Автобиография

ГЛАВА 13

В която нашият герой, не обръщайки внимание на бащиния си съвет, се оженва, заживява спокойно и има деца. И няколко случайни размишления, отнасящи се за задници, диско музика, Тони Къртис и носенето на панталони от ликра.

Не е важна теорията на Джон Смит от „Уорнър Брос“ за десетте години в музикалния бизнес. Еднакъв по важност през 1977-а беше въпросът дали мога да издържа десет месеца само с една жена? През ноември, когато вече бях скъсал с Брит и Лиз Тредуел, започнах да излизам с Биби Бюел, бивше момиче на „Плейбой“, която наскоро бе скъсала с американския рок музикант Тод Ръндгрен. Нещата можеха да потръгнат с Биби, ако не я бях завел в Лондон за една седмица и тогава, докато бяхме там, не бях разсеян от Марси Хенсън. В този момент, аз изневерявах на модел от „Плейбой“ с друг модел на „Плейбой“.

Бракът виждаше ли се на хоризонта в този момент? Мисля, че твърдо и честно може да заключи, че не.

Но тогава се запознах с Алана.

За първи път се видяхме през пролетта на 1978-а на купон, организиран за екипа на турнетата ми в клуб „Плейбой“ в Лос Анджелис, едно застлано с килими заведение, където питиетата бяха сервирани от момичета в заешки костюми от кадифе. (Точно толкова екстравагантна беше музикалната индустрия по онова време: дори и техническите екипи имаха парти в клуб „Плейбой“. Скоро след това се срещнахме както трябва на доста по-шикозното събиране, организирано от страхотния агент Ървинг „Суифти“ Лазар, в ресторант „Ма Мезон“. Алана Хамилтън беше висока, с дълги крака и (предполагам, че можете да познаете към какво води това) руса, с най-фантастичната усмивка; ефектна красавица от юга, в дълга, прекрасна, плътно прилепнала, бяла рокля. Разговаряхме за музика, доколкото си спомням и тя честно ми призна, докато се смееше, че е фен на кънтри и уестърн музиката, което ме накара да се стегна, но между нас веднага се появи истински електрически заряд - онова чувство, което показва, че нещо много вълнуващо може да се случи в правилните обстоятелства. Тя беше там с някакъв мъж, затова нашият разговор се получи кратък и приятен, но аз знаех, че искам да я видя отново.

Обичайните ми действия в подобна ситуация бяха да накарам Тони Туун да и звънне и да разпита заобиколно за някаква възможност за среща. Това въобще не впечатли Алана. Тя каза на Тони, че ако искам да изляза на среща с нея, ще трябва сам да и се обадя. Затова се взех в ръце и го направих.

Алана погледна в явно натоварения си социален график и каза:

- Отивам на вечеря в Робърт Стигууд. Искаш ли да дойдеш с мен?

Стигууд беше величествено големият театрален и филмов продуцент, който беше и продуцент на групи като „Крийм“ и „Бий Джийс“.

- Звучи добре - казах аз.

През тази вечер двамата с Алана започнахме да се опознаваме.

Тя беше на тридесет и три, на същата възраст като мен, но нейният скромен произход караше моя да изглежда величествен. Тя беше израснала в Накодочес, Тексас, в истински провинциални лишения, живеейки в усамотена къща, без електричество. После става стюардеса в тексаска авиокомпания (с униформа от яке с ресни и широкопола шапка) и успява да се добере до агенцията за модели „Форд“ в Ню Йорк. След това идва в Холивуд, като се надява да успее в актьорския занаят, но се запознава с Джордж Хамилтън, филмовия и телевизионен актьор, и се оженва за него. Алана и Джордж се бяха разделили три години по-рано, през 1975-а. Те имаха син, Ашли, който по това време беше на четири. По време на брака им тя става известна из социалните кръгове в Холивуд и сега изглеждаше, че познава абсолютно всеки, който беше значим и вече беше значима заедно с всички.

В края на вечерята, Алана каза:

- Хайде да отидем до къщата на Тина Синатра.

А аз отвърнах:

- Няма никакъв проблем.

