Автобиография

ГЛАВА 15

В която нашият герой силно се влюбва в супермодел, купува си още една къща и размишлява над въздействието и преимуществата на дългата коса; и над неща, които са с най-различна несериозност и притеснителност.

И така, през септември 1983-а, след неуспешен опит за хитруване, в който бяха намесени манекенка с кожено яке, Рупърт Мърдок и леко забавен полет на „Конкорд“, аз се отправих на вечеря в Ню Йорк, уредена чрез леко измислени твърдения, с Кели Емберг.

Срещата беше уговорена за 20:30. Докато времето напредваше, Кели е лежала в апартамента си в „Гринуич Вилидж“, облечена в рокля, мислейки да се откаже и да си ляга.

Накрая, около 22:00 часа, аз и се обадих от лобито. Когато излезе от асансьора, аз се затичах към нея и паднах на колене пред краката и. Тя каза:

- Ти кой си мислиш, че си - Род Стюарт?

И в този момент разбрах, че вече доста съм хлътнал по Кели Ем- берг.

Отидохме до „Кристос Стейк Хаус“ на „49-а улица“, едно от онези стари, старомодни бивши свърталища на мафията, със сепарета, тапицирани с кървавочервена кожа и снимки на Лана Търнър по стените. Тя е супермодел на 24 години, а аз съм певец на 38 и тя само бегло знае как изглеждам от обложката на един от албумите на сестра и - направили са и впечатление рошавата коса и големият нос. Тя е лице от стотици корици на списания, от „Вог“ до „Космополитън“, като оставим настрана, че е ветеран от страхотното ежегодно произведение на спортната литература - изданието за бански костюми на „Спортс Илюстрейтид“. Изкарва си хляба с позиране, а в същото време е толкова естествена и сладка, и най-непрестореният човек, когото познавам. Оказа се, че е от Тексас, като Алана. Изглежда, че съм развил някакво привличане към тексаските.

В един момент разговорът имаше опасност леко да залинее, кога- то преминах на прочутата тема-убиец на първи срещи - писателският блокаж. Винаги ги поразява. Или може би не го прави. Какво бих могъл да кажа? Аз наистина по това време страдах от него и доста мислех за това. Раздирах се от въпроси: защо не измислям нови песни? Къде отидоха те? Кога за последен път написах нещо добро? През цялото време се самоизмъчвах с тези въпроси.

Въпреки това, на Кели не и беше много скучно. Със сигурност не се оглеждаше из заведението разсеяно, докато говорех. Нито пък се прозяваше шумно, тананикаше или пък оформяше животни от салфетката си.

След вечеря отидохме до апартамента и и я изпратих до асансьора.

Попитах я:

- Не мога ли да се кача?

А тя отвърна:

- Не, не може.

- Просто си помислих, че ще мога - казах.

- Не, не може - каза тя.

Започнах да я умолявам да склони да се видим утре. Обаче тя сподели, че е заета. Ще ходи в Пенсилвания, където е по средата на строенето на къща и някой щял да идва, за да и каже цена за някаква свършена работа.

А аз и казах:

- Моля те, не отивай. Отложи го. Ще ти се обадя.

Тя се засмя и влезе в асансьора.

После се върнах в „Мейфеър Риджънт“ и в апартамента, в който спеше Кара Майерс.

Мили Боже. Кой си мислех, че съм? Род Стюарт?

На следващата сутрин, Кели чака до единадесет, определи ме за безнадежден случай и хвана автобус към Пенсилвания. Аз се обадих чак в един, обаче имах съпруга в Лос Анджелис, при която трябваше да се прибера и една снимка в „Ню Йорк Поуст“, за която се налагаше да дам обяснение. (На нея най-вече се виждат много дългите крака на Кара Майерс, изчезващи в едно такси, но доказателството беше силно инкриминиращо.)

Въпреки всичко, аз бях напрегнат. Обадих и се отново на следващия ден. Кели ми каза, че ще ходи до Далас за модни снимки. Казах и, че ще дойда там. Тя се засмя и каза:

- Силно се съмнявам.

Точно заради тази причина отлетях до там и се настаних в големия апартамент на хотел „Търтъл Крийк“. Тя беше в хотел „Бест Уестърн“. Обадих и се и казах:

- Ела в този хотел. Тук е по-хубаво.

А тя отговори:

- Няма да дойда в твоята стая.

- Ще ти взема отделна стая.

Запазих една стая и сложих вътре букет цветя, голям колкото жив плет и една бележка: „За прекрасната“. И когато разбрах, че си е преместила нещата от „Бест Уестърн“, почуках на вратата и се приготвих, когато тя отвори вратата, аз да съм паднал на коляно, държейки в протегнатата си ръка ролка тоалетна хартия и казвайки:

- За теб.

Още в Далас излязохме на вечеря, забавлявахме се, но нищо друго. Трябваше да я ухажвам. Тя имаше приятел и беше нужно дълго убеждаване, за да го остави. През следващите няколко седмици и се обаждах постоянно. Откривах къде се снима и се появявах там, за да я изненадам. Отивах до фотографските студия и нахлувах вътре. Влизах без покана по време на снимките на реклама за „Мейбълин“, сядах отзад, опитвайки се да я разсея. А след това я убеждавах да дойде на обяд или вечеря с мен, или само да се поразходим, докато и говоря всякакви глупости.

- Виждаш ли тази пукнатина в бетона? Може би никога няма да изживеем този момент с нея отново.

Силно бях хлътнал. Тя бе толкова прекрасна. Пътуваше със самолет - съвсем сама. Аз никога не го правех. С мен винаги имаше асистент. Не и бодигард, защото никога не бях имал нужда от такъв, но винаги имаше човек с мен. А понякога ходеше и на кино сама. Отново - аз дори не можех да си представя да направя това. Тя се смееше по един красив начин, беше много енергична, както и доста сантиментална; очевидно беше човек без отрицателни качества. Веднъж по време на вечеря, още преди да бяхме изконсумирали връзката си, аз и казах:

- Мисля, че ще се оженя за теб.

Тя каза:

- Ти полудя ли? Това не е нормално.

Но аз наистина си го мислех.

Накрая станахме двойка. Две години връзката ни се поддържаше от разстояние, разделена между Ню Йорк и Лос Анджелис. Кели имаше кариера, апартамент в Манхатън, беше много умна и добре организирана, за да остави всичко просто ей така. Но дори и през този период, най-дългото време, което изкарахме, без да се видим, беше 10 дена. В Ню Йорк излизахме на кино и се мотаехме с нейните приятелки и колежки Ким Алексис и Кристи Бринкли. Което бих казал, че съвсем не бе неприятно. А после, през уикендите в Ел Ей тя идваше да ме гледа как играя футбол, след това излизахме с момчетата и пиехме „Мъдслайд“, докато премрежим погледите. Тя въобще не се притесняваше да е около приятелите ми, нито от вулгарностите и тъпотиите, които често се раждаха тогава. Момчетата от групата я обожаваха, топло я приемаха във вечерен клуб „Под масата“ (официален клуб, в който, по различно време през вечерта, всички се скриваха под масата от сервитьорите). Групата по това време си падаше по това да вечеря в ресторантите без панталони - а понякога, това трябва да се признае, и без бельо - като голотиите се криеха от сервитьора и другите в ресторанта с покривката. И Кели нямаше никакъв проблем с това. Нищо не можеше да я шашне.

