Автобиография

ГЛАВА 11

В която нашият герой напуска Великобритания и отива в Лос Анджелис под фалшив предлог, заживява с момиче на Бонд, което си е хубаво нещо, докато спре да бъде хубаво. За борбата му да заживее в държава, която не разбира футбола особено. И в която още страхотни албуми биват записани, които все още можете да си купите, ако още не сте го сторили.

Брит Екланд разшири виждането ми за ужасно много неща. Бяхме заедно за малко повече от две години и през цялото време бяхме силно притиснати един в друг. В края стана доста мрачно - мисля, че може да се предположи, след като тя се опита да ме съди за 12,5 милиона долара. Но тези неща се случват и както се казваше в старата пословица: „Ако не си на панаира, няма как да спечелиш балон“. Все още възприемам тази връзка като прекрасна любовна афера и обучение, което имах късмет да получа.

Брит дойде на концерт на „Фейсис“ във „Форум“ в Лос Анджелис през февруари 1975-а. Една година преди това тя бе постигнала своето култово участие като момиче на Джеймс Бонд в „Мъжът със златния пистолет“ и всички смятаха, че е една от най-красивите жени в света. Тя не е от хората, които бихте си представили, че ще почукат на гримьорната на една рок група, обаче по време на някои от последните концерти на „Фейсис“ зад кулисите ставаше доста звездно. Стийв Маккуин дойде да ни види, когато направихме концерт в „Холивуд Боул“. Както и Дъстин Хофман, който се оказа, че е голям фен на бандата. При случая с Брит, нейната приятелка Джоан Колинс я беше довела. Джоан Колинс бе женена за Рон Кас, изпълнителен продуцент в „Уорнър Брос“, лейбъла на „Фейсис“, и така се получи връзката. После Рон и Джоан бяха домакини на вечеря, в доста по изискана обстановка, в ресторант „Луау“, в „Бевърли Хилс“. И там двамата с Брит седнахме един до друг и си поговорихме.

Тя беше на тридесет и две - две години по-голяма от мен, но как- то стана ясно веднага, с десетилетия по-голям житейски опит. Преди това беше женена за актьора Питър Селърс, а след това имаше връзка с Лу Адлер, който притежаваше звукозаписна компания и бе продуцирал великия албум на Каръл Кинг Tapestry. Брит имаше две деца: дъщеря и Виктория, от брака и със Селърс, и един син, Николай, от брака с Адлер. По това време Виктория беше на десет, а Николай на две. На връзката и с Адлер бе сложен край, когато той и признал за една изневяра. Както по-късно Брит написа в книгата, която публикува: „Род дойде в живота ми шест седмици, след като се разделих с Лу и аз отново се вдигнах към небесата като чайка, чиито намазнени от петрол криле бяха изчистени с препарат“.

Това в какво ме превръща? Предполагам в някакво веро. Наричали са ме и с по-лоши имена.

Разбира се, че ще попитате: „Но какво толкова видя в тази руса шведка, която е филмова звезда, навсякъде я разпознават като момиче на Бонд и има красиви устни?“. Естествено, че беше невероятно красива. Сред хората може би изглеждаше леко високомерна и префърцунена, но това се получаваше от смущение, дължащо се на вниманието, което винаги я заобикаляше. Насаме тя беше изключително искрена и реалистична личност - винаги запретваше ръкави в чуждите къщи, помагаше в готвенето, миеше след това. Всъщност тя си беше много добра домакиня. Хората, които не я познаваха, винаги се изненадваха, когато отвореше врата, надянала ръкавици за миене. Момчетата в групата я обичаха - тя им приготвяше пържени филийки, когато се отбиваха - а и моето семейство я обожаваше. Прекарахме Коледата на 1976-а в къщата на брат ми Дон в Кеймбриджшър, двамата с Брит трябваше да спим в единичното легло в стаята за гости, а дванайсет човека се настанихме на масата в трапезарията за коледната вечеря. Мама се обърка и я нарече „Ди“ веднъж или два пъти, но Брит въобще не се притесняваше от такива работи.

Ние много бързо станахме доста близки. През вечерта на първата ни вечеря, отидохме на купон в къщата на Шер, но бяхме толкова погълнати един от друг, че не разговаряхме с други хора. Мисля, че на следващия ден отново излязохме на вечеря, а по-късно през седмицата, се състоя срещата ни в „Трубадур“, където Ди влезе и ни видя. По това време вече знаех, че се влюбвам. Брит беше просто приказна, красавица без аналог, макар и да беше малко по-ниска от обичайния ми вкус. А и тя изглеждаше екзотична, и беше хиляда пъти по- култивирана от мен. Също така - трябва да призная и този аспект - тя беше известна, голяма, огромна звезда по онова време. Никога не бях излизал с известна жена. Имаше нещо вълнуващо във всичко това. Предполагам, че бях пленен от славата й.

