Автобиография

ГЛАВА 16

В която нашият герой обича, губи и сърцето му е разбито. Със странични мисли върху възпаленото гърло, пиенето на задната седалка на колата на Рони Ууд и пеенето пред публика с размерите на Швейцария на плаж в Бразилия.

За първи път зърнах Рейчъл Хънтър в една реклама за фитнес филм - „Спортс Илюстрейтид Супер Шейп Ъп“. Рекламата постоянно се излъчваше в САЩ през лятото на 1990-а и ако беше възможно да се пристрастиш към двуминутен информационен клип, подплатен с електронна музика за фон, значи аз се бях пристрастил. Всичко около мен трябваше да спре, когато той се излъчваше. В рекламата също така участваха и Ел Макферсън и Шерил Тийгс, но онова, което привлече вниманието ми, беше момичето в металическата ликра, с прекрасните къдрици, което поучаваше зрителя за достойнствата на „телесното из- вайване“, за което гласът зад кадър казваше, че е добро за „стягане на онези дразнещи телесни части, които не можем да стопим. Помислих, че видях богиня.

Гледах тази реклама веднъж, за пореден път, облян от романтично, сърдечно сияние и размишлявах, замислен над чудесата на любовта и цялата и прелест, когато Малкълм, моят асистент, дойде и застана до мен. Когато рекламата свърши и Рейчъл Хънтър беше обещала „осем седмици за по-добро тяло“, Малкълм направи следното великолепно изказване:

- Предпочитам да съм там, отколкото в армията.

Забележително е като си помисля, че от тези не вдъхващи надежда подтици се появи романс, който предефинира термина „вихрен“, осемгодишен брак и раздяла, която ме остави емоционално съкрушен повече от всеки друг път.

Това да попадна на Рейчъл в клуб „Роксбъри“ през онази съботна вечер си беше изключително щастлива случайност: видео мечтата ми в телесна форма. В мен се прояви онзи вид закъсняла реакция: това е тя. От телевизора. Не можех да изпусна този шанс. Затова, приглаждайки сакото си, оправяйки възела на вратовръзката и събирайки цялото количество изисканост, която притежавах, отидох до нея... и направих най-смотаното нещо, което можех да направя в този момент, което беше да имитирам едно от нейните стягащи упражнения от видеото.

Какво върша? Защо просто не се успокоя и не използвам обичайните си реплики за сближаване? От доста време бях открил, че ако искаш да започнеш разговор с жена в някой клуб, просто трябва да отидеш при нея и да кажеш, с най-добрия кокни акцент и с тон на истинско любопитство: „Здравей, скъпа - какво носиш в тази чанта?“. Или можеш да използваш малко по-цветистия вариант: „Здравей, скъпа - какво носиш в тази кошница?“. При мен всеки път проработва - и винаги се получава по-добре, когато въпросната жена не носи дамска чанта или кошница.

Обаче при този случай разумът ме беше напуснал и аз имитирах нейните движения. Когато свърших с имитацията, Рейчъл се опита да се усмихне съчувствено, докато студен вятър изсвири из клуба и прелетяха изсъхнали плевели. Но поне не ми обърна гръб. Тя беше със своя приятелка. Казах им, че съм организирал скромно събиране в дома си в края на вечерта, ако желаят да дойдат и им дадох адреса до „Каролууд Драйв“, като се надявах, но не очаквах да ги видя.

И за малко да не ги видя. Нейната приятелка карала нагоре и надолу, не успявайки да открие къщата. Били на път да се откажат, когато я забелязали. Няколко от моите приятели бяха дошли от „Роксбъри“ за още питиета, включително моите другари Рики Симпсън и Тери Копли, телевизионната актриса и модел на „Плейбой“, с която си говорех приятно цяла вечер, но сега я „пуснах“ доста безсрамно, все едно беше гореща тухла. Влизайки се през входната врата, Рейчъл се спъна и се плъзна по хлъзгавия под в коридора - голямото и появяване. Сега и двамата вече се бяхме изложили.

Веднага се получи привличане. Тя беше изключително красива, но също така в нея имаше и нещо здравомислещо. То се усещаше в новозеландския и акцент, но и в нейното лице, което беше много открито, а в същото време, човек виждаше, че не е лицето на някого, който ще бъде излъган лесно. Тя беше умна - и колкото е възможно по-отдалечена от стереотипа на глуповатата манекенка. А и вече притежаваше пари и слава, така че нямаше причина да се свързва с някого, за да получи тези неща. Това за мен беше облекчение понеже от моя страна това подозрение винаги съществуваше: тя наистина ли ме харесва, така както изглежда, или просто харесва нещата, с които съм обграден?

Но също така в нея имаше и една наивност - но защо да няма? Тя тъкмо бе станала на двадесет и една години. Аз бях на четиридесет и пет. Между нас имаше разлика от почти двадесет и пет години - но тези сметки не са неуместни, макар хората, които нямаха общо с нашата връзка, да се опитваха да го споменават. Не ставаше въпрос за това, че тя е твърде млада за мен. Тя просто си беше твърде млада: твърде млада за сватба, твърде млада да се намеси в живота на друг човек, като точно това се случи. Господи, тя все още не беше живяла. Но аз не видях това. Просто се понесох по течението.

През тази вечер в къщата мисля, че имаше консумация на алкохол - най-вече от моя страна, и че се случиха неимоверно глупави танци. Мисля, че разведох Рейчъл из къщата. Мисля, че и показах кучетата, трите кучета порода бордър коли, които имах по това време, които живееха отвън и тя желаеше да ги види. Помня, че в момент на високо разположение на духа, двамата започнахме да тичаме из къщата, гонени от кучетата. Никога не пусках кучетата в хубавите стаи на къщата, понеже те чупеха различни неща. През онази вечер въобще не ми пукаше. Явно наистина бях влюбен.

На сутринта след първата ни среща тя отлетя обратно до Ню Йорк. Изпратих две дузини червени рози в агенцията и. После и аз отлетях до Ню Йорк, без да имам някакво извинение, просто за да я видя отново. Обадих се и я поканих на вечеря. Срещнахме се в хотел „Пенинсула“ в Лос Анджелис, където имах стая. Тя беше облечена в зашеметяваща бяла рокля. Аз и отворих вратата, придружих я до ресторанта, помогнах и със стола, както подобава на един истински джентълмен. По време на вечерята говорехме много бързо, покривайки много теми. И двамата бързо хлътвахме.