Тина, дъщеря на Франк, беше най-добрата приятелка на Алана, а домът и представляваше нещо като храм на съвременния дизайн, изпълнен със стъкло и плексиглас. Звучеше салса и двамата с Алана потанцувахме кокетно по белия мраморен под - малко на майтап, но и малко наистина, токовете тракаха, широките крачоли плющяха и точно тогава осъзнах, че тя ме е пленила.

Обаче следващата ни среща не премина толкова добре. Беше на едно парти и аз се подразних, понеже усетих, че Алана прекарва доста време в социални разговори с другите и не достатъчно време с мен. Изминаха няколко дни на горделиво мълчание. Но през това време, аз осъзнах, че мисля много за нея. Тя беше толкова интелигентна, толкова забавна, толкова жизнена. Накрая и се обадих и я поканих да излезем на вечеря отново и тя се появи, изглеждайки фрапиращо секси, и ми каза, че през това време също си е мислила за мен. И от тази вечер нататък ние вече бяхме неразделни.

През първите осем месеца на връзката ние не заживяхме заедно. Аз продължих да обитавам къщата на „Каролууд Драйв“, където бях живял с Брит, а Алана имаше своя къща в Бевърли Хилс. Въпреки това през първата ни година имаше само една вечер, в която не бяхме заедно. А и имаше много малко вечери през това време, в които не излизахме из града. Алана знаеше как да се забавлява повече от всяка друга жена, която бях срещал. Нощни клубове, партита, вечери... ние живеехме из целия град - постоянно търсехме удоволствието. Една вечер в леглото Алана ми подаде малка капсула и каза:

- Опитай това.

Това беше „Попърс“: малка ампула с амилов нитрат. Идеята беше да се счупи и съдържанието и да се вдиша в момента на оргазма, за да се увеличи удоволствието. Никога преди не бях го правил. Естествено, че това не е най-умното нещо, което да причиниш на сърдечносъдовата си система, но изглежда, че не ни пукаше за рисковете. Търсенето на начини за увеличаване на удоволствието беше всичко за нас през опиянителното начало на връзката ни. Това представляваше нещо като състезание между нас: кои на много може да издържи, да пие най-много, да купонясва най-много, да танцува най-много, да чука най-много. И двамата бяхме изключително щастливи.

* * *

Междувременно, през деня, когато можех да оправя болящата ме глава, аз записвах музиката, която после се превърна в албума Blondes Have More Fun. Съвсем нормално за този период бях отишъл в студиото с едва започнати песни. Идеята беше групата да се събере, да започнем да свирим, докато се получи нещо. Неизбежно беше нещата, които слушахме тогава, да се вплитат в това, което се получаваше накрая. Често казвах:

- Можем ли да направим нещо подобно?

Това е добър начин за стартиране на творчеството. А точно по това време, през 1978-а, слушах албуми на „Шик“, в които бас китарата е движещата сила и основен носител на мелодията. Също така слушах и Native New Yorker от „Одисея“, едно парче, което обичах. А после дойдоха и „Стоунс“ с Miss You: опитът на една рок група с диско музиката, една смесица, която ми се нравеше. И така, въпросът беше дали можем да измислим нещо подобно? А онова, което се появи, беше една песен, която се казваше Da Ya Think I’m Sexy?

Вероятно нищо, което бях написал до този момент, нямаше такъв комерсиален успех. И със сигурност нищо, което бях написал до този момент, не беше пораждало в мен по-противоречиви чувства. Ако сега ме попитате, ще кажа, че харесвам всичко в тази песен и съм ужасно горд с нея. И все пак, какво беше онова, което Джеф Бек беше казал за Hi Ho Silver Lining? „Все едно някой беше окачил розова тоалетна седалка около врата ми за цял живот.“ Имаше време, малко след създаването на песента, когато се чудех дали Da Ya Think I’m Sexy? ще се превърне в моята Hi Ho Silver Lining. Разликата се състоеше в това, че Джеф трябваше да бъде убеждаван да носи своята розова тоалетна седалка, до голяма степен против волята му. От друга страна, аз бях движещата сила при сътворяването на моята розова тоалетна седалка - сам я бях боядисал, ако щете - и после напълно съзнателно и доста бодро си мушнах главата в нея.