В първоначалната страст на връзката ни, ние през голяма част от времето правехме секс в къщата на плажа в Малибу, която бе собственост на Лу Адлер. По време на наложителните разделяния, Брит ми изпращаше любовни бележки и писма в пакети, в които слагаше и бикините си. Казвам ви, имейла промени тези неща.

Макар че не бяхме разделени толкова често - не и в самото начало. През онова време, преди музикалните видео клипове и преди „Ем Ти Ви“, изкарвах доста време, пътувайки от държава в държава и от телевизионно студио в телевизионно студио, за да си рекламирам стоката. А Брит като цяло замрази кариерата си и идваше с мен по време на тези пътувания, от което те ставаха много по-забавни. Превърнахме ги в международни приключения.

Наричах я „Дрисла“, а тя мен „Мръсник“ - което си беше сладко, когато си го казвахме насаме, макар, както много аспекти от нашата връзка, това да стана обществено достояние и накара доста хора да скръцнат със зъби. А по време на едно интервю тя каза, че ние сме новите Ричард Бъртън и Елизабет Тейлър, и аз се свих и пожелах да умра, знаейки много добре, че никой няма въобще да се замисли дали тя се шегува.

Вестниците се нахвърлиха върху нас. Смесицата от британска рок звезда и шведска филмова актриса явно беше някаква рецепта за та- блоиден делириум. Не успяваха да се заситят. Но дори и това понякога бе доста вълнуващо за нас, особено когато измисляхме най-различни начини да ги изпързаляме. За да избегнем разпознаването ни, ние се настанявахме в хотели и ресторанти като г-н и г-жа Кокфорт. Идеята, че ние харесвахме вниманието и в известна степен го търсехме... ами, и в това има доза истина.

Когато отиде в Родезия, както се случи тогава, за да снима филм, тя ме подтикна да и напиша романтично писмо. Затова и изпратих телеграма, в която пишеше: „Уморих се да опъвам питона. Моля те, прибери се у дома. С обич, Мръсника“. Романтиката беше навсякъде тогава. Направихме едно пътешествие на борда на лайнера „Кралица Елизабет II“, нещо, което от много време желаех да направя, и по време на пътуването взехме с нас много костюми от 30-те години, които да обличаме. Имах и една сламена шапка, която Брит ми беше закупила от „Харолдс Плейс“, магазин за ретро дрехи в Бевърли Хилс. Това е шапката, която нося на обложката на албума A Night on the Town, но после съжалих, че го бях направил. Но ще стигнем и до това. Нека засега да кажа, че щях да изглеждам не толкова дървено, ако бях си сложил друг подарък, който ми беше дала Брит: килим от лъвска кожа, заедно с препарираната глава и всичките му изкуствени зъби. Поставихме го на пода в апартамента, който бяхме наели в „Бийчам Плейс“ в Лондон и след това постоянно се спъвахме в него.

Тя разбираше от картини и антики. Можеше да отгатва имената и да датира най-различни предмети. Мислех си, че и аз разбирам от картини и антики, гордеех се, че вече имам поглед над тези неща, но не беше така. Брит бе тази, която ме научи как да ги виждам. Тя ме запозна с лампи и вази от Емил Гале, тези прекрасни предмети „ар нуво“ от края на деветнадесети век, изработени от гравирано и изрисувано стъкло, които решихме да започнем да колекционираме. Отивахме до Париж на ловни експедиции за лампи, въоръжени с хиляди франкове в брой. Прекарвахме часове из френските пазари, пазарейки се с продавачите. Най-вече Брит се пазареше, понеже говореше много красив френски. Аз стоях на една страна и казвах полезни неща, като: „Искате колко? За тези пари мога да си купя нова“. Невинаги известността помагаше, когато искаш да ти намалят цената. Аз вдигах цената още докато прекрачвах прага на магазина. Най-доброто нещо, което можех да направя е да изляза и да изпратя някой да дойде по-късно.