Но не чак толкова бързо. По-късно същата вечер в хотела Рейчъл си легна с тениска до коленете и - тениска, която толкова ефикасно казваше: „Не тази вечер, много благодаря“, колкото, ако беше излязла с дрънчене от банята във водолазен костюм за дълбочинно гмуркане. Това си е малко срамно, разбира се. Но знаех, че този знак е добър. Знак, който показваше, че се намираме в началото на нещо добро.

Не знам дали осем седмици са достатъчни за по-добро тяло, но ние след пет седмици се сгодихме и след три месеца се оженихме - стряскащо дори за някои от най-добрите ми приятели, които познаваха и обичаха Рейчъл и видяха колко силно се бях влюбил в нея, но си мислеха, че не трябва да бързаме толкова много, като го заявяваха открито. Но любовта не иска да слуша никакви възражения. Реших, че те грешат, а аз съм прав, и толкова.

На сутринта след първата ни среща, аз и казах:

- Хайде да тръгнем сериозно.

Тя каза:

- Съгласна съм.

В края на същата седмица тя имаше моден ангажимент във Форт Лодърдейл. Пристигнах там със самолет в четвъртък, за да съм с нея. Следващата неделя беше 9 септември: рожденият ден на Рейчъл. Направихме планове да се върнем в Ню Йорк и да отпразнуваме пищно - както нейния празник, така и нашата връзка. И може би (ако извадех късмет) да правим секс, тъй като още не бяхме стигнали до тази част. Не че бях отчаян или нещо подобно.

Празненствата не се случиха. Късно следобеда на рождения ден на Рейчъл, в Ню Йорк ми се обади сестра ми Мери. Тя каза:

- Роди, татко почина.

Бях говорил с него по телефона същия ден по обедно време, нюйоркско време. Разговаряхме за шотландски и английски футболни резултати. И явно малко след това той казал, че се чувства изморен, качил се горе в леглото си и починал. Той беше на осемдесет и шест години.

Няма нужда да казвам колко ме разтресе смъртта му. Аз плаках, а Рейчъл ме прегърна. А ситуацията беше необичайна, понеже бях изпълнен с нова любов и се намирах в траур. Мисля, че наричат това „объркани емоции“. Но Рейчъл беше страхотна, изпълнена с утеха и беше опора за мен. Внезапно вече не бях аз зрелият в тази връзка, а тя. Пое контрол и ми помогна да се справя.

Отлетяхме до Лондон за погребението - аз, Рейчъл и Рики Симпсън, който се познаваше с татко. Рейчъл не се появи в Епинг, когато отидох на погребалната церемония. Разбира се, тя не бе успяла да се срещне с него - а това си беше една допълнителна тъга за мен, че татко не успя да ме види с човека, с когото ще съм щастлив и ще живея цял живот, че не успя да види как накрая си взех поука и ще се опитам да живея както трябва. Но Рейчъл не дойде на погребението, понеже знаехме какво ще напише пресата, когато бъде забелязана там.

Този ден бе посветен на татко. Погребалната процесия продължи до гробище „Хайгейт“. С братята и сестра ми организирахме доставката на цветен венец във формата на футболно игрище. Гордън Стра- хан, Кени Далглиш и множество други футболисти изпратиха цвета и съболезнованията си от името на шотландския футбол. Един шотландски гайдар водеше процесията и хората стояха неподвижно по улиците, все едно всички в „Хайгейт“ бяха се спрели, за да видят как Боб Стюарт минава по „Мюзуел Хил“ за последен път.

Най-много се притеснявахме по какъв начин мама ще бъде засегната. По това време светът вече я объркваше много. Но всъщност се оказа, че е добре. Изглежда, бе решила, че татко е отскочил за малко да направи някой и друг залог.

Има ли букмейкъри в рая? Знам къде ще открия татко, ако има такива.

* * *

Смъртта на татко явно ускори събитията между мен и Рейчъл. След погребението, ние отлетяхме обратно от Лондон в Ню Йорк, помогнах и да си събере вещите от апартамента, после отлетяхме до Лос Анджелис и тя се нанесе в къщата на „Каролууд“, за да живее с мен.

Почти веднага след това, понеже имаше договор с модната агенция, тя отиде до Пуерто Рико, за да се снима с Ел Макферсън за „Спортс Илюстрейтид“. Това означаваше, че няма да я има три седмици, докато аз записвам в Ел Ей. И за двама ни това си беше мъчително. Но работата си е работа. Въпреки това, постоянно бяхме на телефона. Буквално почти не го пуснахме през тези седмици. Предполагам, че това беше времето, в което разбрахме всичко един за друг, говорейки с часове - за животите ни, за семействата ни, глупави неща и сериозни неща, нищо и всичко. Телефонната сметка на Рейчъл в края на този триседмичен период беше 10 000 долара.

Когато ангажиментът и приключи, аз наех частен самолет и отлетях до Пуерто Рико, за да я взема. А после отлетяхме до Насау на Бахамите, където наех едно корабче за уикенда. По време на полета за там попаднахме в лека турболенция, но ние решихме, че сме толкова щастливи и ако паднем от небето и умрем, точно в този момент, няма да ни интересува.

През тази вечер, на корабчето, ние изконсумирахме връзката си. Бидейки джентълмен, ще трябва да спусна прозрачно було върху подробностите. Обаче мога да спомена, че когато светлите пръсти на изгрева започнаха да осветяват нашия любовен будоар, вниманието и на двама ни беше привлечено от притеснително обстоятелство: едно голямо, кафяво петно в средата на чаршафа. И за двамата настъпи момент на объркан самоанализ: „Със сигурност не съм аз... със сигурност не сме...“.

При по-обстойна изследване се видя, че петното е от поздравително шоколадче, оставено върху възглавницата и бутнато от нас, без да го видим в нетърпеливостта на страстта ни.

Когато се върнахме в Лос Анджелис, аз направих предложение на Рейчъл по време на един пикник в парка. И на 15 декември 1990 г., малко повече от три месеца, след като бях имитирал движенията и в клуб „Роксбъри“, ние се оженихме. Церемонията се проведе в През- витерианската църква в Бевърли Хилс. Брат ми Дон беше кум. Шафе- рите бяха моите футболни приятели от „Ексайлс“, като ги накарах да носят слънчеви очила и бели бастуни, за да изглежда, когато започнат да посочват местата на гостите, че все едно слепи водят слепи. Кога- то Рейчъл дойде до олтара, тя извърши един прекрасен и романтичен жест, щипвайки ме по задника с палец и показалец. Докато излизахме от църквата, отвън гайдари в килтове засвириха „Храбра Шотландия“.