Човек никога няма представа по какъв начин ще бъде приета една песен или какво предстои да и се случи. Но онова, което много бързо стана ясно за Da Ya Think I’m Sexy? беше, че ужасно много хора я харесаха. Тя продаде повече от два милиона копия в Америка, половин милион във Великобритания и стана хит по целия свят, включително и на някои места, за които дори не бях чувал, а и по други места, за които се изумих, че имат електричество. Това беше най-бързо продаващият се сингъл, който от „Уорнър“ някога бяха издавали, докато не се появи Мадона шест години по-късно с Like a Virgin. Как да не се гордея тогава? Ако си автор на песни, цял живот изкарваш в мечти за момента, в който нещо написано от теб тръгва по света и сътворява такъв голям отзвук.

Но все пак, в същия момент, явно бях отчуждил една част от хора, които бяха близко до мен дотогава. Някои от феновете от времето на албума Gasoline Alley например, се почувстваха силно предадени. Някои възприемаха диското като голям враг и се чудеха какво правя, преминавайки към другата страна. Музиката беше осеяна с бойни фронтове по онова време, а днес (слава богу) вече не е. През 70-те години имаше соул, имаше хеви метъл, както и пънк, и така нататък

- с техните си почитатели в отделни окопи, със сложени щикове. А и човек нямаше как да се измъкне от рок окопа например и да притича до соул окопа просто за да каже здрасти, без да се страхува, че главата му няма да бъде пръсната.

Ами аз винаги смесвах нещата, още от самото начало, във всичките си албуми - вземах малко ритъм енд блус, малко фолк, което си е стандартно нещо, малко рокендрол, и се надявах, че гласът ще ги обвърже заедно. А и в един солов военен поход, продължил почти цяло десетилетие, аз получих много леки рани, следвайки тези тактики. Но диско- то очевидно се считаше на някои места за доста голямо залитане. Тук последва тежък артилерийски огън, най-вече от музикалните критици, които казаха за Da Ya Think I’m Sexy?, че е голяма буца мухлясало сирене, произведение на ужасен фукльо и трябва да се премахне.

Какво бих могъл да кажа? Уморих се да повтарям, че текстът на парчето е написан в трето лице - „Тя седи сама, чакайки предложения; той е толкова нервен, избягвайки всички положения“, и така нататък - и когато преминава в първо лице по време на припева, това трябва да се приема като че все едно се чуват неизговорените мисли на момчето и момичето в песента, които жадуват да се разсъблекат, но не знаят точно как да подхванат темата („Ако искаш тялото ми и мислиш, че съм секси“ и т.н.). Не бях аз този, който пита всеки Том, Дик или Хариет⁸ на света дали мислят, че аз съм секси. В текста се разказва история. Но това се замиташе настрана. А и не получих много помощ от мениджърския ми екип и отговорниците по маркетинга, чиято рекламна кампания за сингъла представляваше моя милост, облечен изцяло в ликра, над надпис Da Ya Think I’m Sexy?.

Кой знае как много от мъжете мои почитатели са се чувствали в този момент. Най-вероятно са натикали зад гардеробите си голяма част от старите ми албуми за известно време.

И за да влоши нещата, бразилският музикант Жоржи Бен Жор посочи приликите в мелодията на припева с негова песен от 1972-а, наречена Taj Mahal. Бях хванат със свалени гащи. Веднага се признах за виновен. Не че бях стоял в студиото и бях казал: „Вижте, знам какво да направим, ще използваме този семпъл от Taj Mahal в припева и това е. Авторът и живее в Бразилия и никога няма да разбере. Но аз бях отишъл на карнавала в Рио по-рано през 1978-а, заедно с Елтън и Фреди Меркюри, където се случиха две важни неща: първо, бързо и безнадеждно хлътнах по една бразилска филмова актриса-лесбийка, която дори не ми даваше да я доближа; и второ, чух Taj Mahal на Жоржи Бен Жор, понеже постоянно я пускаха навсякъде. През същата година парчето беше издадено отново и явно мелодията се беше наместила в съзнанието ми и след това се появи, докато се опитвах да намеря нещо за припева. Неволно плагиатство, чисто и просто. Предадох им авторските възнаграждения, като отново се зачудих дали Da Ya Think I’m Sexy? не е леко прокълната.

