Автобиография

ГЛАВА 12

В която се разкриват действията и мотивите на „Секс полицията“ в периода 1976-1986. Плюс едно неудобно положение на сектор „Пристигащи“ в „Хийтроу“ и рисковете в това да се излиза на сцената с улична лампа.

Нощта, в която отворих вратата на хотелския си апартамент и открих един басист чисто гол и овързан със скоч за леглото беше... ами, доста типична в сравнение с нещата, които се случваха на турнетата на групата през 70-те и 80-те. Аз просто кимнах на Чарли Харисън, отидох в съседната спалня и си легнах, знаейки, че ситуацията ще се оправи от само себе си и бях благодарен, че този път нямаше никакви живи пилета.

Чарли просто беше поредната жертва на „Секс полицията“. А най-важното за „Секс полицията“ беше, че те могат да се задействат по всяко време. Кои бяха „Секс полицията“? Някои от членовете на групата и техниците на турнето, събрани за първи път под водачеството на мениджъра на турнето Пийт „Групенфюрер“ Бъкланд. Тяхното първоначално намерение беше да възпрат всякакъв секс, който се случва на турне - да идентифицират, сред участващите в турнето, най- вероятните участници в сексуални актове, да локализират местата, на които би могло да се прави секс и да предотвратят неговото извършване. А по време на турне се правеше много секс, и то постоянно, затова те бяха доста заети. Тяхната компетентност бързо се разшири и доведе до уреждането на номера по всяко време. И нека сме наясно: само защото някой беше член на „Секс полицията“ - аз си признавам, че бях такъв - това не значеше, че не може да стане жертва на „Секс полицията“. Дори и членовете на „Секс полицията“ се страхуваха „Секс полицията“ да не почука на вратата.

Не че „Секс полицията“ по принцип чукаше. Да кажа, че бяха много добре организирани, значи да се изразя много повърхностно. „Секс полицията“ притежаваше сандъчета с инструменти, уоки-токи- та, камери и най-доброто от всичко, шперцове, което означаваше, че могат да пристигнат на мястото (например хотелска стая) преди теб или (понякога това беше още по-лошо) след теб. Имаха отвертки за развиването на пантите на вратите. (Двамата с дамата ти за вечерта стигате до вратата, пъхаш ключа вътре и вратата пада в стаята.) Имаха дълги найлонови въжета, за да провесват куфарите на хората от прозорците надолу по хотелската стена. (Трудно е да се намери куфарът в такава ситуация. Също така не е лесно, след като си го открил, десет етажа по-надолу, да го издърпаш обратно.) Накрая си сложиха и униформи: бели работни гащеризони, с надпис отзад „Секс полиция“ и отпред, на гърдите, стоеше емблемата на полицията - два наклонени пениса и латинското мото cruella sed justa - сурова, но справедлива. И те имаха пилета.

Помня, че първият документиран случай на използването на живи пилета от „Секс полицията“ беше в един хотел в Далас през 1985-а, а жертвата бях аз. Бях облечен в костюм, снимайки интервю с покойния и велик Дик Кларк, легендарния водещ на „Американ Бендстенд“. Разговорът завършваше, когато вратата се отвори с трясък, от коридора се чу общ вик „Румсервиз!“ и в един сюрреалистичен момент, стаята се превърна в буря от перушина и птичи курешки. Кларк, ненадминат професионалист, изглежда, че всичко това му се стори доста забавно.

Вероятно бях извадил късмет, че ми се паднаха само пилета. Обмисляли са да вземат и овце, но се оказало, че не могат да ги намерят за толкова кратко време. Същото се оказало и за патиците. „Секс полицията“ изпитваше голямо съжаление, че планът да се напълни нечия баня с патици, никога не успя да се осъществи, макар подготовката му доста да е била напреднала.

Все пак пилетата бяха много по-лесни за намиране. По подобен начин, в Нюфаундленд, Канада, „Секс полицията“ изнесе всички мебели от хотелската стая на един човек от екипа, заключи ги в съседната стая (стандартна процедура) и накрая, като последен щрих, оставиха две пилета вътре. Въпросният човек се върна в стаята си с момиче, което беше свалил - и успя да изкара вътре два часа въпреки всичко, което би било забележително, само че, ако се държиш като че нищо не се е случило, все едно всичко си е нормално, това беше много опасно. Ако човек реагира по този начин, тогава само изявява покана за още по-грубо отношение.

Точно затова, когато си обух обувките в края на дългия полет на „Бритиш Еъруейс“ между Лос Анджелис и Лондон на 22 декември 1977-а и усетих хрущенето на фъстъци, съчетано с леко лигаво усещане, дължащо се най-вероятно (опитът ми го каза) на конфитюр от ягоди, аз не си извадих краката веднага, както трябваше да сторя инстинктивно. Приключих с обуването, излязох от самолета и тръгнах из летище „Хийтроу“ толкова естествено, колкото може да го направи човек с обувки, напълнени с най-различни хранителни продукти от кухнята на самолета.