А след това гостите бяха поканени на „натряскване“, както пишеше на щампованите покани, в хотел „Фор Сизънс“. На масите, къде- то щяха да сядат гостите, им бяха дадени имена на футболни отбори. Сватбеното угощение се състоеше от печено новозеландско агнешко месо със сос от мента, печени картофи и пресни зеленчуци. Тортата беше във формата на Камарите на парламента, с еднометров Биг Бен, покрит с парченца киви. Лонг Джон Болдри дойде, както и Иън Маклаган. За нещастие, Рони Ууд не успя да дойде, понеже се възстановяваше след автомобилна катастрофа. (Умението на Уди да блъска автомобили в стени почти няма равно в западния свят.) А когато дойде време за речта на младоженеца, аз се изправих и казах:

- Щастлив съм като куче с две пишки.

Обаче, без да знам, сестра ми Мери, седяща на масата през този ден, казала на човека, който бил до нея:

- Това момиче ще му разбие сърцето един ден.

Обаче все още е рано. По време на един концерт на 15 юни 1991-ва на стадион „Уембли“, аз с гордост казах на публиката, че от шест месеца съм женен за Рейчъл.

- Какво беше това? - каза мама от инвалидната си количка. Някой повтори онова, което бях казал. Мама помисли за момент, а след това попита:

- Рейчъл знае ли за това?

Мисля, че го знаеше. По онова време Рейчъл си имаше любима поговорка: „Миналото си е минало. Бъдещето е онова, което ни предстои заедно“.

* * *

Също така на сватбата ни с Рейчъл присъстваше и Роб Дикинс, шефът на „Уорнър Брос“ в Англия, който ме беше зарибил с парчето Downtown Train. Казах му да донесе още песни, когато идва. Реших, че щом ще бие толкова път, за да ми пие от виното, да яде печеното агнешко с пресни зеленчуци, поне да извлека някаква полза от това.

Два дена преди церемонията, Роб бил в една кола с Арнолд и му пуснал една касета - макар и след едно дълго и извинително встъпление, което въобще не предвещавало нищо добро. Той казал на Арнолд:

- Притеснявам се да не си помислиш, че те поднасям.

Песента, която щял да му пусне, обясни той, стояла при него от

седем години. Нейните автори, Марк Джордан и Джон Капек, искали той да ми я даде, но той никога не посмял. Песента звучала толкова силно в мой стил, спомня си Роб, че съм щял да помисля, че е пародия.

Арнолд я изслушал веднъж и ми се обади от телефона в колата.

- Веднага трябва да се срещнем. Роб току-що ми пусна една песен, която ще стане световен хит за теб.

Първо трябваше да отида на репетиция за сватбата и след това пристигнах в къщата на Арнолд.

Роб все още не звучеше много убеден.

- Не ме намразвай заради това - каза той.

- Стига с тези неща и я пусни. Това е размазваш хит.

Песента беше Rhythm of My Heart и аз абсолютно я заобичах. Пародия, друг път. Това си беше старо и химново парче от Шотландия, допълнено с пищене на гайди, предвечна история за воин далеч от дома - а и беше толкова умно направена, как само използваше песента The Bonnie Banks o’ Loch Lomond („Ти тръгни по горния път, а аз ще тръгна по долния“ и т.н.) и я превръщаше в нещо ново. (Познавачите на фолклорните шотландски песни веднага ще усетят подобната ритмика в текста: „По хубавите, хубави брегове на Лох Ломонд“ се превърна в „Където океанът се среща с небето, аз ще плавам“.)

Записах парчето с Тревър Хорн и го направих откриващата песен и първи сингъл от новия ми албум Vagabond Heart, който излезе през март 1991 г. (Имаше и добро посвещение за татко в това заглавие, измислено от брат ми Дон: старият футболен отбор на татко се казваше „Вагабондс“.) Албумът бе забележителен и заради това, че за него беше събран със сигурност най-пъстрият хор от беквокалисти, който някога се е намирал под мой флаг, в това число Арнолд; Лионел Кону- ей, легендарният мениджър на „Ексайлс“; и Гари Кук, още един бивш футболист от „Ексайлс“ и бъдещ изпълнителен директор на „Манчестър Сити“. Въпреки това, песента стана номер три в английската класация и стигна до пета позиция в американските чартове. Сингълът стана много популярен и в Германия - най-големият хит, който съм имал там, като остана в класацията около четиресет седмици. Като цяло, всичко бе стартирано както трябва за голямото, едногодишно турне Vagabond, което започна малко след това. Въпреки това, неприятностите предстояха.

* * *

Онова, което помня много ясно, е, че се намирам в кухнята на къщата на „Арчуей Роуд“ 507 и разговарям с мама. Всъщност бях на сцената пред няколко хиляди души в Шефилд. Но това представляват халюцинациите. Никога не знаеш къде точно се намираш.

Датата беше 5 юни, 1991-ва, доста след началото на обиколката из Европа на турнето ми Vagabond и аз бях на път да платя ужасна цена заради това, че се опитах да поддържам кариерата си със стероиди.

Докато 80-те преминаваха в 90-те, аз се изправих пред голяма битка с гласа си. Натоварването, което гърлото ми поемаше по време на шест или седем месечните турнета, напрягащо се да бъде чуто по-силно от една от най-неразумно шумните групи в шоубизнеса, започваше да се изхабява и да звучи по съответния начин. През някои вечери бях бледо и дрезгаво подобие на себе си. Понякога орязвах две или три песни от концерта, за да стигна по-бързо до края - мразех да правя това, понеже все едно обирах хората. През други вечери въобще нямах с какво да пея и цялото шоу се налагаше да бъде отложено. Това мразех най-много от всичко.

Няма такова нещо като отлагане на концерт. Но най-лошото от всичко е, когато публиката вече е дошла. Това представлява непростимо отнемане от времето на хората. Представете си, че трябва да отложите вечеря с някого, който вече е в ресторанта. После си представете, че това неудобство е умножено 12 000 пъти. Или повече. Отложих концерта в стадиона на Торонто „Скайдоум“, като публиката вече бе заела местата си и това се оказа много успешен начин да вбесиш 25 000 души наведнъж. Това се случи и на един стадион с 18 000 места в Берлин, където от ръцете на недоволните зрители полетяха бутилки и трябваше да бъде извикана жандармерията. Екипът, работещ върху озвучителното табло в средата на сцената, трябваше да изнесе техниката, за да не се получат някакви повреди. Ужасни времена.

