Автобиография

ОТКЛОНЕНИЕ

В което нашият герой не спестява нищо, разказвайки за косата си.

Това е нещото, което е общо между мен и кралицата: и двамата сме с една и съща прическа от четиридесет и пет години. Ами, когато намерите нещо, което ви отива...

При Нейно Величество: внимателно подбраният шампоан и прическа. При мен: гъстата, рошава коса - бих добавил, внимателно поддържана по същия начин. Мислите си, че прическата ми се получава от само себе си? Грешка. Нужни са усилия.

Но преди да се появи русият и рошав вид, налице беше обемният. Или, както ние си го наричаме - „обема“ - все едно казваш „Внимавай с обема ми, пич!“ или „Ей! Пипаш ми обемчето!“ (Човекът много си пазеше обемистата прическа.)

Обемната прическа беше първото съществено развитие за мен, след като изоставих битническия стил и се измих. Когато ходех в Париж и свирех по улиците, бях видял тези френски младежи с грамадни, издигащи се нагоре прически с големи бретони. Сметнах, че изглеждат страхотно. После реших да създам своя собствена версия. Всичко се състоеше в сресването назад и работа със сешоара. Сресването назад нямаше да е проблем, но сушенето се оказа сложно, понеже в къщата на родителите ми нямаше сешоар. Телевизор, да - в това отношение бяхме нормално семейство. Но сешоар - не. Сешоарите бяха сравнително рядка вещ в началото на шейсетте години. Ако искаш да си подсушиш косата, просто заставаш пред огъня, или дори (а това не е особено препоръчително) я слагаш близо, а понякога и вътре във фурната, и един вид я печеш, докато изсъхне.

Но няма как да опечеш един „обем“. Или поне не такъв, който да изглежда добре. За голям късмет сестра ми имаше сешоар. А за още по-голям късмет - живееше малко по-надолу. И аз изскачах от ваната, изсушавах се, обличах се и отивах до Мери, докато косата ми още беше мокра. Понеже имам доста коса, „обемът“, който успявах да направя, чрез сресване назад и сушене, просто излизаше доста голям. Беше от рода на кошер: „обем“ върху който можеха да рикошират монети. Той караше Дъсти Спрингфийлд да изглежда като аматьор.

Проблемът беше не да се изправи косата, а да се накара да стои изправена. Мъжки продукти за коса? Забравете. „Направи си сам“ решението на проблема беше да се забърка една супена лъжица захар в малко количество вода и да се приложи към косата, малко преди сушенето със сешоара. Топлината от сешоара караше захарта да се втвърди и (ако имах късмет) „обемът“ се втвърдяваше с нея. Това беше най-доброто решение за задържане на формата. Но при продължително време си имаше и своите негативни страни. Когато се събудиш сутринта, имаш усещането, че някой те е атакувал с пръчка захарен памук. А дори косата да е подсилена със захар, човек пак се моли на природните стихии - особено ако, точно като мен, използва лондонското метро, за да стигне до дестинацията си за прекарване на вечерта. Долу в метрото системата от тунели, идването и потеглянето на влаковете, създават серия от течения. Предстоящото пристигане на влака често бива предшествано от силен и продължителен повей на въздуха по платформата. Представете си ме сега, добре облечен и с готова прическа за вечерта, придружен от приятелите ми, стоя на спирка „Арчуей“, докато влакът гръмовно приближава - всички ние се облягаме на стената, с ръце на главите си, опитвайки се да защитим прическите си, за да не бъдат издухани от вятъра.

