ОТКЛОНЕНИЕ
Доста сериозно при това, в което нашият герой си признава за едно притеснително пристрастяване.
Знаеш как стават тези неща. Всеобщо известно е. Знаеш опасностите, но си мислиш, че искаш само една малка проба, за да усетиш какво е чувството. А предупредителните знаци се изпречват пред теб, но ги игнорираш, защото си мислиш, че си различен. Мислиш, че си един на милион: много силен човек, който може да го контролира. И без да се усетиш, онази така наречена „малка проба“ се е превърнала в яростен, всепоглъщащ навик, и изкарваш часове на телефона с дилъра си, все едно ти е най-добрият приятел.
Но това представлява колекционирането на предмети на изкуството. Може да обсеби човек. Може да превземе живота ти и още повече - стените. А аз говоря от името на човек с голям опит при търсенето на картини от деветнадесети век. Много, много картини от края на деветнадесети век.
Винаги съм обичал картините на прерафаелитите9, още когато бях хлапе: романтиката в тях, цветовете им, класическото изобразяване на облеклото и драпериите, наситените чувства и емоции. Когато бях момче, те се свързваха с много от най-завладяващите ми интереси: рицари в бляскави доспехи, красавици в беда и разбира се, цици. Докато се шляех из Лондон, в края на тийнейджърските си години, често се насочвах към площад „Трафалгар“ до „Националната галерия и когато валеше, влизах вътре и разглеждах прерафаелитите и викторианците. Най-любимата ми картина обаче се намираше в музея „Тейт“: „Дамата от Шалот“ от Джон Уилям Уотърхаус. Момичето в лодката, с бледото лице, дългата червена коса и изражението с отворената уста, бродирания плат, реката и тръстиките - много я харесвах. Доста често водех момичета в „Тейт“ само за да видят тази картина. Това си беше разнообразие в сравнение с ходенето на кафене или на кино. И разбира се, това ги предупреждаваше за моята натура, чувствителност и разнообразните ми интереси, които много рядко намаляваха шансовете ми за едно хубаво обарване след това.
Както вече споменах, Брит Екланд ме запозна отблизо с ар нуво, но чак докато бях с Алана (която също имаше много добро усещане за тези неща), се почувствах достатъчно сигурен да премина от плакати на картини. Първата картина, която си купих (първата ми „придобивка“, както обичаме да ги наричаме в света на изкуството) беше на напълно неизвестен художник от викториански художник и се наричаше „Целувката“: двама влюбени, целуващи се набързо, на един селски път. Купих си я за 12 паунда от един румънец в малък магазин на „Ладброук Гроув“ в края на 70-те години. Не е особено голяма - около един метър на височина и 60 сантиметра на ширина, - а и като цяло не е нещо особено, но на мен просто ми хареса атмосферата й и така се започна всичко.
Първата ми сериозна покупка беше насърчена от Алана, която познаваше човек в Бевърли Хилс, който продаваше (наред с другите работи) картина на Джон Уилям Уотърхаус. Неговата картина „Изабела с гърнето с босилек“ от стихотворението на Кийтс. През 1981-ва ми струва 30 000 паунда, което ми се стори абсурдна сума пари за една картина с маслени бои, макар да не искам да мисля колко ли струва днес - може би около 1 милион паунда. Не че мисля да я продавам. Когато заставах пред картина на Уотърхаус като леко мокър млад хаймана, въобще не съм си представял, че някога ще притежавам своя такава, която ще сложа в спалнята. Първо на първо, тя е много красива, но за мен е символ и на едно житейско пътуване.
Бил съм измамван само два пъти, което не е зле, като се имат предвид всички възможности. Купих от един интериорен дизайнер картина, за която си мислех, че е на Гийом Синяк, но се оказа, че е копие. Това се дължеше просто на моята наивност и на факта, че бях превъзбуден. Въпреки това харесвам картината и дори като копие сигурно струва някой друг паунд. Също така открих картина с принцесата в кулата, за която си помислих, че е от Уилям Адолф Бугеро. Помислих си: „Това си е направо кражба“. Но тя въобще не беше на Бугеро. За щастие, успях да открия някои оригинални картини от Бугеро.
В коридора имам една голяма. И както би ви казал всеки, който колекционира предмети на изкуството от края на деветнадесети век, няма нищо по-добро от една такава голяма картина в коридора.
