Автобиография

ГЛАВА 2

В която се отваря вратичка за професионална футболна кариера само за да се затръшне обратно час по-късно; и в която са сменени няколко шокиращо низши местоработи, като се достига един връх в период на бунтарска немарливост.

Също така, съществуваше и професионалният футбол: класически отдушник за неопитното, без никакви връзки, хлапе от работническата класа. Но на това място, отново, нашата история ще трябва да се отклони от някои от историите, които са били разказвани преди това. Според тях на петнадесетгодишна възраст съм бил взет от футболния клуб „Брентфорд“ в английската професионална лига и съм подписал договор като новак. От там нататък всичко ми е уредено да пробия веднагически в основния отбор, да изведа „Брентфорд“ към нови и неподозирани висоти, неохотно да приема, че съм сътворил това напълно сам, да се съглася на трансфер в по-голям клуб, като „Манчестър Юнайтед“ или „Реал Мадрид“, и в последствие да променя лицето на футбола завинаги.

Но, уви, (продължава една от версиите на историята) аз много бързо осъзнавам, че задълженията на новака в професионалния футболен клуб включват подобни гадни неща като миенето на бутонките на основните играчи и чистенето на съблекалнята, задължения, които виждам, че са под моето достойнство и ме принуждават да си събера нещата и да напусна „Брентфорд“ и английския футбол с високо вдигната глава след около две седмици.

Харесва ми тази история. Дори може и да съм... я поукрасил малко, ако бих могъл така да се изразя, от време на време, в моменти на слабост и при телевизионни интервюта с Майкъл Паркинсън, както и с други. Обаче истината е, че аз никога не съм бил новак футболист - нито в „Брентфорд“, нито някъде другаде. И никога не съм се мръщил на чистенето на съблекалните там, понеже от „Брентфорд“ никога не са ми давали такава задача. Мисля, че може и да съм споменал в някое интервю още в началото на кариерата си, че не би ми харесало чистенето на бутонки, ако това се случи (и съм уверен, че е точно така) и историята започна от там. Но нека бъде напълно ясно: толкова съм подписвал с „Брентфорд“, колкото и Гордън Рамзи е играл за „Рейнджърс“. (Веднъж спомена, че го е правил, но в архивите на отбора няма абсолютно никаква следа за това.)

Не че не показах някакъв футболен талант - достатъчно, че от „Брентфорд“ да се заинтересуват от мен, поне за момент или два, като много голяма част от момчетата на моята възраст и от моето поколение, аз бях генетично програмиран да отдам значителна част от времето си - почти половината всъщност - на дейността да ритам една топка за тенис в стена. Баща ми не ме разубеждаваше. Той дори намаза топката с бяла боя, за да мога да я ритам срещу стената и когато се смрачи, и аз я ритах срещу стената на пъб „Уелингтън“, където той водеше майка ми през съботните вечери. Понякога спирах с ритането, за да изпия лимонадата и да изям пържените картофи, които ми бяха дали, както и да погледна през изкривяващия образите дебел прозорец на кръчмата и да видя мама вътре, с нейния джин с тоник на масата и чантичката и в скута, баща ми, седнал до нея, без да пие.

Физически бях слаб, но можех да се боря за топката и да дрибли- рам, затова в училище първо ме поставиха да играя в защита, а после ме преместиха в средата на терена, на позицията, която днес е позната като десен халф. (Чак когато се преместих в Калифорния и започнах да играя всяка седмица за легендарните „Ексайлс“, отново се върнах на нормалната ми позиция като десен защитник. Имам репутация на твърд, защитен играч, от онези старомодните, но това е изключително несправедливо. Статистиката може да покаже, че през последните тридесет и пет години на игра поне веднъж съм пресякъл центъра на игрището.)

Също така, доста рано опознах славата в тази мъжка игра - още на единадесет години, при един случай, който поради някаква странна причина си остава неотбелязан в историческите анали на играта, но заради неговата значимост ще се опитам да го пресъздам. Една съботна сутрин, както винаги, се въртях близо до игрищата, където риташе „Хайгейт Редуинг“, когато от резервния отбор разбраха, че са с един играч по-малко. Последва една сцена, която веднага ще се стори позната на всеки, който е чел момчешки футболни комикси: сближен разговор между големите, в края на който очите на всички се завъртяха в синхрон към бледото хлапе, стоящо самотно до крайната линия, излъчвайки надежда. И ако някой не бе казал дотогава: „По-добре върви да се преоблечеш, синко - изглежда, че ще влезеш в отбора“, тогава трябваше да бъде изречено.