Това беше през 80-те, ерата на дългите коси. Просто такова беше времето: обиколката на прическите се разрасна най-малко с 10 сантиметра до 1982-а и си остана така три или четири години, без значение дали се харесваше на всички, или не. Явно това беше свързано с икономиката. Както и да е, моята коса със сигурност никога не е била по- дълга от времето през 1983-а. Също и Кели, когато я видях за първи път на екрана в „Портфолио“, наистина имаше масивна коса. Тя не- винаги я носеше по този начин. И когато не го правеше, аз прекарвах доста време в сресване и набухване, опитвайки се да и дам по-голям обем. Просто ми изглеждаше грешно да живееш в 80-те и да не се опитваш да увеличиш обема на косата си.

Започнахме да прекарваме много време заедно в Англия. Не притежавах къща там, откакто бях продал „Кранборн Корт“, огромната постройка в провинцията, в която бях живял с Ди Харингтън до средата на 70-те. Запазих къщата за известно време, след като се преместих в Америка и членове на семейството ми отидоха да живеят там и да поддържат имота. Но той беше твърде голям - дори опасно голям. Един ден сестра ми Мери се качи на тавана и без да иска събори стълбата зад себе си. А родителите по това време вече доста недочуваха, а и къщата беше много голяма, и Мери не успя да привлече вниманието на никого и цели часове стоя там. Можеше да не я видим повече.

През този период баща ми ползваше бившия ми шофьор, Големия Кирил, и моя „Ролс-Ройс“ с шестте врати и тъмните стъкла, който преди беше собственост на Андрю Луг Олдъм, бившият мениджър и продуцент на „Ролинг Стоунс“. Татко потегляше от „Кранборн Корт“ в костюм, вратовръзка и домашни чехли, и с Големия Кирил зад волана се отправяше към офисите на букмейкърите в Аскът. Или поне това правеше до деня, в който извърши доста съмнителен залог, спечелвайки няколко хиляди паунда от мач с нисък коефициент и тихо бе посъветван от собствениците (които го заподозряха, че е човек с вътрешна информация), че вече не желаят да си имат работа с него. Щом татко вече не можеше да ходи при букмейкърите в Аскът, тогава нямаше никаква нужда от „Кранборн Корт“.

През 1986-а, на страниците на списание „Кънтри Лайф“, открих „Дървената къща“, една прекрасна английска постройка от деветнадесети век в провинцията, не много далеч от Лондон. Тя се издигаше в обширните земи, които преди са били част от „Копъд Хол“, изоставеното и виждащо се в далечината огромно имение и бивша болница за ранени армейски офицери. Тази част от Есекс е влизала в избирателния район на Уинстън Чърчил, когато е бил министър-председател и легендата разказва, че той е отсядал в „Дървената къща“ и по време на втората световна война е стоял на горните прозорци, за да наблюдава германските бомбардировки над Лондон, по времето, когато аз съм се родил и Адолф Хитлер се е намирал към края на властта си, неуспешно опитвайки се да ме убие.

В имота имаше обширни ливади, езеро, заградено място за коне, както и много лично пространство, и най-важното, едно равно място отстрани, за което обиграният ми поглед веднага ми каза, че ще се превърне в дълго жадуваната и дълбоко лична мечта: създаването на цяло футболно игрище. Купих всичко това, нанесохме се и все още помня първия път, когато вечеряхме в този новопридобит дом, седяхме до големия прозорец на прекрасна, широка и облицована с дърво стая, само с няколко опаковани мебели около нас, плюс масата за снукър, която предишните собственици оставиха, а пред нас, вълнуващото и романтично (както и леко скъпичко) начинание да превърнем всичко това в наш дом.

А защо, след като всичко беше толкова перфектно и подредено, аз се огледах и започнах да се забавлявам с една друга жена? Жената беше филмовата актриса Кели ЛеБрок. Това не беше нищо сериозно, просто забавление. Тя ме покани на една филмова премиера и аз, за да и върна жеста, я поканих да се присъедини към мен на разходка с лодка до остров Каталина, където бяха употребени значителни количества алкохол и последваха взаимоотношения от интимен характер. След това решихме, че разходката е била приятна и задължително трябва да я повторим. А и тя бе прекрасна жена, роза, отгледана в Англия и доста взискателна към интимната хигиена, доколкото си спомням. В такава ситуация, след това, човек веднага би се затичал към душовете, по-бързо от момче в интернат след футболна среща. Но всичко се бе развило с такава лекота, в духа на това просто да уловиш деня и всякакви такива неща - доста типично за празните развлечения, които изживявах тогава. Когато ставаше въпрос за красиви жени, аз безспирно търсех нови изживявания. Госпожици „Между другото“ беше фразата, която използвах за тях. И госпожиците „Между другото“ се появяваха, защото възможностите за това се създаваха пред мен и понеже възможностите изглеждаха забавни и защото по онова време просто не знаех как да отказвам. Също така, понеже си мислех, че винаги ще ми се размине.

Не се опитвам да се оправдавам, но това беше Кели ЛеБрок. Тя беше звезда от филма „Жената в червено“. А за какво друго се разказваше в „Жената в червено“, освен за тоталната неотразимост на Кели ЛеБрок? Ако в средата на 80-те можехте да откриете един-единствен хетеросексуален мъж, мислещ трезво, женен, във връзка или самотен, който би отказал възможността да прекара известно време на лодка в компанията на Кели ЛеБрок, мислейки, че ще му се размине, тогава и аз щях да откажа. Щях да погледна този мъж право в очите и да му стисна силно ръката, защото очевидно той е много по-добър човек от мен.

Обаче се оказа, че няма как да ми се размине. Кели разбра за Кели. Двамата с Кели Емберг бяхме в ресторант „Айви“ в Ел Ей Кели ЛеБрок, която не бях виждал от доста време, беше на съседната маса. Тя доста дръзко, може би дори провокативно, изпрати бележка по сервитьора. (Помнете: това беше време доста преди есемесите.) Върху листчето тя беше написала „Липсваш ми“. И Кели Емберг го прочете.

Тъй като досега не бях хващан в крачка (което, по изумителен начин, никога не ми се беше случвало: чудя се при вас как са нещата в това отношение), нямаше как да се случи по по-неприятен начин. И нека ви кажа, ако не ви се е случвало това написана на ръка бележка, описваща изневярата ви, да бъде сложена на масата пред приятелката ви, тогава ми повярвайте, че е ужасно трудно да се намери подходящо и успокояващо нещо за казване. Не можете просто да си седите и да кажете: „Повярвай ми, след няколко години ще погледнем назад и ще се смеем на това“. Нито пък можете да смачкате хартийката, да я пуснете в празната си чиния и да кажете: „Добре. Както и да е. Кафе?“. Стартирах с обичайния поток от напълно прозрачни опровержения и деклариране на невинност, които продължиха и след като си тръгнахме.

Най-лошото бе това, че около една година преди тази случка, на Кели Е. и бе предложена роля във филм на Джон Хюз - тя прие и премина през целия репетиционен процес и когато снимките тъкмо щяха да започнат, ролята и беше отнета, понеже една друга актриса е пожелала ролята. Филмът се казваше „Странна наука“, а актрисата, която замени Кели, се казваше... Кели ЛеБрок. Кели Е. не беше злопаметен човек; всъщност тя беше пълната противоположност на тези хора. Но не мисля, че чувствата и за тайната ми изневяра са били особено подобрени от това съвпадение.

