Автобиография

ГЛАВА 17

В която нашият герой бива принуден от жестоки обстоятелства извън неговия контрол да планира края на кариерата си и следователно започва обстойно да размишлява върху живота, смъртта, съдбата и значението на всичко. Такива работи.

През май 2000 г. отидох на рутинен медицински преглед в болница „Седарс-Синай“ в Лос Анджелис. Очаквах бързо да вляза и изляза, както обикновено. В края на краищата бях здрав като куче на касапин - работех всеки ден, правех концерти, все още играех футбол през уикенда на петдесет и пет годишна възраст. След различните прегледи седнах в чакалнята и самонадеяно очаквах да си изляза.

Чакането продължи дълго. После докторът ме извика в кабинета си и ми каза, че скенерът е показал нещо, което искат да разгледат по- обстойно - нещо свързано с щитовидната ми жлеза. На следващия ден се върнах в болницата и ми направиха биопсия. Сложиха ме под местна упойка и част от засегнатото място беше прободено посредством игла и взето за анализ. А на следващия ден получих обаждане у дома, като вдигнах слушалката прав и то накара ръцете ми да замръзнат. Резултатите показваха, че „нещо“ в щитовидната ми жлеза е злокачествено образование: рак.

Такава новина наистина разбива човек. Когато първоначалното сковаване отмина, аз усетих страх, уязвимост до степен, каквото не бях чувствал до този момент. Единственото добро нещо беше, че мерките бяха взети толкова бързо и не остана време тези чувства да ме завладеят напълно. Два дена след биопсията бях закаран обратно до „Седарс-Синай“ за операция, като влязох в болницата в 5 сутринта, за да не бъда забелязан и бях регистриран под името Били Потс (всъщност, имената на двете ми кучета), за да намаля шансовете на журналистите да докопат нещо, които въобще нямаше да се притесняват да напишат статия за „Рок звездата Род“, постъпващ в болница за „операция на рак“.

Преди операцията лежах на една носилка в преддверието към операционната, замаян от лекарствата, със слушалки в ушите и пеех заедно с компактдиска в уокмена - Сам Кук, винаги надеждната ми утеха в трудни времена. Отвън една сестра мина през чакалнята и кимна по посока на гласа ми, преминаващ през стената.

- Всъщност не пее много лошо, нали? - каза тя.

Ани Чалис, моята главна асистентка, която беше дошла в болницата, за да се грижи за мен, отговори:

- Надявам се един ден да започне професионално да се занимава с това.

Процедурата отне четири часа, като скалпела на хирурга достигнал на два сантиметра и половина до гласните ми струни. Едно невнимание на този етап и щях да кажа довиждане на кариерата си. Но операцията преминала идеално. Когато се свестих ми казаха, че хирургът е махнал всичко, което е трябвало да се махне. И понеже всичките гадории бяха изрязани, нямаше да се наложи да се прави химиотерапия - което си означаваше, че няма никаква опасност да изгубя косата си. Нека го обясня така: ако степенуваме заплахите за оцеляването на кариерата ми, изгубването на косата ми ще се нареди веднага след изгубването на гласа.

През същата вечер бившата ми жена Рейчъл ме навести в болницата, заедно с децата, Рене и Лиъм, а Ани излезе и ни донесе задушено агнешко от ресторант „Льо Дом“ - което беше единственото нещо, което можех да поглъщам. Но атмосферата беше радостна. Изглеждаше, че страшният епизод беше отминал.

Всъщност, истинското притеснение от моя гледна точка, едва сега започваше. За да може хирургът да изреже тумора се е наложило да среже и мускулите на гърлото ми. Мускулите щяха да се оправят. Но как- то ми беше обяснено при последвалите консултации, мускулната памет вплетена в тях през годините за пеенето щеше да изчезне. За известно време тези мускули нямаше да имат никаква представа какво се опитвам да ги накарам да направят. Щеше да се наложи отново да ги науча.