Екипът, разбира се, бе прекалено голям. Легендарната фланелка на черни и бели ивици ми стигна до коленете, създавайки перфектната илюзия, че съм облякъл рокля. И за още по-голямо увеличение на несигурността ми, видях, че брат ми Дон, който щеше да играе за основния отбор на „Редуинг“ на съседното игрище, покровителствено си поговори с противниковите играчи преди мача, казвайки им: „Давайте по-леко с хлапето, за Бога“.

А какво се случи? Четиринадесет минути след началото аз се за- тичвам и отбелязвам с 23-метров шут, който се забива в горния ъгъл, над напразно протегнатите пръсти на вратаря. Е, добре - с едно докосване от около половин метър, за което явно се изискваха повече умения, отколкото притежавах тогава. Както и да е, дочу се много хубав рев от големите ми съотборници, за който и до днес се сещам, новината се пренесе до съседното игрище, където играеха братята ми, и там се надигна рев след големите. „Хей, Дон, хлапето едва влезе и вкара!“ И аз бях толкова горд в този момент, много повече, отколкото някога съм бил - достатъчно горд, за да превъртам отново случилото се в киното на въображението ми, съвсем сериозно, за цели седмици след това.

По-късно играх през почивните дни за един отбор на моята възраст - „Финчли“ (до 15 години) - в екип, който ми беше по мярка и малко след това бях повикан в „Брентфорд“, за да бъда огледан отблизо. ФК „Брентфорд“ е бил доста голяма сила в Английската първа лига през 30-те години, но до 60-те, когато аз се появих там, те бяха изпаднали в една дълга и посредствена фаза на понижение и спадане между третата и четвъртата професионални дивизии. Без значение, новините за тази чест стигнаха до спортните страници на местния вестник „Финчли експрес“ и носейки надеждите на всички от Финчли на доста тесните си рамене, аз отидох до самия край на западен Лондон.

Пробите ми се проведоха на игрището на „Брентфорд“ през един топъл летен следобед, където ние изиграхме една игра петима на петима на половин игрище, докато двама мъже в спортни екипи ни гледаха от страничната линия. Добре ли се справих? Не мога да си спомня. Но е вярно това, че те не се обадиха. Телефонът в коридора на номер 507 на улица „Арчуей“ не звънна. И така завърши кариерата ми в професионалния футбол.

Загуба за „Брентфорд“. Какво са спечелили досега?

На баща ми щеше да му се понрави, ако нещата се бяха развили по различен начин. Самият той беше добър футболист. Беше играл за един лондонски отбор, който се е казвал „Вагабондс“, а по време на войната - за „Еър Рейд Патролс“. Вкъщи се държеше мило - обгръщаше ме с една ръка и ме прегръщаше повече от майка ми - но на футболното игрище той бе корав, силно блъскащ се, издръжлив шотландец. Веднъж го видях как изигра цял мач на мокро игрище с обикновени обувки; беше дошъл без бутонките си, но не можеше да изостави отбора.

Обаче се случи и прочутата „Битка на Хайгейт Удс“: просто една нормална сутрешна игра през съботите за „Хайгейт Редуинг“, но нещо стана на терена и се разгоря голяма битка. Може би бях на осем по това време. Стоях до страничната линия, режех портокали за почивката върху голям и дървен, черен сандък, в който стоеше аптеч- ката. Когато вдигнах погледа си, видях, че се бе разразило нещо като средновековна война: момчетата, включително и двамата ми братя, се бъхтеха здраво. Изтичах при татко и се скрих ужасен зад краката му, докато той се изправи пред някакъв човек и двамата започнаха да си крещят в лицата. Точно в този момент разбрах колко сериозно семейството ми приема футбола.

В една от любимите мои снимки с татко, двамата се намираме на едно тревисто място в Глазгоу, ритаме топка, малко преди да гледаме срещата между Шотландия и Англия на „Хемпдън Парк“, един мач на международно ниво през 1974-а. (Крайният резултат за онези, които късно включиха приемниците си: Шотландия - Англия 2:0.) На тази снимка фактът, че той е на 69 и е облечен в костюм, изглежда, не му пречи да се хвърля към топката като 22-годишен.

