Автобиография

ОТКЛОНЕНИЕ

Още едно отклонение, в което нашият герой разказва за любовта си към автомобилите, разказва за някои от приключенията си зад волана и си спомня за случая, при който помогна на един човек да открадне собственото му „Порше“.

Истината за мен и автомобилите е тази, казано в технически смисъл, че аз наистина не разбирам нищо. Продължават да ме молят да участвам в „Топ Гиър“, но се притеснявам, че те ще започнат да ми говорят за разпределителни валове и шасита, ще използват термини като „въртящ момент“, а аз напълно ще замлъкна.

Винаги съм обичал колите: да ги карам, да ги гледам - посланията, които изпращат, начинът, по който те карат да се чувстваш. А и имаше малко случаи в началото на кариерата ми, при които желанието да притежавам автомобил не е бил важен мотивиращ фактор. Понякога това си беше най-важният фактор. Такова беше мисленето на обществото, в което израснах: работи здраво, спестявай, купи си колата, която искаш. Така и сторих.

Както вече споменах, цялото време, през което бях при Лонг Джон в „Хучи-кучи Мен“, аз спестявах за МГ „Миджет“ - първата кола, която наистина исках да притежавам. Това беше през 1964-а, когато бях на деветнадесет. Цената на нова: 430 паунда. Слагах пари в една кутия в кухнята, когато се връщах от концерти и бях събрал към 360, изкусително близо до целта, когато един ден смъкнах кутията от горното шкафче и открих, че тя е празна. Оказа се, че баща ми бе използвал парите, за да плати данъците. Неминуемо се разочаровах много и се ядосах. Можеше да ме попита. В същото време можех да видя, че е някак неуместно аз да спестявам за кола, докато татко се мъчеше да плаща важни сметки. Поне бях успял да докажа на татко, че мога да спечеля някакви пари. Той беше преминал през период на чудене дали въобще ще мога.

И така, планът за МГ „Миджет“ пропадна, и чак през 1967-а, когато бях в „Джеф Бек Груп“, усетих, че съм в състояние да си купя първата си кола: „Мини Травълър“ втора ръка, със старата облицовка „плетена кошница“ и смъкващите се странични прозорци. Това дойде като голямо успокоение за Пийт Саундърс, един от техническите служители на Джеф, чието задължение беше да ме кара мен, както и безавтомобилния Рони Ууд из цял Лондон, и вече му беше писнало. Ако след концерт Пийт не беше на разположение, двамата с Рони включвахме тактиката за намиране на момичета в публиката, които биха ни хвърлили до вкъщи. Но най-вече таксиметровите отговорности падаха върху Пийт, който толкова силно желаеше да се лиши от тях, че когато му казах как са ме скъсали на изпита ми по кормуване (до този момент бях ходил само на един урок), той каза, че ще го вземе от мое име.

В онези дни, преди шофьорските книжки със снимки на тях, това си беше доста честа практика. И така, една сутрин Пийт се отправи към изпитния център, подписа се като г-н Родерик Стюарт от Хайгейт и издържа изпита. И аз бях щастлив, че успя. До ден-днешен, все още не съм минавал изпит по кормуване във Великобритания. (Бележка до властите: издържах изпит по кормуване в Калифорния, след емигрирането ми в Америка през 1975-а, който ми дава право да шофирам и в Англия. Просто казвам, че вече всичко е напълно законно.)

После си купих това „Мини“, Пийт беше щастлив, както и аз - изключително щастлив. Няма друго такова чувство като закупуването на първата ти кола. Това си е свобода. За мен, при подредбата на признаците за възмъжаването, това е на първо място. Забравете пиенето и секса. Те са страхотни, но шофирането дава всякакви възможности. Вече можех да отида с колата до „Мраморната арка“, да взема Сара Троуп от нейния доста луксозен апартамент и да излезем. А по-късно, да шофирам до вкъщи пиян. (Шокиращо е да си призная, но през онези дни карахме пияни доста време - а най-лошото е, че въобще не ни пукаше. В днешно време това е невъзможно.)