Естествено, исках да знам дали ще се справят със задачата?

Да им дам три месеца почивка, каза докторът и ще мога да очаквам напълно възвръщане на певческия ти глас.

Добре.

Обаче това нямало да бъде същият глас.

Ах.

И какво от това, ако гласът ми се окаже различен? Какво, ако гласът, който чуя в гърлото си се окаже - например - глас на не толкова добър певец? Не исках да си върна някакъв стар глас. Исках си моя глас.

Почивка за три месеца беше всичко, което успя да ми каже докторът - и ще видим какво ще се получи.

Да оставим настрана гласа; минаха няколко седмици, преди да успея да разговарям, без да шептя дрезгаво. Гласът ми винаги е бил леко дрезгав. А сега нямаше нищо друго, освен дрезгавост.

А що се отнасяше до пеенето, изминаха три месеца и аз все още не можех да го направя. Нито една нота. Четири месеца, пет месеца... нищо. Отварях уста и всичко, което излизаше, беше един тънък, немощен, стържещ звук - вял и без никакви нюанси. Това бяха най-дългите седмици от живота ми. Събуждах се сутрин и си мислех: „Може би днес вече ще има някаква промяна, която ще усетя“. А след това се обезкуражавах, понеже нямаше никаква промяна. Нали бяха казали три месеца? Скоро вече бяха изминали шест и още не можех да пея.

Беше ли време вече да се примиря с идеята, че всичко е свършено? А как ще успея да го постигна? „Ами, хубаво, добре си попя, мъжки. Продаде няколко албума, направи малко пари, позабавлява се. Всъщност, доста се позабавлява. Гледай на това от добрата му страна: ако бяха ти обещали, че ще имаш всичко това, когато започваше, щеше да го помислиш за побъркани.“

Да, но без повече пеене, без повече албуми, без повече концерти... По какъв начин ще мога да се разделя с всичко? И какъв човек ще бъда, когато всичко това изчезне? „Ти не беше ли Род Стюарт?“ По какъв начин ще мога да понеса факта, че всичко ще... спре?

А и това не се случваше след мое решение, а внезапно, страшно, в резултат на някаква произволна клетъчна грешка. Без голямо сбогуване под прожекторите на някоя сцена; просто повдигане на рамене и тихо махване за сбогом.

Веднъж прочетох нещо, което Стинг беше казал: че ако за него всичко свърши утре, ако музиката пресъхне, парите изчезнат и славата се изпари, тогава той ще е напълно щастлив да живее в едностаен апартамент отново, както е било преди да успее. Обаче вярвам, че въобще няма да е така. Знам, че при мен въобще няма да е така.

Какво щях да правя при липсата на пеенето? Със сигурност щях да имам нужда от работа; споменах по-горе рецептата на татко за мъжкото задоволство: работа, спорт и хоби. При липсата на една от тези съставки нямаше как да изпитвам задоволство. Един ден, в разгара на моята мъка, аз се загледах през прозореца и си помислих: „Знам, че ако не мога да бъда певец, тогава ще съм ландшафтен градинар“. Правенето на дизайн, оформянето, планирането, да стоя на терасата и да посочвам: италиански фонтан тук, статуя на Херкулес там, долу няколко портокалови дръвчета... можех да правя това. „Р. Стюарт & синове - ландшафтно градинарство.“

Но дори и докато оформях този неправдоподобен план, една част от мен бе достатъчно здравомислеща, за да разбере следното: ако си бил певец в рокендрол банда, след това има много малко неща, които би могъл да правиш, носещи същото задоволство. Певец в рокендрол група, според мен, е честно казано най-добрата работа на света. Всичко след това ще е падение - дори и да се окажеше, че наистина съм много добър ландшафтен градинар.

Когато шестият месец измина, нещо щракна в съзнанието ми и аз промених тактиката. Чаках гласът ми да дойде, а не отивах на среща с него. Ами ако се опитам да го накарам да се появи насила? А ако го прецакам завинаги през това време, тогава каква ще е разликата от сега?