Вярно е, че клавишната част в началото на песента наистина я гепих, напълно съзнателно, от китарата на Боби Уомак в (If You Want My Love) Put Down On It. Но законът гласи, че можеш да вземеш част от адаптирана композиция - която се различава от оригиналната - без да нарушаваш авторските права. Така че за това не мога да бъда притесняван.

Свалих песента от концертите си за известно време в началото на 2000-а, тъй като леко ми бе писнала, но хората, закупили билетите, се оплакваха и аз усетих, че по този начин ги ощетявам. А после, когато отново я върнах в репертоара, осъзнах, че наистина ми харесва да я пея. И така, вече постоянно се чува на концертите ми - реших да я пея накрая и тогава тя се превръща в голяма забава. Изглежда, че събужда спомените за цяла една ера в хората - диско периода в края на 70-те - и те се свързват с миналото, а ти трябва да си благодарен, като автор на песни, да притежаваш нещо толкова стойностно в биографията си.

Също така не се извинявам и за въртенето на задника ми във видеото, макар по онова време и това да привлече доста неприятелски огън. Не знам защо: това не беше нищо ново от моя страна. Когато за първи път добих увереност като фронтмен във „Фейсис“, аз станах голям проповедник на въртенето на задника, като силно вярвах, че дупето е важна част от арсенала на рокендрол певеца на сцената и мощен комуникационен инструмент, ако бъде използван правилно. Освен това аз така си танцувам.

Все пак съм готов да призная, че черният панталон от ликра - обут само за това видео, с издут копринен блузон - даде на задните ми части една изпъкналост, на която те не се радваха в другите, поотпуснати костюми. Същото се отнася и за костюмите с леопардови щампи, от подобен материал, по които си падах през този период. Но ние говорим за разнообразяване на модния стил, за смяна на кройката, а не за цялостна промяна в моя подход към движенията на задника ми. Различни панталони - да; но същият въртящ се задник. Поне това си е моята гледна точка.

Едно последно мнение за видеото на Da Ya Think I’m Sexy?: може да забележите, че при изпълнението, когато групата е на сцената и имитира свирене с инструментите, аз доста често се завъртам пред камерата и оставам в гръб. Това е, за да скрия факта, че доста често забравях текста. Щяхте да гледате много по-малко време задника ми, ако бях запомнил по-добре проклетите думи.

Английската част на турнето за албума Blondes Have More Fun, започна в Манчестър през декември 1978-а. Все още силно желаехме да прекарваме колкото е възможно по-малко време разделени и двамата с Алана наехме една къща на „Честър Скуеър“, за да я използваме като основна квартира и взехме Ашли с нас. Не бях пял в Англия от две години и не знаех какво да очаквам. Английската преса въобще не беше ласкателна към албума. Дали на някого още му пукаше? Дали щеше да има публика? С тези мисли живеех постоянно: ужасът от празните места, видимият знак, че вече западаш, че упадъкът е започнал. Веднъж четох как Ал Джолсън, един от героите на детството ми, е ставал изключително параноичен при вида на празни седалки и аз определено се бях заразил с неговия страх.

Но този път нямаше никакви проблеми. Шотландските орди все още бяха диви и както винаги се хвърляха към предните места, без да се притесняват, че не бяха техни. Турнето изглежда, че все повече се разрастваше и разрастваше през петте вечери в „Олимпия“ в края на септември, а атмосферата от тези концерти и коледната атмосфера изглежда, че се комбинираха, за да се създаде един делириум, какъвто не бях виждал дотогава. И повече от един път, когато започвах да пея I Don ' Want To Talk About It и чувах как думите се връщат обратно към мен от публиката, чувах как хората изцяло вземат песента от ръцете ми и я продължават, аз се задавях и не можех вече да продължавам да пея, дори и да искам.

* * *

В началото на 1979-а Алана каза, че май е хванала грип. Нямаше нищо такова. Тя беше бременна.

Бяхме разговаряли за деца. Аз знаех, че искам да имам. Харесваше ми живота с децата на Брит - Виктория и Николай. Обичах и Ашли, синът на Алана. Обичах около мен да има деца. Бях се родил в голямо семейство и исках и моето да е такова. Не виждах нищо лошо в децата, само доброто.