Изглежда, че в Германия се получи най-зле. Отложихме пет концерта на един и същ колодрум в Кьолн през този период. При един от тези случаи се опитахме да направим наново концерта в един гимнастически салон извън града като компенсация. По този начин, помислихме си ние, ще покажем желание и ще намалим разочарованието. Турнето премина през Англия, както си беше по график, а после в Лутън наехме самолети, за да пренесем оборудването обратно до Германия и да се издигне нова сцена там - а после, отново, нямах никакъв глас и го отложихме. Хората в Кьолн сигурно започнаха да си мислят, че е лично. Бих искал да заявя тук, че работата въобще не беше такава.

Стигна се до там, че в началото на 90-те буквално никой не искаше да ме застрахова. Лондонската „Лойд“ бе плащала толкова много пъти за концерти, които не се бяха състояли, че вече просто не искаха да поемат този риск. А ако те не искаха да ме застраховат, тогава това означаваше, че парите за отложен концерт щяха да дойдат от моя джоб: камионите, екипът, автобусите, самолетите. Един рокендрол концерт на стадион не е евтина работа. Стероидите, предписани от лекар, ми се струваха все по-привлекателни.

Много скоро проблемите с гласа ми от физическо състояние се превърнаха и в психическо. Ние, певците, се притесняваме за гласовете си дори когато всичко е наред - тревожим се за температурата в стаите, тревожим се за климатика, тревожим се за нивата на цветния прашец и влажността. Започвам да очаквам проблемите преди още те да са се появили. По средата на някой концерт усещам лек гъдел в гърлото си и започвам да си мисля: „Мамка му, какво е това?“ А после вземам една таблетка стероиди просто за всеки случай. Стигна се дотам, че станах зависим от стероидите както ментално, така и физически.

По времето, когато турнето Vagabond завърши в Абърдийн през март 1991-ва, аз вече бях преминал от таблетки преднизон на коктейл от лекарства в спринцовка, която носех с мен, за да си я инжектирам преди концерт - най-често в ръката. Коктейлът представляваше смесица от антибиотик, стероиди и витамин Б. Той се справяше с всяко възпаление, или поне притъпяваше неговите ефекти. Понякога усещах гърлото си все едно бях извадил горния му слой и го бях използвал за търкане на тигани, но коктейлът ми помагаше да се стегна и да свърша работата.

Естествено, че всичко това влияеше на настроението ми. Стероидите променят нрава на човек. Ставах агресивен и нетърпелив - бързо започвах да се ядосвам на хората, когато нещата не протичаха както трябва. Някои може би са си мислили, че това е типичното поведение на разглезена звезда и до една степен са били прави. Но определено се усещаше и влиянието на стероидите.

Също така започнах и да напълнявам. Стероидите са виновни и за това, а не защото съм бил толкова ужасно гладен през цялото време: човек задържа киселини и бузите му се надуват като при хамстерите. Има един притеснителен момент, когато погледнеш в огледалото, и очертанията на брадичката ти са се променили. В пресата веднага се появиха коментари за теглото ми. Някои експертни наблюдатели отдадоха това на средната ми възраст, други на задоволството от мла- доженския живот. И двете догадки не бяха верни, но не можех да си призная за какво точно става дума. Това щеше да бъде кариерно самоубийство. „Никой да не се притеснява - продължавайте да купувате билети. Най-вероятно ще пея, понеже стероидите си вършат работата!“.

А след това дойде Шефилд и вечерта с халюцинациите. Пет часа преди концерта гърлото ме заболя и гласът ми почти изчезна. Инжектирах си стероидния коктейл. Три часа преди шоуто не усетих почти никакво подобрение. Бях изпаднал в отчаяние: сега вече и коктейлът не работеше. След коктейла взех и таблетки кортизон. Кортизонът трябва да се взема на пълен стомах. Моят беше празен. Докато бях на сцената, стомашната ми лигавица се разкъса и изкарах концерта с бавен вътрешен кръвоизлив.

Затворих очи да пея, а когато ги отворих вече не бях в Шефилд, намирах се в старата кухня в родния ми дом на „Арчуей Роуд“ и мама беше застанала до мивката. Отново затворих очи и изведнъж шефилд- ската публика отново се върна. Обаче виждах публиката все едно през объл аквариум. Изглежда, че пространството се сгъваше около мен. Стисках стойката на микрофона, за да попреча на краката ми да се сгънат под мен. Стисках и пеех.

Наистина не помня как слязох от сцената. Следващото, което усетих, е, че лежа свит в лимузината и се отдалечавам от обърканата публика на стадиона, а докторът на застрахователната компания ме

преглежда. Специалността на този лекар беше проктологията - факт, който ядоса все по-притеснената Рейчъл, когато научи за него.

- Защо доктор, който се занимава със задници, се грижи за шибаното гърло на мъжа ми?

Докато се движехме през нощта към Есекс, „докторът за задниците“ извърши кръвопреливане на задната седалка в колата.

На следващата сутрин вече се чувствах доста по-добре, но ми казаха, че имам нужда от още едно кръвопреливане. В клиниката ми препоръчаха да остана в леглото за дванадесет часа, докато течността навлезе в целия ми организъм, но аз реших, че мога да си лежа с маркуч в ръката и вкъщи, все още под наблюдението на същия лекар, и бях закаран в Епинг, свързан с необходимата банка с кръвна плазма.

У дома за голяма своя изненада открих, че мога да държа банката с плазма с върха на една билярдна щека. Известно време се разхождах така из къщата, докато вече не ми беше забавно. Всъщност, на Рейчъл от самото начало не и беше особено забавно. Но на мен ми беше смешно.

Когато стана време за обяд, аз седнах в кухнята, докато Рейчъл опече пържоли (силно препоръчителна храна, когато ви правят кръвопреливане в дома). За голям ужас на Рейчъл, „докторът за задниците“ обяви, че ще излезе за един час, за да хапне нещо в пъба.

- Но какво ще правя, ако се появи въздушно мехурче - попита Рейчъл, сочейки към маркуча в ръката ми.

Докато излизаше, докторът се усмихна и каза:

- Не се притеснявайте, няма да има никакво въздушно мехурче.