Свързах се с един човек на име Нейт Ламб. Той беше солист в хора на синагогата и за него ми казаха, че знае абсолютно всичко за гласовете и за тяхното излекуване. Нейт дойде и ми демонстрира няколко вокални упражнения: той на пианото, аз седях до него, чувствах се смутен и притеснен. Това си беше като всекидневна тренировка за гласа - която все още правя и до днес. Той ме накара да пея гами, да пея в бърза последователност, да пея арпежи. Накара ме да издавам свиркащи звуци и да тананикам. Той беше решителен, търпелив и уверен. Той беше точно това, от което имах нужда. Ден след ден, Нейт идваше и ден след ние правехме едно и също нещо. На този човек дължа ужасно много.

После пристъпих към втората част от моя план. Втората част беше да се обадя на момчетата от групата, да ги извикам у дома, да ги настаня в гаража с инструментите и след това просто да пея. А ако гласът го няма, което със сигурност щеше да се случи, аз щях да правя същото на следващия ден, и на следващия ден, и отново на следващия ден, докато най-накрая се върне както трябва, или пък въобще не се завърне - каквото и да се случи.

И така групата се събра - Чък Кентис, клавишният музикант; Кар- майн Рохас на баса; китаристът Пол Уорън; Дейв Палмър на барабаните - и решихме, че Maggie May ще е добра за начало, колкото всяка друга песен. Успях да изпея първия стих и после гласът ми напълно изчезна. Но това нямаше значение. На следващия ден се събрахме отново. Този път успях да изпея няколко стиха, после гласът ми отново замлъкна.

Но на следващия ден, стигнах до половин куплет. А малко след това - два куплета.

И по този начин, след около една седмица, се появи цяла песен, после две песни - в последствие и половин репертоар, а след това, най-накрая, песните за цял концерт. Търпението и вярата, показани от тези музиканти и мои близки приятели през този период, бяха невероятни. А и гърлото вече не ме болеше много след това, гласът ми си запазваше силата до края и знаех, че това невероятно облекчение, което чувствах можеше да бъде използвано тук и... ами, както Ани каза на медицинската сестра, дори да запея професионално.

Направихме изявление, че е било извършено премахване на доброкачествен възел на гласните връзки, една обичайна операционна процедура сред певците. Но в последствие истината излезе наяве и някои вестници започнаха да пишат статии със заглавия „Род се бори с рака“.

Разбира се, че нямаше никаква борба; никаква битка, никакво храбро сражение. Сигурно можех да се престоря, че има нещо такова, но това щеше да е обида към хората, които са наистина болни, които наистина се борят, бият и сражават. В моя случай имах рак, а след два дни вече го нямаше.

Следователно не се чувствам удобно да правя големи изводи за моя тъй наречен „сблъсък със смъртта“, или да се възприемам като „надделял над рака“, както и да твърдя, че завинаги съм се променил заради него. Тези неща винаги са ми се стрували твърде изкусни.

Обаче е вярно, че не можеш да си представиш да загубиш нещо, преди да си разбрал колко много то означава за теб - както и без да си разбрал какъв голям късмет си имал изобщо. Рокендролът е пълен с певци, които са имали късмет и са започнали да губят всичко заради тежката работа. Естествено, че работата е много тежка, но онова, с което се занимаваш и което се опитваш да усъвършенстваш, е твоят изначален късмет, този повратен щастлив момент, означаващ, че кога- то си отвориш устата, от нея излиза един определен звук, а не какъвто и да е друг звук, и този звук продава повече от 200 милиона албума, носи ти слава по целия свят и ти осигурява един живот, по-прекрасен, отколкото някой би могъл да си представи.

В тези обстоятелства, да бъдеш носител на още един повратен щастлив момент, означава, че ако си имал рак на щитовидната жлеза, бил е премахнат до няколко дена и си успял да продължиш... ами, късметлия, късметлия си. Шибан късметлия.