Баща ми по безсрамен начин поставяше футбола на първо място или поне близко до първото място, все едно за него той беше един успешен брак. Майка ми веднъж му хвърли бутонките в огъня, защото той прекара цяла Коледа в болницата, след като си бе счупил крака в мач, в който тя го беше помолила да не играе. Сутринта преди сватбата на сестра ми Пеги пък татко и братята ми не видяха защо да не могат да посетят мача на „Хайгейт Редуинг“. За нещастие, това беше мач за купата, стигна се до продължения и те закъсняха за сватбата. Мама се разяри и за момент ни се стори, че бутонките на татко отново ще се озоват в огъня, но този път той още не ги беше събул. Мама обичаше да казва: „Гадният футбол донесе повече неприятности на това семейство и от две световни войни“. Това беше само леко преувеличено.

Мога да си представя, че баща ми е таял големи надежди за пробите ми в „Брентфорд“ - повече и от мен в интерес на истината. Подозирам, че си е позволил да повярва, че за мен ще настане славно време. А когато нищо такова не се случи и телефонът не звънна, предполагам, че това засегна него по-силно, отколкото мен. Дон и Боб бяха добри играчи, но нито един от тях не можа да попадне в професионалния футбол. Аз бях последната надежда на татко за футболно величие.

Въпреки това той го преодоля. По-късно успя да пробута на медиите една история за моя неуспех в професионалния спорт, дължащ се на растящ навътре нокът на крака, причинен от твърде тесни обувки с остри върхове.

Що се отнася до мен, аз обичам футбола; татко и братята ми се погрижиха за това. Те първо ме заведоха да гледам Англия срещу Шотландия на „Уембли“ през 1959-а. Мачът, в който английската легенда Били Райт изигра стотната си среща за националния отбор, а аз отначало се зачудих защо членовете на семейството ми викат за Шотландия, докато най-накрая ми светна. Прибрахме се посърнали у дома: англичаните победиха с 1:0. Събитията през този ден, страстта на татко и снимките на шотландските футболисти по стената в спалнята на брат ми Боб, ме накараха да видя шотландските си корени и ме запратиха по дългия и лъкатушещ (и скъп) път, по който все още ходя като фен на националния отбор на Шотландия и на „Селтик“. Но да играя професионално? Това не беше нещо, за което се замислях сериозно. То не прогаряше дупка в сърцето ми по начина, по който много скоро, и то доста внезапно, щеше да го стори музиката.

И така, вместо футбол - тапети. Татко ми намери работа на пълен работен ден като печатар на тапети в компания „Шанд Къд“, в „Кен- тиш таун“. Плащаха добре - достатъчно, за да мога да давам половината от надницата на родителите си като наем (защо моите деца не правят същото?) и въпреки това успях да стана горд собственик на пощенска спестовна сметка. (Бележка: още от самото начало харчех разумно парите си.) Помнете, че аз съм далтонист. Това винаги ще представлява някакво ограничение в тапетната индустрия. Ако човек е далтонист, няма да може да пилотира самолет. Едно от другите неща, които няма да може да бъде, е дизайнер на тапети.

От „Шанд Къд“ ме съкратиха и аз си намерих нова работа, която се състоеше в сглобяване на дървени рамки, в малка компания, собственост на един пич, който притежаваше и погребално бюро в северен Финчли. И това отново продължи съвсем кратко. За ден или два помагах на един електротехник в къща в Ричмънд, като силно наведен, прокарвах кабели през тръбите. А през две недели в гробището в Хайгейт изкарвах няколко лири, като оразмерявах парцели и ги отбелязвах с канап. Човек научава много за себе си, когато върши физическа работа. А онова, което научих за себе си, беше, че не обичам физическата работа.

По някаква случайност от тези няколко часа на гробището се роди популярният мит (който с удоволствие потвърждавах), че съм бил гробар. Това е възхитителна, мистериозна част от миналото ми, но отново ще трябва да я задраскаме от протокола. Аз съм бил гробар толкова, колкото и Гордън Рамзи е бил гробар, когато е играл за „Рейнджърс“.

Животът си вървеше така, докато бях тийнейджър, сменях една незадоволителна работа с друга и все още живеех в дома на родителите си, който скоро щеше да престане да бъде на номер 507, улица „Арчуей“ и щеше да се превърне в апартамент с две спални над сладкарница и близо до вестникарска будка, където имаше и табела „Дж. Р.