Кели се върна в Ню Йорк, чувствайки се ужасно предадена, объркана и разстроена. Осъзнах, че съм голям идиот, задето бях рискувал да я изгубя и започнах да и звъня и да я умолявам. Опитах се отново да я спечеля с чар. Тя престана да вдига телефона, което ме накара да полудея още повече. Поне два пъти се разплаквах по телефона, разговаряйки с нейната асистентка. Накрая отново разговарях с нея, като и казах, че съм се държал като глупак, че съм сериозен към връзката ни, че това няма да се случи никога повече и че трябва да отидем до Испания през уикенда и да оправим всичко. Тя трябваше да се снима за „Том Форд“, но аз успях да я убедя да се откаже и да дойде в Испания с мен. Докато бяхме там, оправихме нещата. И решихме, че ще си направим бебе, което щеше отново да ни направи близки, каквито трябваше да сме.

Зачеването може би стана там и тогава, в слънчевата Испания. Във всеки случай, към края на 1986-а, Кели беше бременна. Бременна с момиче. И двамата го знаехме. Е, не го знаехме с точност. Но и двамата го казахме. Кели искаше да я кръстим Руби. Аз имах малък проблем с това. При жаргонно римуване на диалекта кокни, древният местен говор на града ми, „Руби“ означава хапване: руби - манджа. Казваше се следното: „Вкъщи ли ще ядем тази вечер, или ще излезем за една „руби?“. Когато обясних това на Кели, от безизразното и изражение разбрах, че това объркване е малко вероятно да се случи в Америка. И не на много други места. А и това си беше, трябваше да призная, доста красиво име. Оттеглих си възражението. Руби да бъде.

Отидохме да кажем на родителите на Кели. Ето ме и мен, отивах в Тексас, за да информирам едни тексасци, които никога не бях срещал, че с дъщеря им ще имаме извънбрачно дете. Реших, че ще съм голям късметлия, ако се измъкна, без да бъда гръмнат или линчуван, или вероятно и двете наведнъж. Всъщност те се оказаха мили, разбрани хора. Бащата на Кели беше грамаден, но за щастие, много приятен. Майка и беше доста по-страшна - а имаше страхотен певчески глас, оказа се в последствие. Няколко години по-късно се намирахме в хотел „Риц“ в Ню Йорк на Нова година, тя запя на сцената и от хотела веднага и предложиха договор. Тя отказа. Както и да е, по време на онази първа среща, аз пуснах в действие чара си. Споменах за брак, което подейства успокоително. А и наистина го мислех.

На 17 юни 1987-а, в шест сутринта, Кели усети контракции и бързо бе закарана в болница „Седарс-Синай“, където и беше казано, че бебето няма да започне да се ражда още дванадесет часа. Аз се намирах по средата на снимките на видео клип, затова се съгласихме, че ще е добре да отида и да си свърша работата, а вечерта да се върна в болницата за важното събитие. По време на заснемането на клипа няколко чаши бяха гаврътнати като предварително празнуване на бебето, затова се намирах в ентусиазирано настроение, когато се върнах в болницата същата вечер. Преди това чинно бях ходил с Кели на, според моя преценка, няколкостотин курсове по подготовка за раждане - правих упражнения по дишане, гледах обяснителните филмчета, купих широките тениски, каквото се сетите - затова се считах за напълно подготвен за важните събития, които щяха да се случат. Обаче, ко- гато се приближих самоуверено до леглото и, един от лекарите сложи ръка на рамото ми и каза:

- Отдръпнете се, г-н Стюарт. Ние ще поемем оттук.

Онези курсове ми струваха стотици долари.

И така се появи прекрасната Руби - със счупена ключица, горкичката. И с най-конусовидната форма на главата, която някога сте виждали. Макар че може би сте виждали, понеже един член на уважаемото сдружение на британските фотографи успя да се промъкне в болницата и да фотографира новородената ни дъщеря в креватчето. Добре дошла на света, Руби.

Рано на следващата сутрин, радостен, недоспал и леко махмурлия, аз звъннах на Джим Креган и го наградих с първата му свещена задача да стане кръстник на Руби: да дойде в болницата със сандвичи с бекон, защото умираме от глад. Джим все още не ми е простил напълно, че го накарах да мине през коридорите на едно от най-известните еврейски учреждения в Лос Анджелис, силно миришейки на пържено свинско.

Още от началото на 80-те, аз се изправих пред музикални предизвикателства на няколко фронта. Що се отнася до музикалните критици, чувствах се толкова приветстван, колкото и дупка в парашут. Da Ya Think I’m Sexy? и шумът около нея бяха убедили авторите на музика, че завинаги съм подмамен от блясъка на диско топката, от холивудския лайфстайл и няма да се върна обратно. Разбира се, че това беше само една поп песен, но което и музикално издание да отворите по това време, щяхте да си помислите, че съм отворил химическа фабрика, която отравя водните запаси в някое западнало място.

Мисля, че мога да призная за загубата на концентрация по това време - например от 1979-а до 1981-ва. Не съм напълно сигурен за причините, но предполагам, че се дължи на многото стоене до късно вечерта, твърде много купони, твърде много пиячка и доста смръква- ния от ободряващия кокаин. Със сигурност очевидният признак за това, че нещата не вървят както трябва, бе този, че макар да бях взискателен към точността на работното място (такъв съм си и до днес), в онези години при преминаването към новото десетилетие, записите най-обикновено се насрочваха за два следобед и ако аз се появявах в пет, момчетата от групата бяха крайно щастливи. Известно време всичко беше покрито с мъгла, а когато най-накрая се освестих, малко от тази мъгла така и си остана.

По какъв начин съм оправдавал поведението си по онова време? Мисля, че съм чувствал как бидейки рок звезда е трябвало да се свърши ужасно много пиене, чукане и всякакви подобни работи. А един ден има ограничено количество часове. Ако другите аспекти от ролята на рок звездата - писането на песни и репетициите например - биваха оставяни настрана за известно време, тогава това бе нормално да се случи, като се вземат предвид времевите ограничения, с които всички ние се сблъскваме в живота си на работници.

А между другото, никога не съм си мислил по това време, че това „да бъдеш рок звезда“ е нещо, което не е съществено или за което ще трябва да се извинявам. Напротив, на мен ми се виждаше като: а) ужасно забавно нещо и б) точно за каквото си бях мечтал от самото начало. Със сигурност беше точно това. Ако не считах, че пиенето/чукането/подобните работи са поне част от работните ми задължения - и ако не бях направил всичко възможно да се представя възможно най- добре по тези параграфи - щях да почувствам, че не съм си свършил работата както трябва.

И все пак, беше ли това един погрешен подход към работата ми като певец и звукозаписен артист, в който и да било аспект от работата ми, докато 70-те преминаваха в 80-те? Моля, всеки да си направи собствени заключения. (Съответните албуми са налични за продажба за всеки, който би желал да проведе критическа преоценка.) Всичко, което мога да кажа е, че Passion от албума Foolish Behavior е най- нелюбимата песен на мама, от всички, които съм написал. Казано с други думи, това беше една песен, която дори и една майка не може да хареса. А в този смисъл мама си бе доста пристрастна.

Дори след години я заведох в театър „Уимбълдън“, за да гледа концерт на Макс Байгрейвс, когото тя обожаваше. Макс, по един много мил начин, дойде да се види с нея преди концерта, и каза:

- Елси, има ли някоя песен, която искаш да изпея за теб тази вечер?

А мама каза:

- Можеш ли да изпееш Sailing?

Толкова с Макс Байгрейвс. Бях малко оклюмал.