Толкова добре се грижех за това „Мини“. Боядисах гумите с черна боя и закачих една лепенка „GB“ отзад, за да прикрия малко петно с ръжда. И свързах две грамадни тонколони с радиото, положих ги на задната седалка, където те си стояха много добре, докато не натиснех силно спирачката и те се сурваха долу, което ме караше да се протягам назад и отново да ги вдигам. Днешните младежи биха се смаяли, но това да си пуснеш каквато и да било музика в колата през 60-те и началото на 70-те си беше херкулесов подвиг: постоянна битка с плейъри с касети, които не можеха да се усилват достатъчно и магнетофони, които прескачаха, щом колата влезеше в някоя дупка, и сдъвкваха лентата. Кошмар.

Все пак, с течение на времето осъзнах, че дори и с по- големи тонколони на задната седалка, един автомобил „Мини Травълър“ не е точно четириколесен магнит за мадами. Затова направих голям скок при следващата си кола и си купих, около 1968-а, един бял „Триумф Спитфайър“: много по-добра спортна кола с две места, с имитация на магнезиеви джанти, с ленти от двете страни и със стикер на маслата „GT“ отзад. Тапицирах я вътре като взех едно старо палто от лисица и го нарязах, за да пасне около издатината на скоростната кутия, както и сложих квадратни парчета на пода наместо изтривалки. Красота. Все едно си седнал в ателие на препаратор.

По това време Уди имаше един стар „Лотус“ и си мислехме, че сме голяма работа, когато карахме заедно.

Ако имаше момиче в колата с мен, тогава давах газ на светофара, задавях малко двигателя, а после тръгвах внезапно и оставях всички да зяпат. Обаче веднъж толкова силно изрязах двигателя, че един от фалшивите тасове изскочи и се търколи в канавката. Няма много неща, които да са по-унизителни от това да излезеш навън пред светофара, да си вдигнеш фалшивия тас и да го прибереш в колата.

Двамата с моя приятел Юън Доусън, който споделяше любовта ми към колите и впечатлението, което предизвикват, бързо разбрахме, че няма никакъв смисъл да отиваш на пъб с кола като „Триумф Спитфайър“, ако ще го паркираш зад ъгъла и никой няма да те види, когато излизаш от него. Това изцяло обезсмисляше идеята. Имаше един пъб на улица „Бейсуотър“, в който качеството на женската клиентела беше изключително високо, и двамата с Юън обикаляхме из съседните улички колкото беше нужно, докато някоя кола излезеше, за да можем ние да паркираме там. През някои вечери тръгвахме в шест часа и успявахме да паркираме чак в осем и половина. Но си струваше, защото можехме да бъдем забелязани как излизаме, влизаме в заведението, излизаме отново с халби и ги пием, облегнати на колата. Ужасни позьори, да. Но тези неща бяха важни. А и защо иначе някой би притежавал „Спитфайър“?

Следващата ми кола беше един „Маркос“, закупен през 1969-а - вече започвах наистина да ставам голяма работа. По време на турнето с „Джеф Бек Груп“ носих брошурата на тази кола из цяла Америка, гледах я всяка нощ, копнеех за нея. И така, подписах моя договор с „Мъркюри Рекърдс“ за солов запис за сумата от 1300 паунда - цената на нов автомобил „Маркос“. Това си беше кола, сглобена от отделни части, макар да купих моята нова, понеже нямах абсолютно никакво намерение да се занимавам с гаечни ключове.

Избрах си една боядисана в жълто, с бяла лента по средата: тарикатски цвят. Това си беше кола, в която направо се лягаше - от онези спортни коли, при които гърбът ти направо опира в асфалта. А секса в нея би бил абсолютно невъзможен. Наистина, дори встъпителното опипване беше изпълнено със сложни маневри заради височината на скоростната кутия между двете седалки. Тя не вдигаше много: мисля, че разполагаше с двигател 1600 кубика на „Форд Кортина“, който не беше в състояние да изправя коси. А в колата и люкът на покрива течеше, водата се стичаше по костюма ми, когато валеше. Обаче си изглеждаше превъзходно - веднага ловеше окото.

В края на краищата я размених за друг модел „Маркос“: с двигател „Форд V6“, 2500 куб. см, боядисана в сив металик. В онези дни те бяха много вървежни. Анди Фе- ъруедър Лоу, певецът на „Амен Корнър“, имаше пурпурна на цвят, доколкото си спомням. И тогава, в точния момент, някъде към пролетта на 1971-ва, когато „Фейсис“ се представяха добре и от соловите ми албуми идваха парични постъпления, аз се поглезих с първото си „Ламборджини“: модел „Миура S“, с големи въздушни филтри на капака, огромни изпъкнали предни фарове и копчета по тавана, като в кабина на самолет. Това беше началото на дълга и скъпа любовна връзка с тази марка.