Стюард - сладкар“. Това заведение изглежда, че завинаги беше управлявано от ексцентрична и стара жена, която разнасяше всички вестници и крачеше по улицата с крака, обвити в плат. Сладкарницата беше известна сред местните заради теснотията си, миризмата на мухъл и шоколадчетата с избледнелите опаковки, които стояха на витрината. Когато тази жена умря, баща ми, вече наближаващ пенсия и желаещ нещо по-леко от занаята на водопроводчик, я купи. Никога нямаше да забогатее от тази сладкарница, но поне в началото тръгна добре. Изхвърляйки купчините стари вестници, които предишната собственичка беше поставяла вместо мебели, татко се зарадва, когато между страниците им откри внимателно скрити банкноти - тайните спестявания на старата жена.

Плюсовете и минусите да живееш над сладкарницата на родителите си? Доброто беше: получаване на незабавен достъп, по всяко време на деня, до шоколадови сладкиши. Лошото беше: много по-вероятно беше да ме накарат да разнасям вестници. През тези периоди, когато бях безработен, баща ми, без никакво притеснение, ме караше да му помагам. Събуждах се в шест сутринта - нещо, което нито един тийнейджър не е харесвал - и се спусках замаяно надолу по стълбите към заведението, за да сортирам вестниците с другите момчета, които без изключение, бяха на девет или на десет години и бяха (също без изключение) нахални хлапета. За мен това бе унижение, много по- голямо от всичко, което са давали досега по риалити програмите.

Въпреки това, захвърлил най-накрая училищната униформа и с малко пари, аз започнах да проявявам интерес към дрехите. Доста добре улових преобладаващата мода. Докато бях дете, изглежда, че в магазините се продаваха само „мъжки дрехи“ и „детски дрехи“, като детските дрехи бяха мъжките дрехи, само че с по-малък номер.

След 50-те години и с порастването на тийнейджърите като мен, които можеха да похарчат малко пари, дрехите за младежите се превърнаха в отделна, развиваща се мода и Лондон, особено той, бързо вдигаше летвата на модерността.

Това беше страхотно време да си млад и да желаеш да изглеждаш малко по-шикозно. На улица „Севън систърс“ можеха да се намерят добри дрехи за малко пари: късо яке с тънък колан отзад; тесни панталони с крачоли, закопчаващи се с копчета, както и островърхи обувки, направени от сплъстена мукава, кожата трудно се намираше в годините след войната и бе изключително скъпа. Не бяха страхотни - от мукава. Влажното време неизбежно водеше до появата на нежелани бели петна от сол по върховете, а невнимателното стъпване в локва веднага превръщаше обувките в гети, но от грозния тип. След шест месеца се натикваха допълнителни парчета картон, за да се запушат дупките в подметките и да не се мокрят чорапите от дъжда.

Чак през 1963-а, когато станах на осемнайсет, притежавах достатъчно заделени пари, които да прахосам за отдавна жадуван чифт кожени ботуши тип „Челси“ от „Анело&Давид“ в „Ковънт Гардън“. Носех си ги с гордост, мислейки си, че изглеждам уникално, но кога- то влязох в едно кафене на „Мъзуел хил“, открих, че още един мъж носеше същите. Името му беше Юън Доусън и ние се разговорихме за ботушите си. Станахме близки приятели и дълги години след това имахме най-вълнуващи преживявания.

И така, дрехите и облеклото започнаха да ме вълнуват, както и сексът - макар на този етап, както при „Брентфорд“, аз все още да бях на проби. Едно момиче ми бе позволило да докосна гърдите и пред кино „Одеон“ във „Финчли“ - изключителен напредък. Обаче само едната гърда. Ако бях докоснал и двете, сигурно щяхме да се оженим. По-късно, друго момиче ми позволи да докосна „Обетованата земя“, нещо, което ми донесе огромна гордост и аз отказвах да мия почетната ръка няколко дена. А след това, с едно трето момиче, веднага посегнах долу, без преди това да съм пипнал горе, обаче веднага бях строго смъмрен: „Първо циците, моля!“.