Албумът Foolish Behavior беше записан (както доста голяма част от нещата ми) в „Рекърд Плант Студиос“ в Лос Анджелис, където, типично за този период, бяхме наели цялото студио, имахме неограничен бюджет от звукозаписната компания. Това невинаги е добра рецепта за креативност. Човек веднага си помисля: „Защо да се бърза? Тук не се харчат мои пари“. Но, естествено, в края на краищата се оказва, че парите са твои, понеже звукозаписната компания ще ти развали кефа, като си ги вземе после от авторски възнаграждения. Въпреки това, тогава не се мисли много за тези неща. Вместо това си мислиш: прекрасно, цяло студио, в което да се забавляваме, колкото си искаме. Хайде да изкараме четиринадесет дена в програмиране на дръм машината. Моите спомени са, че бяхме там, записвайки Foolish Behavior много години - макар, за да съм честен, но с напредването на възрастта, може и да си мисля за няколко албума. Обаче си спомням, че в задната част на студиото имаше врати за внасяне на оборудване и аз доста се замислих, по един инспириран от кокаина начин, дали ще мога да вкарам ламборгинито си през тях. За голям мой късмет се оказа, че ще мога. Колата остана паркирана в студиото около една седмица, до- колкото си спомням, докато не ми потрябва, за да се прибера. Ние си записвахме около нея.

Истината беше, че записвах солови албуми със скорост от един на година, за цяло десетилетие. Foolish Behavior беше десетият ми студиен албум, без да броим четирите, които имах с „Фейсис“, едно постижение, което би накарало днешните млади певци да паднат на земята и да молят за милост. Не беше много изненадващо това, че изискването за ежегодното издаване на албум, докато, в същото време, шест месеца пътувам на турне, започваше да си взема своето и по ръцете вече избиваха мазоли.

По-рано споменах за страха ми от празното място. По време на турнетата през 1981-ва и 1982-а, аз виждах много малко такива. В Америка и на двата бряга винаги събирах много публика. Но през 70-те започнах да пълня стадионите и в средата на страната, а сега изглежда, че тази публика понамаля. Това има нужда от обяснение. Ако изгубиш публиката от центъра по този начин, значи нещо не е както трябва, понеже цялата идея да правиш национално турне по стадионите се превръща в несигурна работа и ще трябва да се върнеш в залите - без голяма продукция, без големи сцени, без масивно осветление. А след това най-вероятно - сбогом самолети и здравейте автобуси за турне. Можех ли да се видя как се катеря в задната част на автобуса по това време? Ами, сигурен съм, че ако се наложеше, щях да го направя. Но нека само да кажа колко се радвам, че не се наложи да го правя.

А и аз обичах концертите в стадионите. Обичах мащаба им, театралността им, атмосферата им, целия този шоубизнес. Беше доста на мода по онова време, сред моите връстници, да се осмиват стадионите и спортните зали като места за рок музика, казвайки, че там липсва интимност, няма емоции и душевност. Моето твърдение е противоположно. Смятам, че след като са усещали студенина и бездушие, значи не са го вършили по правилния начин - не са използвали театралността, не са работили достатъчно здраво да ангажират публиката и да ги подгреят. Щях да се чувствам ужасно, ако не можех да пея по големите сцени. От септември 1983-а вече имах нов мениджърски екип и бях готов да запретна ръкави. Доста буквално: навитите ръкави на скъсеното яке представляваха доста вървящ облик по онова време. Арнолд, новият ми мениджър, изработи стратегия, с която да се опита да насочи кариерата ми в правилната посока; и за да задвижи отново турнетата, той доведе Ранди Филипс, който беше музикален продуцент в университет „Стан- форд“, а по-късно стана управляващ директор на „Ей И Джи Лайв“.

Един от първите ходове на Арнолд бе да навлезе в продължителен дипломатичен период на преговори с мениджъра на Джеф Бек, който в последствие уреди участието на Джеф - както споменах в една от предните глави - в парчето Infatuation от албума Camouflage, който излезе през 1984-а, а после дойде и на турнето. Тези преговори бяха само една идея по-несложни от разработването на мирен план в Близкия изток. Джеф, както знаем, напусна турнето. Но с Infatuation аз имах истински рок хит и категоричното твърдение, за всеки, който имаше нужда от него, че така наречената ми „диско ера“ е приключила. Camouflage също така съдържаше кавър на парчето на Джеф Фортганг Some Guys Have All the Luck¹¹, което бях чул в изпълнение на Робърт Палмър и пожелах да се пробвам, като вкарах и семпъл от песента на Кларънс „Фрогман“ Хенри Ain’t Got No Home за добър ритъм, просто да се понравя на феновете на ритъм енд блус музиката. Дори и песента да не беше добра, най-вероятно пак щях да я запиша, за да могат журналистите да използват заглавието и в статиите си.

Скоростта вече беше един албум на две години, а не една, което си изглеждаше не толкова необмислено и доста по-правилно. По този начин две години разделиха Camouflage от Every Beat of My Heart през 1986 („Албумът на Род Стюарт“, както е известен в Америка.) И турнетата пак тръгнаха както трябва. Албумът Every Beat of My Heart доведе до най-голямото турне в Европа, което бях правил. А през 1988-а се появи и Out of Order. Бях се отпуснал и оставих на другите да работят върху албума за известно време - най-вече беше ме домързяло, ако трябва да съм честен. Плюс това тези хора изкарваха доста пари, тогава защо да не го вършат? Но с Out of Order се почувствах достатъчно подмладен, за да се включа отново в процеса. Про- дуцирах албума заедно с Анди Тейлър и Бърнард Едуардс. Бърнард бе мой идол, тъй като преди беше член на „Шик“. Анди беше китарист на „Дюран Дюран“, а след това на „Пауър Стейшън“. Двамата написахме добри неща в този албум. Всъщност написахме и други добри неща извън албума. Помня, че отидох една сряда вечер за седмичната си футболна тренировка, а когато се върнах два часа по-късно, той вече беше написал музиката за парчето Lost in You. Аз добавих текста.

Продуцентите се сменяха, но основните правила се запазваха. Заедно с момчетата от групата продължихме да ходим в студиото, в началото на всеки албум, без да имаме никакви идеи за песни, и създавахме материал, като си обменяхме идеи в звукозаписната стая. Както и продължихме да даваме начало на всеки запис с традиционното посещение на бара в съседство. Наистина, „Антураж“, барът до „Рекърд Плант“, на предишното му местоположение на улица „Уест Търд“, стана известен като „Студио Е“, и ние изкарвахме в него толкова много време, че Крис Стоун, собственикът на студиото, накрая уреди да бъде прекарана директна телефонна връзка между контролната стая и бара. След това Крис дори направи повече, като направи бар вътре в самото студио, с високи столчета, пиано и мишена за дартс. Нарекохме го „Кучето и копчето“. Няколко добри глътки и после в контролната стая.

Това много лесно би могло да бъде видяно отстрани като просташко или дори непрофесионално поведение. Но нека ви кажа, че някои от най-добрите парчета от онова време бяха написани в бара преди това. Понякога композирахме цели песни там, докато ги обсъждахме. „Защо не направиш това... после аз ще направя това... а след това ще вкараме и онова там...“. Forever Young, която се превърна в една от най-успешните песни, които съм записвал по онова време, беше композирана изцяло в „Кучето и копчето“. Взех заглавието и от една песен на Дилън, на която исках да направя кавър, и Джим Креган, Кевин Савигар и аз проведохме дълъг разговор и след това влязохме в студиото, за да я запишем.

А след това без малко да изхвърля песента, още преди да е влязла в албума. Преслушвахме песните, обсъждахме оувърдъбинга¹², стигнахме до Forever Young и аз казах:

- Тази песен не ми се нрави. Нека я хвърлим.

