Автобиография

ГЛАВА 9

В която нашият герой самоотвержено се събира с оцелелите останки от „Смол Фейсис“ и неохотно застава нащрек за опасностите от това да имаш две кариери наведнъж. С няколко размишления върху графитите, за носа на Рони Ууд и за носенето на кадифе в горещи стаи.

През 1969-а, с договор за солов албум, записан дебютен албум, който бе на път да бъде издаден, и с индивидуален успех от двете страни на Атлантика, една дразнеща желанията възможност, ако успеех да се разработя здраво, аз още веднъж обърках моите съветници, като се затичах към комфортните обятия на една група. Наречете ме изтъкан от несигурност, наречете ме съставен от противоположности или просто ме наречете чист страхопъзльо - за мен това няма значение, защото групата беше „Фейсис“, бяхме заедно пет години и за нищо на света не бих пропуснал това усещане.

През хубавите вечери „Фейсис“ бяха нещо изключително. През лошите вечери бяхме изключително слаби. Но при „Фейсис“, това да си изключително слаб понякога можеше да е много по-хубаво, отколкото просто да си добър. А и усещането между петимата ни - аз, Рони Ууд, Рони Лейн, Иън Маклаган и Кени Джоунс - когато се намирахме на сцената, беше трудно за разминаване. Освен при някои футболни отбори, не мисля, че е възможно да се изпита подобно другарство. Накрая, разбира се, се получи като при всяка друга група, вече пътувахме в отделни лимузини, отсядахме в отделни хотели, заплашвахме се през пет минути, че ще напуснем групата и се дърлехме като котки в чувал. Но докато се разбирахме - Господи, бяхме брилянтни.

Обаче аз се присъединих към една банда, която въобще не беше въодушевена от идеята да има певец - не мен, а който и да било. Когато Стив Мариот напуска „Смол Фейсис“ през 1969-а и отива в „Хъмбъл Пай“, в останалите членове на групата се заражда недоверие към певците, което щеше да се запази до края на живота им. Те не бяха спирали да работят, записвайки някои от най-големите поп хитове на 60-те (All or Nothing, Itchycoo Park, Tin Soldier, целия албум The Autumn Stone, който двамата с Рони слушахме непрекъснато), и тогава Мариот им дръпна шалтера. Певците представляваха, според подигравателната фраза, използвана от групата, „Купони за храна“. Инстинктивното им подозрение се състоеше в това, че певците винаги се оглеждат за по-добра възможност и са готови да се погрижат за себе си; ако поканят още един да се присъедини към тях, той ще дойде, ще се наложи в групата, а после ще си тръгне и ще остави другите на произвола на съдбата. А както се видя в последствие по какъв начин се развиха нещата с мен, Рони Лейн и Мак, най-вероятно щяха да видят, че подозренията им напълно се оправдават. Е, това си е тяхно мнение. Но аз ще продължавам да твърдя, че те не бяха прави.

Останалите членове на „Смол Фейсис“ репетираха в студио в мазето на един склад на улица „Бермендзи“ 47, собственост на „Ролинг Стоунс“, които използваха помещението най-вече да складират всякакви неща. Влизаш вътре и там имаше кутии с магнетофонни ролки и ленти в кашони по рафтовете, върху които пишеше Honky Tonk Women и Gimme Shelter. А и всички ние обичахме „Ролинг Стоунс“ и бяхме на мнение, че в света няма друга като тяхната ритъм секция и когато свиреха, човек нямаше какво друго да стори, освен да усети как косъмчетата на врата му настръхват. „Стоунс“ имаха много добро отношение към „Фейсис“ през онези дни: те никога не ни взеха пари за използването на помещението. В някаква степен бяха наши ментори и между бандите ни цареше разбирателство - поне докато „Стоунс“ не откраднаха Рони Ууд, тогава отношенията претърпяха промяна за известно време.

Бях на един купон с Мик Джагър през 1974-а, когато слуховете, че Рони ще напусне „Фейсис“, започнаха да се появяват.

Аз:

- Ще откраднете ли Уди от нас?

Мик:

- Никога не бих сторил това. Никога не причинил разпадането на „Фейсис“.

О, да, ще го направиш, Мик.

Но това се случи накрая. В началото беше мазето, където Рони Лейн, Мак и Кени пробваха различни неща, опитващи се да намерят нова посока за развитие. После Рони Ууд, чудейки се какво да прави след края на „Джеф Бек Груп“, започна да ходи при тях с китарата си и да се включва, и аз отидох с него няколко пъти, просто да изпия няколко питиета и да ги послушам отстрани - най-вече чаках момента през вечерта, когато всички щяхме да отидем до пъба „Кингс Армс“, нагоре по улицата. Собственикът му си мислеше, че сме „добри момчета“ поради факта, че пиехме скъп алкохол - най-вече ром с кола - отколкото да се стискаме с половин халба бира цяла вечер. Това е дефиницията на един кръчмар за „добро“ момче.

В студиото аз седях най-вече горе в контролната зала, стоях настрана, слушах. И не бях особено впечатлен от онова, което чувах - поне не и в началото. Всичко ми звучеше леко безцелно. Изглежда, че те имаха две авторски песни: Shake, Shudder, Shiver, което си беше едно елегантно блус парче, с текст на Рони Лейн, за това колко е студен апартаментът му, и Flying, бавна и мрачна рок песен, построена върху низходящи акорди. Рони изпълняваше песните и той имаше хубав глас, но не беше Стив Мариот. Мак също пееше малко, но той беше по-слаб и от Рони. Очевидно беше, че съществува дупка с формата на певец, но те бяха решили, че засега ще продължават да репетират и по-късно ще се оправят с вокалите.

Една вечер, както обикновено, си стоях в контролната стая и Кени каза:

- Род, защо не дойдеш и не се пробваш?

Оставих удобното си местенце горе, слязох долу при бандата в горещата и леко миришеща на пот стая, и взех микрофона.

- Какво ще изсвирим? - попитах аз.

- Малко Мъди Уотърс? - каза Рони.

Всички знаеха албума At Newport и ние подхванахме I Got My Brand on You и Hoochie Coochie Man, а после и I Feel So Good. И се видя, че звучим доста добре заедно. (Някои записи от тези първи репетиции са включени в бокс сет-а на групата Five Guys Walk into a Bar, така че сами можете да прецените.)

Дори и тогава не последва незабавно предложение да се присъединя към групата. Трябваше да изминат няколко репетиции като тези, за да се случи нещо. Кени и Уди веднага биха ме взели в бандата, но те първо трябваше да сломят съпротивата на Рони и Мак, които все още носеха раните, нанесени от Мариот - не искаха да поканят един фронтмен, а после да свирят като негова съпорт група. Не бях част от тези чувствителни преговори в групата, това е ясно. Но в мое отсъствие се проведе среща на борда на директорите и бе взето решение в подкрепа на моето назначаване. И така, през октомври 1969-а, се роди групата „Фейсис“ - която за известно време продължи да е „Смол Фейсис“, заради традицията, макар „смол“ (малък) да трябваше да бъде премахнато, понеже двамата с Рони си бяхме средни на ръст и името вече не беше вярно.