Рейчъл се върна към пържолите - но сега вече беше доста разсеяна, понеже беше убедена, че във всяка една секунда, докато тя ме гледа, ще умра. Обаче, точно както тя се страхуваше, още докато колата на лекаря потегляше, Рейчъл бе споходена от кошмарно видение: видя едно въздушно мехурче, което тръгна от банката с плазма и премина през маркуча в посока към ръката на съпруга и.

Нямаше никакво въздушно мехурче, 100% съм сигурен в това. Но Рейчъл бе убедила себе си, че има. А след като се беше убедила, вече нямаше какво друго да стори, освен да предприеме нужните драстични мерки. По този начин попаднах в необичайната позиция да съобщя, че когато някой изкрещява силно, грабва гуменото маркуче, свързано с мен посредством игла и лепенка и безцеремонно го откъсва от ръката ми, това дяволски боли.

Веднага извиканият проктолог се завърна и завари една касапска сцена: кръв от банката навсякъде по пода, жена в състояние на ужасяваща паника и най-лошото от всичко, изгорели пържоли, неизядени, в тигана. Аз? Всъщност аз се смеех истерично. След като парещата болка затихна, намерих всичко това за изключително смешно. Но това можеше да се дължи и на замаяността ми в резултат на кръвозагубата.

Като цяло стана ясно, че само кръвопреливане - дори и успешно извършено, на правилното място, с покорен пациент и без параноична жена, издърпваща маркуча - нямаше да спаси кариерата ми на певец. Нито пък стероидите. За мой късмет намеси се технологията.

Още преди гадния провал в Шефилд, Ларс Брогард, който от дълги години беше звуков инженер на моите концерти, ме убеди да намеря мониторингови слушалки. В днешно време тези дребни слушалки са напълно обичайна гледка в ушите на популярните певци по целия свят. Обаче през 1991-ва идеята да се прекарва музиката от сцената до ухото на певеца бе напълно нова. Все още ползвахме система, която се експлоатираше още от римско време: редица от високоговорители се подреждаха пред сцената, насочвайки смесения звук обратно към певеца, за да може той, с малко късмет, да чуе какво се случва и да се включи. Но този смесен звук невинаги се получаваше както трябва и системата беше неимоверно шумна и много често пеех, за да се извиси гласа ми над другия шум, а по този начин си вредях.

Ларс потвърди, че тези мониторингови слушалки ще променят нещата и аз се съгласих да ги пробвам. В края на април 1991-ва, двамата с Ларс, между два концерта в Германия, отлетяхме до Лондон, за да се срещнем с един специалист на улица „Харли“, който взе мерките на ушите ми. Няколко дена по-късно вече имах комплект перфектни, направени по поръчка, слушалки, за които щеше да се закачи предавател, стоящ в задния ми джоб, и по тях щеше се чува смесеният звук, който: а) няма да ми издуха главата, и б) няма да ме принуждава да си раздирам гърлото.

Проблемът се състоеше в това, че турнето продължаваше и аз нямах никакво време за репетиции с тях. Най-накрая се съгласих да натикам слушалките в ушите си в края на концерт в Мюнхен. Но всичко ми се стори погрешно - все едно бях паднал на дъното на плувен басейн - и ги извадих почти моментално. Обаче постепенно започнах да им свиквам. Ефектът се оказа трансформиращ. Те изгладиха целия процес. Вече нямаше нужда да избутвам гласа си като канара по хълм. При следващото турне вече цялата група носеше такива слушалки.

Системата беше добра и заради това, че разкарахме всички онези купчини от високоговорители, предната част на сцената се освободи за допълнително лудуване: вълнуващо разширение на работното пространство. Сцените веднага заприличваха на нещо доста по-красиво, след като се премахнаха всички тези ненужни мебели.

По този начин гласът ми успя да се възстанови и отлаганията на концерти намаляха. Няма да преувелича, ако кажа, че дължа успеха на кариерата си на изобретяването на мониторинговите слушалки. Без тях щях да съм свършен като изпълнител на живо още преди двадесет години - най-вероятно след един последен и трагичен концерт в полупразна спортна зала в Кьолн, говорейки неразбираемо на халюцинацията на мама в нейната кухня.

* * *

През осемте години с Рейчъл и бях напълно верен. Това беше нечувано за мен и като се вземе предвид характера ми, не мисля, че щяха да се намерят много хора, които да заложат пари на този развой на нещата. Обаче това не беше трудно. Дори не мислех за него. Нямах никакво желание да хойкам. Рейчъл беше всичко, което исках и аз за една вечер се превърнах от „Властелина на любовчиите“ в предан съпруг. Но може би точно за това ставаше въпрос: просто трябваше да открия точния човек. А този човек, истински го вярвах, беше Рейчъл. Дори се почувствах достатъчно уверен да съобщя пред пресата, още в началото на връзката ни:

- Повече няма да си слагам банана в купата с плодове.

Бях толкова щастлив, дори отидох на езда. Рейчъл обичаше конете. Аз едва им различавах предницата от задницата, но един ден се съгласих да яздя с нея. Но разбира се, че нямаше да си нахлузя тениска и дънки. Трябваше да се облека както трябва. Следователно, аз се появих пред къщата в тази прекрасна утрин в дълги бричове, добре лъснати ботуши, красива жилетка и безупречно червено сако.

Докато сковано напътствах коня си по една пътечка към гората в Епинг, от храстите се появи фотограф и започна да снима. Какво унижение само. Но също и раздразнение. Изпаднах в крайно неприятно настроение: „Разкарай се от земята ми! Това е частна собственост!“. Крещях, но всъщност това си беше общинска земя. Снимките се появиха във вестника, което ме накара да се изпълня със съжаление, колкото и при прочутата снимка със сламената шапка на обложката на A Night on the Town. Но Рейчъл намери цялата тази случка за много смешна.

Щастието ми още се увеличи, когато се роди дъщеря ни, красивата Рене, в лондонската болница „Портланд“ през юни 1992-а. Аз отново изиграх важна роля в родилния процес: най-вече се щурах из мястото в болнична престилка, като повтарях:

- Всичко ще е наред.

Рейчъл беше само на двадесет и две; толкова млада, за да е майка. Имам една нейна снимка как излиза от болницата с Рене в ръце и изражение на истински ужас на лицето и. Три седмици след това бяха изплакани много следродилни сълзи. Разхождахме се около езерото в Епинг, а Рейчъл казваше:

- Ами ако не мога да се справя? Ако се окажа ужасна майка? Ами ако на двадесет и една тя стане наркоманка?