Този модел „Миура“ си беше сериозна инвестиция: 6500 паунда. Имайте предвид, че първата къща, която току-що си бях купил в „Мюзуел Хил“, ми беше струвала само 5000. За известно време колата ми беше по-скъпа от къщата ми. А там нямаше паркинги, затова трябваше да я паркирам на улицата. Не е много чудно това, че не можех да спя нощем. Ако се чуеше дори и едно тупване през нощта, аз скачах на прозореца да проверя колата. Държах я обвита с найлон и дори стигнах дотам да сложа малки червени конуси около нея, за да не може никой да паркира твърде близко до нея и да я одраска.

Не ме питайте как се движеше колата по мокри пътища. Никога не я карах, когато валеше. Струваше много пари, за да правя това.

Моделът „Миура“ тъкмо беше пуснат на пазара през 1966-а, затова си беше доста престижна кола, която можеше да бъде карана от готин пич. Обаче проблемите ми с нея бяха много повече, отколкото с всички други коли, които съм притежавал. Нужни бяха железни мускули на краката да се натисне съединителят докрай, а и постоянно прегряваше. Когато двамата с Юън планирахме някое пътуване, трябваше да пресметнем и времето, в което щяхме да седим встрани от пътя, докато чакаме двигателя да изстине. Все пак ми харесваше впечатлението, което правех. Както и обичах чувството, което колата ми даваше: точно за това работя, това е мое.

Скоро след това се сдобих с един бял „Ролс-Ройс“, просто за кеф. В една неделна вечер през 1971-ва, докато карах тази кола по „Хейвърсток Хил“, чух по радиото, че Maggie May е стигнала до номер едно в класациите. В този момент аз обърнах и отидох до къщата на мама и татко, на „Кенууд Роуд“ 24 и ги прегърнах силно от радост. Отбележете, че дори и преди Maggie May имах пари за „Ролс- Ройс“ и „Ламборджини“. Това показва колко здраво съм спестявал.

В средата на 70-те, когато бях се преместил в първата ми наистина голяма къща, в Уиндзор, си купих „Ламборджини Еспада“, което беше с четири места и имаше осем пистов касетъчен магнетофон, а след това дойдоха още два или три модела „Миура“. Джеф Бек винаги се подиграваше на моите ламборджинита и ферарита. Той си падаше по автомобили с подсилени двигатели, които сам правеше и поправяше, с нужното количество ръчен труд. Винаги ми се струваха леко грозни с онези големи задни гуми, с дебелите ауспуси и изрисуваните светкавици. Аз си предпочитам „Ламборджини“.

Когато се преместих в Америка през 1975-а, се замислих дали да не си купя „Корвет“, но накрая си взех „Шелби Кобра“. Ето това си беше маниашка кола. Не можех да я държа на пътя. Наложи се да поставя големи чували с пясък в багажника, за да не й позволявам да занася към сградите.

Доста се успокоих, когато се върнах към „Ламборджини“ с модела „Контач“; голямо, лъскаво, ъгловато нещо, с врати като ножове, които първо се вдигаха, после се отваряха. От средата до края на 80-те карах две такива и ги шофирах като истински стар идиот.

Изумително е, но направих само два пътни инцидента, все в Лос Анджелис. Първият се случи с едно сиво „Ламборджини Миура“ на „Сънсет Булевард“ в ранните часове на една утрин през 1982-а. Алана беше в колата. До- колкото си спомням, ние бяхме надрусани до крайност. Някъде до мястото, където преди се намираше „Тауър Рекърдс“, един камион ми пресече пътя. Ламборджинито просто мина под него, цялото, и гледката от предното стъкло представляваше долната част на камиона.

Шофьорът на камиона излезе и аз се панирах леко, понеже беше огромен - мъж планина, с дълга и гъста брада, като пичовете от „Зи Зи Топ“. Може наистина да беше един от музикантите от „Зи Зи Топ“. Както и да е, който и да беше - голяма радост - осъзнах, че и той е друсан. И той каза:

- Мисля, че ще е по-добре, ако изчезнем бързо оттук, нали?

- Абсолютно си прав, приятелю. Довиждане - отговорих аз.

Разделихме превозните средства и си поехме по пътя. Изумително е, но ламборджинито само леко бе чукнато.

