Автобиография

ЗАВЪРШВАНЕ

В което нашият герой издълбоко размишлява над оттеглянето си от всичко, спомня си за едно посещение в Бъкингамския дворец с необичайна вратовръзка и се гневи на голфа.

Не се заблуждавам. Знам, че един всичко ще приключи. Знам, че все някога - и то може да е по-скоро, отколкото си мисля - ще достигна до етап, при който да излизам там вече ще е невъзможно. И не знам как ще се почувствам. Това нещо беше част от целия ми живот. Толкова много съм му дал, а и то ми върна толкова много. Притеснявам се за празнината, която ще остави.

Очевидно е, че говоря за футболната игра.

Все пак, засега още се държа. Играя в лигата за играчи над петдесет години за „Фрам“, отбор, основан от имигранти норвежци в Лос Анджелис, но сега повечето хора в него са имигранти от Англия. Можете да ме видите как неделя сутринта съм вече активен и шофирам към крайбрежието за нашия стадион „Фрамсен Фийлд“ - със сигурност най-доброто игрище в лигата, понеже има хубаво тревно покритие, няма дупки, бабуни или видими кранове на пръскачки, както при някои от другите ужасяващи места, където сме играли. И ние вече сме много повече разнебитени, отколкото бихме си признали, но просто не ни пука, защото сме на тревата и играем. И аз все още държа с пръсти маншетите на ръкавите като Денис Лоу, а и на шестдесет и седем, още ме бива за четиридесет и пет минути, дори седемдесет, ако се наложи, още ме бива да изпратя изключително опасен въртелив ъглов удар от лявата страна на игрището, когато има нужда.

А после, когато играта свърши, ние се затътряме - понякога куцаме - обратно към съблекалнята, която е претъпкана от английски футболни предмети, шалчета от Шотландия и Англия, снимки на Чарли Кук и Джордж Бест, играещи в Калифорния, и една моя снимка, изрязана от „Плейбой“. Всички сядаме на пейките за известно време - Кен и Тревър, които ръководят отбора, Фреди, Селтик Джон - и някой отваря картонен кашон с бири, Томи Скот става и започна да разправя изключително противни вицове, започват майтапите и шегите, като някои от тях са за сметка на моята доста хубава, светлокафява чанта „Прада“ и през този половин час, аз съм толкова доволен, колкото всеки друг мъж.

Но когато вече няма да мога да върша това, тогава какво? Мразя да мисля за това. Голф? Татко играеше, но не мисля, че е за мен. Може да се каже, че дрехите ми харесват. Има най-различно облекло за голф, което с радост бих навлякъл. В панталоните за голф също има някакво класно усещане. Но самата игра? Не съм сигурен. Не мисля, че бих я изтърпял.

Веднъж опитах. Филмовият актьор Шон Конъри ме убеди да отида с него и да се пробвам. Това се случи в Испания през 80-те. Той ме научи на захвата и на стойката.

- Разкрачи се, Род. Опитай да задържиш рамената си на едно ниво...

Замахнах, ударих топката в горната част и я изгледах как полита, на горе-долу „заешка“ височина, за около седем метра към близкото тревисто място.

Шон беше много търпелив.

- Онова, което трябва да сториш, е да охлабиш захвата си. Много стилно стискаш долу - каза той.

Затова опитах отново, с по-леко стискане. Този път въобще не уцелих топката. Все още си стоеше на стойката. От друга страна, стикът полетя над тревата, вдигайки се нагоре и измина голямо разстояние. Толкова от мен. Урокът свърши. Върнах се в клуба.

Като оставя настрана футбола, не се притеснявам толкова от стареенето. Оглеждам хората, с които съм работил през годините, и си мисля, образно казано, че не съм съвсем зле. Овлажняването е разковничето, дами и господа: много „Ойл оф Олей“. Но най-вече става въпрос за късмет, разбира се - късмет и гени. Брат ми Дон все още е съдия на футболни мачове, а той е над осемдесет. Но и аз се хвърлям пот - във физкултурния салон или на игрището всяка сутрин в компанията на моя добре подготвен личен треньор Гари О’Конър, чиято задача е да ме превърне в най-възрастния играч в света на поста дясно крило. А и аз спазвам наставленията: правилна храна, чаша вино или две с вечерята, но не повече.