Тя ме изложи на плодотворното въздействие на професионалния масаж, нещо, за което бях доста придирчив преди това, в един напълно британски стил. („Какво? Ще дадеш на непознат да докосва голото ти тяло - а и не правиш секс с него?“) А и нещо малко по-противоречиво - тя започна да слага грим по лицето ми. Доста голямо количество грим. Дебели и черни кръгове около очите. Приличах на абсолютна курва. Това не остана незабелязано от другите членове на „Фейсис“. Групата започна да поздравява Брит при появяването и с възгласа: „Ейвън идва!“.

От феновете на „Фейсис“ тя чу доста по-лоши неща, понеже те смятаха, че ме променя. Понеже появяването и съвпадна с предсмъртните гърчове на бандата и беше лесно тя да бъде определена като следващата Йоко Оно. Това беше абсолютно погрешно. Брит не направи нищо за разпадането на „Фейсис“. Самите ние много добре се бяхме погрижили за това и го вършехме много преди нейното появяване.

Аз дори леко се преработих по това време. Двойното проклятие на това да имам за гадже филмова звезда и последвалото ми емигриране в Лос Анджелис изглежда, че ядоса доста хора - не точно сред обществото, на което въобще не му дремеше, а в британската преса, която тръбеше на всеослушание, по един подигравателен начин, че „Род вече е станал цял Холивуд.“

Това ужасно много ме вбесяваше. През предишните четири години аз бях живял в едно имение в Уиндзор, с размерите на обществена библиотека, с цяла армада от автомобили в гаража и кухня, колкото баскетболно игрище, и никой не ми беше казал, че съм се откъснал от корените си. Затова реших, че цялата тази бомбардировка бе започнала заради чисти и дребнави предразсъдъци срещу Холивуд. Презирах това предположение. Само защото бях отишъл в Холивуд, това не значеше, че автоматично съм станал „цял Холивуд“.

И само защото носех много грим... и позирах със сламена шапка и с чаша шампанско...

Добре. Може да съм губил нишката от време на време през онези дни.

Но майната му: аз съм син на водопроводчик от северен Лондон, чийто живот не го беше белязал да живее в разкош под калифорнийското слънце до шведска филмова звезда и проклет да бъда, ако не се повеселя, и по-късно ще се притеснявам за това дали ще ми бъде простено, ако въобще някога го сторя.

През тази Коледа двамата с Брит отидохме на един купон в Бевър- ли Хилс, организиран от Къби Броколи, продуцентът на филмите за Джеймс Бонд. През този ден температурата беше около 27 градуса, но къщата и ливадата около нея бяха затрупани от изкуствен сняг, а дърветата бяха окичени с лампички и играчки. Изглеждаше ми невероятно, че въобще се намирам там, да не говорим за това, че държах за ръка една от най-красивите жени в света. Облеклото трябваше да е официално и аз си спомням, докато излизах от колата и вървях през тази изкуствена, но прекрасна обстановка, с Брит до мен, че чувствах как най-вероятно това е един от онези моменти в живота ми, при които ще е добра идея да се ощипя.

* * *

По това време вече живеех в Лос Анджелис. През април 1975-а, когато връзката ми с Брит тъкмо бе започнала, аз напуснах Англия и станах данъчен изгнаник. Това не се понрави особено на британската преса, която реши, че предавам родната си земя. И Елтън Джон не го прие много леко. Бяхме се събрали една вечер у тях и аз му казах, че мисля да напусна Англия, а той ме нарече предател и пусна „Тържествени и церемониални маршове“ на Елгар толкова силно, че да не можем да говорим.

Както и да е, ето го моето оправдание: точната данъчна ставка, от която се махах, беше 83 процента. Определено можете да прецените колко ме болеше толкова голямо количество от спечелените ми пари да бъде вземано всяка година. А и не бях само аз. Джо Кокър чакаше същия полет на „Хийтроу“, дестинацията му беше идентична, и Ерик Клептън щеше да хване следващия полет. В интерес на истината хора от всички сфери напускаха Великобритания и отиваха на места, където животът не беше толкова скъп. Нарекоха го „изтичане на мозъци“ - макар и да не се отнасяше за моя случай.

Обаче все още твърдя, че Били Гаф, моят мениджър, леко ме баламоса, за да се изместя. Най-малкото, бях доста объркан относно детайлите.

Гаф - който си беше ирландец и като начало много не му пукаше за Англия - отлетя предварително до Ел Ей и намери една къща с три спални на „Дохейни Драйв“. Идеята беше двамата с Тони Туун да отидем после там. Реших да пробвам няколко седмици и да видя какво ще се получи. И ако не ми се понрави, тогава няма значение. Винаги мога да се прибера обратно.