Както и с Maggie May, не бях сигурен дали песента е достатъчно добра. Тогава, инженерът, един човек на име Стийв Макмилън, който бе работил в покорно мълчание през целия процес и не беше споделил никакво мнение, се изправи и каза:

- Ако бях на твое място, няма да се откажа от нея. Това ти е най- добрата песен.

За момент всички замълчахме с отворени усти, удивени от факта, че Стийв е казал нещо. После отново чухме парчето и осъзнахме, че е прав. Получих номинация за „Грами“ за най-добро вокално изпълнение за това парче и то достигна статут на химн в Америка. Някои неща можеш да ги планираш; други неща зависят от прищевките на съдбата.

Като цяло, Out of Order ми даде четири хит сингъла в Америка и ознаменува нещо като повратна точка за мен в Щатите. В допълнение към това сингълът My Heart Can ’t Tell You No от този албум влезе в топ 10 хитовете на Великобритания, което си беше успокоително, понеже ми се струваше, че навлизах в някаква неприятна ситуация с държавата, в която бях израснал. Песните, които се харесваха на американците - по-тежките, рокаджийските неща - изглежда, че не донасяха такъв успех в Англия; а нещата, които се харесваха на британската публика - доста по поп ориентираните песни, като Sailing, Baby Jane, I Don ’t Want to Talk About It, - явно не се харесваха толкова много в Щатите. Това беше нещо, за което двамата с Арнолд проведохме сериозна среща в Лондон с Роб Дикинс, изпълнителния директор, който управляваше „Уорнър Брос“ във Великобритания.

От много години се познавах с Роб. Всъщност още като новак в звукозаписната индустрия, той веднъж дойде зад сцената на Top of the Pops, когато „Фейсис“ участваха. При което аз, според слуховете, съм се обърнал към Рони Ууд и съм казал: „Кой е този задник?“. Един съвет към младите музиканти: бъдете учтиви към хората, докато се издигате. Един ден някой от тях може да се окаже шеф на звукозаписната ви компания във Великобритания.

Роб имаше навик да казва това, което мисли, а по-късно, ако въобще го правеше, се замисляше дали не е наранил някого. В това има множество недостатъци, макар в една индустрия, изпълнена с хора, които ти казват онова, което искаш да чуеш, също така би могло и да е доста проникновено. Както и да е, при този случай, първата реплика на Роб в разговора беше:

- Защо остави Пол Йънг да ти открадне почитателите?

Това наистина ме ядоса. Пол Йънг? По дяволите! Искам да кажа, добър човек, хубав глас и всичко друго, но...

Роб твърдеше, че докато съм се занимавал през 80-те с това да правя албуми за американската публика, съм се отказал от основната си роля: да интерпретирам песни, да вземам най-различен материал и да го превръщам в свой. А Йънг - с песни като Wherever I Lay My Hat, Every Time You Go Away - я беше завзел. Роб каза:

- Хората искат да те слушат как пееш страхотни песни.

Тъй като вече бях станал доста рязък, аз му отвърнах:

- Тогава ми намери страхотна песен.

А след това се цупех две седмици.

Пол Йънг! Шибана работа!

Все пак хубавото нещо, което се роди в този разговор, бе, че в средата на 1989-а Дикинс ми дойде на гости в Епинг, носейки касета и голям касетофон. Той каза:

- Искам да чуеш това.

И ми пусна една песен. Когато свърши, той каза:

- Не казвай нищо.

После я пусна цялата отново. Когато свърши за втори път, Роб отново сподели:

- Не казвай нищо.

И я пусна за трети път. По това време вече мечтаех аз да бях я написал. И изгарях от желание да я изпея.

Песента беше Downtown Train на Том Уейтс. Тя притежаваше емоционална мелодия, която пленяваше и текст, пулсиращ от копнеж. Синът ми Шон, който по това време беше на осем, влезе в стаята по време на третото слушане на песента и след това каза:

- Защо този човек пее толкова лошо?

С това той уцели много точно проблема: тук имаш една много, много добра песен, но изпята от човек, с чийто глас винаги ще има първоначално свикване, следователно спъвайки шанса на песента да се превърне в хит. (Обичам гласа на Том Уейтс, но той не е за всеки.)

Записах Downtown Train с ужасно талантливия Тревър Хорн¹³ и макар вече работата по албума да бе приключила, песента бе включена в последната възможна минута, след експертното лобиране на „Уорнър Брос“ в Америка, извършено от Арнолд, в компилацията Storyteller - ретроспективния бокс сет на скромната ми кариера (все още наличен във всички големи магазини.) Тя се превърна в хит - топ 10 в Англия и номер 3 а американския „Билборд“ - и отново застанах на корицата на списание „Ролинг Стоун“. Но дори още по-значимо от това, тя напомни на някои хора кой бях аз и какво мога - няколко човека, които най-вероятно го знаеха, но бяха забравили, или може би бяха избрали да забравят и да се отдалечат. А и на мен ми напомни.

* * *

Почти всеки аспект от бизнеса, в който се намирах, по едно или друго време, и за какъвто и да е кратък период, ми се струваше доста тягостен. Писане на песни, записи, продуциране, снимане на клипове, промотиране: имаше моменти, когато всеки от тези компоненти не успяваше да ме зарадва или пък се превръщаше в досадно задължение. Това е писано да се случи с всяка една професия: настроението се покачва и спада към определени неща, палиш се, а после изстиваш.

Обаче към пеенето - никога.

След като преминах през първоначалните нервност и стеснителност при постъпването ми в рок група през 60-те и най-накрая се показах иззад усилвателите, не мисля, че е имало дори един-единствен път, когато мисълта за изправяне на сцена и пеене пред публика, докато групата свири гръмовно зад мен, да не ме е изпълвал с истински, неподправен ентусиазъм. По същия начин, каквото и да се случваше със степента ми на обвързаност и концентрацията през 80-те, настроението ми за турнетата не се променяше. През 1985-а станах на четиресет, но може би подсъзнателно и напук на този факт, аз се хвърлях в изпълненията ми на живо с много по-голяма свобода от преди, скачайки по сцената като идиот. Често бивам изкушен да мисля, че играенето на толкова много футбол превърна коленете ми във величествените руини, които могат да бъдат открити между бедрата и пищялите ми, но като хвърля един поглед на видеозаписите, в които куфея през 80-те, осъзнавам, че голяма част от нараняванията са причинени от пързаля- нето по колена по световните сцени.

Нека също така да наблегна на това, че ентусиазмът ми за пеене никога не е трябвало да бъде изкуствено стимулиран. Между края на концерта и бисовете, в края на сцената момчетата от бандата ми приготвяха нещо малко и живително за смръкване, което комбинирано с главозамайването от една прекрасна вечер, ме връщаше на сцената в състояние на ужасно силна еуфория. Това си беше нещо като награда: „Страхотна работа. Ето ти една малка магистралка“. Но преди концерт никога съм нямал нужда от нещо, което да ме ентусиазира. Очакването от излизането пред публика вършеше тази работа.

Зареждането с кокаин по средата на концерта изглежда, че беше доста стандартна практика сред музикантите от групата ми по това време, макар Патрик „Бойлър“ Лоуг да правеше всичко възможно да усложни този процес. Ако ми позволите - малко предистория: „Бойлър“ се присъедини към екипа в средата на 70-те като китарен техник, а в тази си длъжност той бързо се изяви не само като прекрасен специалист, но и като автор на неочаквано показване на голо- тии на публични места. Китаристите пристъпваха встрани за смяна на инструментите и откриваха следващата им китара да им се подава от един напълно гол „Бойлър“. А няколкото души, станали свидетели, никога няма да забравят гледката на „Бойлър“, появяващ се от мъжката тоалетна в токийско заведение за коктейли, чисто гол и на раменете на Питър Макей, мениджърът на турнето, за забавление на мъжете от групата, които бяха единствените хора в бара, когато „Бойлър“ отиде в тоалетната, но както разбра той твърде късно, към тях се беше присъединила голяма група от японски бизнесмени.

