултат: 5:1 за Англия. Доста дълъг път за един разгром. В интерес на истината, ако направя сметка, излиза, че съм изминал по 1600 километра за всеки гол на Англия. Е, няма значение. Беше хубаво да видя семейството си.

За голям късмет, по времето, когато Шотландия се стегна, за да си отмъсти на Англия с 2:1 на „Уембли“, вече беше лятото на 1977-а и аз можех свободно да пътувам до Англия. Ценната победа срещу „Стария враг“ на техен терен накара хиляди шотландски фенове да се покатерят на рекламните билбордове и оттам да прескочат на игрището след края на мача. Тези сцени получиха лоша слава, когато един фен на име Алекс Торанс бе заснет как се покатерва върху гредата на вратата, за кратко сяда върху нея, преди тя да се счупи, задвижвайки по този начин сериозен дебат в медиите дали това е приемливо поведение от радост или чисто футболно хулиганство. Моето лично мнение беше, че това си беше въодушевление, но аз говоря като човек, който беше на „Уембли“ тогава.

Когато всички се втурнаха напред след последната съдийска свирка, аз казах на татко:

- Отивам и аз.

Татко ми каза:

- Не, няма да ходиш.

Твърде късно. Преди началото на игрището един полицай ме спря. Вдигнах шапката, която носех и му открих цялото си лице. Полицаят ме погледна отблизо и каза:

- О, това си ти. Давай тогава.

И аз побягнах.

Страхотно е да усетиш прочутото игрище под краката си, макар, ако трябва да съм честен, когато стигнеш там вече няма какво толкова да се прави, освен да подскачаш малко с разни хора, които най-вероятно са по-пияни и от теб. Обаче, докато скачахме, внезапно усетих как ме грабват и ме вдигат и следващото нещо, което осъзнах, е, че седя на нечии рамене и бивам разнасян от радост. Толкова трогателно.

Когато се върнах обратно, погледнах да видя колко време е минало, но открих само една гола китка, където преди стоеше часовникът ми „Картие“. Ограбен! Обаче след известно време един добър джентълмен от Един- бург се свърза с мен и каза, че може би моят часовник е в него. Така и беше. Часовникът ми бе върнат в перфектно състояние и това бе всичко по този въпрос. Такова е великолепието на шотландските футболни фенове; по общо съгласие са най-добрите в света. Дори когато са нечестни, то не е за дълго.

Други запалянковци не се отърваха толкова лесно. Срещу голям брой хора бяха заведени дела, защото си бяха откъснали парче от терена на „Уембли“, за да си го занесат вкъщи като сувенир. Но тъй както каза по прекрасен начин един от тези тревни крадци, защитавайки се в съда:

- Вие нямате отбор, затова не ви трябва и игрище.

Продължих да играя за „Ексайлс“, колкото често имах възможност, чак до началото на 90-те, когато вече годините натежаха и трябваше да си намеря отбор в някоя лига за по-възрастни. И през всички тези години на игра не помня да съм бил атакуван грубо заради личността си, или някой противник да ме срита просто от кеф. Наистина, единствения път, когато това се случи, беше в добрата стара Англия, на игрището в „Хайгейт Удс“, около 1971- ва, точно когато започвах да добивам някаква известност. Един тип връхлетя върху мен странично, тряс- вайки ме силно в носа с лакът, просна ме по лице в калта и каза:

- Що не се занимаваш само с шибаното си пеене?

Във футбола това е известно като „да дадеш на противника да разбере къде си“. Баща ми, не толкова състрадателен и вероятно не чувал за последните медицински нововъведения, предложи върху раната да се сложи амбалажна хартия, напоена с оцет. По този начин носът ми получи известната си форма, която запази и до днес.

Цели четиридесет години по-късно, през 2011-а, един хирург предложи да ми изправи носа. Той каза, че може да вкара два пръста в ноздрите и да го намести, както трябва, оправяйки кривината.

- Но това може да промени гласа ти - добави той.

По някакъв начин намерих сили да кажа:

- Благодаря, но не става.