Но дали ги исках сега, през 1979-а - след няма и девет месеца?

Тази реалност ме накара да се шашна. Паникьосах се, станах студен към Алана и изкарахме два наистина лоши месеца. Изплаших се от брака и се държах лошо. По време на турне в Австралия през февруари 1979-а, изживях кратка афера с Белинда Грийн, австралийски модел и бивша „Мис Свят“. Намирах се от другата страна на земното кълбо, а по онова време, когато новините пътуваха бавно и несигурно, наистина очаквах да ми се размине. Голямата статия в „Сидни Мор- нинг Хералд“ със снимка, означаваше, че не ми се размина. Новината достигна до Алана, която разбираемо се разстрои ужасно много.

Почувствах се популярен, колкото наблюдателните постове на „Пърл Харбър“. Както и да е, успях да убедя себе си, а и нея, че това прегрешение е било за последен път, просто ужасът от неизбежните отговорности са ме накарали да кривна от правия път. А когато Алана се качи на самолета и настигна турнето в Япония, ние оправихме нещата. И в процеса на оправяне на нещата си припомнихме, че все още сме влюбени и решихме да се оженим. Нямаше голямо романтично предлагане, не паднах на коляно. Просто разбирателство между двама ни, че това е правилното решение. Още от хотела исках да съобщя новината на родителите си в Лондон, но се страхувах да им кажа. Знаех, че няма да одобрят. Накарах секретарката ми, Гейл Уилямс, да им го каже първо, после взех слушалката и разговарях с тях, леко свит и много нервен, седнал на ръба на двойното хотелско легло. Разговорът беше доста неловък. Мама положи усилия да звучи радостна. (Доста по-късно тя разкри пред пресата, че споделя мнението на татко, че „трябва да се оженя за добро шотландско момиче“.) Баща ми веднага каза:

- Не си достатъчно голям.

Естествено, че това беше нелепо: аз бях на тридесет и четири, по дяволите.

Оженихме се през април, но не и преди да изпадна в още две дълбоки страхови състояния заради сватбата. Преди самата сватба, в дена, когато трябваше да отидем заедно, за да си вземем брачното свидетелство, аз отпраших към едно автомобилно изложение, за да си избера някаква кола - най-вероятно знак за известна липса на ангажираност от моя страна към цялата работа. Беше ясно, че ергенът вътре в мен нямаше да се даде без бой. Обаче не избягах. В деня на сватбата, булката бе облечена в кремав цвят, младоженецът - също - макар Ала- на да носеше рокля с голи рамене, а аз костюм с розова вратовръзка. Проведохме церемонията в много тесен кръг от хора, сред стъклата и мрамора в къщата на Тина Синатра. Тина беше кума, а Били Гаф беше кум. А после отидохме в „Ермитаж“, един френски ресторант на булевард „Сиенига“, за да проведем там сватбения прием. На никой не беше казано, че тържеството ще е по случай сватбата ни. Казахме, че е по случай започването на турнето ми в Америка. Дори скрихме новината от Тони Туун, защото осъзнахме, че ако споделим тайната с Тони е все едно да залепим плакат на булевард „Сънсет“. Въпреки това, изглежда, че хората явно се бяха досетили за истинската причина за тържеството: тротоарът пред ресторанта беше претъпкан от фотографи, които бяха издали тайната и на повечето от гостите. Не ни пукаше. Последва страхотен купон. Планът беше да прекараме брачната си нощ в хотел „Бел Еър“, но фотографите най-вероятно щяха да ни последват по целия път, чак до стаята ни, затова се върнахме в къщата на „Каролууд“ и бяхме изключително щастливи.

Бракът проработи като щракване на електрически ключ. Изчезнаха всички съмнения, изтри се целия страх. Съгрешението ми в Австралия беше забравено. Превърнах се в съпруг: обичащ Алана, обичащ ролята си, обичащ цялата идея. Обикалях Америка с турнето, но всяка вечер летях до дома, за да съм с нея. Защо да не съм щастлив? Ние бяхме младоженци, мъж и жена, и очаквахме дете - момче, разбира се. Родерик Крисчън Стюарт. Вече бяхме избрали името, защо- то, макар да не искахме да разбираме пола на детето предварително, напълно бяхме сигурни, че ще е момче.