Още от края на 70-те, започнах да ходя по търгове. Това нещо наистина е пристрастяващо. Напрежението, което се усеща, когато идва редът на желаната картина, е доста силно. А и трябва да си внимателен, понеже егото ти може да ти донесе големи проблеми по време на процеса на наддаване. Помня, че веднъж се опитах да дам по-висока цена от Джани Версаче, което криеше риск за достигане на изключително висока сума, но успях да се освестя и се спрях, чувствайки се леко наранен. Да имаш известно лице е нож с две остриета в такива ситуации. Понякога работи в твоя изгода, понеже хората се стряскат. Друг път попадаш на някого, който иска да покаже на всички в залата, че има повече пари от теб и тогава се въвличаш в мощна и напълно ненужна битка. Като цяло най-добре е за мен, ако не ходя и аз изпращам моята прекрасна асистентка Сара да залага от мое име, или да залага по телефона. Онова, от което имаш нужда, е аукционер в голяма къща или дори двама, които да удрят бързо с чукчето, когато разберат, че от другия край на линията си ти. Не че някога намерих някого, който да падне толкова ниско, че да го стори, това е ясно.
Моят най-голям враг на тази арена е Негова светлост, сър Андрю Лойд Уебър. Той притежава наистина грандиозна колекция от картини на прерафаелити и е много труден за преборване. Изправял съм се срещу него на търг за някои предмети и копелето винаги печелеше. Но той е много по-голям колекционер от мен. Той не се ограничава само с викторианско изкуство, притежава и модерни предмети на изкуството, а и знае как да ги подрежда. Аз не мога да сложа произведение на модерното изкуство, защото не го разбирам и няма да изглежда добре. Но той успява. Веднъж ни покани да отидем у тях и да разгледаме картините му и си попяхме около пианото му, което се получи изключително добре, като се има предвид лошата интерпретация на All I Want Is a Room Somewhere от „Моята прекрасна лейди“, изпята от скъпата ми жена Пени - забележителен момент в историята на музикалния театър.
Продавам картините, когато ми писне от тях и ко- гато е минало достатъчно време, за да се вдигне цената им. Това може да стане за петнадесет години или повече. Не е като пазара за ценни книжа: трябва да си търпелив.
А и трябва да обичаш онова, което купуваш. Иначе няма никакво удоволствие в това да го придобиваш. Никога няма да купя нещо, просто заради самото купуване. Ще го взема, понеже имам нужда от нещо за определена стена, на определено място. Вземам каталозите от дилърите, разглеждам ги, търсейки нещо, което да ми влезе в употреба. Ако се заинтересувам, обаждам се в „Сотбис“ и те ми изпращат инспекционен доклад, както и фотографии от различни ъгли.
Слагат една ултравиолетова лампа зад картината, за да се види къде платното е било късано и ретуширано през годините. Ако има твърде много изтъркани места и ретуширания, вероятно няма да го купя. Два пъти съм си купувал картини, без да ги видя преди това как изглеждат. Понякога цветовете на репродукциите в каталозите са доста по-ярки отколкото, ако се гледа картината отблизо, а когато я получиш, тя просто няма блясъка, който си мислел, че има. Тогава я оставям настрана и после се опитвам да я продам. По принцип, когато се огледам, мога да кажа кои са скъпите картини: те сияят и „подскачат“ от стената към теб.
Няма съмнение, че когато умра, децата ми ще кажат: „Какво, по дяволите, ще правим с всички тези неща?“ и ще ги пуснат за продажби по „eBay“. Все пак, всяко от децата, през различен период от живота си, се е разхождало из къщата и е брояло циците, или мечовете, така, че е имало и образователна стойност. Не много отдавна синът ми Алистър гледаше картина с мъченически убития Свети Севастиан, със стърчащи от него стрели, която виси на стената до кухнята в къщата ми в Лос Анджелис, и той ме попита какво е изобразено там, защо мъжът е гол и надупчен така, а аз се почувствах доста приятно, че мога да обясня на малкото ми момче цялата история - случило се е понеже е избегнал едно наказание.
Понякога, ако не мога да спя, броя колко картини притежавам. Влизам от постройка в постройка, от стая в стая.
- Една, две, три, осем в коридора - не забравяй онази в тоалетната.
Те трябва да са маслени, в рамки, иначе не стават за нищо. Никакви рисунки или скици. По принцип, когато стана на 130, ще съм събрал всичко.