Автобиография

ГЛАВА 3

Много мрачни събития.

През 1962-а, на седемнадесет години, се запознах с едно момиче на име Сузана Бофи на купон в Лондон. Тя беше изключително красива, със среден ръст, имаше кестенява коса, беше любезна, образована, изцяло от средната класа - на много по-високо ниво от моето. Въпреки това я очаровах, накарах я да се смее и тя се превърна в първата ми сериозна приятелка. А след една година, за огромен ужас и на двама ни, тя се оказа бременна.

Явно се беше случило в Брайтън. Макар да бях изоставил бит- ническия си етап и да бях поумнял, онези пътувания през уикенда до плажа с приятелите, заедно с китарата ми, продължиха, а Сю беше част от тях - заедно с мен, свита в купето на влака, после на разходка, хванати ръка за ръка. В края на март и началото на април всички заедно, през съботните вечери, спяхме под арките на пътя до крайморския булевард. Или използвахме за същата цел плажа пред мястото, наречено „Черната скала“, до стената на плувния басейн. Ако полицаите ни разкарваха, което често се случваше, ние си вземахме нещата и си откривахме местенце под кея на Брайтън. И на едно от тези места - със сигурност не и в легло - бебето беше заченато.

Това беше много смущаващо. Бяхме на осемнадесет, забавлявахме се безгрижно, като тийнейджъри, возихме се на влакове извън Лондон за кеф, не мислехме за последствията. Нищо в животите ни не беше формирано или изяснено. Никой от нас не е имал постоянна работа или приток на пари, макар Сю да беше от доста по-заможно семейство от мен. Помня как отказах да повярвам, когато тя ми го съобщи - предположих, че се шегува, но после от изражението на лицето и разбрах, че не е така. Помня и как отказът да повярвам се смени със страх - страхове, твърде големи и неясни, за да мога да ги възприема наведнъж, за това какво ще се случи с животите ни, но също така и страх, много остър, заради родителите ми и тяхната реакция. Те ще бъдат скандализирани. Момиче бе забременяло от мен, без да сме женени. В техните очи аз щях да хвърля срам върху цялото семейство. Нито едно страдание, което им бях причинявал до този момент, не би могло да се сравнява с това.

Затова скрих от тях цялата история. Казах си, че ги предпазвам от нещо, което не е нужно да знаят - макар в същото време да предпазвах себе си от тях. Единственият член от семейството, на когото споделих тогава за бременността на Сю, беше брат ми Боб. Плачех, когато му разказах. Той ми се разгневи заради нехайството ми, но също така и изрази съчувствие. Казано с други думи, той беше мой брат. Отиде да се види със Сю и и каза, че ако би могъл да помогне с нещо, винаги е насреща. Тя му каза:

- Ще се оправя.

Приятелите ни не бяха скандализирани. Опитаха се да ни поддържат духа, всеки по свой си начин. Момчетата - тъй като са си момчета - решиха да съберат пари за аборт, но изоставиха тази идея, когато разбраха, че няма да успеят да съберат нужните средства. Помнете, че абортите бяха незаконни във Великобритания до 1967 - четири години по-късно, а и Сузана нямаше никакво намерение да прекъсва бременността, нито пък аз съм и намеквал за това. Тя беше решила да роди детето и след това да го даде за осиновяване. Отначало, по време на бременността и, ние се опитвахме да се срещаме и да се държим като преди: двама млади влюбени, момче и момиче, радвайки се на свободата в Лондон в началото на 60-те. Но се виждаше, че нещата между нас завинаги са се променили. След четири месеца се разделихме. Един инцидент на плажа в Брайтън, малко преди да се разделим, стана показателен за това колко се беше влошила връзката ни.

На Сю тъкмо започваше да и личи. Аз седях, както винаги, с китарата и хората около мен казваха:

- Изпей онази песен на Дилън, Роди.

Може би игнорирах Сю, не и отдавах вниманието, което заслужаваше, бидейки в такова деликатно състояние, и внезапно се чу трясък и инструментът подскочи в ръцете ми. Изглежда, че тя бе взела един голям камък от плажа и го бе запратила срещу китарата ми. Предполагам, че само се беше опитала да привлече вниманието ми, което определено успя да стори.

Случката беше на път да се превърне в нещо много грозно. Едно от момчетата хвана Сю, забравил, че тя е бременна, но всички му изкрещяха да се успокои. Междувременно аз с ням ужас прегледах китарата си за поражения - моята скъпа „Зенит“ с метални струни, сега имаше една грозна пукнатина по цялата си дължина. (Все още, по някаква случайност, пазя тази китара в дома си.)

Малко след това, когато лятото свърши, ние се разделихме.

Следващото нещо, което си спомням за всичко това, е, че беше ноември и бивам събуден през нощта, в спалнята над вестникарския магазин на татко, от една жена, която крещи името ми под прозореца. Издърпвам завесата и виждам две от приятелките на Сю на тротоара. Отварям прозореца, поглеждам замаяно и те казват:

- Веднага отивай в болницата. Сю ражда.

Обличам някакви дрехи и се изнизвам колкото мога по-тихо, за да не събудя моите спящи и все още нищо незнаещи родители. Отивам в болница „Уитингтън“ в Хайгейт и чакам, крача напред-назад из коридорите, докато ми казват, че бебето се родило, че е момиче и че майката е добре. Но не успявам да го видя. Искам, но в същото време и не искам, понеже се страхувам от онова, което мога да почувствам.

Подписвам документите за осиновяване. После излизам на студената улица и се отправям към вкъщи, като предполагам, че тази глава от живота ми е затворена и очаквам никога повече да не чуя за това.