Обаче е много трудно да си начинаещ Казанова, ако живееш с родителите си в апартамент с две спални над сладкарница. Нито той, нито хубавата къща в жилищния комплекс на градския съвет на ъгъла на улица „Кенууд“, където майка и татко се преместиха, след като „Дж. Р. Стюард - сладкар“ беше разрушен, за да се разшири улица „Арчуей“, не ми изглеждаше, че биха могли да впечатлят жените по начина, по който си представях, че жените трябва да се впечатляват. Поканвах някое момиче в „моята бърлога“, но после стояхме във влака още две допълнителни спирки до източен Финчли и вървяхме заедно по улица „Бишъп“, която е широка и около нея се издигат големи, долепени една до друга къщи с чакълени алеи. Избирах си една голяма къща с паркирани коли пред нея и спирах внезапно, заедно с момичето, преструвайки се, че съм смаян, понеже баща ми има „бизнесмени на гости“, затова „няма как да влезем“. После се обръщахме и вървяхме назад и ако имах късмет, момичето се впечатляваше от моя имотен статус и си вкарваше ръката в панталоните ми на спирката на метрото. Кълна се, тази тактика е проработвала много повече пъти, отколкото бихте могли да си представите.

* * *

На шестнадесет години аз съм си вкъщи през повечето вечери, освен когато имам тренировка по футбол в сряда, стоя си у нас и спестявам пари и енергия за уикенда, когато ще посетя пъбовете из „Уест Енд“ - „Дукът на Йорк“ на улица „Ратбоун“, „Бодливото свинче“ на площад „Лейчестър“. Или някои от старите ми съученици - Кенет Пиърсън, Клайв Аморе, Кевин Кронин, Браян Бореам, всичките като мен с възбуден интерес към музиката, дрехите и момичетата - може би са чули за някакъв купон в „Ърлс Корт“, а в такъв случай ще трябва да се хване метрото и да се отиде там с голяма бутилка сайдер в ръка, като се ослушваме за шума на улицата.

А един път някой спомена джаз фестивала „Бюли“ - цял уикенд с музика, пиене навън из земите на величествения замък, в средата на Ню Форест, в Хемпшир. Фестивалът се провеждаше за шеста година през 1961-ва и наистина прокарваше пътя на фестивалната култура, която щеше да се разрази по-късно през това десетилетие. А нямаше ли някакви размирици в края на миналата година? Феновете на традиционния джаз и тези на модерния не проведоха ли един юмручен спор, подклаждан от алкохола? Кой не би искал да види нещо такова? Никой от приятелите ми около мен не си падаше по джаза, особено по онова време, но това нямаше значение. Значение имаше мястото. Малко скъпичко, но нямаше да е проблем, понеже там се намираше един прекрасен пъб, „Ръцете на Монтагю“, до приливната река, мястото, където се провеждаше фестивалът. Разправяха, че може да се пие в пъба, докато нивото на водата спадне, а тогава било възможно да се нагази, прекоси и да се промъкне човек на фестивала, като се из- катери по канализационната тръба, без да плаща билет. Човек няма да мирише много приятно след това, но ще влезе безплатно.

И така, аз отидох и всичко сработи изключително добре. Останахме в заведението, докато нивото на водата се снижи достатъчно и след това отидохме да разузнаем откъде ще се промъкнем. Оказа се, че тръбата е преливник, а не канализационна, което се оказа добра новина. Намокрихме се до коленете и малко се поокаляхме, но нищо повече. Тръбата беше малко над един метър в диаметър, затова промъкването се оказа доста лесно и макар на другия край да имаше метална решетка, блокираща горната половина на тръбата, просто трябваше да минем под нея, това беше единствената трудна част, и се озовахме вътре.

И тук, през 1961-ва, на едно отдалечено, тревисто място, няколко часа след успешното ни преминаване през водата, и сред приглушените звуци на традиционен джаз, вероятно изсвирен от „Крис Барбър Джаз Бенд“, или може би от „Клайд Вали Стомпърс“, или дори от добрия стар Акер Билк, легендарният кларнетист, аз изгубих по това време вече не толкова ценната си девственост, от една по-възрастна (и по-голяма) жена, която доста сериозно започна да ме сваля в палатката за продаване на бира. Не мога с точност да кажа колко по-възрастна беше - но достатъчно голяма, за да се разочарова от краткостта „не мигай или ще го изпуснеш“ на събитието. (Части от това събитие, доста изменени и преувеличени, по-късно намериха място в песента Maggie May.)

Беше важно да оставя зад себе си такъв крайъгълен камък, макар като животопроменящо, завъртащо света около мен събитие, не мога да кажа, че този кратък момент в тревата би могъл да се сравни с онова, което ми се случи през 1962-а, когато чух първия албум на Боб Дилън. Той наистина разтресе земята.