„Обемът“ си остана с мен и после еволюира в рошавата прическа по време на съществуването на „Джеф Бек Груп“. Разработих този външен вид в тандем с Рони Ууд, който също свиреше в групата и имаше същата коса, макар неговата да е малко по-гъста от моята. Двамата с Рони си оформяхме взаимно новите прически през онези дни - в хотелски стаи, или в домовете на родителите си. А и ние не прибягвахме към някакъв аматъорски метод при правенето им. Използвахме един метод на придърпване на косата надолу с палец и показалец и после я клъцвахме с ножицата - много професионално. И през цялото време спирахме работата, за да се погледнем в огледалото. Отнемаше ни цяла вечност, за да ги направим взаимно. Какъв чудесен начин на заздравяване на приятелството между двама мъже. Повечето пичове биха саботирали косата на другия. „Аха, изглежда си добре, остави я така.“ Но не и ние.

Идеята на тази прическа беше да изглеждаш така, все едно сега си се измъкнал от леглото след вечер на завиден разврат - макар, отново повтарям, тази външност не се получаваше от само себе си. Ужасно много работа се изискваше, за да изглеждам толкова разчорлен. И по-точно, по време на сушенето се изискваше много стоене с главата надолу - или, поне да се навеждаш надолу и да оставиш гравитацията да си свърши работата. На тази техника ме научи една фризьорка от Чикаго през 1968-а, докато бях на турне с „Джеф Бек Груп“. Тя ми каза, че навеждането надолу и духането със сешоара от врата към темето дава обем на косата, позволява на натуралните масла да се използват много по-ефикасно и ефектът е много по- добър от сресването назад. Казах й:

- Фантастично, ще го изпробвам.

И през следващите четири десетилетия аз бях с експлодирала глава.

Не е вярно, че косата ми не се е променила през годините. Имаше и някои странични периоди, експериментални фази, вариации на основната тема. Например два пъти съм почервенявал. Първия път беше в средата на 70- те, когато имах връзка с актрисата Брит Екланд. И двамата го направихме - просто заради самия ефект, понеже хората не очакваха нещо подобно от две звезди с руси коси. Това шокира ли някого? Не мога да си спомня. Мисля, че няколко пъти ни огледаха, което ни беше и целта. После отново си върнахме русите коси.

В Лондон през 80-те ходех при Дени, един луд фризьор в „Суини Тод“ на улица „Бийчъм“. Обичам тази бръснарница. Отивах някъде към 18:00 ч., когато вече се изпразваше от хора. После изпращахме някой да ни купува халби с бира и шотове от пъба отсреща и се отрязвахме сериозно. В тези обстоятелства направата на една прическа отнемаше около пет часа. Но това бяха най-веселите прически, които някога съм си правил.

Дени също така ме убеди да си боядисам косата червена за известно време, към края на десетилетието, като този път я скъсих и добавих и брада: нещо като фигурка на супергероя Екшънмен с къна. Реших, че изглеждам добре. Единственият проблем с лицевото ми окосмяване е, че мога да си пусна брада около устата и по брадичката, но не и по бузите. (Преди някой да е повдигнал въпроса за мъжествеността, позволете ми да спомена името на още един, който има същият проблем: Мохамед Али.) Пак казвам, червеното си беше кратка фаза и след това отново си станах блондин. Ако човек е чувствителен, винаги се връща към онова, с което се е чувствал най-добре.

Русата външност се появи, когато се преместих в Калифорния през 1975-а и косата ми по естествен път се превърна в такава от слънцето. След това започнах да подчертавам този ефект по изкуствен начин - от по- светлите нюанси, чак до яркото, почти бяло изрусяване с тъмни корени от 80-те години. Сега това е комбинация от три цвята, смесени от едно момиче, което идва вкъщи, за да го прави.

А и дължината на косата ми варираше. Може би беше най-дълга в началото на 70-те, когато бях във „Фейсис“. Отгоре пак си беше рошава, но от задната страна ми стигаше до раменете - разбира се, това си беше много популярен стил по това време. Ако се правеше по правилния начин и косата беше измита добре и изсушена, тогава леко подскачаше около ушите при ходене. Това си беше търсен ефект.