И, разбира се, никакви наркотици. Престанах да употребявам кокаин в началото на 2000 г., а и тогава вече почти бях спрял - единствено от време на време някоя тънка магистрала, за да се развеселя през някоя вечер в Епинг, например. Но дори и това малко количество разбрах, че се отразява на гласа ми - пресушава кожата на гърлото. А и Пени каза:

- Виж, ти няма да станеш по-млад. Трябва да се грижиш по-добре за себе си. Също така, когато вземаш тези неща не ставаш по-забавен: говориш само на една тема и тя най-често е футбол. Затова, ако отново ще го правиш, аз няма да изляза с теб.

Това реши всичко.

Изпитвам ли съжаление за тези дни, когато се замисля за тях? Ами, няма да отрека, че изживях прекрасни моменти. Но не съм горд с това. А и аз бях един от късметлиите. Върших това, когато беше нещо ново, забавно и вълнуващо. Употребявах изключително качествени неща. И успях да се измъкна невредим. Никога не достигнах до фазата животът ми да зависи от това дали ще употребя кокаин - или нещо друго. Други не извадиха такъв късмет и жестоко си платиха за това.

Тук идва и едно признание: никога през живота си не съм купувал наркотици. Никога не съм си купувал кокаин. Дори не знам как точно се прави. Колко нелепо е това? Той просто се намираше около мен. Някой в групата винаги ще има в себе си, затова казвах на „Бойлър“, сценичният мениджър:

- Върви и провери дали някое от момчетата има нещо за раздвижване - както му казвахме. Или: - Виж дали ще можеш да ми намериш смъркало.

Не се е налагало да си купувам кокаин, дори не мога да си купя питие в местния пъб в Есекс, „Тейдън Оук“, дори и да искам... животът бе добър към мен. (Джон и Шийла, собственикът и собственичката на пъба, винаги добре са се грижили за мен.)

Притеснявам се за края на кариерата ми много повече, отколкото се притеснявам за остаряването. Няма никакъв образец за остаряване на една рок звезда. Няма някакъв модел, който да се следва. Ние бяхме първите, които стигнахме дотук, отнесохме се с пренебрежение към младостта си и нямахме друг избор, освен да стигнем до другия край като пионери, когато младостта вече престава да е реалност. Затова нямаме друг избор, освен да си прокараме свой път и да правим това, което ни устройва. Онова, за което се надявам, е да достигна мъдростта и предвидливостта да спра в точния момент, а не да стоя още дълги години и да пея пред все по-малко публика. В това отношение аз притежавам достатъчно гордост, която винаги да ме държи нащрек. Но в същото време, човек никога не знае колко отчаян може да се окаже за изява в някаква форма? В края на краищата, пеенето - това съм аз. Усещам го като моя съдба. Ако не пея на концерт един месец ставам нервен и пеенето започва да ми липсва. А когато това вече свърши, от живота ми ще бъде откъсната огромна част.

Хубавото нещо е, че не се виждат признаци за края. Работата ми не е изпадала в застой от доста време - не и от 90-те, когато наистина си мислех, че съм на път към боклукчийското кошче. Но успехът на албумите Songbook означаваше, че хората отново започнаха да идват на концертите. Турнето, което направих през 2004-а, след първия от серията албуми Songbook, се превърна в едно от най-любимите ми. Нарекохме го From Maggie May to The Great American Songbook и ние свирехме серия от рок песни, после песни от албума Songbook и завършвахме с Da Ya Think I’m Sexy? и Maggie May. Въпреки информационното заглавие, доста по-възрастни слушатели идваха, като очакваха да чуят само шлагерите. Ето, това е турне, което бих искал да направя някой ден. Но когато по време на това турне излизахме и забивахме Sweet Little Rock ‘N’Roller, по лицата на някои хора се появяваха стреснати физиономии. Обаче после им харесваше. Музикантите от групата бяха в смокинги, момичетата бяха в дълги рокли, аз носех фрак и свирехме на една украсена с прекрасни драперии сцена, по дизайн на Иън Найт, абсолютен гений в тази област, с когото работя по оформянето на сцените ми от 1980-а насам. Иън изработва прекрасни макети на сцената, с малките фигурки на музикантите - а на мен това много ми харесва, понеже изработвам влакови макети - и на него му хрумват страхотни идеи, като кръглата сцена за турнето от 2007-а, върху която бе издигната 1300-метрова завеса от кариран шотландски плат. Иън почина през 2010-а и на всички много ни липсва.

През август 2011-а, бях изключително щастлив, когато ми предложиха двугодишен договор от „Колизеума“ в хотел „Сизър Палас“ в Лас Вегас. Брат ми Дон каза:

- Това няма да ти хареса, Роди - всичките хора ще вечерят и ще си говорят, докато ти се опитваш да им пееш.