И други албуми са ми оказвали влияние: разкошният и театрален албум на Ал Джолсън, който мама пускаше и аз обожавах; C'mon, Everybody на Еди Кокран от 1958-а (някои от първите ми опити да пея пред публика представляваха кресливи имитации на Кокран от тази песен); или, по радиото във фабриката за тапети „Шанд Къд“, слушах как Сам Кук пее с медено стържещия си глас You Send Me, песен, която по-късно щеше да се превърне в основен образец на онова, което исках да постигна като певец.

Но нищо друго не успя да ме шашне както албума на Боб Дилън. Пусках го отново и отново на семейния радиограмофон, на чиято скала бяха написани, но никога не успяваше да ги намери, екзотични станции като Москва и Кабул. Но в този случай, за младите ми уши, докато плочата се въртеше в дървения саркофаг, нещо в тембъра на гласа и мистериозността на текста наистина ми се струваше, че идва някъде отдалеч. На мен ми звучеше точно като Америка. Това обобщаваше всичко, което си представях, че е Америка. Дилън пееше Talkin’ New York и на мен ми се искаше да избягам там. Без да разстройвам родителите си - аз ги обичах - но просто да вкуся от този свят на възможности, превъплътен в музиката, необятността и откритостта на Америка. Този албум не само разшири хоризонта ми: той го приближи. Оттогава нито един албум не ми е въздействал по този начин.

Исках да мога да пея тези песни и исках да мога да ги свиря - да се въплътя изцяло в тях. Имах спестени 10 паунда, взех от брат ми Боб още 30 назаем, за да си купя подходяща акустична китара с метални струни - „Зенит“, от един музикален магазин в „Уест Енд“, който се казваше „Айвор Марантс“. За разлика от първата ми китара, тази притежаваше полезното качество да си остава настроена - и, алилуя!, сега вече самият аз можех да я настройвам. Също така имах и каподастер, който да защипя върху струните, а това ми изглеждаше върха на музикалната изтънченост. А от някакво друго място се сдобих с хармоника и стойка за врата ми и вече можех да съм изцяло като Дилън. (Измина поне една година, докато някой ми каза, че в хармониката не е нужно само да духаш, а и да всмукваш - и, следователно, тази комбинация от духане и всмукване води до уникалния експресивен потенциал на този инструмент. Дотогава аз само духах, като изваждах звук на пиле, което бива удушавано отново и отново. Но, хей - това си е учебен процес.)

През някои дни татко трябваше да ходи до Айлингтън, за да поръча продукти и ме оставяше да се грижа за вестникарския магазин. И веднага след като тръгнеше, аз слагах надписа „Затворено“, сядах в малкия заден двор, близо до външната тоалетна, опитвайки се да за- добрея в песните на Дилън на китарата - трудна работа, защото не бях толкова добър китарист, но открих, че доста добре успявам да ги наподобя с гласа си. Този учебен процес ме поглъщаше за цели часове, докато изведнъж осъзнавах, че е време татко да се върне, оставях китарата и бързичко отварях отново магазина. Татко казваше:

- Дявол да го вземе, днес не си свършил много работа!

А аз казвах:

- Беше много спокойно. Почти никой не влезе.

И така, с глава, изпълнена с Дилън, и сърце, натъпкано с неясна тийнейджърска бунтовност, аз навлизах в една силно стилизирана битническа фаза. Най-важният ход? Пускане на много дълга коса. През всичките тези години след това беше трудно да се обясни на хората колко шокиращо беше да имаш дълга коса във Великобритания през 1962 г. В една държава, която все още беше обединена и непроменлива, това приличаше на поругаване на всички социални ценности, акт на почти гротесков бунт, дълбока обида на всичко, което беше правилно и благоприлично. Когато работех във фирмата за дървени рамки, трима или четирима от мъжете имаха доста дълги коси, до раменете, а когато вървях по улицата с тях, шумотевицата, която предизвикваха, караше кожата ми да настръхне. Хората буквално им заставаха на пътя. В тези мъже нямаше нищо заплашително или агресивно; просто косата им беше дълга. Но дългата коса бе достатъчна.