Аз и казвах:

- Рейчъл, всичко е наред. Ти ще бъдеш страхотна майка. Точно така ще е.

Оказах се напълно прав.

Само две години по-късно се роди прекрасният ни син Лиъм, в добавка към дъщеря ни, и сега, когато ходех на турне, всички идваха като едно семейство, качвахме и смъквахме спящите ни деца от стадионите и самолетите и ги носехме внимателно през хотелските лобита.

Другото нещо, което ме ощастливяваше много, бе това, че се хранехме заедно вкъщи. Обичах да се храним подобаващо, в осем часа, и да се обличаме както трябва за случая. Това най-вече ми харесваше, защото, когато бях на път, животът ми представляваше същински хаос, а това си беше подреденост. Двамата с Рейчъл се качвахме горе до отделните си гардеробни стаи, а после се срещахме на стълбищната площадка във вечерно облекло, спирахме за момент да се нарадваме на облеклата си и слизахме заедно по стълбите.

Чак по-късно разбрах, когато разгоряхме, за причините, поради които спряхме да вършим това, колко тягостно се е чувствала Рейчъл, колко отчуждена, колко силно е искала да си обуе дънки, да яде яйца на очи върху филийка, както всички двадесетгодишни момичета.

* * *

MTV винаги е било нещо хубаво, що се отнася до кариерата ми. В първия музикален канал, с музика без прекъсване, започнал излъчване на 1 август 1981-ва, She Won 't Dance With Me беше третото видео, което беше пуснато. (Първото беше Video Killed the Radio Star на „Бъгълс“, а второто беше You Better Run на Пат Бенатар.) Това означаваше, че петнадесет минути след стартирането на канала, зрителите бяха принудени да видят как си клатя задника към Джим Креган, а после подскачам и крача сковано като тъпак около причиняващ главоболие декор на черно-бели точки.

След единадесет клипа пуснаха и Sailing, като по този начин станах първият певец, показан два пъти по MTV. След още девет клипа Da Ya Think I'm Sexy бе вдигната от скамейката, за да влезе в игра; десет клипа по-късно Passion тръгна из ефира; след още дванадесет дойде ред и на Ain't Love a Bitch... и така продължи. Шестнадесет мои клипа в първия ден. Както трогателно, каза по-късно Марк Гудман, виджея на MTV:

- Пускахме Род Стюарт до откат.

Освен това, когато каналът стартира със своите ежегодни „Видео музикални награди“ през 1984-а, двамата с Рони Ууд свирехме при откриването в „Радио Сити Мюзик Хол“, а после имахме честа да връчим награда за цялостен принос на Куинси Джоунс. Обаче след нашето изпълнение и преди връчването на наградата, ние пийнахме малко повечко в гримьорната и излязохме за връчването, носейки абажур (аз) и дъска за гладене (Уди). Не мисля, че се усети ефекта на тържественост, който бяхме търсили.

Но аз съм изключително благодарен на музикалната телевизия, когато ме поканиха да направя един от техните концерти Unplugged. Това представляваше един формат, в който - точно обратното на постоянното показване на музикални клипове - се канеха музиканти да свирят сред един минималистичен декор, само с акустични инструменти, пред малка по численост публика в обикновено и неукрасено студио. Ерик Клептън и Пол Маккартни вече бяха участвали и издадоха албуми с изпълнението си, а сега вече бе мой ред.

Това си беше опъващо нервите начинание. Като оставим настрана факта, че преди мен бяха минали Клептън и Маккартни, напрежението всичко да мине добре си беше доста голямо, а и самият формат си беше силно разкриващ: направиш ли и една грешка на това място и тя ще бъде чута. Също така, традициите на това шоу бяха музикантът да е седнал през цялото време, нещо, с което щях да си имам проблеми. Какво? Няма да мога да търча наоколо? Няма да подхвърлям стойката на микрофона? Няма да се пързалям по колене? По време на един двучасов концерт аз губех около 2 килограма чрез потта и натоварването. Една седалка щеше да е като усмирителна риза за мен.

През януари 1993-а, аз събрах една група за триседмични репетиции в студио в Лос Анджелис. Това си беше нещо като повторно събиране на класа, както и смесване на войниците: Рони Ууд дойде; и Кевин Савигар, и Джим „Салто Сеговия“ Креган от ранната ми солова група пристигнаха, заедно с Чък Кентис, Джеф Голуб и Кармайн Ро- хас от последната група. Първото нещо, което забелязах, беше колко много от нас, заради бавното, но неумолимо напредване на времето, имаха нужда от очила: аз, Уди, Джим, Кармайн... По цялата сцена имаше очила.

Уди пристигна с джип и първото нещо, което направи, беше да ни покани всички до паркинга, за да надникнем в багажника. Той го отвори и вътре буквално се намираше цял мобилен бар: хладилни чанти с бира, твърд алкохол и хубави вина от всички краища на света. Уди настоя да се чувстваме свободни по всяко време да се самообслужваме. И това зададе тона на репетицията, която последва.

А пътуването от електрическо към акустично звучене за някои от старите ми песни (Every Picture Tells a Story, Mandolin Wind, Maggie May) беше кратко; просто едно пътуване обратно към корените ми.

Много бързо стана ясно, че комбинацията от тези песни, в този формат, с тези музиканти, ще доведе до нещо наистина специално.

Записахме шоуто на 5 февруари в студиото на „Юнивърсъл Мю- зик“. Публиката беше толкова близо до нас, плашещо близо, както публика в пъб. А и се намираше навсякъде около нас, така че нямаше път за бягство. По време на изпълненията, дори и принуден да седя, аз пак успявах да ритам с крака и да се въртя, колкото ми бе възможно, и от време на време се накланях на една страна, за да скрия Уди. Но между закачките и шегите между песните, изглежда, че шоуто сътвори истински импулс, а аз пеех от сърце и емоционално се свързвах с момчетата, в такава дълбочина, каквато не бях усещал от години.

Наистина, изпълнението ме превзе целия. През последния ден на репетициите, буквално един ден преди изпълнението, за голяма изненада на групата, аз реших да включа и Have I Told You Lately, баладата на Ван Морисън, която бях записал през 1991-ва за албума Vagabond Heart. Ако, когато стигнах до края на песента по време на шоуто, открих, че си мисля за Рейчъл, както и за Рене, която беше само на осем месеца, и направих движение с ръцете си все едно я люлея и усетих, че съм се просълзил.