Когато стана сценичен мениджър, територията на „Бойлър“ се разрасна и той започна да практикува нудизъм на доста по-широко пространство в зоната зад сцената и също така даде начало на такива уважавани номера, като вкарването на фъстъци в хармониките, пълненето на акордеоните с талк на прах и залепянето на клавишите на органа един за друг, така че, когато един клавиш бъде натиснат и зазвучават всички тонове.

Но онова, в което беше най-добър той, бяха измислянето на различни начини за майтапи с наркотиците на групата. Повече от един път поставяше безцветно фолио над магистралите с кокаин, направени зад сцената за брас секцията и когато те отскачаха отзад за освежително смръкване, започваха нееднократно с яд да смъркат без никакъв успех неподвижния прах. По класически начин, за да тества силното желание за наркотици на един определен член от групата, когото се разбрахме да не споменаваме, за да не го засрамим, но който всъщност беше басистът Кармайн Рохас, „Бойлър“ изсипа много внимателно кокаина върху най-интимната част от собствената си анатомия, а после застана и зачака гол, със спомената интимна част, положена върху палеца и показалеца му. Последва кратко безизходно положение, докато музикантът претегли плюсовете и минусите, но както се оказа, Кармайн наистина беше силно зажаднял за своето освежаващо средство.

Концертите през 80-те години ставаха все по-шумни, диви и мащабни. На турнето за представянето на албума Camouflage през януари 1985-а, участвахме в ежегодния фестивал „Рок в Рио“ в Рио де Жанейро, пред публика от 200 000 души. Нека ви кажа, че не се вижда често такава публика във „Фишърменс Армс“ в Пърли. Като цяло „Рок в Рио“ беше един от най-красивите и екстравагантно див фестивали, на които съм пял. Преди да пристигнем, се страхувахме от хаос, но се оказа, че сме били далеч от истината - поне в отношение на това как е организирано събитието. Поредица от гигантски плакати се развяваха от сградите по бреговата линия: „Добре дошъл, Род Стюарт“, „Добре дошли, „Куин“. Фестивалът се провеждаше на едно голямо място, което беше изсечено в тропическата гора. Имаше три различни сцени, положени върху влакови релси - което винаги би се понравило, като се имат предвид предпочитанията ми за влаковете - и тези сцени просто биваха премествани, предекорирани и отново връщани на място, като часовников механизъм. А шумът, който се вдига, когато излезеш пред 200 000 човека - тази звукова вълна, която почти се усещаше като вятър: страхотно изживяване. Косъмчетата по врата ми настръхваха, по ръцете и вероятно по други места, които нямах време да проверя.

Извън сцената, хотелите бяха препълнени от музиканти цяла седмица и неизбежно последваха сцени на лудост. „Куин“ свириха петък вечерта (аз щях да свиря събота) и Фреди Меркюри можеше да бъде видян как се разхожда и носи чифт анатомично съразмерни женски гърди. Кокаинът се намираше за около четири пенса за една кофа. Единственото тъмно петно за цялото начинание беше това, че след второто ни изпълнение, обратно в хотела, ние въвлякохме The Go- Go’s, изцяло момичешката рок група на Белинда Карлайл, в състезание по консумация на кокаин. Това беше тактическа грешка, за която някой трябваше да ни предупреди. Тези момичета можеха да изсмър- кат лака от някоя маса. Ние загубихме с много.

На сутринта си помислихме, че ще е забавно да се насладим на останалата част от кокаина на плажа. Преди да го сторим, аз предложих едно състезание по плуване до купчина дървета, които се виждаха по средата на разстоянието, носещи се из водата. Моят мениджър Арнолд започна силно и достигна първи до целта. Но обратно доплува още по-бързо. Това не беше купчина с дървета. Открихме, че в Рио изпразват канализацията във водата към 5,45 сутринта. Отдалеч дойде звукът на крещящите музиканти от групата.

Въпреки това, все още разполагахме с малкото кокаин. Той беше поверен на барабаниста Тони Брок. Казахме му да го извади. Тони бръкна в джоба на шортите си - мокрите шорти, които до преди малко бяха във водата - и извади малък и капещ пакет, в който преди се намираше кокаинът ни. Обхвана ни пълно отчаяние.

Друго крайъгълно изпълнение от този период е, че през юли 1986-а аз за първи път пях на стадион „Уембли“. Футболните фенове ще разберат какво означава това за мен. Бях мечтал да играя професионално там и бях търчал по игрището като пиян и еуфоричен зрител, но сега вече можех да застана в единия му край и да погледна към 66 000 души, вдигнали ръцете си под проливния дъжд, и дори като взема предвид огромната по важност победа на Шотландия над Англия през 1977-а, усетих това като най-важното нещо, което ми се беше случвало на този стадион. Или второто по важност.

Нещо друго за този концерт на „Уембли“, което също беше прекрасно: зад сцената, като мой специален гост, а и на купона след това, беше Сара, дъщерята, която бях дал за осиновяване. Тя отново се свърза с мен през 1985-а, срещнахме се тайно в Лондон на чай и успяхме да си поговорим открито и както трябва, ужасното неудобство на първата ни среща в звукозаписното студио в Лос Анджелис бе оставено настрана и ние започнахме наново. И двамата знаехме, че това не може да е нормална връзка на баща с дъщеря. Аз не я бях възпитавал, не бях и сменял памперсите, водил до училище, помагал за домашното, играл някакъв спорт с нея. Не съм бил там, когато е довела първото си гадже вкъщи. Тази бащинска връзка не съществуваше и колкото и да се опитва човек, не може да я създаде от нищото. Но ние си имаме наша лична връзка, която стана още по-силна през 2007-а след смъртта на Евелин, жената, която я беше осиновила. А зад сцената, тогава през 1986-а, се почувствах много приятно, когато я представях на хората така:

- Това е моята най-голяма дъщеря.

* * *

Добре беше това, че се чувствах ентусиазиран за турнетата, но огромното притеснение, пред което се изправих, докато 80-те се изнизваха, беше дали гласът ми ще сподели същия ентусиазъм. Потеглянето на път за поне шест месеца всяка година беше моята представа за добре прекарван живот, но стана ясно, че това започва да се отразява на гласните ми струни - те и без това са си достатъчно чувствителни. А ако те се повредят, тогава щях да бъда наистина прецакан. Но какво можех да сторя? Групата свиреше толкова силно. Ние дори се гордеехме с това. Силата на звука ни представляваше нещо като медал за храброст. А и по някакъв начин мисля, че това беше следствие от появата на Da Ya Think I’m Sexy?. Все едно си казвахме: „Ще им покажем. Не сме никакви диско тъпанари. Ние сме рокендрол банда. Шумна, ритаща задници рокендрол банда“. Вечер след вечер насилвах гласа си, за да се конкурира с тази мощ на звука и най-често, в края на концерта, вече бях пресипнал. На следващия ден имах усещането, че си правя гаргара с бодлива тел. После ставаше 18:00 ч., два часа преди следващия концерт, и аз осъзнавах, че гласът ми не става за пеене.