Докато репетициите продължаваха, аз все още бях изпълнен със съмнения. Това поп група ли беше? Блус банда? Какво представляваше? Някои вечери си тръгвах от там с Уди и му казвах:

- По-добре да се обадим на Джеф Бек и да видим дали ще ни вземе отново.

В същото време, аз оглеждах стаята и безспорно виждах една групичка от пичове, с които се чувствам добре. Естествено, че Уди ми беше нещо като брат и перфектен колега в групата. Кени Джоунс, барабанистът, беше момче от Степни, много тих, лесен за общуване - прекрасен, като цяло. Все пак - това може да прозвучи доста странно от моята уста - времето, което той отделяше за косата си, ме дразнеше. Той си я харесваше засукана отзад, а ползваше и ролки. Можеше да изкара часове, докато я нагласи. Обаче той си беше корав като стомана. Една вечер Кени се бодна в окото с една от палките си и агонизирайки, падна зад барабаните си. Това спря ли го? Не. Той се изправи, устоя на болките в гърба и довърши останалата част от репетицията, като използваше само едното си око.

До двадесет и пет годишната си възраст, той беше третият бара- банист, който бях виждал да пада под гръб на сцената. Започнах да се чудя да не би аз да съм причина за това.

А що се отнася до Рони Лейн, аз го обожавах, макар от време на време да си беше доста странен. Той беше много находчив, деликатен и поетичен, но винаги си тежеше на мястото. Ако не му харесаше нещо, което правех, той ми го казваше директно, без увъртания. Ко- гато накрая напусна бандата, двамата с Рони разговаряхме за това и се съгласихме, че двигателят ни си тръгна. Фактът, че групата се мъчи да съществува още осемнадесет месеца, показва, че не сме били далеч от истината.

С Мак винаги усещах, че има някакво скрито чувство, нещо, което ни пречеше да се отпуснем напълно в компанията на другия. Смеехме се на едни и същи неща, но винаги усещах, че съществува някакво дребно различие. Мисля, че напускането на Мариот на „Смол Фейсис“ засегна него най-силно и той ставаше доста кисел и раздразнителен. Обаче най-важното нещо беше това, че хуморът, на който двамата с Рони се кефехме още от времето ни в „Джеф Бек Груп“ - онзи особен микс от британската радио-комедия от 50-те, мрачен сарказъм и всякакви ученически пакости - се оказа, че се споделя от Мак и Рони Лейн, и не толкова силно, когато не къдреше косата си, от Кени. Следователно, осъществи се обща спойка. Ние станахме едно братство - много бързо и доста изненадващо. Казано по прост начин и с най- обикновени думи, както знае всеки, който се занимава с рокендрол, правилото е следното: в групите винаги има един смотаняк, с когото никой не се разбира. През златното време на „Фейсис“, тази доказана от живота истина просто се оказа грешна. А това беше толкова опияняващо, караше ни да го желаем все повече. Забавлявахме се, така че защо не?

Твърде скоро вече бяхме готови да се пробваме с няколко експериментални участия, включително едно в американската военновъздушна база в Кеймбриджшър, където пилоти в костюми, заедно със съпругите си, седяха на кръгли маси и гледаха със смаяно и оглушително мълчание, докато ние праскахме Around the Plynth, осъвременена версия на парчето, което двамата с Уди бяхме написали за Джеф Бек, както и Shake, Shudder, Shiver и Three Button Hand Me Down, песен, написана от мен и Мак. Всички се включиха здраво и създавахме най-различни комбинации, което си беше доста задоволително, макар американските пилоти да не ги намираха подходящи за вечерните им танци.

Мениджър на „Фейсис“ - нает, след като Мариот напусна - стана Били Гаф, нисък, меко говорещ и приятен на вид ирландец, с бързо оплешивяваща глава, който бе работил като търсач на нови банди за компанията на Робърт Стигууд. Докато е бил при тях, в средата на 60-те, Стигууд го бе поканил да е мениджър на турнетата на „Крийм“. Гаф казал, че не се чувства квалифициран за тази работа, понеже няма опит в това да пътува на турне с някоя рок група и не притежава необходимите умения. Тогава Стигууд се замислил и отговорил:

- Някога да си се грижил за деца?

Истината за опита му като мениджър, щеше да бъде припомняно на Гаф почти всекидневно по време на времето му при „Фейсис“.

Гаф успя да издейства договор на групата с „Уорнър Брос“, които съвсем не трябваше да се разправят с хиляда настървени конкуренти за тази привилегия. Повечето хора смятаха, че напускането на Мариот е нанесло смъртоносен удар на „Смол Фейсис“ и че моето появяване, отчасти, защото аз въобще не бях постигнал някакъв успех през последното десетилетие, нямаше да доведе до никаква промяна. Въпреки това, „Уорнър Брос“, да бъдат благословени, бяха готови да похарчат малко пари. Видели се с пари от авансите на звукозаписната компания, другите членове на групата веднага се втурнаха да си купуват спортни коли. Рони си купи металик „Мерцедес“ 190SL, Кени си взе „МГА“, Уди червен „Ягуар“, а Мак „Триумф“ TR6. Аз, вече си имах моята „Маркос“, дошла от договора за соловия ми албум. Сега вече всички бяхме лъскави пичове с лъскави коли.

Доста бързо записахме дебютен албум, First Step, който излезе през 1970-а и звучеше точно по този начин: дебютен албум, който е записан прекалено бързо. Фактът, че в него има два инструментала сред десетте парчета, помага да се усети степента на това колко този албум беше недовършена работа, а не шлифовано бижу. Но после тръгнахме да пътуваме и тогава всичко започна да се напасва. Веднага се виждаше, че това не е група, която заслужава мрачни репетиционни стаи и отегчителни студия. Това беше група, която трябваше да свири на живо.

Откъдето и да се погледне ние не бяхме музикално съвършен отбор. Бяхме небрежни и разпуснати, което, естествено, поведе бандата в посока към добрия рокендрол. Но нашата небрежност и нашата отпуснатост - и най-вече нашето отношение към тях - се оказаха нещото, което ни правеше уязвими и трогателни, а и в края на краищата, забавни. Публиката искаше един артист да прави впечатление на човек, който е готов да се прецака. Дори и днес на мен ми харесва, когато групата ми сбърка някъде: ако някой допусне гаф, аз спирам всичко, посочвам го и публиката си умира от кеф. Няма нищо по-добро от един първокласен гаф за подгряване на публиката, а „Фейсис“, както всяка друга група в историята, разбираше това - разбираше огромното значение за зрителя, ако вместо да се удари струната „ми“, прозвучава „фа диез“.

По подобен начин дрехите бяха изключително важни за „Фейсис“, защото ние осъзнахме, че музикалните ни качества най-вероятно не са на много високо ниво. Мислехме си, че ако се обличаме модерно, хората ще успеят да се разсеят. Моят собствен стил на обличане стана още по-цветист, когато „Фейсис“ започнаха да набират скорост - много по-глем, което беше зараждащ се вкус по онова време. Всички носехме креп и сатен, ярки цветове, екзотични шарки, шалове, пояси. И всички си падахме по пищността. Сега гледам снимки на „Фейсис“ на сцената и при някои концерти явно се състезавахме да носим колкото е възможно повече дрехи на един път. Разбира се, изключително непрактично. На някои от тези сцени ставаше невъобразимо горещо. Да влачиш 9 килограма кадифе и сатен по сцената за деветдесет минути - от мен да знаете, това си е мъжка работа.