Може би трябваше да слушам малко по-внимателно. Когато пристигнах там и си оставих саковете в спалнята (разбира се, че получих най-голямата), Гаф ми обясни, че една година няма да мога да се върна в Англия. В последствие ще мога да се прибирам за няколко вечери на всяка фискална година, но не и докато не изтече дванадесет месечен срок, през който да не съм стъпвал там.

Сърцето ми се сви. Цяла година далеч от Англия? Без дори да отида на гости? Ами всички английски неща, които обичам: футбол, вечери с печено месо, хубав чай, скапано време? Ами семейството ми?

През първата година беше най-трудно. Чувствах се като турист - не можех да разбера как ще се адаптирам, наблюдавах всичко от разстояние и нямах търпение да се прибера в къщата. Понякога, ако валеше - което не се случваше често - излизах навън и стоях под дъжда, докато не подгизнех, само за да си спомня какво означава лошо време. Липсваха ми родителите и братята и сестрите ми. Това, че Брит беше до мен, ми помагаше. Постепенно и слънцето помогна. Това, че бях в Ел Ей ми помогна. Лос Анджелис може да е страхотно място за живот и аз постепенно го заобичах. Все още е така.

През лятото на 1975-а, купих една къща за 750 000 долара на „Каролууд Драйв“ в квартал „Холмби Хилс“. Този имот бе занемарен; повечето от двайсетте стаи бяха пълни с буболечки, а под терасата живееше цяло семейство диви котки, които трябваше да бъдат тържествено изхвърлени. Но се виждаше, че има потенциал да стане прекрасен дом - не толкова величествен като „Кранборн Корт“ в Уиндзор, но по-прелестен. Брит се премести при мен през август и ние се хвърлихме да оправим къщата, което ни отне няколко месеца. Няма нужда да споменавам, че стъклените предмети „ар нуво“ бяха навсякъде. В гардеробната самите гардероби бяха със стъклени врати в стил „ар деко“. Имахме комплект кожени дивани, декорирани със слонски бивни, кътче със сребристи масички и двойка декоративни пеликани в естествена големина - не искам да се изхвърлям, но си мислех, че всичко изглеждаше прекрасно, като в приказен дворец. Дадох на Тони Туун да се разположи в къщата за гости в градината. Брит, която изглежда споделяше съпротивата на Ди към чара на Тони, настоя той да идва в голямата къща само ако бъде поканен, но той от време на време се разкарваше из кухнята сутринта, пушейки цигара, наливаше си чаша чай и продължаваше да се разхожда.

Слънцето почти всеки ден печеше. Изгнанието започна да си има своите добри страни.

Понеже малките деца на Брит бяха често с нас, ние през повечето време си оставахме вкъщи и се радвахме на дома си. Но когато излизахме вечер, най-често ходехме в ресторант „Льо Дом“. Той беше основан от Еди Керкхофс, белгийски ресторантьор, който стана мой близък приятел. Еди бе разбрал, че ако успееше да направи така в заведението му често да идват звезди, тогава наполовина щеше да е успял да го превърне в популярна дестинация. И така той сътвори стартиращ проект, според който, ако някой вложи 3000 долара в ресторанта, ще получи кредит от 5000 долара във формата на храна в ресторанта. Той предложи тази сделка на мен, на Елтън Джон, на Дъдли Мур, на Оливия Нютън-Джон, на някои от членовете на „Пинк Флойд“ и различни други, и доста скоро при него се получи голяма тъпканица.

По това време „Льо Дом“ беше едно от много малкото места, които оставаха отворени до късно - до един или два сутринта. И много често, дори и след това, Еди се приготвяше да изключи осветлението отпред и да позволи на онези, които още не искат да си ходят, да поостанат още малко. Заведението по практичен начин бе снабдено със заден изход към паркинга, за да може някой пиян, или ако някой е с човек, с когото не би трябвало трябва да е, да си тръгне в относително уединение.

Неминуемо, като се има предвид клиентелата и нейните вкусове, тоалетната на долното ниво в „Льо Дом“ бързо се превърна в нещо като парти помещение за приемането на всякакви субстанции за подобряване на настроението и от време на време, за сексуални контакти - сношение между отделните ястия, както му викахме. Като пример за това колко разюздано ставаше това помещение, ще отбележа следното: Елтън Джон предпочиташе да използва тоалетната за инвалиди горе, понеже тази долу му се струваше твърде рокаджийска за неговия вкус. Дори и след някой от периодичните ремонти, тя, изглежда, че никога не губеше леката миризма на кокаин. И въпреки това, дълго време за тоалетната се грижеше един джентълмен на име Гил, който въпреки разврата, царящ около него (или може би заради него), седеше тихичко в ъгъла, четеше Библията и после безмълвно предлагаше хавлии на хората, излизащи от кабинките. Беше трудно за хората да не се почувстват оценени леко отрицателно.