Или може би бях прекалено пиян, за да ми пука. Очевидно все още държах чаша коняк и пях Mammy на Джолсън, когато стигнах до мястото за събиране на багажа. Но и в същия момент осъзнах, че този път сме стигнали прекалено далеч. Със сигурност гледката на моя китарист Джим Креган, къдравата му коса - пълна с пепел и фасове, а лицето му намазано, след като го огледах отблизо, с мед, беше намек за това. И забавата трябваше да спре, защото Джими Хоровиц, от мениджърския екип, скоро щеше да бъде арестуван от служителите на летището за публично пиянство. (Глоба: 25 паунда, постановена от съда в Ъксбридж.) Зад нас остана кабината първа класа на „Бритиш Еъруейс“, щедро омазана с горчица. А пред нас се намираше полагащото ни се изтипосване в пресата заради безсрамното ни поведение. Не знам какво се беше случило с нас.

Всъщност знам: коняк.

И както „Дейли Телеграф“ съобщи: „Г-н Хоровиц призна, че някои членове на групата са се возили върху багажите на конвейерната лента, но той потвърди, че Род Стюарт е бил твърде пиян да се качи и просто си е лежал в ъгъла, под багажите“. Е, поне един от нас е запазил някакво приличие. Малко след това митническият служител отвори паспорта на Хоровиц и от него изпаднаха две парчета бекон. Злощастен епизод, откъдето и да се погледне, за който своевременно изпратихме искрено извинение на „Бритиш Еъруейс“. Бих искал да кажа, че си взехме поука и се променихме, че от този момент нататък ние се стегнахме. Но не го направихме.

От горната случка става ясно, че поведението ни по време на турне не се превърна в сдържано след „Фейсис“. Напротив, когато потеглих на турне за първи път като солов артист през 1976-а, усещах, че все едно лошата слава на „Фейсис“ вървеше пред мен. Мисля, че сред музикантите се шушукаше, че ако някой се присъедини към бандата на Род Стюарт, тогава по-добре да е готов за пиене и глупави постъпки. Все едно „Фейсис“ бяха някакво постижение, което трябваше да бъде надминато. Като погледна назад мисля, че се справихме в това да постигаме нови рекорди за глупости по време на турне.

За първата ми група за турне след „Фейсис“, желаех да имам трима китаристи. По това време хората се хилеха и казваха: „Трябват му трима китаристи, за да замени Рони Ууд“, но не ставаше въпрос за това. Исках трима китаристи заради здравината на звука и заради динамиката между тях, също и защото (не ме е срам да го призная) си мислех, че ще изглеждат страхотно. Бях видял, че това бе сработило за „Флийтуд Мак“.

И така, на китарата беше Джим Креган. (Джим бе изсвирил онова прекрасно, леещо се акустично соло в Make Me Smile (Come Up and See Me), парчето на „Стийв Харли енд Кокни Ребъл“. Джим го кръстихме „Салто Сеговия“. Китарист също беше Гари Грейнджър. (Гари беше свирил в групата „Страйдър“, която бе идвала да подгрява „Фейсис“. Той беше при нас, за да вкара малко енергична грубост.) Китарист също беше и Били Пийк. Бях видял Били по американската телевизия, докато свири в групата на Чък Бери и той звучеше страхотно. Обадих се на Том Дауд и му казах:

- Трябва да го имаме.

Това се случи по време на записа на A Night on the Town. Сметнах, че ако неговото рокендрол звучене е достатъчно добро за Чък Бери, вероятно и за мен щеше да е достатъчно.

Фил Чен, басистът, го бях помолил да обмисли за присъединяване към „Фейсис“, след напускането на Рони Лейн, но по това време той имаше друг ангажимент. Кийбордист беше Джон Джарвис, американец с музикално образование, който бе свирил в A Night on the Town и беше добър музикант. А барабанист беше Кармайн Апис, който свиреше в рок бандата „Ванила Фъдж“. Кармайн беше американец, но аз го уговорих да свири с английски стил, а не с американски. Американският рокендрол стил е ударно следване на ритъма. Исках английско усещане, което е леко по-освободено, една идея зад ритъма. Много по-отпуснато е. Разбира се, ако е прекалено отпуснато, всичко бързо се обръща с главата надолу, както се уверихме във „Фейсис“ при повече от един повод. Затова става въпрос за постигане на гладкост и отпуснатост, но в същото време и стегнатост. Точно това „Стоунс“ правят много добре.

Исках ние като цяло да добием един релаксиращ стил, ако това бе възможно. Чуваше се по това време, че Джаксън Браун прави саун- дчек с продължителност на цял концерт. След това групата изслушва заедно запис на целия саундчек и грешките и пропуските на всеки биват показани. Аз не исках да работя по този начин. Нашият саунд- чек беше колкото е възможно по-кратък. Петнадесет минути си беше доста дълго. И след това не правехме никакви анализи. Естествено, важно беше шоуто да се получи и всеки, който не си вършеше работата както трябва, бързо биваше заменен. Все пак това трябваше да е рокендрол. Моето разбиране беше, че ако на нас не ни е приятно и забавно, най-вероятно нямаше да е приятно и забавно за никой друг.