И аз оставих косата си да порасне. Изглеждаше ми като нещо напредничаво. Мислех, че дългата коса изглежда страхотно и смятах, че реакциите към нея бяха нещо още по-страхотно. А после спрях да я мия, за да добавя и чорлавост. Всъщност, спрях да мия и всичко друго. Смърденето беше важна част от това да си битник така, както аз го разбирах, във версията на битник културата, която се просмукваше при нас от Америка постепенно, дразнейки интереса ни. Няма как да си истински битник, ако не излъчваш лоша миризма. Затова престанах да вземам вана и да си пера дрехите - моето стандартно битническо облекло от дънки, блуза с висока яка и кожен елек. Родителите ми намразиха това развитие на нещата, а сестрите ми и брат ми Дон бяха отвратени - най-вече бяха притеснени заради нервите, които причинявах на майка и татко. Мери веднъж ме дръпна настрана и ми се накара, понеже мислеше, че съкращавам с години живота на родителите ни. Само брат ми Боб нямаше проблеми с това, защото и той си падаше малко бунтовник и минаваше през етапа на конте-хулиган, докарвайки си много спорове с татко. Боб най-вероятно знаеше, че тези неща идват и си отиват постепенно.

Също така станах доста силно, но повърхностно, политически настроен. Казват ми нещо и аз съм против него. „Срещу какво се бунтуваш?“ „Ти какво предлагаш?“ Започнах да си купувам „Дейли Уъркър“, крайният социалистически вестник само за да дразня другите, които не бяха крайно леви. По време на обедната почивка, на местата, където работех, аз го изваждах, разгръщах шумно страниците и започвах да го чета. Нямах никаква представа за какво четях, но мисля, че предизвикваше желания ефект.

Естествено, това беше един от златните периоди за протести. През октомври, 1962-а трябваше да се припотим покрай кубинската криза - Хрушчов и Кенеди бяха опрели чело в чело за две седмици, Великобритания го играеше кученцето между тях, а войната, която щеше да засенчи всички предишни войни, беше на път да се разрази над нас. Заради тази работа аз и моите приятели се подготвихме добре. Щом кризата се задълбочи, ние си натъпкахме раниците с дрехи и консерви печен боб и поехме към Шотландия. Решихме, че ако се придвижим достатъчно далеч в северна посока, носейки консерви с боб, колкото ни беше според силите, можехме да излезем живи от тази ситуация. Това може би е леко наивно. Както и да е, успяхме да стигнем едва до Лутън и после се върнахме обратно.

По същия начин убедено взех участие в два марша „Алдермастън“, в които участници в кампанията за ядрено разоръжаване и други антиядрени демонстранти се източиха с хиляди между спорния държавен център за ядрени изследвания в Алдермастън и площад „Трафалгар“ в централен Лондон, места намиращи се на 80 километра едно от друго. Е, казах „убедено“. Тези маршове представляваха нещо като безспирни музикални фестивали, с групи и странстващи музиканти навсякъде и често продължаваха по няколко вечери. Симпатизиращите ни училища по пътя ни отваряха физкултурните си салони, в противен случай ние си разстилахме спалните чували в някоя селска зала. Аз настина имам социално самосъзнание. Не одобрявам атомните бомби, колкото всеки друг протестиращ. Когато крещях „Поларис - вън!“¹, заедно с всички други, аз наистина го вярвах. Но в същото

време - млади хора? Спане? В спални чували? Ще излъжа, ако кажа, че при наближаването на уикенда преди марша, една от най-главните ми мисли не беше: „Може и да ми се усмихне късметът там“.

В действителност, сексът между двама души в спален чувал не е лесна работа, а и светлините в онези училищни зали не се изгасяха напълно и заради множеството хора наоколо, сексуалните изпълнения се превръщаха в непосилна задача. Но се получаваха доста приятни опипвания.

По време на тези маршове си носех китарата - увиснала на гърба ми, заедно с черната ми торба със значката на кампанията за ядрено разоръжаване, която бях нарисувал върху нея. Точно така се правеше, ако притежаваш китара - вземаш я със себе си, а после, почти всеки път, щом се застоиш на едно място, сядаш на земята и засвирваш, дърпайки струните за отделни части от американски фолк песни, които знаеш - неща на Дилън, на Рамблин Джак Елиът, малко на Уди Гътри, - а когато чуеш други да свирят, вземаш части от техния репертоар и ги прибавяш към своя. Тези маршове за мен бяха началото на изпълнителската ми кариера, на това да запомня нещата, които бях научил в задния двор, докато трябваше да наглеждам магазина и да ги направя обществено достояние. По подобен начин, през уикендите, започнах да ходя до Брайтън, на южното крайбрежие на Англия - го- тиния сборен пункт за битници и за желаещи да са битници - хващах влака от гара „Виктория“ заедно с приятелите си и сядах на плажа в брезентовото си яке, с китарата и изглеждах като истински битник. И хората ми казваха: „Род, изсвири San Francisco Bay Blues“, или „Род, дай оная на Дилън“, или „Род, изсвири Cocaine Blues“, а когато това се случеше, кацнал върху камънаците, с малобройна публика около мен, започнах да осъзнавам, че притежавам глас, който хората искаха да чуят.