Когато след това изгледах записа, осъзнах, че вероятно бях достигнал до най-добрите вокални изпълнения през цялата ми кариера. А онова нещо, което беше окуражително за мен, породено от изпълнението ми, бе демонстрацията, че ако се смъкне всичко и се махнат мощният звук, шоубизнесът, жените, в крайна сметка аз това притежавах: глас, който можеше да се въплъти в песен. И нека се знае, че като певец, това беше нещото, което се опитвах да докажа от самото начало.

Албумът беше издаден като unplugged ... and seated, Арнолд вещо премина през минното поле, обкръжаващо марката Unplugged на MTV, за да договори използването на малки букви в името и добавянето на непривичното за мен седене на стол. Не бях имал толкова добре продаваем албум в Америка от Blondes Have More Fun през 1978-а. Тръгнахме на турне през 1993-а, чак до 1994-а, а след това, в новогодишната вечер през същата година отидохме до Рио де Жанейро само за един концерт.

Тоз път ги нямаше „ Гоу-Гоу“ и нямаше да плуваме във вода, пълна с канализационни нечистотии. Както и нямаше да има публика от 200 000 човека. Този път там имаше 3,5 милиона човека.

Тази вечер влезе в „Книгата за рекорди на Гинес“ като концерта, посетен от най-многобройна публика. Мащабът му беше нереално огромен. Когато екипът отиде да провери озвучителната система - огромни тонколони, сложени на всеки 90 метра по плажа - те трябваше да използват такси.

А преди концерта? Имах дрисък. Не от страх, разбира се. Имах дрисък, понеже бях ял нещо развалено. Трябваше да излезем в полунощ, а в 22:30 все още не можех да стана от леглото. Един доктор ми направи инжекция - и тогава вече наистина получих дрисък. Но, изглежда, че тя изчисти всичко и ми даде достатъчно енергия за целия концерт. Уви, мога да ви споделя много малко за усещането да стоиш пред толкова много хора и да си център на такова огромно внимание, защото се усещах доста отпаднал. Но поне не го отложих. Отлагането на концерт за 3,5 милиона души не е нещо, което човек би направил спокойно. Но този път гласът ми не беше моят.

Обаче на следващата сутрин бях качен на дирижабъл, за да мога да огледам мястото, на което бяхме свирили. Изглежда, че продължаваше до безкрай по протежение на залива, който се виеше във формата на подкова, безкрайна пясъчна ивица, където вече разглобяваха скелета и сцени, а и голяма част от местните явно вече бяха си прибрали голяма част от дървената конструкция. Много се радвам, че на следващия ден успях да видя цялостната картина, а не следобеда преди концерта. Тогава можеше въобще да не изляза.

На следващия ден изпаднах в големи неприятности, когато бях заснет от папараци как пия от кен „Кока-Кола“. Естествено, че в това нямаше нищо скандално. Само че цялото събитие беше спонсорирано от „Пепси“.

Между другото, „Ролинг Стоунс“ също свириха пред много хора на плажа Копакабана (макар много по-малкото, в сравнение с моя концерт) и Рони Ууд написа в книгата си: „Род Стюарт държи рекорда за най-многолюден концерт на Копакабана, но той пя там в новогодишната нощ, а традицията е всички да празнуват Нова година на плажа, затова без неуважение към Род - хората и без това щяха да са си там.

Ние, „Ролинг Стоунс“, държим рекорда за най-много хора на плаж, дошли, за да гледат концерт“.

На това мога да кажа само едно нещо.

Тъпотии.

* * *

Имах планове. Вече бях продал къщата на „Каролууд Драйв“ и се договорих за построяването на чисто ново имение в „Бевърли Парк“. Сега исках и нова къща в Англия. „Дървената къща“ в Епинг означаваше много за мен, но тя се ползва със статут на културен паметник, което означава, че не мога да променям нищо по нея, а аз търсех нещо голямо, което да ремонтирам по мое усмотрение. През 1998-а направих предложение за „Старгроувс“ красиво провинциално имение в Хампшър, Англия. Преди то беше собственост на Мик Джагър, а след това на Франк Уилямс, който управляваше отбора „Уилямс“ от Формула 1. Уилямс искаше да го продаде и ние се разбрахме за цената. После започнах да търся купувач за „Дървената къща“. Дейвид и Виктория Бекъм си търсеха нещо близо до Лондон и изглежда, че харесаха моята къща. Междувременно аз се свързах с интериорни дизайнери и ландшафтни градинари и започнах да правя планове какво точно искам да постигна в „Старгроувс“. Кипях от ентусиазъм. Само няколко неща ме правеха по-щастлив от един строителен проект.

И тогава се случи това нещо, сякаш от нищото. Един ден показвах снимки на Рейчъл на мебели, които бях поръчал. И забелязах, че тя не ги гледа. Гледаше мен. Тогава каза много тихо:

- Не мисля, че ще бъда тук.

Не разбрах какво говори. Трябваше да го повтори.

- Не мисля, че ще бъда тук.

Тогава всичко се изля: това, че тя е нещастна, че от доста време е нещастна - може би от цяла една година; че се е опитвала и опитвала да прикрие нещастието си, но повече не можеше и че щеше да ме остави.

Все едно бях праснат отзад по главата с бухалка за крикет. Нямах никаква представа, че това нещо се задава. Нито един намек. Когато се замислих за изминалите седмици, тогава си спомних, че когато бях в Лос Анджелис да репетирам с групата, обажданията на Рейчъл бяха много по-малко от обичайните. Но това беше един дребен детайл и аз просто бях предположил, че тя е заета с децата. Иначе не се сетих за нищо друго, което да съм пропуснал и да е показателно за състоянието и.

Попитах я дали е открила някого другиго. Нямало такъв. Каза, че всичко това било вътре в нея; не усещала животът и да е щастлив. Всъщност, дори не усещала това да е нейният живот. Чувстваше, че е навлязла в моя свят като още недоразвита 21-годишна жена и е била погълната от него, а след това просто е следвала моите стъпки през цялото време. Притесняваше се, че и липсва нейна собствена идентичност. Беше станала на двадесет и девет, наближаваше трийсетте, но въпреки това не знаеше коя точно е тя. Имаше нужда да си тръгне.

Отне ми дни, за да възприема този разговор. Намирах се в невярващо състояние. Осъзнаването, че безгрижно си кроях планове, без да мисля за бъдещето, като не успявах да усетя състоянието на човека, с когото бях най-близък, това си беше съкрушително. Почувствах се като глупак и променях чувствата си от затваряне вътре в себе си от срам към молби тя да си промени решението.