В 18:00, вечерта преди първия концерт от турнето, всички трябваше да се съберем със сценичните си костюми за формалното им представяне. Това винаги беше невероятно смешно. Окуражавах всички да залагат на пищността и ярките цветове. Това невинаги сработваше. Някой влизаше в стаята и казваше:

- Какво мислите?

И тогава се чуваха викове:

- По дяволите! Няма да изляза на сцената, ако ще изглеждаш така!

Фил Чен имаше приятни костюми, но Джим и Кевин обличаха някакви наистина вдъхновяващи обърканости, а барабанистът Кармайн вероятно беше най-зле от всички: ужасно изглеждащи ризи от змийска кожа, сребристи жилетки и кожени жакети. В същото време, Били беше леко нисък и трътлест и нямахме представа какво точно да правим с него, в смисъл на сценичното му представяне. Затова просто го обличахме като французин и оставяхме нещата така.

Бях намерил плащове за музикантите: големи, кадифени плащове, с инициалите им върху тях. Момчетата от поддръжката трябваше да ни чакат, докато слизаме от сцената и да ни избършат с плащовете, преди всички да се качат в лимузините. А някои от тях дори не се потяха. Какво прахосване на пари само.

Номерата не се правеха само по време на път, също така бяха много популярни и по време на концертите: още един остатъчен ефект от времето на „Фейсис“. Концертът в никакъв случай не беше неприкосновена територия и ако някой се сетеше за шега, веднага я правеше. Например Кармайн започваше соло на барабаните (по онова време все още бяха задължителни), което свършваше, когато той си вдигнеше ръцете с палките нагоре. Това беше знакът за неговия помощник, който стоеше зад него, да удари гигантският гонг, висящ зад барабаните (гигантският гонг също беше задължителен по онова време), като по този начин се слагаше ехтящ завършек на солото. По това време останалите от групата бяха зад сцената и в един момент се грабваше палката от помощника му, а Кармайн оставаше с вдигнати ръце, чакайки гонга, който никога не се чуваше.

Подобен номер се правеше и с микрофона на гонга, който се слагаше встрани от него, не се виждаше от публиката и можеше много лесно да се замени звука от гонга с леко присмехулния звук на детска свирка, или звънец на колело, или, което беше още по-хубаво, пръдня, ако някой беше подготвен да я направи. (Пърденето в микрофон се превърна във всеобщо занимание сред групите, с които ходех на турне през 80-те. Звуковите инженери се научиха да държат усилването на микрофоните намалено до последната възможна минута в началото на шоуто, за да попречат на внезапното изпълване на стадионите с мощния звук на освобождаване на газове.)

Понякога фарсовете не трябваше да бъдат създавани. От време на време те сами се случваха. За да се създаде театрален момент, горе бе вързана една улична лампа, която трябваше да бъде спусната в тъмното, преди да изпея The Killing of Georgie. Една вечер, без да искам, застанах точно под нея, превръщайки се в една от малкото рок звезди, които са били сплескани по средата на концерта от триметров стълб. (Отървах се само с драскотини, благодаря за интереса.)

Групата се разви: на китарата засвири Робин Ле Межърър, Кевин Савигар на клавишните - хора, които станаха мои близки приятели през следващите години. Номерата също се промениха. През ноември 1984-а, турнето за албума Camouflage стигна до Токио, където някои от членовете на групата и екипа, откриха спорта „ходене по перваза“: преминаването на човек от една хотелска стая в друга, използвайки само перваза на прозорците. На височина от двадесет и пет етажа тази игра изискваше яки нерви. Или доста алкохол. Или доста алкохол в комбинация с яки нерви. И макар да можех да видя забавната страна в това да се появиш неочаквано на прозореца на някого и да почукаш, за да те пусне, но не успяха да ме убедят да се включа. Всеки някъде трябва да тегли чертата, а ходенето по первазите беше моята.

Както всеки знае, по време на турне има много празно време за запълване и човек постоянно се бори със злата хватка на скуката.

- Ако си сложа един поднос на главата, колко неща ще мога да сложа в него, преди да се сгромоляса?

- Ако облека това найлоново покривало, което дадоха от химическото чистене, дали ще заприлича на усмирителна риза?

- Какво ще стане, ако целият се увия във фолио?

- Лицевата дъска на леглото дали ще се побере в асансьора?

- Къде човек може да намери патици?

Такива са въпросите, които се появяват в главата на рок музикант по време на турне и те не изчезват, докато не им бъде даден отговор. И може би ще е малко странно да кажа това за една организация, работеща за хвърлянето на живи пилета в хотелските стаи, но мисля, че „Секс полицията“ ни предпази от полудяване.

Отговори на горните въпроси: 1) купа за плодове, пълна с плодове; кана с вода; три малки бутилки с вино; две книги с меки корици; несесер; и чифт панталони. 2) Да. 3) Ще приличаш на порция сурови пилешки гърди, но чувството ще е доста приятно. 4) Да, ако здраво я натиснеш. 5) Както споменах, никога не разбрахме.