Една вечер бях запазил голяма маса в „Льо Дом“ за играчите от „Ексайлс“ (моя футболен отбор, за който ще говоря по-късно), и Дъдли Мур се опита да ми привлече вниманието през претъпканото помещение като метна една свинска пържола към мен. Последва най- величествената битка с храна и вероятно най-жестоката, в която съм участвал: порой от кюфтета и различни зеленчуци. Тази сцена отврати дори и вечно спокойния Еди. Той се ядоса и на двамата и ни забрани да идваме в заведението. Обаче скоро отново отидохме.

* * *

Господи, обичах работата си в онези дни - и продължавам да я обичам. Кой не би я обичал? Рок звезда: само какво нещо! Но най-вече да си такъв в средата на 70-те. Имах толкова голям късмет с уцелване- то на времето, да добия опит през 60-те и да пробия през 70-те, когато всичко в тази сфера беше ново, учудващо и изглеждаше, че човек се движи по неутъпкана пътека. Харесвах романтиката в това; харесвах прекомерността му. Бях в състояние на постоянно учудване: някой с нормален и скромен произход, изведнъж чува как животът прави „фиууу“ - поема по този изключително необикновен и напълно трансформиращ път. Не мисля, че учудващото чувство някога ме е напускало. Винаги си е тук, под повърхността на всичко, което правя.

През двете години, в който бях с Брит, аз направих два от най- успешните си албума - точно както адвокатът и по-късно щеше да потвърди. Били Гаф ми осигури нов солов договор с „Уорнър Брос“ и беше време за смяна на скоростта и за нов подход. През 1974-а започнах работата по албума Atlantic Crossing, първо в Лос Анджелис, а после в „Мъсъл Шоулс Саунд Студиос“ в Алабама, под ръководството на легендарния продуцент Том Дауд.

Първоначалният шок от студиото се дължеше на това колко примитивно изглежда. То представляваше една изключително тясна стая, с кори от яйца по стените за звукоизолация. В него нямаше нищо лъскаво.

Второто шокиране дойде от студийните музиканти там. С изключение на барабаниста Ал Джаксън, всички други бяха бели. Помислих, че съм попаднал в грешното студио. Как може ритъм секцията на толкова класически соул албуми да не е черна?

Том Дауд беше на петдесет и естествено, имаше величествена репутация. Той бе продуцирал What’d I Say? на Рей Чарлз; бе работил с Отис Рединг; с Арета Франклин; с Дъсти Спрингфийлд; той бе работил над най-добрите неща на Ерик Клептън. Очаквах той да е някой, придаващ си огромна важност, вероятно дори леко плашещ. Но Том се оказа страхотен човек; с деликатен подход, толкова нежен. Излъчваше присъствие, но то бе толкова топло и тихо, жизнерадостно присъствие, без въобще да се усеща авторитарност, просто бе грижлив, по най-добрия начин. Веднага се включи и ни даде свобода да работим. Неговото отношение беше такова: когато върви добре и в стаята всичко ври и кипи, не го пипай. Той седеше удобно, пушеше лулата си и четеше вестник. Ние се допитвахме до него.

- Какво ще кажеш за това, Том?

И той слушаше, лапнал лулата, и казваше:

- Аха, добре върви.

Уважавах го изключително много заради постиженията му. Ако не правеше нищо, аз уважавах това. Ако разговаряше с мен за това какво трябва да направя - което той правеше по един много приятен начин - аз определено уважавах това. Нямаше никакво крещене, лоши усещания или гняв. Ако някога е бил изнервен, въобще не го показа. Другите продуценти искаха да поставят върху продукта свой отличителен белег, да ливнат от своето тъй наречено „разпознаваемо звучене“. Понякога егото на продуцента е голямо колкото това на певеца, а това не е рецепта за забавление. Том беше различен и човек си мислеше: Господи, сега вече знам защо всичко онези велики хора са искали да работят с него. Не само че знае какво прави, а толкова лесно се работи с него.