Бебето се роди през август, появявайки се в благословения край на три половина часово раждане, по време на което Алана освободи вътрешната си тексасност до степен, която и аз не бях виждал преди това. От нея се изливаше един език, за който не знаех, че съществува, дори и в Тексас. А се роди не Родерик Крисчън, а Кимбърли Алана. И никога не бях изпитвал толкова красиво чувство. Никога не бях виждал нищо по-красиво от нея. Аз я взех още преди Алана. Докторът ми я подаде и аз я заобичах от секундата, в която я видях. Нашата Кимбърли.

Вече бяхме родители, а и в същото време големи холивудски домакини. Това беше шеметно време. Връзките на Алана ме караха да премигвам заслепен в социалния свят, понеже никога не съм смятал, че ще стана част от него. В единия край на къщата си направихме бална зала, с галерия около нея, на едно ниво по-високо, и там организирахме най-невероятните партита - официални и елегантни, с маси, подредени за вечеря, с драперии, с групи, свирещи танцувална музика и гости, инструктирани да идват в официално облекло. Това беше нашият период „Великият Гетсби“. В списъка с гости присъстваха имена като Барбара Стрейзънд, Уорън Бийти, Дъстин Хофман, Джак Никълсън, Анджелика Хюстън, Албърт Фини, Линда Евънс, Джоан и Джаки Колинс, Райън О’Нийл и Фара Фосет, с която Алана беше много близка... и така до безкрай. Хората питаха: „Какви са наистина тези звезди?“. Ами на мен всички ми изглеждаха страхотни, но аз ги виждах само когато са пияни, надрусани и си изкарваха страхотно, а в това число и аз. Никога не съм ги виждал на следващата сутрин.

Това се случи по времето, когато се запознах с оригиналния кокаин - истински, с изключително високо качество. Тогава се считаше за истински шикозен, не на последно място сред хората от шоубизнеса, които го употребяваха доста прикрито. Идеята беше не да се смърка магистрала след магистрала и така да дочакаш утрото, с преплетени очи и трудно дишане. Използваше се повече като енфие, да разнообрази вечерта - само малко смръкване от белия прашец, върху опаката страна на ръката. А после може би още едно леко смръква- не. И може би още едно... Но след това нямаше никакво главоболие, което си беше чудо, и нямаше кръвотечение от носа - и аз въобще не чувствах, заблуждавайки себе си, че нещо толкова чисто би могло да повреди гласа ми. Просто прекрасно чувство за добруване и всеобхватно вдъхновение. Последваха някои магически нощи. Късно през една нощ, когато всички вече си бяха заминали, Тони Къртис ме учеше във всекидневната с един стол как да танцувам джайв - накланяше го на един крак и след това го завърташе. През една друга нощ, отново доста късно, когато гостите си бяха тръгнали, гледах големия ми приятел Джим Креган, китариста в групата ми, как свири фламенко и танцува с Лайза Минели. Което щеше да е приятно, ако Джим знаеше как да свири фламенко. Като цяло, животът изглежда, че бе придобил симптомите на необикновен сън.

За да отбележим първата си годишнина, през април 1980-а, двамата с Алана организирахме официална вечеря в танцувалната зала за стотина гости, с кетъринг от „Чейсън“ - хайвер, вино Chateau d’Yquem, ордьоври - цялата зала беше красиво драпирана и украсена. Елтън долетя, Дейвид и Дани Янсен, Грегъри и Вероник Пек, и Дейвид Найвен - младши, и Жаклин Бисе, и Джони Карсън, и Били Уайлдър, и Тита и Сами Кан. Една суинг група се настани в галерията и никой долу не разбра, че музикантите са там, чак докато не засвириха Глен Милър, всички скочиха на крака и затанцуваха. Фреди де Кордова, продуцентът на „Вечерното шоу“, стана и каза, че е това е най-доброто парти, на което е присъствал в Холивуд.