И точно както обличахме тези дрехи, за да прикрием несигурността си, така и използвахме алкохола за същата цел. „Фейсис“ бяха изключителни пиячи. Пиенето ти дава необходимия кураж, ако не си репетирал достатъчно, да се справиш лесно през вечерта. Твърдият алкохол и виното бяха особено полезни в това отношение. Ако можехте да бутилирате енергията, която музикантите от „Фейсис“ имаха... всъщност забравете, понеже винена компания „Матеус“ вече го направи. А ако по масите зад сцената липсваха бутилки „Нюкасъл Браун“ и ром, или не можеха лесно да се намерят нови запаси, ние знаехме един метод, чрез който да се напием от един кен с бира. Ето го този метод, подробно обяснен и разработен, така мисля, в един модел в Тусон, Аризона:

1. Напълнете една чашка за шотове от 30 гр. с бира.

2. Изпийте бирата.

3. Изчакайте точно една минута.

4. Напълнете отново чашата и повторете процеса.

5. Продължете да повтаряте процеса, докато кенът се изпразни.

6. Почувствайте се пияни.

Накрая се видя, че алкохолът ни струва много от гледна точка на записите, които правехме. Общо бяха четири студийни албума - гореспоменатия First Step; Long Player и A Nod Is as Good as a Wink... to a Blind Horse, и двата през 1971-ва; и Ooh La La през 1973-а - като според мен нито един от тях не ни представяше в истинската ни светлина, нито пък съдържаше енергията, на която бяхме способни. Но какво друго очаквахме? Записите на „Фейсис“ винаги първо започваха в някой пъб. Много често стояхме по-дълго в пъба, отколкото в студиото. Вярвахме, че нищо няма да подкара креативния процес по-добре от ром с кола - може би, освен още един ром с кола. Особено ако не беше твой ред да плащаш. (Аз бях усъвършенствал изкуството на това да стигна първи до вратата на бара и да я отворя, за да влязат другите, което по принцип ме спасяваше от плащането на първата поръчка. Навеждането на паркинга, за да си вържа връзките на обувките, беше друг метод за спестяване на пари в този ред на мисли.) За жалост, теорията за креативност от ром с кола се оказа пълна тъпотия. Глин Джонс, както беше показал със „Стоунс“, беше почти гениален продуцент, когато ставаше въпрос за записването на музиката на една група, а и с нас даде всичко, на което беше способен. Но имаше твърде много хора, които даваха идеи по едно и също време. И почти всички тези хора бяха пили доста ром с кола.

Обаче на сцената - всичко се променяше. Вярно е, че ако си във „Фейсис“, трябваше да можеш да свириш дори и ако си паднал на земята, но това нямаше нищо общо с пиянството. Или поне не толкова. Това се налагаше, понеже големите купчини от човешки тела бяха нещо обичайно от изпълненията ни - Уди падаше върху Рони, аз върху Уди, Мак оставяше пианото, за да се хвърли върху всички нас - а и ние усещахме, че шоуто няма да е достатъчно добро, ако не направим една купчина в края му.

Ние бяхме първата група, която риташе футболни топки към сцената - това беше моя идея, а и съм горд да кажа, че все още го правя. (И то много луксозни топки. Не синтетични боклуци.) И ние бяхме първата група, която си имаше бар на сцената, със сервитьор, в подходящи дрехи, който ни сервираше. Това ни спестяваше време и енергия да не отскачаме встрани за питиета. Също така ни предоставяше място, където да отидем по време на безкрайните барабанни сола на Кени. Седяхме си там, докато Кени блъскаше до забрава. Някой от нас казваше:

- Мислиш ли, че стана време да се връщаме?

А друг отговаряше:

- Хайде да изпием само още по едно.

Това беше нещо толкова различно за онова време. Трябва да разберете колко сериозна беше рок музиката тогава. Издигането на „Фейсис“ почти съвпадна с издигането и на прогресивния рок - сериозните китаристи набръчкваха чела по време на деветминутни сола на китари с два грифа и клавишните музиканти изсвирваха имитации на симфонии на няколко синтезатора за цели часове. И нека не забравяме фактора какво мрачно място беше Великобритания в началото на 70-те години - в спад, икономически погром, разкъсвана от стачки, улиците задръстени от неприбрани боклуци, земя на правителствено въведен режим на тока. Това бяха черни и мрачни няколко години, и „Фейсис“, реалисти, но не и отчаяни, ярко облечени и подпийнали, изглеждаха като дъга в сивотата.

Все пак, по ироничен начин, нашето държание беше доста дръзко. Всяка група в света разполагаше с двама китаристи. Ние имахме само един и това беше Уди. А той се справяше прекрасно с работата си. Но, точно както при „Джеф Бек Груп“, наличието само на един китарист оставяше достатъчно свободно място за мен, като певец.

Също така имах и много свободно пространство, в което да се движа - то беше по-тясно в „Кройдън Грейхаунд“ или в „Трентам Гардънс Балрум“ в Стоук-он-Трент, които си бяха сцените, по които изкарахме голяма част от кариерата си в Англия, но по-обширно по големите американски сцени, до които „Фейсис“ бързо достигнаха. И внезапно шоуменът, който бавно и неловко се измъкваше цяло десетилетие, се изля от мен. Доста скоро аз направих цял нов репертоар с трикове със сигурния ми реквизит, стойката за микрофона - монтирах я високо, за да се наложи да се вдигам на пръсти, въртях я като полицейска палка, влачих я зад себе си по сцената, избутвах я нагоре, за да е точно над главата ми, или я завъртах в ръцете си и я накланях напред, все едно беше партньор за танго. После се научих да я хвърлям, засилвах я с все по-голяма увереност и я хващах (на късмет), докато падаше. Фактът, че през почти петте години с „Фейсис“, аз не си извадих нито едно от очите, нито на някого другиго, се равнява на някакво чудо. Една вечер в Детройт, аз се попрестарах, метнах стойката на микрофона нагоре и не я видях отново. Предполагам, че заседна при прожекторите. Може още да си е там.

По принцип ние се качвахме на сцената, а Рони Лейн казваше нещо като:

- Съжалявам, че закъсняхме - сешоарът на Род се счупи.

И ние започвахме, забивайки Memphis, Tennessee на Чък Бери, която доста често, ако се изсвири правилно, може да удари публиката в меките части. Винаги беше прекрасно чувството да чуя как започва тази музика и да запея след това.

Списък с песни? Списъците са за задръстеняците. Задръстеняците и професионалистите. По-добре е да се качиш на сцената и да разбереш какъв е списъкът, като извикаш стария боен вик на „Фейсис“: „Коя песен свирим?“ Всички знаехме, че по някое време ще изсвирим Cindy Incidentally например или Sweet Lady Mary, или I Feel So Good на Биг Бил Брунзи, а по време на друг концерт принуждавахме Рони Лейн да пие само портокалов сок, за да може да изпее първия куплет на Maybe I’m Amazed на Пол Маккартни, една песен, която обожавахме и към която изпитвахме огромна завист. Защо ние не бяхме я написали?