Наистина за първи път се намирах в студио и се чувствах напълно спокоен. Бяхме запазили студиото, което значеше, че можем да идваме и да си тръгваме, когато поискаме, без никакви бюджетни ограничения, затова доста време изкарвахме в седене и разказване на истории. Том разказа за това как Отис Рединг написва Dock of the Bay с китара, която Стийв Кропър бил настроил на ми мажор. Ако настроиш китарата по този начин, можеш да изсвириш Dock of the Bay с един пръст, както Отис го е сторил. И той разказа за свадите, които е имал с Отис за „Сам&Дейв“, вокалния ритъм енд блус дует, когато са били съперници с него в „Стакс Рекърдс“, като Отис е казал:

- Трябва да сториш нещо, Томи, трябва да сториш нещо. Става все по-трудно да ги задминавам.

Отис звучеше страхотно. Не е виждал никакъв срам в това да успееш да се реализираш - в това да си артист. Колкото се може повече неща извлякох от този пример.

Първия път, когато завършихме едно парче, Том се изправи и каза:

- Така, време е да излезем на балкона.

Леко се обърках.

- Това е тестът с балкона - обясни той. - Всички са го правили. Отис го е правил, Арета го е правила...

Състоеше се в това да се излезе навън и парчето да се изслуша от балкона, през вратата. По този начин ще се чуе дали наистина притежава ритъм. В студиото, с усилен звук, почти всичко звучи страхотно. Трябва да се отдалечиш на разстояние, за да видиш дали ще проработи. По-късно, Том ме запозна с теста с колата, друга тактика на „Мъсъл Шоулс“: прокарването на два кабела до колата и пускането на песента през малките и тонколони. Ако парчето премине през този тест и все още звучи добре, значи си напипал нещо хубаво.

Дали ми липсваха Рони Ууд, Мики Уолър и старите грубияни от предишните ми пет албума за „Мъркюри“? Ами, Уди беше на турне с „Ролинг Стоунс“, когато се правеше Atlantic Crossing и нямаше как въобще да вземе участие. Разбира се, че ми липсваше тяхната компания. Но в същото време Том бе слушал „Фейсис“ и каза, че те не са достатъчно гъвкави в музикален смисъл за онова, към което той се е насочил; и ето ме и мен, пея с легендарните R&B инструменталисти „Ем Джи“: Ал Джаксън, „Дък“ Дън, Стийв Кропър и (на една песен, която не намери място в албума, кавър на To Love Somebody на „Би Джийс“) с Букър Т. Може да се каже, че това си беше една утеха. Това беше сбъдването на моя мечта.

Единствената тъмня сянка, която висеше над тези записи, беше тази, че Алабама е щат, в който бе забранена продажбата на алкохол. Стийв, Дък и аз имахме бутилка с ром в „Холидей Ин“, където бяхме отседнали, но трябваше много бавно да си пийваме, ден след ден, а сутринта, когато Том ми се обади в десет и ме извика да изпея Sailing, вече нямаше никакъв алкохол. Паникьосах се. Никога не бях пял в студио, без преди това да съм пийнал нещо, а какво остава за голям и стар химн. И никога и никъде не бях пял нещо сутринта. Все пак успях да я запиша след шест или седем опита. Sailing, която беше написана от Гавин Съдърланд, се превърна в още една изключително успешна песен: два пъти хит в Англия, първо през 1975-а, а после и една година по-късно, когато бе направена основна мелодия на документален сериал на „Би Би Си“ за живота във военната флота. Разбира се, че аз, както и с Maggie May, силно протестирах против това да бъде първият сингъл на албума. Вместо нея исках Three Time Loser. И още веднъж бях на път да допусна тъпанарска грешка, и бях щастлив да си го призная.

След като вече бях работил с Том, горях от желание да записвам още. Дори докато промотирах Atlantic Crossing, носех разни листчета в джобовете си, с надраскани по тях имена на най-различни песни за следващия албум. В началото на 1976-а, отново се върнахме в студиото, този път в Лос Анджелис, за да запишем A Night on the Town, в който се намираше изображението на корицата, което толкова мразех: снимката ми със сламената шапка, а в ръката си държа кристална чаша с шампанско. Хората обвиниха Брит за това, но не бяха прави. Брит може и да беше отговорна за купуването на тази шапка, но няма никакво съмнение, че когато я носех, тя казваше все едно и също нещо:

- Изглеждаш прекрасно мрачничък.

Но тя не е отговорна за това, че позирам като дърво на обложката на албума и че е била одобрена за публикуване. По всяко едно време можех да кажа: „Знаете ли какво? Това е най-лошата обложка, която съм виждал. Хайде да я сменим с нещо друго“. Но не го направих. Не знам как стана цялата тази работа и как бе завършена. Всеки път изтръпвам, когато някой ми подаде този албум, за да му дам автограф.