Втората катастрофа се случи, докато карах като луд из хълмовете и качих ламборджинито на една дига и заседнах под телената ограда на тенис игрище. Това е много бевърлихилска катастрофа. Трябваше да дам на задна, чу се един гаден стържещ звук, докато оградата оставяше видими драскотини по капака на колата.

Невероятно е, но само един път ми крадоха колата. Това също се случи на булевард „Сънсет“, през април 1982-а. Бях частичен собственик на една празна сграда, която щеше да се превърне в ресторант - макар това да не се случи - и междувременно използвах мястото като склад. Отидох с колата там една сутрин в десет, с черното ми „Порше Турбо Карера“. С мен беше Кимбърли, най-голямото ми дете, която тогава беше само на две годинки.

Паркирах отвън, влязохме заедно и оставяйки входната врата на сградата открехната, тръгнахме по коридора към стаята, където се намираха вещите ми. Докато отключвах втората врата, входната врата се разтвори и една фигура влезе. Това беше просто силует, понеже слънцето го огряваше отзад, но успях да видя, че беше насочил пистолет. Когато се приближи, видях, че трепери и се поти. После каза:

- Дай ключовете, дай ключовете. Застани до стената и дай ключовете.

Ясно е, че изчаках, докато се приближи достатъчно, и тогава, използвайки ключов кунг фу удар, научен от моите учители в Пекин през 1972-а...

Е, добре де. Подадох му ключовете веднага, както и портфейла, казвайки, с колкото по-тих глас мога, докато мислех за безопасността на моята безценна двегодишна дъщеря:

- Ето ги, приятел, няма проблем, отдръпваме се, вземи ключовете и портфейла, върви и се забавлявай.

И той ги грабна и изчезна през вратата.

Огромно облекчение се спусна - обаче изведнъж осъзнах, че навън е ужасно тихо. Никакъв шум от двигател.

Нито звук от потеглящо, крадено „Порше“. След една минута, нашия приятел с пистолета се върна.

- Не мога да я запаля.

Да, ясна работа: някои от тези поршета трудно се палят, ако не знаеш как. Не е просто „ключ в стартера“. Трябва да натиснеш съединителя и да натиснеш бутона за запалване.

И така, аз излязох навън, под дулото на пистолета, за да помогна на този мъж да запали поршето ми и да го открадне. Тази малка драма бе забелязана от някого във фризьорския салон отсреща, който се обади на полицията. Те го хванаха осем часа по-късно и откриха поршето ми три месеца след това, като всичко му беше извадено.

Поршето, все пак, беше леко отклонение. Аз най-вече си падах по италианските автомобили, по тяхната красота. През 2002-а си купих „Ферари Енцо“, което да карам в Англия. Винаги повече съм обичал да шофирам в Англия, отколкото в Америка. Особено обичам да карам около Лондон, където, между другото, мога да намеря всяко едно място, което ми кажете, само трябва да тръгна от „Сейнт Джонс Ууд“. Обаче трябваше да се отърва от това „Ферари Енцо“. Да привличаш погледите е едно нещо, но тази кола беше нелепа. Само 400 бройки от тях бяха направени и всеки път, когато отивах към нея, винаги имаше тълпа около колата и трябваше да разтиквам побъркани автомобилни любители само за да седна зад волана.

Много по-добре бях с „Ферари Тестароса“ и „Ламборджини Диабло“, и през 2009-а си купих бледосиньо „Ламборджини Мурселаго“ - все още си обичам тази марка, все още си падам по удоволствието, което носи една хубава кола. Но аз вече съм много по-спокоен шофьор и много добре си спомням момента, в който започна това успокояване. Случи се по време на почивка в Испания, заедно с Пени през 2004-а, и аз фучах надолу по един хълм с „Ферари F50“ - фуках се, честно казано. Когато взех един остър завой, се изправих пред кошмарен сценарий: един камион идваше насреща, по средата на пътя. Някак успях да намеря пролука и се промуших, одрасквайки страничното огледало. Усетих това като предупреждение.

Докато остарява, човек започва да шофира доста по- лошо.

В днешно време, ако мястото е малко, не изпитвам никакво смущение да изляза от колата и да я оставя на Пени да я паркира. Тя е по-добра в това от мен. Като цяло, аз не карам толкова много като преди, нито толкова бързо. Най-накрая ми светна: бих могъл да загубя много. Твърде много.