Грегъри и Вероник Пек, по една случайност, бяха наши съседи и ние нямаше как да имаме по-мили хора от тях за съседи. Нито веднъж не се оплакаха от шума на групата, когато репетирахме в гаража. В интерес на истина, един път аз отидох при тях да се извиня и те казаха:

- О, не. Ние обичаме да седим на терасата и да слушаме.

Те направиха един отвор в оградата, за да мога да минавам и да ползвам тяхното тенис игрище, когато пожелая.

Грегъри дойде веднъж на мой концерт във „Форум“, в Лос Ан- джелис, през 1979-а. С него дойде и Фред Астер и когато седнаха в местата си, всички прожектори светнаха и цялата зала стана на крака заради тях. Толкова бях горд, че моята публика направи нещо подобно. И двамата после дойдоха зад кулисите и Астер каза:

- Сега искам да ми кажеш кой ти прави хореографията?

Трябваше да му кажа:

- Ами... нали знаеш... просто я измислям в движение.

Което той след време можеше и сам да разбере. Но беше много мило от негова страна да попита.

И така, в много отношения животът ми беше страхотен. И много бързо Алана отново забременя. Ким беше само на четири месеца, ко- гато това се случи. Алана не знаеше, че е възможно да забременееш, докато още кърмиш. А когато бебето се роди, ние живеехме в Малибу, което си беше неудобно. Когато бях на турне, тогава в началото на 1978-а, Алана намери една красива къща на плажа, на сравнително усамотено място на плажа, с около осемдесет метра плажна ивица и само няколко близки имота. Изглеждаше като миниатюрна версия на операта в Сидни, една голяма мида, и веднага след като видях снимката, която Алана ми изпрати, поисках да я купя. По онова време си изкарвахме страхотно в тази плажна къща. Тя казваше, че това е единственото място, където ме е виждала да си почивам подобаващо. Аз съм човек, който често не го свърта на едно място. Имам нужда да се движа или да вържа нещо. Но там за първи път се почувствах щастлив от факта, че почивам, че пия чай с децата навън, седейки на пясъка. Това си беше семейно местенце, докато останалата част от живота ни беше изпълнена с други хора и постоянно пътуване.

Всъщност, в къщата на плажа през онзи септемврийски уикенд през 1980-а, Алана започна да ражда второто ни дете, което ни изстреля от Малибу, през централен Лос Анджелис, по магистралата, а Алана беше в сериозна опасност, хрумна ми на мен, не само че може да роди в колата, ами и че ще оцапа тапицерията. С тези мисли в съзнанието си, настъпих педала до долу и не след дълго в огледалото ми за обратно виждане засвяткаха светлините на полицейска кола. Отбих и без да мисля и дори докато Алана крещеше:

- Не! Не! Не прави това!

Аз изскочих от шофьорското място и побягнах назад към полицейската кола - а това е последното нещо, което трябва да правите, когато са ви спрели патрулиращи полицаи, защото те могат да си помислят нещо друго. Веднага се отвори една врата на колата и от нея изскочи полицай с пистолет, насочен право към мен. Аз крещях:

- Жена ми ражда!

Ченгето, изглежда, че ме позна - поне си свали пистолета и дойде до колата, като погледна Алана, която вече крещеше:

- Трябва да стигна до болницата! Трябва да стигна до болницата!

Полицаят каза:

- Ще ви извикам линейка, госпожо.

Алана, вече усещайки излизането на бебето, изкрещя:

- Няма време, по дяволите! Закарай ме до шибаната болница или аз сама ще карам шибаната кола!

Като чу това полицаят, изглежда, взе решение, че не може да излезе на глава с нея и ни осигури полицейски екскорт, с включени сигнални лампи, по целия път до болница „Седарс-Синай“.

Докато влизахме в родилното отделение, Алана бе помолена да спре и да попълни някакви документи. На това тя отговори:

- Вие побъркахте ли се, шибаняци? На път съм да родя това бебе на пода!

Отново родният Тексас се появи. След по-малко от петнадесет минути имахме момче и както се получи с Кимбърли, докато го вземах в ръце, аз го заобичах от момента, в който го видях. Нашият Шон.

Вече имахме две прекрасни деца, страхотен социален живот, богатство, щастие и толкова много неща, за които да сме благодарни, откъде- то и да се погледне... но въпреки това нещата започнаха да се влошават.