Но това е остаряло разбиране. В този случай договорът означаваше двадесет и шест вечери на година в концертна зала за 4100 човека, която може би е най-добрата, в която съм пял: изключителна акусти- ка и прекрасна ниска сцена, така че чувствам публиката много близко. Аз, заедно с най-добрата банда, с която съм свирил по турнетата, изпълняваме весели версии на хитовете ми, ритам няколко футболни топки по някое време и тръгвам между редовете и седалките, ако поискам. Това си е купон.

Така си и продължава. Малко преди това, двамата с Арнолд извадихме графика ми за 2013-а и след като оградихме важните дати (Финала на шотландското футболно първенство, приятелската футболна среща между Англия и Шотландия на „Уембли“ през август), започнахме да очертаваме турнето - включихме участия на „О2 Арена“ в Лондон, „Хампдън Парк“ в Шотландия, „Медисън Скуеър Гардън“ в Ню Йорк. След всичките тези години това просто е невероятно. Чувствам се невероятно благодарен.

* * *

Ако бях смаян, да получа наградата „Грами“ през 2005-а, направо бях като гръмнат да получа „CBE“ през 2006-а. Това е „Командор на Ордена на Британската империя“, което е цялото наименование на титлата, връчвана на англичани, въздействали по някакъв начин върху родината си. Двамата с Пени се намирахме в Палм Бийч, заедно с Алистър, когато новината за наградата стигна до нас и Арнолд долетя и ми организира едно парти с три торти, изписващи „CBE“. След това, през юли 2007-а, само две седмици след сватбата ни, с Пени отидохме до Бъкингамския дворец за официалната церемония. Ако си човек от работническата класа от северен Лондон, една покана за това честване в двореца звучи като нещо от сферата на фантастиката. И двамата с Пени, като деца, сме минавали с кола покрай това място, стояли сме до оградата и сме сядали на декоративните лъвове на мемориала „Виктория“. Бъкингамският дворец е част от историята на всяко британско дете. Сега бяхме тук, минахме през портала, преминахме с колата под арките към вътрешния двор, тръгнахме по стълбището с червен килим и влязохме вътре, точно както бяхме гледали да го вършат хората по телевизията. Бях облечен в сако с бял панталон, бяла риза с черни ленти, както и вратовръзка с череп и кости. Мисля, че от мен се изискваше да бъда в строго официално облекло, но няма значение - изглеждах ослепително. Бяхме заведени до едно преддверие, където ни предложиха чаша вино, а после внимателно бяхме въведени в една редица от хора в церемониалната зала, където свиреше малък оркестър, атмосферата беше официална, но в същото време лека и тържествена. В началото на редицата беше принц Чарлз, който ме поздрави и ми подаде ордена с копринена панделка в кадифена кутия.

Много съм горд с моя „CBE“. Винаги, когато мога, написвам тези букви в края на името ми. Някои хора си пазят ордените, затворени в кутиите. Не и аз. Малко след като го получих, аз си го носих в едно кафене с четири от децата ми и бях сниман от един вестник как се навеждам над масата с медала, висящ над бутилка със сос „HP“ - със сигурност най-близкото разстояние, на което се е намирал носител на този орден до легендарната кафява подправка. Обичам да държа ордена на място, където мога често да го виждам. В този момент, той виси на врата на статуя на Наполеон в банята ми.

И така се появиха албумите Songbook, така се появи наградата „Грами“, така се появи и орденът ми на Британската империя, и така се появи дори мюзикълът, базиран на мои песни: Tonight S the Night на Бен Елтън, който се игра в театър „Виктория Палас“ цяла година от октомври 2003-а. Пени получи роля в представлението в последните три седмици, като лидер на танцова трупа „Горещи крака“, повтаряйки ролята, която бе изиграла за забавление в една благотворителна версия на постановката, в първоначалната и версия.

А следващото нещо, което ме помолиха, беше да пея пред Нейно Величество Кралицата. Искам да кажа буквално пред нея. Тя се намираше на три метра от мен, в един малък трон. Каква изключителна чест за един човек от „Арчуей Роуд“ - а и какво опъващо нервите предизвикателство. Изглежда, че ядосаният псевдо-марксист, който бе позирал с брой на „Дейли Уъркър“ се оказа роялист накрая. Това се случи през лятото на 2007-а в двореца „Сейнт Джеймс“, през една вечер, посветена на „Кралската национална организация на слепите хора“. Изпях The Way You Look Tonight и я посветих на Пени, две седмици преди сватбата ни.