Аз го обръщам от другата страна на фалшивата картина на Реноар, в която поне има малко хумор.

Все пак в моя защита бих казал, че разочарованието бързо ми мина. Докато бяхме на турне за новия албум, аз настоявах върху рекламните плакати и всички пропуски за бекстейджа на групата и екипа да има снимка на юмрук, който пробива сламена шапка. Това беше израз на отвращение заради онова, което бях позволил да се случи; опит да кажа: „Честно, не исках да го сторя. Все още съм си същият“.

Обаче албумът е добър, въпреки смущаващата обложка. И още повече че гласът ми реши да сдаде багажа по време на записите в Ел Ей. Опитвах се да пея и нищо не се получаваше: красотата си беше отишла. Много притеснително. Зачудихме дали не се дължи на смога в Ел Ей, което щеше да се превърне в добра отплата за моето изгнаниче- ство. „Род стана цял Холивуд - и Холивуд му прецака гласа“. Мястото за записите бе сменено от „Чероки Студиос“ в Холивуд в „Карибу Ранч“ в Колорадо. Елтън бе записвал там, както и „Бийч Бойс“, и обстановката беше красива и провинциална, в една ремонтирана плевня, високо в Скалистите планини - твърде високо, всъщност: на 2100 метра над морското равнище. Всичко ми се струваше безвъздушно, а отгоре на това и гласът ми се влоши. Вече започвах да се отчайвам. Но Том запази спокойствие и ние отново се преместихме, този път в Маями, където най-накрая гласът ми се появи. Това в никакъв случай не беше последната битка, която щях да водя с гърлото си.

The Killing of George (Части I и II) присъства в албума и вероятно е най-амбициозната песен, която някога съм писал, в смисъл на изграждането на повествованието вътре, а и със сигурност е една от най-дългите. Текстът се раждаше по средата на нощите, а после ми се стори, че съм го писал цели дни. Налагаше се всяка нощ да ставам и да измислям още. Започнах да се чудя въобще дали пиша песен, или някакъв роман. Най-накрая усетих, че стигнах до края и песента стана точно с дължината на сингъл. В „Уорнър Брос“ имаше хора, които бяха толкова закостенели, че щяха да се изплашат от вероятността едно послание в подкрепа на гейовете да отчужди хетеросексуалните ми фенове. Майната им, помислих си аз. Това е една от песните, от които съм много горд. (И стана голям хит, така че никой не се отчужди.)

Имаше я и песента на Кат Стивънс The First Cut Is the Deepest, която всъщност беше останала от записите за Atlantic Crossing и аз изключително високо си я ценя през всичките години. А парчето Tonight’s the Night (Gonna Be Alright), историята на едно малко гру- бичко прелъстяване в доста невинни обстоятелства, бе отхвърлено от няколко радиостанции - отново без никакъв ущърб, гледано от комерсиалната му страна - и в което Брит говори доста вълнуващо на френски в края му. Тя беше нервна като малко котенце в студиото, но дребното количество кокаин помогна.

Том Дауд я боготвореше, между другото. Всички го правеха. Всички, освен мен.

* * *

Нов дом, нов лейбъл, нова музика; същият стар проблем с обвързването. Все още бях доста далеч от желанието да заживявам улегнал живот. Бях с Брит, но винаги хвърлях по едно око и на други жени. Ужасно. Накрая започнах да ходя насам-натам, какъвто ми беше навикът. Имах забежка с актрисата Сюзън Джордж - с която Брит ме запозна, по тази причина това беше още по-безсрамно. Бяхме отишли на концерт на „Куин“, после излязохме на вечеря в Ел Ей и Брит видя, че Сюзън е сама и я покани на нашата маса. Разговарях с нея през останалото време, докато Брит разговаряше с Фреди Меркюри. Накрая Брит се прибра сама вкъщи и ни остави със Сюзън да си говорим.

И имах още една по-продължителна изневяра с актрисата Лиз Тре- дуел, която беше руса, висока, много красива, умна и духовита и аз я харесвах ужасно много. И този път аз се прецаках по зрелищен начин.