Празнините между песните бяха ужасно продължителни не само поради факта, че трябваше всички да се разберем коя песен ще свирим след това. Ако Уди искаше да настрои китарата си, той не слизаше от сцената, за да вземе друг инструмент, а си оставаше там и настройваше на място тази, с която беше в момента. Тогава научих изкуството да говоря с публиката: по време на концертите на „Фейсис“, в тези празни моменти, докато Уди се опитваше да настрои едно отворено „ми“⁶. Тогава се научих да казвам нещо повече от традиционното „Разговаряйте помежду си“. Лонг Джон Болдри бе посял семето на това: той винаги по много добър начин запълваше празнините от по минута-две, или разказваше историята зад някоя песен, преди да я изпее. Но чак във „Фейсис“ по подходящ начин започнах да използвам както трябва съветите му.

През март 1970-а напуснахме Англия за едно 38-дневно турне в Северна Америка, съвпадащо си с издаването там на албума First Step, като започнахме от Торонто, Канада. Още веднъж, както и с „Джеф Бек Груп“, усещането ни беше, че Англия ще е трудна за успех, но Америка е широко отворена, ако си готов да работиш здраво и да извървиш дълъг път. Усещахме, че там го има този глад за шумен, ударен, британски рокендрол. И отново това чувство се оказа абсолютно вярно. В Торонто, на „Варсити Арена“, ние подгряхме MC5 и „Канд Хийт“, но бяхме себе си. На следващия ден трябваше да летим до Бостън, за да свирим три вечери като подгряваща банда в „Бостън Тий Парти“, един склад, преустроен за 1500 човека на улица „Лансдоун“, и най-вървежният клуб в града по това време. Но мъглата, спуснала се над Бостън, означаваше, че полетът ни е отменен. Били Гаф ни каза, че ще трябва да пропуснем първото шоу и вместо това ни качи на първия полет, който излиташе от Торонто и бе насочен към Ню Йорк. Седяхме в самолета, чувствахме се тъпо заради проваленото участие, когато се чу гласът на капитана по интеркома: „Съжаляваме, че заради мъглата в района на Ню Йорк, този полет ще бъде насочен към Бостън“. Следват весели викове. Съдбата, изглежда, че беше на наша страна.

Бостън беше смразяващо леден. Понеже с Уди бяхме идвали и преди това, ние съобразително си бяхме донесли палта. Останалите от бандата, при тяхното първо истинско идване в Америка, трепереха в якетата си. До този момент разказите ни с Уди какво да очакват в Щатите, бяха посрещани от другите с леко снизхождение: „Да, добре“, но сега всички казваха: „Можеше да ни предупредите“.

През този следобед, по време на саундчека, Мак откри, че различните нива на електрическото напрежение в Англия и Америка разстройват неговия орган „Хамънд B3“ почти (но не чак толкова) с цял нотен ключ. В резултат на това ключ „ми мажор“ на останалите от групата се равняваше на „фа мажор“ и през първия концерт се наложи той да транспонира песните, докато свиреше - но всичко си звучеше почти в една тоналност. Това си беше неприятно и нехармонично начало, но за щастие, Пийт Бъкланд, главният техник на бандата, успя да реши проблема за втория концерт.

В Детройт ни заобичаха. По време на първото ни посещение свирихме две вечери в „Ийстън Тиатър“, подгрявайки „Савой Браун“. Репутацията на детройтските хлапета беше, че са костелива публика в един труден за живеене град, но ако харесваха нещо, те се радваха диво, а бяха и лоялни. Откликнаха на шоуто и когато първата обиколка на турнето отново ни върна в Детройт за още три вечери, те дойдоха в големи количества, за да ни гледат отново. През следващите години това се превърна в нещо като роден дом за „Фейсис“ и проверена територия. Това беше мястото, където Дейвид Ръфин от „Темптейшънс“, който ни обичаше, често се присъединяваше към нас и изпяваше (I Know) I’m Losing You, което за мен си беше вълнуващо, понеже бях голям негов почитател.

Но където и на друго място да отидехме, ние намирахме нови фенове. Първото турне в Америка продължи десет седмици и здраво скрепи групата на сцената и извън нея. Връщането през лятото в Англия се оказа сурово нещо - да се върнеш в действителността с шут. От възторжените викове в големи, добре уредени зали в Щатите, ние се върнахме към сравнително равнодушие в места като „Кук'с Фери Ин“, в лондонския квартал „Едмънтън“. Публиката в родината доста по-бавно ни заобичваше. Много хора очевидно ни смятаха за пияни тъпанари и лондонски смотаняци. Други ни гледаха странно, понеже не можеха да разберат каква точно ни беше връзката със „Смол Фей- сис“, чиито хитове в класациите през шейсетте ги бяха оставили със спомена, поне доста така си мислеха, за младежка поп банда.

Следователно през юни, по време на един концерт на открито, провеждащ се в подкрепа на „Световен фонд за дивата природа“ в зоологическата градина „Дъдли“, в Уест Мидландс, ние излязохме след „Едгар Броутън Бенд“, които се бяха справили толкова добре, че само след три наши песни започнаха да ни освиркват и ни свалиха. Можеше да стане много по-лошо, ако Робърт Плант от „Лед Цепелин“ не беше там. Той видя, че сме изпаднали в затруднение и се качи на сцената, за да изпее с мен It’s All Over Now. Понеже Плант си беше от Мидландс и бе местна легенда, появяването му смекчи публиката и ни спаси.

Ключов момент в спечелването на английската публика беше възхищението към нас от страна на Джон Пийл, най-добрия радио- водещ. През 1970-а, Пийл тъкмо беше започнал да води „Времето на Пийл“, където се включваше група, свиреща на живо пред малко зрители, събрани в студиото на „ Би Би Си“ на улица „Лоуър Риджент“ в Лондон. Пийл харесваше „Фейсис“ и ни включи в програмата си през юни. Записахме You ’re My Girl, Wicked Messenger, Devotion и It’s all Over Now, а Пийл каза всякакви окуражителни думи. Това наистина ни помогна да се харесаме на хората и да преборим една част от отрицателната енергия към нас. Това беше началото на моята дълга и приятелска връзка с Пийл, по време на която аз бях гост на сватбата му и доколкото си спомням, проведох дълъг разговор с една негова възрастна леля от Уелс. „Фейсис“ след това участваха много пъти при Пийл, като му причинихме огромни количества стрес, понеже го държахме с нас в пъба, намиращ се срещу студиото, до последната възможна минута преди началото на предаването. Той доста се пани- кьосваше, а понякога се появяваше и някой големец от „Би Би Си“, който правеше опит да ни избута към студиото. Но винаги успявахме навреме.