Решението не беше особено здравословно: започнах да вземам стероиди. Таблетки с преднизон, ако трябва да съм точен. Отначало ги вземах от време на време, но към края на 80-те вече бях на път да развия зависимост към тях.

От стероидите се огладнява, държат те буден, бузите ти подпухват... но те ти помагат да пееш като птичка. Добрите стари стероиди. Само че не са такива. Скоро нещата щяха да загрубеят.

Междувременно, връзката ми с Кели отиваше към своя край с бавно и обречено движение. Силата на намеренията ми, която бях открил по време на почивката ни в Испания и обвързаността ми към нея, скоро се изпариха. Докато Кели беше бременна, аз започнах да се срещам с друг модел. Това очевидно беше поведение на същински задник. Смисълът на тази връзка беше изцяло сексуален и тя нямаше никакво бъдеще. Но аз не можех да спра. Ужасно, ужасно поведение. Тя се обади веднъж у дома и Кели, която тогава беше бременна в осмия месец, вдигна телефона. Чух я как казва:

- Не можеш ли поне да изчакаш, докато родя?

Изглежда манекенката и каза:

- Явно му давам нещо, което ти не можеш.

Това наистина беше отблъскващо, ужасяващо свидетелство за сексуалната ми задоволеност в онези дни. Срамът от това, което бях причинил на Кели и до днес ме преследва, до такава степен, че се замислих дали въобще да говоря за него тук.

Мисля, че Кели реши да роди бебето и веднага след това да ме остави, но раждането на Руби през 1987-а отново ни събра заедно и в интерес на истината изживяхме много щастливи и спокойни моменти през първите години на живота и. След развода ми с Алана успях да се завърна в къщата на „Каролууд Драйв“ и двамата с Кели живеехме в нея и в къщата в Епинг. Семейството ми обичаше Кели, Кели обичаше Англия, имахме красива дъщеря и бяхме благословени от материална гледна точка, с всичко, което бихме желали да притежаваме.

Но въпреки това, малкото дяволче в главата ми казваше: не се излъгвай, не се задомявай.

Страхът, тази сянка от предишния ми ненавременен и несполучлив брак, знанието дълбоко в мен, че сега отново не е точното време за това и няма да издържи дълго... и нарастващото раздразнение и несигурността на Кели; тези неща ме караха да страня от брака.

За разлика - което е доста странно - от моя скъп приятел Елтън Джон. През 1984-а Елтън ми се обади и каза:

- Ожених се, скъпа. За жена.

На което, единственият възможен отговор беше:

- Какво, по дяволите?

В едно интервю, което Елтън даде за списание „Ролинг Стоун“ през 70-те, той спомена факта, че може би е бисексуален, но бе всеобщо известно за хората около него, че той е гей.

Той сподели:

- Просто това беше нещото, което трябваше да направя, скъпа.

- Какво ще правиш, когато сте в леглото? - попитах.

- О, просто ще вържа две летвички около него.

За мен не съществуваше подобна силна готовност за компромис. Изглежда, бях решен да бъда запомнен от историята като Последния от Великите любовчии. Кели откри бележка в чантата ми, оставена там от жена, с която преспах по време на турнето: „Никога няма да забравя нощта, в която бяхме заедно“. В подобни обстоятелства, търпението дори и на най-добрата жена ще се изчерпа. Емоциите на Кели винаги се забелязваха много лесно, но веселото, непрестанно радостното момиче от началото на връзката ни вече беше нещастно, объркано и печално. Печално в асансьорите, печално в хотелските лобита, печално в коли и в самолети. Никога не бях виждал някого да изплаква толкова много сълзи. Най-накрая, в началото на лятото на 1990-а, Кели реши, че вече достатъчно е плакала и ме напусна, като взе и Руби със себе си.

Това беше поредната ужасяваща бъркотия. И щом успях да сътворя ужасяваща бъркотия от връзката с човек, който е толкова искрен като Кели, тогава изводът стана напълно ясен, дори и за мен. Не ми беше писано да съм с някого за дълго време. Аз бях ерген и винаги щях да бъда. По този начин бе по-безопасно за всички.

* * *

Няколко седмици, след като Кели си тръгна, Арнолд получи обаждане от „Пепси“, които го попитаха дали бих се заинтересувал от участие в реклама. Това не беше нещо, от което особено се интересувах, макар през годините да е имало множество предложения. Например една компания от Холандия силно искаше да подкрепя кондомите им. А и това беше по времето, когато хората едва успяваха да изрекат думата „кондом“. По никакъв начин не мога да си представя какво ли са си мислели, че би могло да произлезе от съвместната ни работа. Все пак ясно беше, че е хубаво някой да те покани, макар да отхвърлих офертата им.

Също така отхвърлих офертата на хората от „Кадбъри“, които искаха да рекламирам шоколад във Великобритания. А в САЩ от „Памперс“ ми предложиха приятната сума от 2 милиона долара да използват част от Forever Young в реклама на памперси - тази оферта я приех. Но те не поискаха да се появявам в рекламата. Вместо това използваха снимки на сладки животни, което си беше по-умното решение. Аз изглеждам ужасно в пелени.

Но предложението на „Пепси“ беше изкушаващо. Като за начало, нямаше да се налага да пея рекламна песничка, или да се опитвам да изговарям „Пепси“ с дълбоко чувство, или нещо също толкова срамно. Дори не трябваше да се вижда как пия продукта и изглеждам щастлив. Вместо това идеята беше да запиша подобаваща песен с Тина Търнър: It Takes Two - парчето на Марвин Гей и Тами Терел. После от „Пепси“ ще заснемат видео, в което двамата с Тина ще я изпеем, а части от видеото ще бъдат използвани в рекламата. И най-вероятно двамата с Тина ще се сдобием с хитов сингъл и ще можем да използваме неоря- заното видео като реклама.

Всичко това от страна „Пепси“ звучеше много убеждаващо - макар най-убедителната част от предложението да беше, че видеото ще се заснеме на избрана от нас локация. Явно те бяха решили, че ще кажа Бърбанк или може би, по-малко вероятно, Анахайм - някое място близко до офиса им. Всъщност, разговорите с мениджъра ми се провеждаха по следния начин:

Аз:

- Къде ще ни хареса?

Арнолд:

- Някъде до море?

Аз:

- В Европа би било добре.

Арнолд:

- Има ли нещо по-изкусително от Кан по това време на годината?

И така се случи, че в началото на август 1990-а се присъединих към Арнолд в хотел „Карлтън“ в Кан, заедно с Дон Арчъл, асистентът ми по време на пътуване, и с нас пътува моят страхотен приятел Рики Симпсън, много успешен хотелиер и също поддръжник на „Селтик“. Предоставиха ми апартамента на последния етаж, който беше огромен. Банята беше с куполен таван, подобна на катедралата „Свети Павел“ - само дето тук имаше доста по-добър душ. Освен това, когато оставях панталоните и чорапите на пода, те магически изчезваха, а после се завръщаха чисти, в опаковка от картон и хартия, като подаръци от великото химическо чистене от небето. Двамата с Рики подскачахме из апартамента като ученици. Явно бяхме попаднали в ергенски апартамент, за да му се насладим напълно. Хрумна ми, че ще е голяма загуба, ако не използвам тези щедро предоставени ми удобства, в търсене на ергенски удоволствия, за които толкова очевидно бяха предназначени.

Следователно последва десет дневен период на невъздържаност, който историята ще запомни с името „Дългото, горещо лято“. (Поне ние с Рики го наричахме по този начин.)