Когато разбрах, че няма да успея нищо да променя, започнах да се измъквам от покупката на новата къща. Оттеглих офертата си за „Старгроувс“. Отмених поръчките на мебели и отказах на дизайнерите. Хората успяха да ме разберат, но това си беше болезнен и унизителен процес.

Решението на Рейчъл да си тръгне дойде през 1998-а, но да се разделим пред Коледа щеше да е ужасно за децата, затова решихме да сме заедно на празника. През това време аз трябваше да направя серия от концерти в Англия, включително пет вечери в „Ърлс Корт“, които се оказаха най-трудните изпълнения, които някога съм правил. Усещах, че пея с някаква тежест на гърдите. Особено в Лондон, когато си представих как Рейчъл се появява на концерта и нещата се оправят. Постоянно хвърлях поглед към страничните крила на сцената, мислейки си: „Тя ще се появи тази вечер“. Когато не го направи, от това ме заболя жестоко.

За Коледа отлетяхме до Палм Бийч. Новините за раздялата ни вече циркулираха из вестниците. По време на полета се оказа, че съм седнал до писателя и бивш политик от Консервативната партия Джеф- ри Арчър.

- Род - каза той - сега е времето да започнеш да пишеш книгата си.

Това и направих. Записах няколко неща, но скоро я оставих, понеже не можех да се концентрирам.

Казахме си довиждане, тихо и болезнено, и Рейчъл отлетя до Нова Зеландия с децата, за да види семейството си. Чак когато се върнах в Лос Анджелис, сам в къщата, в която бяхме живели заедно, и щом осъзнах, че връзката вече наистина е приключила, тогава мъката наистина ме завладя. Приличаше на някаква романтична треска от деветнадесети век. Цели четири месеца не бях на себе си. Изгубих над пет килограма от теглото си. През цялото време ми беше студено. Започнах по цял ден да се излежавам на дивана, завит с одеяло и бутилка с гореща вода върху гърдите ми. Тогава разбрах защо хората му казват с разбито сърце: усещаше се със сърцето.

Бях объркан, почти до ръба на лудостта. Една седмица при мен бяха Рене и Лиъм, както и Руби, и аз изведнъж реших да ги изведа някъде. Седмична почивка, за цяла седмица някъде. Мислех, че това ще ме върне обратно към живота. Влязох в стаята, плеснах с ръце и казах:

- Така, значи отиваме в Хавай.

Казах им да приготвят една чанта за тях и бързо ги сръчках към вратата. Голяма лудост. Когато пристигнахме се оказа, че Рене и Руби бяха сложили в чантата си мидени черупки и кукли „Барби“. Не бяха взели нищо, с което да спят. Седях на плажа, докато си играеха и се опитвах да се усетя емоционално свързан с тях. След два дена вече не можех да стоя на едно място, взех ги и се върнахме обратно у дома.

Около мен се събраха приятели, дъщеря ми Ким се нанесе в къщата при мен и това ми донесе истинска утеха. Отидох до една книжарница, напълних цяла торба с книги от рафтовете за самопомощ и извлякох малко утеха от една от тях: „Неотъпканият път“ от М. Скот Пек, в която се говореше за това колко е важно страданието, за да стигнеш до края на пътя по-силен, и това ми стори много вдъхновяващо по средата на моето страдание.

Обаче другите методи да се издърпам от дълбокото се превърнаха във фарс. Опитах се да правя йога. До нас дойде един човек да ме научи на основните неща. Докато се опитвах да направя позицията на начинаещите „Балансираща маса“, се прекатурих и паднах в камината. (Със сигурност, ако Господ искаше да правим йога, тогава щеше да сложи главите ни зад коленете.)

Пробвах и терапия. Това никога не ми е харесвало. Алана ме беше убедила да отида с нея на терапия два пъти, когато връзката ни се намираше в застой, но не усетих това да доведе до някакви дълготрайни резултати. За мен това си беше нещо като китайско ястие: доста засищащо веднага след това, но един час по-късно пак си гладен. Аз съм англичанин, естествено. Ние не ходим на терапия. Ние пием силен чай, няколко джинджифилови бисквити и показваме твърдост.

Но аз бях отчаян, затова отидох. Дори опитах с трима различни терапевти. Терапевт № 1 беше жена на средна възраст и какво друго да кажа... Тя започна да ме сваля. Сигурен съм, че има някой и друг строг параграф в професионалния устав на терапевтите, който забранява такова поведение. Както и да е, ако трябва да отговоря на очевидния въпрос: не отговорих на заинтересоваността и. Вместо това доста бързичко излязох и продължих...

Терапевт №2 ми предложи да си взема котка. В интерес на истината това не беше много тъпа идея. Вярно е, че повече харесвам кучетата, но предположих, че котката ще ми даде нещо, за което да се грижа и можеше да замести бутилката с гореща вода, ако успеех да намеря някоя, която да е дресирана. Въпреки това „вземи си котка“ не беше точно успокояващия сърцето и повдигащия духа съвет, който очаквах да чуя в този момент. Не и при такса 150 долара на час.

А после дойде и терапевт №3. И той каза:

- Не се притеснявай за това. Щом си видял една курва, видял си ги всичките.

Исусе! Слагам чайника и вадя джинджифиловите бисквити.

А човекът, който наистина ми помогна? Големия Ал. Лежах равнодушно на дивана пред телевизора по средата на деня, а това е нещо, което никога не правя. Вратата се отвори и Алън Сюъл, моят стар приятел и търговец на коли втора ръка от Илфорд, влезе като лъч светлина, без да е казал, че идва от Есекс, прекарал единадесет часа в самолета съвсем сам - човек, който ужасно много мрази да пътува.

Никога няма да забравя, че той стори това за мен. Това беше началото на възстановяването ми.

Сега си мисля за този период като осем невероятни години, изкарани с човек, в когото бях лудо влюбен, макар накрая да бях изпаднал в заблуда. В същината на тези години се намираше едно момиче, което беше твърде младо, което не беше пораснало и искаше просто да разпери крилата си, понеже беше разбрала, че всичко около нея я изпълва с теснота. И макар че, когато тя си тръгна, аз да бях съкрушен за известно време, разбрах колко смелост се е изисквало от нейна страна.

Разбрах и нещо друго: ясно беше, че аз никога няма да имам щастлив брак.