През октомври 1970-а, ние се върнахме в Америка за още двадесет и осем концерта. А когато стигнахме до Милуоки, ни казаха, че билетите за останалите шестнадесет концерта вече са разпродадени - изключително постижение. Ние го отпразнувахме като се напихме в един бар, а после, по средата на нощта, нахлухме в хотелската стая на Били Гаф, преобърнахме леглото, извадихме всички крушки и наводнихме банята. Между другото, по това време Гаф си беше в леглото.

Разбира се, хотелските разрушения бяха нещо, с което „Фейсис“ много бързо се прочуха. В наша защита бих могъл да посоча, че много от онова, което вършехме в тази сфера, не беше безпричинно разрушаване, а креативно преправяне. Премахването на мебелите от една стая например често биваше последвано от пренареждането на същите мебели в перфектен вид на друго място, като коридор, балкон или хотелската градина. За допълнителна защита бих казал, че бивахме изключително отегчени. През 1970-а, ние изкарахме общо четири месеца из американските пътища, разделени по равно между двете турнета. Далеч от дома за толкова дълго време просто си беше неминуемо пръстите да започнат да ни сърбят. Така или иначе, някой откри, че няма по-добро прекарване на тъп следобед в Питсбърг от натъпкване- то догоре на един асансьор с матраци и изпращането му долу до лобито. Изваждането на болтовете, които стягат рамката на леглото, беше още един много популярен номер, който водеше до страхотни фарсови моменти. Изваждането на микрофона от телефонната слушалка, водещо до креслив яд от следващия му ползвател, си имаше своите подстрекатели, като и аз бях сред тях.

Картините по хотелските стени, също така бяха много апетитни за преправяне. Ако имаше някоя средновековна сцена, някой от нас можеше да нарисува самолет в нея, или може би колело. Уди рисуваше много хубави самолети върху всякакви репродукции на горски пейзажи от седемнадесети век, които закачаха над леглата.

Или, разбира се, съществуваше и винаги модерният карикатурен мъжки израстък, или „кочан“. През онези дни много се кефех да рисувам кочани и драсках по един такъв върху почти всичко. В художествен план от началото до средата на 70-те беше моя „кочанов период“. А и винаги се познаваше кои са направени от мен, понеже моите винаги бяха „след събитието“ - бяха увиснали надолу, от тях капеше. Те бяха моята запазена марка. На всички други сочеха право нагоре, но аз предпочитах да създам нещо по-уместно. Предполагам, че в тези случаи се обаждаше артистичната ми чувствителност.

Всъщност, сега като се замисля, рисуването на кочани продължи и след периода ми с „Фейсис“, и продължи доста време през 80-те. Фактически, макар да ме е срам да си призная, дори и сега, изправен пред книгата за гости в някое префинено домакинство, все още усещам инстинктивно желание - както се казва - да нарисувам един кочан. В пика на моята рисувателна мания, творението ми често се появяваше в паспортите на хората - в интерес на истината, включително при една скорошна срамна случка, след един полет от Дъблин до Лондон, в паспортите на тримата членове на момчешката банда „Макфлай“. „Какво ще правя“, казват хората, изпаднали в паника, когато видят нарисуван с химикал фалос на страницата със снимката в техния държавно издаден пътнически документ. На което най-ефикасният отговор е и винаги е бил: направи се на ударен и кажи, че тригодишното ти дете го е направило.

На всичко отгоре, след драсканиците и разрушенията, връзките между „Фейсис“ и управата на хотелите не се подобряваше заради нашия навик да каним цялата публика в хотела след концерта. Аз отправях поканата от сцената, като казвах на всички къде сме отседнали и на кой етаж се намираме. Понякога буквално имаше стотици хора в коридора - повечето от тях се държаха много прилично, бих добавил. Хлапетата си идваха с бутилки вино, а ние си оставяхме вратите отключени и на сутринта нищо не липсваше. Обаче не може да се отрече, че при някои случаи, в по-нагорещените моменти на тези вечери, голотата в плувния басейн си беше напълно реална, а и също така в стаите се случваха актове от сексуално естество. За един пич това да има дълга коса, да е член на рок група и да е англичанин, очевидно си беше много силна комбинация по това време за младите американски момичета. Никой от нас не беше особено верен, когато бяхме на турне. Разсъждавахме по следния начин: ако не бяхме на турне, нямаше да изневеряваме. Доста посредствена логика, но нямаше как.

Между другото, един път, когато бяхме на турне с „Дийп Пърпъл“ и аз съобщих адреса на техния хотел, вместо нашия. Нещата не се развиха добре.

Естествено, че нито един от тези процеси не беше далновиден, ако се погледнеше от финансовата страна. Бандата постоянно трябваше да се лишава от големи количества с пари, за да успокои мениджърите на потрошените хотели и да ги разубеди да не звънят в полицията. Били Гаф отиваше да плати на рецепцията при напускането и въобще не се случваше следното: „Ползвали ли сте нещо от минибара снощи, господине?“. А по-скоро това: „Ето ви сметката за ремонта на деветия етаж“. Веднъж в Кливлънд, изходът пред Гаф беше запречен от разгневен мениджър и от местния шериф. Струваше му 5000 долара, за да го пуснат

Това поведение най-накрая ни струва забрана да отсядаме в хотелите на „Холидей Ин“. След множество наводнени бани, най-накрая ни бе ударен черен печат за цялата верига на „Холидей Ин“ - първата рок група, доколкото бяхме чували, на която това се беше случвало.

За да избегнем забраната, ние започнахме да постъпваме в хотели с името „Флийтуд Мак“. След като ни разкриха, започнахме да ползваме „Грейтфул Дет“. Винаги има заобиколен начин.

* * *

Преди „Фейсис“ не бях докосвал кокаин, но по време на турне с тях в Америка той лесно се намираше. Всички го харесвахме. В групата се пушеше и марихуана, но аз не го правех, понеже доста се страхувах да не навредя на гласа си. Понякога я дъвчех по малко, много рядко, само ако някой ме накараше или за да не се деля от другите. Но кокаинът изглеждаше като по-добрата идея. А и той беше най-доброто, така смятахме, във фармацевтичния му вид.

Добрите новини за този тип кокаин, разбрахме с радост ние - доста различаващо се от почти мигновената еуфория, до която водеше - беше тази, че когато си го смъркал, пак можеш да получиш ерекция. При другия, не толкова чистия вид уличен кокаин, беше като да се опитваш да гребеш в лодка с въже, както беше старата поговорка. Но с фармацевтичния не се забелязваха някакви негативни последствия. Мак имаше изкуствен карамфил в един от илиците на сценичното си сако, който поръсваше с кокаин преди концерт, като по този начин той можеше да си допре носа до него и да вдиша ободряваща доза прах по време на изпълнението ни. Ако останалите искахме малко да си смръкнем просто за да поддържаме нивото, трябваше да се скрием зад усилвателите. Това вероятно би прозвучало ексцентрично от днешна гледна точка, но ние го усещахме като нещо невинно. Почти като ученическа шега - глупаво забавление. Голяма част от удоволствието беше свързано с това, че ни се разминаваше, с това, че сме палави. Чувството не беше подобно на онова, което се появи по-късно, обвито с вина и усещане, че си част от механизма на някаква огромна, чудовищна, разрушителна, индустриална машина.