Тези прекрасни усещания и състояния продължаваха да се случват и след 2000 г. Но в ъгълчето на съзнанието ми имаше една сянка, понеже знаех, че онова нещо, което си е заминало завинаги, беше писането на песни. То вече бе свършило. Винаги ми е било трудно, а после всичко стана по-лесно, когато спрях да го правя. Убедих себе си, че направих най-доброто, на което бях способен с малкото даден ми талант за писане на музика. Убедих себе си, че това, което съм имал, може би не е било истински талант. Не ме разбирайте погрешно, горд съм от каталога с песни, които съм написал - от Maggie May и You Wear It Well, и Mandolin Wind, и Forever Young. Но ми се струваше, че някакъв непознат човек беше написал тези песни.

И тогава, без ни най-малко да го очаквам, аз отново се натъкнах на този човек.

В края на 2011-а, Джим Креган дойде на неделен обяд в „Дървената къща“ в Епинг, а после двамата седнахме в „Бялата стая“ и Джим си извади китарата и започна да свири. Искаше да чуя нещо, което бе написал, а след това каза:

- Защо да не се пробваме да измислим нещо?

Ако трябва да съм напълно честен, аз с по-голямо нетърпение очаквах неделната следобедна дрямка. А Джим става доста сериозен, когато хване китара - все едно ти казва: „Това е много важна част от живота ми“. Затова нивото на ентусиазма ми за импровизирано писане на музика не беше много високо. Въпреки това, Джим продължи да свири, аз изтананиках някаква мелодия върху това, което свиреше, а той записваше онова, което се чуваше на своя iPhone. И малко след това аз казах:

- Хайде да приключваме вече, Джим - понеже си помислих: „Доникъде няма да стигнем“.

Той се прибра вкъщи, взе записа от телефона и поработи върху него в студиото, отново изсвири китарната част, пооправи я малко, а после ми я изпрати. А когато аз си я пуснах, усетих, че си казах: „Чакай малко, това наистина е нещо добро“. А после в главата ми се появи и заглавието Brighton Beach - от нищото, както често се случва със заглавията, и без никаква определена причина - и след това започнах да пиша текста: за купони на южното крайбрежие на Англия, докато бях тийнейджър и битник. И много бързо - много по-бързо, отколкото бях свикнал - песента беше готова. Дори още повече: добра и завършена песен, такава, с която бих се гордял.

По този начин се случи: отпуших се. Внезапно идеите за текстове, започнаха да се трупат в главата ми. Малко след това вече имах песен, която се казваше It S Over, за развод и раздяла - нещо, за което сте разбрали от тези страници, че поназнайвам доста неща. Вече се събуждах по средата на нощта, за да си записвам разни неща, а това никога не ми се беше случвало: песен за съвет към децата ми, песен от благодарност към баща ми. Завърших седем или осем песни много бързо, а и още не ги бях завършил изцяло, когато стана ясно, че явно ще имам десет авторски песни за записване - цял албум, а това си беше прецедент. Винаги са били пет или шест, а останалите кавъри.

Не знам защо се случи. Никой не ме беше принуждавал. Изскочи от нищото. Почувствах го като част от чистия късмет, с който бях благословен през целия си живот. (Повярвайте ми, не минава и един ден без, след като се събудя, да благодаря за това колко късмет съм имал.) Но нещо щракна в мен и аз осъзнах, че отново има различни неща, за които да пиша. Цял живот, съставен от най-различни теми. Книгата, която тъкмо прочетохте.

Когато взех тези нови песни в студиото през 2012-а и започнах да работя над тях за албум, който да излезе през 2013-а, аз се почувствах отново влюбен в целия процес. Отново бях жив и дишах. Това нещо си беше като прераждане, едно свързване с миналото. Всъщност, не съм сигурен дали имах чак същия ентусиазъм, когато записах първия си албум в Лондон, още в началото на 70-те, като хлапе с прическа на фукльо, който си проправя път напред чрез инстинкт и чисто нахалство. Но онова, което определено беше вярно, бе това, че не се бях чувствал толкова убеден за нови записи, като автор и продуцент, от времето на Gasoline Alley.

Така е, нека първо албумът да излезе и след това ще видим. Но каквото и да се получи от този албум, успех или провал, наистина няма значение, защото аз разбирам поуката от този епизод по следния начин: понякога, докато си мислиш, че си свършен, оказва се, че въобще не е така.

Все пак имайте предвид, че ще се почувствам като изкормен, ако албумът не се превърне в международна сензация.