Брит си мислеше, че двамата сме се отправили към сватба. Имахме Виктория и Николай, нейните деца, които обожавах, и всичко си изглеждаше като едно нормално семейство. Бяхме обзавели къщата на „Каролууд Драйв“, превръщайки я в прекрасно гнезденце. Въпреки това беше тъжно, понеже от самото начало, вътре в себе си знаех, че нямаше да се оженя за нея, че въобще и не мислех да заживявам семеен живот. А когато това стана ясно, наистина я заболя. Сигурно беше усетила това като голямо предателство.

Предполагам с това може да се илюстрира фактът, че макар да съм бил с една от най-красивите жени в света, пак съм си останал задник. Не само това, а и макар да съм бил с една най-красивите жени в света и пак съм бил нещастен.

Както и с Ди, начинът, по който се отнесох към раздялата, въобще не беше джентълменски. През лятото на 1977-а, Брит отиде с децата в Швеция на почивка в къщата на плажа, която притежаваше там и която е принадлежала на дядо и. Аз отлетях до Ню Йорк с Гаф за среща с Елтън Джон, за да обсъдим една луда идея, която Елтън имаше за филм. След вечерята отидохме в един нощен клуб, където се срещнах с Лиз. Излизането ни от клуба бе заснето за идните поколения от един фотограф на „Ню Йорк Поуст“ и бе ознаменувано на следващия ден с публикуване на първа страница. Това, бързо осъзнах аз, нямаше тихомълком да отшуми.

След завръщането си от почивката, Брит отиде на купон в Холивуд, организиран от филмовия продуцент Алън Кар. Аз не отидох, понеже работех в студиото. На партито Брит се засякла с Джордж Хамилтън, бивш неин любовник, който нетърпеливо я попитал в какво състояние е връзката й с мен - и какво е състоянието на връзката ми с Лиз. Брит за първи път чула за това. Тя ми зададе въпроса в градината пред къщата и аз признах, че съм и изневерил. Тя си взе палтото и всички други неща, които беше закупила.

Никога не съм се разделял с жена по правилен начин. Винаги съм се проявявал като страхливец в това отношение - абсолютен страхливец. Възнамерявах да избегна конфронтацията просто защото не знаех какво друго да сторя, не знаех как да кажа, че вече не съм влюбен, че съм неспокоен, че се чувствам в капан и че искам това да свърши. Не исках да нараня Брит, но въпреки това, разбира се, я нараних. Страхувам се, че това щеше да се превърне в нещо нормално за мен. Просто се впусках към следващата жена; започвах да изчезвам и да не се прибирам вкъщи, а накрая намирах Брит, която ме чака и ме пита:

- Къде беше?

Точно както е във филмите. И човек рано или късно бива разкрит, а това води до много сълзи, грозота, крещене и наранявания. Защо не си бях научил урока? Не го бях направил и продължи дълго време по този начин.

„Палимония“⁷ беше доста нашумяла дума по онова време. Две години преди това, приятелката на Лий Марвин, Мишел Триола, беше опитала да го осъди за половината пари, които той беше изкарал през годините, в който са живели заедно: истински случай на „палимония“. Триола не успя, съдията реши, че тя няма никакви права над собствеността на Марвин при липсата на законен брак. Но това не спря други хора да пробват същото нещо и Брит съответно се посъветва с някакви умни адвокати в Ел Ей и извади съдебен иск за хубавата сума от 12,5 милиона долара.

Какъв смразяващ момент беше този. Излизах от едно звукозаписно студио и изведнъж се появи някакъв човек в тъмен костюм, който ми тикна плик в ръката. „Връчена ти е призовка, приятел“. Това също беше нещо, за което си мислех, че се случва само в киното. Когато видях в писмото какво се изисква от мен, не останах много доволен. Помислих, че от страна на Брит това е доста алчно и изключително нечестно. Също така това въобще не беше в неин стил. Били Гаф, който бе много близък с нея, а и до днес са такива, отиде до Маями, където тя снимаше една телевизионна програма и я убеди, за щастие, с успех, да оттегли обвиненията. Уредихме нещата извън съда.

* * *

Една седмица, след като се разделихме с Брит, аз се подхлъзнах върху цвете, хвърлено от фен на сцената на „Кау Палас“ в Сан Фран- циско, паднах зрелищно и си ударих лицето в подиума на барабаните, счупвайки един зъб и след това ми направиха седем шева. Това приличаше на Божие наказание, но за протокола ще кажа, че бях пиян.

Дори изглежда леко нереално. Двадесет години игра на футбол без никаква сериозна лицева травма, освен чукването на двадесет и шест години, което леко ми изкриви носа. А после хубавичко се пребивам заради едно цвете. Стара и забавна игра е футболът.