Имайте предвид, че забавлението леко изчезна от смъркането на кокаин през една пролетна утрин на 1973-а. Предишната нощ бяхме сътворили един доста бурен концерт в „Локарно Болрум“ в Съндърланд, на който присъстваха някои от играчите на футболен клуб „Съндърланд“, които все още празнуваха победата си над „Арсенал“ през миналия уикенд в полуфинала за Купата на футболната асоциация. (Те щяха да спечелят купата през тази година, побеждавайки, напук на всякакви прогнози, „Лийдс Юнайтед“, превръщайки се по този начин в любимия отбор на нацията за десет минути.)

Доста футболисти изглеждаше, че харесват „Фейсис“. Съществуваше някакво усещане - като се махнат наркотиците и хотелските разрушения - че ние сме част от една и съща култура. Атмосферата по време на концерт на „Фейсис“ беше като приятна и оптимистична версия на атмосферата на футболните стадиони: много викове, аплодисменти, скандирания и размятане на карирани шалове. Футболът и „Фейсис“ изглежда, че имаха доста общи неща.

И така, след концерта, Били Хюз, национал на Шотландия, ни попита с Уди дали бихме искали да се присъединим към тренировката на „Съндърланд“ на следващия ден. Ние се измъкнахме от леглата и се отправихме към игрището. И точно тогава, в един интимен момент до игрището, докато уж гледахме какво се случва, Уди натика лицето си към мен, с леко наклонена назад глава и каза:

- Ето, ще погледнеш ли това нещо?

Намествайки погледа си, аз се взрях в носа му и видях тънък лъч светлина, където, по принцип, не трябваше да го има, преминал през преградката в носа му.

Ясно стана, че е време да се замислим за смъркането ни. Очевидно, едното от решенията беше да спрем да смъркаме кокаин. Обаче другото решение - а по някаква причина то ни се хареса повече и на двамата - беше да намерим друг начин за приемането му, в който не участваше носа. Тогава започнахме да купуваме от аптеката капсули против настинка, издърпвахме двете половинки на капсулите и заменяхме съдържанието им с щипка кокаин и после започнахме да ги приемаме анално, а тъй като човешкото тяло е страхотно нещо, те безпроблемно се разтваряха в телата ни.

Бинго. Открихме, че това сработва изключително ефективно. Това си беше двойна победа, понеже носът на Уди очевидно бе развял белия флаг, а аз бях започнал да се притеснявам, че кокаинът, приеман носно, ще навреди на гласа ми. Сега просто можехме да отидем в банята и да си вкараме нужното лекарство, по френския метод, в багажника.

По време на едно от тези ранни турнета с „Фейсис“, аз научих малък, но важен урок за това как да се държа с пресата. Двамата с Уди бяхме даровити фотографи с фотоапаратите за „мигновено отпечатване“ „Полароид“, които отпечатваха снимката веднага след заснемането и: изключително чудо на технологията в преддигиталната ера. И понеже това бяхме аз и Уди, ние използвахме тези фотоапарати най-вече за снимки на голи момичета в хотелските ни стаи. Трудно бих пресъздал огромното удоволствие, което двамата получавахме, докато правехме онова леко неприлично движение „потъркване на снимката“, което трябваше да се извърши, за да се затопли хартията и по този начин да се забърза процеса на проявяване.

По време на турнето дадох интервю на един старши репортер от „Сън“. Той изглеждаше като солиден пич, затова, когато изключи магнетофона, аз му казах:

- Ето, хвърли един поглед на тези.

И извадих от джоба си доста дебела пачка с полароидни снимки на блондинки, всички идеално каталогизирани с дати и града на заснемането им, четливо написани отзад. Разбира се, този личен момент между певец и журналист се появи в „Сън“ със заглавие: „Род - пола- роидното хлапе“. Не си спомням някога да съм се чувствал по-унижен. Известно време не посмях да отида при родителите си, защото се ужасявах, че ще трябва да обсъдя този въпрос с татко. Най-накрая се изправих пред него и веднага видях, че е обиден, понеже презрително ме отбягваше за цели два часа.

Баща ми не харесваше особено „Фейсис“ - дори и когато не снимахме момичета и показвахме резултатите на журналисти от националните всекидневници. На него му се нравеше, за моя радост, успеха на „Фейсис“, но тъй като той не пиеше, не мисля, че одобряваше висо-

ката алкохолна консумация на групата и фриволното поведение. Със сигурност не му се нравеха хотелските ни лудости. Знам това, понеже една вечер с братята ми пробвахме и върху него, но съвсем погрешно бяхме разчели настроението му.

Това се случи в Единбург, където бяхме отишли с татко и чичовците ми предната вечер, преди футболен мач на Шотландия. Хотелът, в който отседнахме, тъкмо го боядисваха и през нощта, пияни като прасета, с братята ми взехме стълби и талпи, влязохме на пръсти в стаята, в която татко спеше, и ги сложихме около леглото му. После брат ми Дон се качи върху талпите, сложени върху стълбите и се престори, че боядисва тавана, а ние запалихме лампите, за да събудим татко. Без въобще да намери тази сюрреалистична обстановка за забавна, както ние желаехме, той побесня - дори ни подгони из коридорите. Никога повече не го намесих в подобни шмекерии.

Легендата на „Фейсис“ се разрасна, дори и в Англия. Свирихме на „Уилий Фестивал“ през 1971-ва, като съпорт банда на Марк Болан, обаче издухахме горкия музикант. Публиката не го остави да свири. А после, през септември същата година, се появихме на шоу на открито в игрището за крикет „Оувъл“, в Кенингтън, върху афиш, на който присъстваха и „Ху“.

Рядко можех да отида на концерт с моята кола, но този път успях. Следователно, аз пристигнах през този следобед с бяло „Ламборджи- ни“, купено наскоро с печалбите от соловите ми албуми, облечен в сценичните си дрехи: палто от леопардова кожа и подобен панталон, които си бях купил за това събитие от бутик „Грани Тейкс Ей Трип“ на „Кингс Роуд“. По онова време всички музиканти пазаруваха там, което си беше страхотно, но модните сблъсъци се избягваха: продавачите виждаха какво си избрал и внимателно казваха: „О, Мик си купи това“ или „Може би няма да искате това, защото Боуи тъкмо беше тук и си го купи“.

Както и да е, помня как паркирах в „Оувъл“ зад сцената и излязох от ламборджинито, облечен от глава до пети като леопард, заедно с приятелката ми, Ди Харингтън, която носеше къса пола, имаше крака до врата си, и двамата се отправихме към гримьорните, хванати ръка за ръка. И точно в този момент, докато вървяхме, усетих това поразително чувство, че съм дошъл на мястото си - не просто в „Оувъл“, а в определено място в живота и си помислих: по дяволите - ти си цяла рок звезда, нали така, момче?

Още едно нещо за концерта в „Оувъл“: изпях си нещата, пих на сцената, навсякъде имаше полиция; слязох, изпих още едно с момчетата; после се качих в ламборджинито и подкарах към вкъщи, като на изхода полицаите ми помахаха весело. И всичко си беше в реда на нещата. „Довиждане, г-н Стюарт. Карайте внимателно“. Покъртително. Напълно различни времена.