Проведоха се телефонни обаждания, запазиха се места в самолети, наеха се автомобили и започнаха да пристигат: бивши гаджета, нови гаджета, стари любовници, нови любовници, жени, отворени към идеята за една вечер в Кан и самолетен билет първа класа за прибиране след това. Прелистих черния тефтер, както се казва, и направих своя избор. Веднага след като Арнолд дочу за тези планове, той си събра багажа и се премести ужасен в сигурния хотел „Дьо Кап“. Доста предвидливо - макар, в моя защита, всичко да беше извършено доста изкусно и професионално. Приготовленията имаха прецизността и точността на военна операция. Дон Арчъл закарваше с кола заминаващото си момиче до летището в Ница, оставяше го в сектор „Заминаване“, после се отправяше към „Пристигане“, за да вземе нейната пристигаща заместничка. Предполагам, че логистиката за олимпийските игри през 2012-а е била съвсем малко по-сложна, отколкото тази, която гарантираше гладкото протичане на „Дългото, горещо лято“.

От време на време излизахме от апартамента. Аз имах видео да снимам - макар то да се изразяваше в това как двамата с Тина щуреем по сцената на клуб, пълен с красиви хора, така че това не беше най- изморителната филмова роля. Също така Тина ни покани да присъстваме на концерта и в клуб „Спортинг“ в Монте Карло. Харесвам Тина. Станахме си близки през декември 1981-ва, когато тя се появи на сцената заедно с мен в лосанджелиската зала „Форум“, един концерт, който беше излъчван с телевизионен сигнал в кина по целия свят и в резултат на това беше наблюдаван от 60 милиона души. Това помогна за възраждането на кариерата и, тя отново се превърна в голяма звезда през следващите години. Очевидно е, че Тина има прекрасна, напориста, огромна самоувереност и огромен, чупещ прозорците глас, но се оказа, че е доста стеснителна в студиото. Когато записвахме It Takes Two, стигнахме до края на песента и аз се опитах да направя нещо като „въпрос и отговор“ между двамата, но това се оказа много трудно. Мислех си, че за нея това би било лесна работа, обаче тя беше доста срамежлива при импровизациите.

Така или иначе, следобеда преди концерта на Тина, двамата с Рики тръгнахме по магазините и си купихме нови ризи, нови костюми, нови вратовръзки и нови обувки, и същата вечер излязохме от хотела, убедени, че изглеждаме зашеметяващо. Отидохме до Монте Карло с лимузина и с гордост съобщихме при пристигането си, че сме гости на госпожа Търнър. Тогава портиерът каза:

- Съжалявам, господа, но се страхувам, че не сте облечени подобаващо.

- Наистина ли? Мисля, че си изглеждаме доста добре.

- Страхувам се, че изискването е за черна вратовръзка - отвърна портиерът.

Ние смутено се отправихме към един ресторант.

По-голямата част от „Дългото, горещо лято“ си беше една очевидна надута работа - частица богаташки хедонизъм. Толкова богаташки, че накрая дори се почувствах гадно. Какъв беше онзи цитат на Уди Алън? „Сексът без любов е празно изживяване - но в сравнение с празните изживявания, това е едно от най-добрите.“ Безспорно е вярно, бих казал аз, позовавайки се на експертизата ми в тази област. Но за един кратък момент, между цялото това посрещане и изпращане, усетих, че се замислям: ти си мъж на 45 години и само се въргаляш под завивките. Ти това ли представляваш? Само това ли можеш да предложиш?

Върнах се в Лос Анджелис с чувство на потиснатост. Още повече се потиснах, когато дочух, че Кели е била забелязана в компанията на мъж. През тялото ми премина чувство на ревност и се паникьосах. По онзи ужасен начин да поискаш нещо чак когато вече не можеш да го имаш; това ме накара да осъзная загубата и. Помислих си: мамка му, каква жена изпуснах!

Реших да и предложа брак. Това беше очевидното решение. То още от самото начало си е било очевидно само дето аз бях прекалено глупав, за да го забележа. Но за да сработи това, тогава щеше да се наложи да я спечеля обратно. Трябваше да направя някакъв огромен романтичен жест - нещо, което ще и се стори очарователно и неустоимо; нещо, което да напомни на Кели защо ме харесваше в самото начало и отново да го стори.

Някой ми каза, че в неделята през уикенда на Деня на труда, Кели ще ходи с новото си гадже на разходка с лодка до остров Каталина до калифорнийското крайбрежие. В съзнанието ми се роди план. Знаех от собствените си ходения до острова, че малки самолети с рекламни банери, развяващи се зад тях, често прелитаха над плажовете. Ами ако Кели погледне от палубата на плавателния съд и види предложението ми за брак в небето? Може ли нещо да е по-сладко и романтично от това?

Намерих номера на една компания, която да организира самолет с банер през ранния неделен следобед, като пресметнах, че това ще е най-доброто време за улавяне на вниманието на Кели. Казах им, че искам на банера да пише: „Кели - ще се омъжиш ли за мен? РС“. Това щеше да свърши работа, нали така?

Чувствайки се доста по-щастлив, след като задействах този план, аз се върнах към седмичните си задължения, в които имаше вечерно излизане със Силвестър Сталоун, когото в последствие щях да опозная добре и с когото, между другото, без малко да си партнирам на големия екран. (Бях помолен да се снимам във филма за футбол „Бягство към победата“, но аз бях на турне и нямаше как да го направя. Само колко щеше да се промени историята на киното.) Както си спомням, през онази неделя, със Слай се срещнахме за вечеря, а после отидохме до един нощен клуб в Ел Ей, който се казваше „Роксбъри“.

И в този клуб мярнах една жена, чието лице познавах много добре. И не можех да повярвам, че тя беше там, понеже се бях взирал в това лице, откакто го бях зърнал за първи път в една телевизионна реклама. А сега това видение от телевизионния екран бе станало реалност. Трябваше да и се представя. А после трябваше да събера малка групичка от хора, които да ми дойдат на гости, за да мога да поканя и нея, заедно с нейната приятелка и да успеем да си поговорим нормално.

Тя наистина дойде, ние си поговорихме и когато двете с нейната приятелка се прибраха у дома си в края на вечерта, на мен ми стана абсолютно ясно, че това е жената, на която искам да посветя останалата част от живота си.

Любов от пръв поглед? Не знам. Любов в края на първата вечер? Определено.

На следващата сутрин се събудих, трептящ от вълнение. По средата на еуфорията от всичко това, изминаха поне десетина минути, преди да се сетя, с ледено чувство, което внезапно премина през бъбреците ми, че бях уредил въздушно предложение за брак за следобеда.

Никакъв проблем. Ще го откажа. Обадих се на рекламната фирма. Телефонът звъня и звъня. Затворих, после опитах отново. Същата работа. Нямаше никого. Беше неделя. През уикенда на Деня на труда. Всички си бяха вдигнали чукалата.

Стана неудобно. Бях наел самолет с банер, на който да пише „Омъжи се за мен“. Нямаше как да наема втори самолет с банер, на който да пише: „Извинявай - не обръщай внимание на това. РС“. Какво ще правя? Да се моля за ураган? Да отида там с някое корабче и да сваля проклетия самолет с пушка?

Не. Онова, което ще направя, е да изкарам неделята, потръпвайки от очакване и със стиснати палци.

Какво да ви кажа? Дойде неделята, моето голямо, абсурдно и обречено предложение за брак полетя, запърпори из небето и се приземи, без въобще да е забелязано от човека, за когото беше предназначено. Наистина има Господ.

И това беше добре дошло за Кели, за която вече може би вече бе станало ясно, че заслужава някой много по-добър от мен.