Рошавите кичури бяха нещо, което всеки можеше сам да си направи - много полезно преди телевизионни интервюта. В „Ютюб“ има записи от едно мое интервю, което ми взе Ръсел Харти по британската телевизия през 1973-а, в което посвещавам толкова енергия на оправянето на прическата си, колкото и на отговарянето на въпросите му. Също така се вижда, че държа една чаша ром с „Кока-Кола“ и ако се съди по цвета на очите ми, явно съм обърнал няколко подобни чаши преди интервюто. Идеално рокендрол поведение - макар това да се дължи най-вече на огромния страх от интервюта на живо по телевизията.

Оттогава косата ми значително се скъси в задната си част, но от детството ми не е била над яката. Вижда ми се грешно това, дължината й да е над яката. Идеята да си покажа задната част на врата... не, това ще е престъпление против природата. А и кичурите си останаха. Дължината им варираше различно според настроението ми, времето, икономическата ситуация и т.н. Но основният принцип си остана един и същ. В салона на Стивън Кари, моя фризьор в квартал „Мейфеър“, написах на стената, под огледалото, дължината, под която кичурите ми не трябва да падат: 6 см. Фризьорът ми в Лос Анджелис използва линийка с дължина шест сантиметра.

Вече не използвам захар при създаването на прическата си. Мога да използвам малко козметика (Получавам всякакви видове; общото ми усещане за тях е, че са горе- долу еднакви). А и вече не се реша назад. Все още използвам обърнатия метод за сушене - макар че след години на правене на кичури сега косата ми вече си расте по този начин. Дори и да искам да пробвам някоя нова прическа, няма да се получи.

Косата ми също така представлява много ефикасна алармена система. Двамата с Рони Ууд имаме нещо общо в този смисъл: ако косите ни не искат да стоят изправени след прилагането на всички трикове, след цялата козметика и обърнатото сушене, тогава разбираме, че сме се разболели и е време да се излегнем в леглото. Косите ни са барометри.

Все още ли прахосвам много време в мислене и работа по косата ми? Да. Осъзнавам ли, че има дни, в които не изглежда добре и други, в които е идеална? Определено. Дали се чувствам повече от облекчен, че не съм засегнат от типичното мъжко частично оплешивяване? Сто процента. (Ако това се случи, тогава ще си я зализвам, като Елтън.) Чувствам ли се щастлив, че косата ми не е посивяла, освен съвсем малко от двете страни, които лесно се боядисват? Естествено, че да. (Явно работя точната работа, като гледам как косата на президента Барак Обама се прошари за съвсем кратко време, както и тази на Кени Далглиш.) Дали целият този мой интерес към косата ми граничи с нарцисизъм? Ами, мислете каквото искате.

Но все пак това е разбираемо. Косата е важна част от занаята. Тя е моят ключов елемент: подходящо резюме за мен и за онова, което върша, а дори и лого за бизнеса. Дори и сега можете да отидете, в която и да е бръснарница в Англия, да седнете в стола и да поискате прическа „Род“, и без никакви допълнителни обяснения, бръснарят ще разбере за какво говорите.

Тя анонсира моето появяване и пригодността ми да работя точно както е светлинката върху покрива на таксито. Ако искам да не бъда разпознат, просто си слагам една бейзболна шапка или меко кепе, или каквато и да било шапка, с която да си скрия косата, и почти всеки път се получава.

Върху обложката на албума ми Out of Order от 1988-а има моя фотография, на която се вижда само горната част на главата ми. Лицето не се вижда: единствено косата. Обложката на моя бокс сет Storyteller, който излезе през 1989 г., както и постерите, които рекламираха концертите ми в „Сизър Палас“ в Лас Вегас - показват рисунка на задната част на главата ми.

Простете ми, но леко ще се възгордея - за това, че бивам разпознаван заради косата си, видяна отзад или директно отгоре. Това означава, че прическата си струва, нали? Това означава, че часовете, изкарани със сешоара, не са били напразни. Това е то да имаш правилната прическа.