* * *

Недостатъкът на небрежния подход на „Фейсис“ се състоеше в това, че когато ставаше въпрос за бизнес страната на нещата, никой в групата не беше в час. Никой не поемаше финансовия контрол: изглеждаше, че всичко се прави с пари в брой в кутии за обувки и пликове, а Бил Гаф ни казваше да не се притесняваме. Нямаше никакво счетоводство, доколкото знаех: само от време на време се появяваха суми на разходи, написани върху салфетка. И никой не поемаше контрол за планирането на времето ни, за да ни осигури достатъчно почивно време. Турнетата просто ни бяха обявявани и ние започвахме да се оплакваме и да казваме, че няма да ходим - обаче старата ни майка Гаф отговаряше:

- Ами, страхувам се, че трябва да го направите, защото депозитите вече са платени.

Благодарение на парите, придобити от турнетата в Америка, ние живеехме екстравагантен живот: всички се втурвахме да си купуваме къщи и коли или, в случая на Уди, който се втурна да купи на баща си голям цветен телевизор (баща му го върза с верига за радиатора, за да не може никой да му го открадне). Ние бяхме млади, глупави и никой не се интересуваше от подробностите, понеже бяхме богати повече, отколкото си бяхме представяли. Това си е нормално, когато си на двайсет, но никой не се замисляше за факта, че по някое време всичко може да отиде по дяволите.

А точно това се случи - всичко отиде по дяволите. Проблемите бяха политически, разгоряха се бавно и най-вече се появиха като резултат от успеха, който бях постигнал със соловата си кариера, която създаде всякакви по вид усложнени обтягания и тревоги. Отначало балансът между живота ми като соло артист и живота ми във „Фейсис“ изглеждаше изключително лесен. Има група, в която можех да бъда необуздан, груб рокендрол музикант. Имах и соловите си албуми, в които също правех рокендрол, но можех да изразя и останалите си страсти: фолк и соул влиянията ми. А между тези интереси, изглежда, че нямаше някакъв конфликт. Напротив, те се бяха сработили по много щастлив начин.

През 1971-ва, когато Maggie May излезе и аз трябваше да отива в Top of the Pops, за да я промотирам, момчетата от групата дойдоха за забавление. Преди това зад кулисите ние се опитахме - и не успяхме - да нахлуем в съблекалнята на „Панс Пипъл“, постоянната дамска денс трупа на шоуто и вместо това се отдадохме на доста бурна футболна игра в коридора на „Би Би Си“ срещу „Слейд“, глем рок бандата, и накрая „Фейсис“ победиха с 2:0. За записа всички се издокарахме в готини дрехи, а Джон Пийл, нашия дисководещ и приятел, седна на един стол и много смутено се престори, че свири на мандолина (инструмент, с който той нямаше никакъв опит), докато Рони, Уди и аз, скочихме зад сцената и заритахме една футболна топка, като не бяхме прекалено загрижени за разкриването на голямата търговска тайна на Top of the Pops - в любимото британско музикално шоу, повечето банди свиреха на плейбек. През следващата година ние отидохме още по-напред, когато Angle влезе в класациите и Рони Лейн не можа да участва в предаването, затова ние го заменихме на сцената с фигура, изрязана от картон. Но излъчването на Maggie May беше наистина емблематичен момент, както за мен, така и за „Фейсис“. То ни създаде един образ на анархична, наивна, доста привлекателна банда, каквато и ние мислехме, че сме. В тези начални моменти, човек с трудност би видял по какъв начин моят успех е помогнал на „Фейсис“, както и „Фейсис“ са успели да ми помогнат.

Обаче нещата започнаха да се влошават. Рони и Мак очевидно постоянно си задаваха въпроси, изпълнени с подозрение и обърканост: на какво отделях толкова много от времето си? За какво прахосвам енергията си? Групата ли е по-важна от мен? И всички тези вечери, прахосани в свирене на Maggie May и You Wear It Well - те в моя полза ли бяха, или в тяхна? Ясно е, че в тези дискусии се включваха и техните гаджета, което по никакъв начин не намаляваше напрегнатостта на дебата. Не помагаше и това, че понякога на летищата от „Уорнър Брос“ изпращаха кола за „Фейсис“, а „Мъркюри Рекърдс“, с които имах договор, изпращаха кола за мен. Вече пътувахме в отделни лимузини: доста отчуждаващо. А понякога „Уорнър Брос“ наемаха нормални хотелски стаи за групата, а „Мъркюри“ ме настаняваха в апартамент.

Разбира се, можех да откажа да взема ключа и да настоявам за по-евтино отношение. Но тогава... ами, нямаше да разполагам с апартамент, нали така?

Трябва да кажа, че тези логистични подробности никога не застанаха между Уди и мен. В Ню Йорк, за един концерт в „Медисън Ску- еър Гардън“ през февруари 1975-а, открих, че съм настанен в хотел „Шери Недърланд“, а Уди беше отсреща, на „Пето Авеню“, в „Плаза“. Той се обади в стаята ми и каза:

- На кой етаж си?

Казах му, че съм на петнадесетия.

- Прекрасно. Аз съм на седемнайсетия. Дай да разберем дали ще можем да се видим - каза той.

И двамата погледнахме: нищо.

- Уди, не мисля, че ще стане - споделих аз.

- Чакай - отвърна той.

Погледнах отново и там, надвесила се отдясно на прозореца, на километър над улицата, имаше една дребна и космата фигура, държаща запален вестник, като сигнален огън.

Онова, което дразнеше най-много Мак и Рони, беше, че те можеха да бъдат помислени за моя съпровождаща група. Наистина разбирах тяхното недоволство, макар да можех да сторя много малко неща, за да го контролирам. Промоутърите бяха стриктно инструктирани още от самото начало да изписват групата по афишите и плакатите като „Фейсис“. Но в Америка, още дори в самото начало, през 1970-а, имах издаден албум, Gasoline Alley, който се беше продал в 250 000 копия, но каквото и да мислите за американските промоутъри, те не са глупави. Затова, когато отивахме в концертните зали, там пишеше с големи букви: „Род Стюарт и „Фейсис“. В този момент Мак и Рони полудяваха. Рони толкова се разгневи веднъж, че чукна Били Гаф по главата с бутилка. Всеки път, театрите, които ни бяха обидили по този начин, се оказваха с тотално потрошени гримьорни, в знак на отмъщение.

Препирните започнаха да се задълбочават. Аз не помогнах особено за влошаващата се атмосфера в групата, когато, по време на едно интервю, описах третия албум на „Фейсис“, Ooh La La, като „объркана работа“. Предполагам, че това идваше от моята преди това спомената тенденция да не харесвам неща, които съм направил наскоро. Но това не беше най-благотворното нещо, което можеше да се чуе от певеца в навечерието на излизането на албума - макар да беше истинско отражение на чувствата ми. Извиних се на момчетата, но Мак очевидно си мислеше следното: „Типичен скапан певец“.