През лятото на 1962-а, двама от нас направиха колеблив опит да видят света, чрез един маниер, за който си мислихме, че е бохемски. За първи път излизах в чужбина. В интерес на истината, най-далеч от Лондон бях ходил до Брайтън. Взех назаем малко пари, качих се на ферибота до Франция и се придвижих до Париж на стоп, вдигайки палеца си по Национална магистрала 1. Там засвирих пред кафене „Ле дьо маго“, представих им You ’re No Good, It Takes a Worried Man to Sing a Worried Song и Rock Island Line, отново и отново, спечелих цяла шепа френски франкове, купих си франзела, спах под един мост на Сена, доста близо до Айфеловата кула и се върнах у дома. Второто пътешествие на стоп, известно време след това, ме отведе на юг до Испания, където спях заедно с група пътуващи британци в покритите площи около „Камп Ноу“, футболния стадион в Барселона. За това нещо бяхме прибрани от полицията и ни оставиха в британското консулство, откъдето уредиха да ни транспортират със самолет до вкъщи, а ние се чувствахме леко унизени - това беше първият път, когато пътувах със самолет.

През този период струвах доста изхабени нерви на родителите си, но го осъзнах впоследствие. През по-голямата част от времето те нямаха никаква представа къде съм, което ги караше да се притесняват. Косата и миризмата ми също ги притесняваха, както и това, че нямах никакъв план за бъдещето си.

Но аз само изразявах себе си - и то не много убедително, както се оказа. В Шорхам, близо до Брайтън, имаше една групичка от битници, които висяха в голяма лодка, приспособена за живеене, и стигнаха до националните новини, понеже влязоха в конфронтация с полицаите, които дойдоха да ги изгонят от там с маркучи. Представителите на закона се появиха и буквално ги изхвърлиха с водни струи. До този момент, вдъхновението за мен, Кенет, Клайв, Кевин, Браян и нашата малка група от лондонски натрапници, беше приемането ни от страна на този битнически елит. Мисля, че само веднъж успях да се кача на тази лодка - и все още помня вонята. От истинските битници, аз бивах считан за нещо като битник за уикенда, кресльо за уикенда, половин- чата работа. Помня, че веднъж отидох в Брайтън за три поредни дни и си помислих: това е то. Най-накрая - тук съм в понеделник сутринта и се разкарвам по плажа. Но все още истинските битници не ме приемаха между тях. Това беше справедливо. В края на краищата, аз бях бунтовник с пощенска спестовна сметка - битникът, който се прибира при мама.

Обратно в Лондон, аз се движех, без знанието на родителите ми, с разни битници, които се бяха настанили незаконно в една голяма и изоставена къща в Хайгейт, близо до „Замъка на Джак Строу“, един пъб, който вече е затворен. Веднъж решихме да си сготвим боб на огъня и накрая подпалихме покрива. Появи се противопожарната команда, както и един полицай, офицер Браун, който - за късмет или за нещастие, може да се тълкува и по двата начина - познаваше баща ми и ме замъкна в нас.

- Водя ви Род - каза той. - Тъкмо подпали един покрив.

Награда ми беше един удар в главата - единствения път, в който баща ми ме е удрял. Точно тогава мама ми взе дънките, блузата с високата яка, кожения елек и точно както бе сторила с бутонките на баща ми, ги изгори.

Получи се нещо като превключване на ключ. За една нощ поум- нях и се превърнах в моден фен - или поне дотолкова, доколкото лондонската сцена бе заинтересувана от изкусна мода и красиво облекло. Другите аспекти на това разцъфващо разклонение на младежката суб- култура - интерес към ска музиката, шофиране на мотопеди - ме подминаха. Но аз следвах модата с добре изгладена риза и чифт хубави обувки и от най-миризливо човешко същество в цивилизования свят се превърнах в човек, когото не можеш да изгониш от банята.

И тогава започна онова с косата. Но косата заслужава отделна глава.