Не след дълго бях обвинен, че пазя най-добрите песни за себе си - запазвам най-сочния материал за соловите ми албуми и оставях огризките за албумите на „Фейсис“. Това не беше така и нямаше как да е вярно, понеже аз не пишех песни през цялото време, както подобава на един музикант - като един Рони Лейн например. Аз пишех само ко- гато влизах в студио, под натиска на крайни срокове, когато трябваше да се записва и имаше нужда от песни. Нямах постоянно готов каталог със завършени песни, в който да ровя, когато си пожелая.

Почти в края на живота му, когато беше болен от множествена склероза, Рони каза, че аз съм откраднал песента Mandolin Wind от него. Това не беше вярно. В интерес на истината, доказателството за лъжата е самият характер на Рони: той не беше някой, който ще стои мирно и тихо, докато друг краде една от песните му, а го споменава много години по-късно. Той щеше да се изправи лице в лице с мен още там и тогава.

Рони напусна през 1973-а. Отначало никой не си помисли, че е сериозен, понеже „Аз напускам групата“ си беше наша обща шега: отговор, който винаги беше готов за всякакво разочарование или спънка. Ако леко ни намокреше дъжда от вратата на хотела до лимузината, автоматично казвахме: „Аз напускам групата“. Той беше равен по използване на друг любим израз на „Фейсис“: „Глупости, тъпанар смотан“. Но този път, преди концерта в Роаноук, Северна Каролина, Рони говореше сериозно. Мисля, че той виждаше как и останалите членове на бандата тръгват след него и ме оставят сам. Вместо това, четиримата свикахме среща на групата, седнахме и се зачудихме кого може да извикаме като заместник - знаехме, че тази идея е обречена, като се вземе предвид онова, което Рони бе направил за групата, но какво друго можехме да сторим?

Първата ми мисъл беше да помолим Анди Фрейзър, който беше свирил на баса във „Фрий“, една група, чиито първи албуми много уважавах и слушах, докато бяхме на турне. Анди не се заинтересува, затова се насочихме към Тетсу Ямаучи, който беше заменил Анди във „Фрий“ и беше един готин японец, който говореше много лош английски. Оказа се, че по това време Тетсу преминаваше през някакви емоционални проблеми, но понеже не говореше английски ние не разбрахме какви точно са тези проблеми. Обаче забелязахме, че той е човек, който може да пие. Помня, че една сутрин в хотел видях закуската му да преминава покрай мен върху поднос: наденица, боб, пържено яйце, парче бекон и две чашки с уиски. Все пак накрая пиенето започна да му пречи. Имаше един концерт, по време на първото му турне с нас, когато Тетсу изкара цялото време облегнат върху бас колоните в дъното на сцената, а един човек от екипа, скрит зад колоните, го беше хванал за краката, за да го държи изправен.

Това, почти няма смисъл да добавям, се случи по време на дългото и бавно западане на бандата. Мак ме ядосваше страшно много. Точно като Рони, Мак си мислеше, че аз всеки момент може да напусна и да разруша групата, и изглежда, че беше решен да се чувства обиден още в аванс. Всъщност онова, което ускори моето напускане, беше отдавна очакваното решение на Уди да отиде в „Ролинг Стоунс“ - групата, да си го признаем, за която той беше роден. За мен това беше решаващият удар. Да загубим Рони беше едно на ръка, но да изгубим и Уди... Играта отвсякъде си беше свършила.

„Стоунс“ бяха ухажвали Уди цяла вечност и интереса им въобще не беше тайна. Не мисля, че някой остана изненадан, когато той най- накрая не издържа. Колко китаристи не биха искали да се присъединят към „Ролинг Стоунс“? Но Уди разбра, че ще му е трудно да започне начисто. Известно време смяташе, че ще може да работи и за двете групи и всички да са щастливи, но това нямаше как да сработи. Уди завърши едно турне със „Стоунс“, а после дойде на последното турне на „Фейсис“, което се проведе през есента на 1975-а. Разполагахме с голям оркестър и лъскава и голяма балюстрада в италиански стил, издигната на сцената, за да ни помогне при четирите парчета, които исках да изсвирим от новия ми албум Atlantic Crossing - това беше моя идея (за която аз бях платил, ако мога да добавя), но останалите от групата, и най-вече Мак, смятаха, че е тъпо.

Мак не искаше да повярва, но чак до самия край, докато стана ясно, че Уди си тръгва, аз исках да бъда във „Фейсис“. Винаги го бях искал. Не желаех само аз да изпъквам. Това да изпъквам сам не беше част от характера ми. Ако можех до края на живота си да бъда член на „Фейсис“, щях да съм щастлив. Но тъжният факт беше, че през 1975-а година „Фейсис“ вече ги нямаше, за да съм техен член. Хората от години ми говореха всякакви неща, опитваха се да подкопаят мястото ми и аз не се бях подал. Сега Били Гаф и звукозаписната компания се бяха наели с тази задача, като ми казаха:

- Сигурно си луд, това е свършено, намери си група, направи солова кариера, прави каквото искаш, време е. И най-накрая, през декември 1975-а, аз реших, че наистина е време.

И така „Фейсис“ престанаха да съществуват - но никога няма да бъдат забравени. Единадесет години по-късно, през юли 1986-а, в края на един концерт, който направих под проливния дъжд на стадион „Уембли“, там се появиха Уди, Мак и Кени, появи се и Рони, вече доста немощен и с бастун, но добре облечен, щастлив и радостно подкрепян от публиката с възгласи, публиката, която още в първия момент, кога- то го зърна, веднага започна да пее: „Обичаме те, Рони, наистина“. И Рони седна на един стол, аз хвърлих церемониално стойката на микрофона във въздуха, като за малко не се наръгах с нея, и всички след това с веселие изкарахме, в почти идеално подобие на старото време, (I Know) I’m Losing You, Twisting the Night Away и Stay with Me.

Имаше още едно подобно изпълнение през 1993-а, по повод наградата ми „Изключителен принос“ (или „Златният часовник за пенсионирането“, както някой би казал) на музикалните награди „БРИТ“. Рони, благословен да е, който имаше още четири години живот, беше много болен, за да присъства. Но Уди, Кени, Мак и аз направихме кратка репетиция, и дори отидохме в пъба на „Каледониян Роуд“, а после изсвирихме Stay with Me и Sweet Little Rock'N'Roller.

А после, през април 2012-а, нашият дребен принос към историята на рока (заедно с тази на „Смол Фейсис“) беше почетена с приемането ни в американската „Зала на славата на рокендрола“. Аз пропуснах церемонията в Кливлънд - бях поразен от стрептококов фарингит. Обаче аз и без това съм прокълнат, когато става въпрос за събития, свързани със „Залата на славата“. Не успях да присъствам и при моето лично приемане в залата, понеже бях пострадал при голямото земетресение в Ел Ей през 1994-а. Типично: приемат ме в „Залата на славата“, а предната вечер, земята се разтвори и се опита да ме погълне.

Все пак добре помня последните дни преди скъпата ми майка да почине през 1991-ва, на осемдесет и пет годишна възраст, когато отивах да я видя и понякога я заварвах заспала. През тези последни години тя беше доста объркана и много често се будеше и казваше:

- О, здравей, Роди. Как се справят „Фейсис?“

Справят се добре, мамо.