Автобиография

ГЛАВА 1

В която нашият герой се ражда, почти в края на един шестгодишен глобален конфликт; и в която той започва училище и придобива доста странно и силно желание за пеене пред публика.

Очевидно е, че аз съм бил грешка. Със сигурност някакво недоглеждане при семейното планиране. „Непредизвикана грешка“, както биха се изразили в играта на тенис. Иначе, обяснете ми защо Боб и Елси Стюарт, на четиридесет и две и на тридесет и девет, с четири деца за издържане, най-малкото от които вече на десет, внезапно биха решили да си направят още едно бебе. Дори още повече, обяснете ми защо биха направили това по средата на Втората световна война.

Най-вероятно по този начин се е родила семейната шега: „Роди беше грешка на татко. Обаче, както се случва с грешките на татко, и тази се оказа много добра“.

Не мога да кажа, че някога съм се чувствал като грешка. Напротив, въпреки късното ми появяване (или може би заради него), изглежда, че съм бил приет много топло - от шестте членове на семейството ми. Но доста по-хладно от Хитлер. Моето място на появяване на света, през вечерта на 10 януари 1945 г., е било една малка спалня на най-горния етаж на терасовидна къща на улица „Арчуей“ в Северен Лондон, чиито прозорци толкова често били строшавани от експлозиите на германските бомби, че баща ми се принудил да закове дъски наместо стъкла.

По това време най-лошите бомбардировки бяха приключили и наистина, войната в Европа свърши напълно близо четири месеца след това. Но без никакво зачитане на моите интереси, германците бяха бомбардирали Лондон през цялата бременност на мама: отначало с летящи бомби V1, познати със забавното име „мушичките“ и не толкова забавното „жужащи бомби“ заради звука, който издаваха, преди да убият; а после, през по-късните етапи на нейната бременност и през първите ми дни след раждането, с дори по-смъртоносните ракети V2, изстрелвани през Ламанша от френския бряг.

Тези копеленца оставяха кратер с дълбочина 8 метра на мястото, където преди това се намираше някоя къща. Човек нямаше желание да се намира под ракета V2, когато тя се сблъсква със земята - без значение в бременност, в пелени, в каквото и да е състояние.

Има една общоизвестна история, в която се казва, че час след раждането ми една ракета безцеремонно отнася полицейското управление в Хайгейт, намиращо се на около километър - леко помрачавайки атмосферата около моето раждане, докато в същото време внушава на всички, по един изразителен начин, важен и дълготраен урок за късмета и нетрайността ни на този свят и т.н. Това е добра притча, но уви, абсолютно невярна - просто една от онези легенди, басни и откровени лъжи, изричани в името на рекламата, която ще трябва да забравим при разказването на тази история. Няколко седмици разделят моето раждане и бомбардирането на полицейската сграда.

По това време животът в Лондон бил опасна работа и много лондончани споделяли онова чувство „късметлия съм, че оцелях“, още повече ако къщата им се намирала близо до железопътна гара, както е нашата, превръщайки се по този начин в магнит за заблудени бомби. Докато мама е била бременна с мен, сирените за въздушно нападение прозвучавали около 1:30 през нощта и Мери, най-голямото дете, на седемнадесет, измъквала брат ми Боб, който бил на десет, и сестра ми Пеги, на девет, от леглата им, обличала ги в палтенцата и ги съпровождала, като всеки от тях си носел възглавницата, през градината в тъмнината и долу в бомбоубежището на семейство Андерсън - шест пласта накривена стомана, огънати във формата на барака и наполовина потънали в земята, с чували с пясък и пръст, сложени по покрива за допълнителна защита от взривове. След това те пропълзявали в тесните, метални легла и се опитвали да спят до сутринта, въпреки целия шум и страх. Брат ми Дон, който по това време е бил на петнадесет, предпочитал да си остане в удобното легло вкъщи - освен ако наблизо не паднело нещо и той усетел, че стените се тресат, в този случай идеята за металното легло в градината ставала неустоима.

Разбира се, хиляди други семейства в Лондон били на сигурно място, децата - евакуирани в провинцията, временно осиновени от добри селски хора, при които било малко вероятно да получат ракета през покрива. В моето семейство разговаряли за това и решили, че не могат да издържат на такава раздяла - нито децата от родителите, нито родителите от децата. Веруюто на семейство Стюарт било: „Ако ще ходим, ще го направим заедно“. По държанието си сме приличали на клан. Все още сме такива.

Все пак това не означава, че информацията свободно се е разпространявала между членовете на семейството ми. Ще ви разкажа за това колко малко се е говорило за секс и неговите последствия през онези дни, затова Дон въобще не е знаел, че мама е бременна. Той бил леко озадачен от многото изплитани дрешки от по-голямата му сестра (особено в бомбоубежището, където се е вършило, за да мине времето). А ако някой го попитал настоятелно, той можел да признае, че е озадачен от това, че майка му наедрява. Иначе, накрая му станало ясно, когато през онази сряда вечер му казали, че може да се качи горе и да види бебето.

Сестра ми Мери много добре знаела всичко - радвала се за това бебе, все едно било нейно, а и се прибирала много бързо след работа, когато раждането наближило. Сряда вечер било нейното време за пързаляне с кънки.

- Няма да се роди днес - казала и мама.

И Мери отишла. Но мама вече усещала родилните болки и когато Мери се върнала, събула си кънките и се затичала нагоре, вече имала ново братче - Родерик Дейвид Стюарт. Сестра ми била поразена, не толкова от това, че ме видяла в цялото ми сияйно, новородено великолепие, а заради мама, която изглеждала съсипана и бяла като чаршаф. В този момент осъзнала през какво е преминала мама и защо я отпратила през тази вечер: да и спести случилото се.

Татко приел последните случки доста спокойно, макар вероятно да се е чудил как ще се справи. Той е шотландец, от Лийт, северно от Единбург, кратко е работил в търговската флота, а после е последвал братята си в Лондон, за да си потърси работа. Срещнал се с мама, която била лондончанка, по време на танцова забава в „Тюфнел Парк“.

Когато съм се появил на белия свят, татко работил по дванадесет часа на ден като водопроводчик, връщал се вкъщи в 19:00 ч, събувал ботушите си и опъвал мокрите си крака пред огъня, от което бавно затоплящите се чорапи изпускали ужасяваща воня. Татко никога не пиеше. Някой го бил напил на някакъв строеж и тогава той се заклел, че повече няма да близне. Но той пушеше и обичаше хазарта (най-вече надбягванията с коне), така че едно пето дете най-вероятно нямало да олекоти получаващите се от време на време проблеми с парите. Къщата ни на улица „Арчуей“ 507 бе взета под наем от хазяина Грейтаж. Дори и сега, при споменаването на името Грейтаж изпитвам страх и презрение. „Идва Грейтаж! Крийте се!“

Улица „Арчуей“ беше шумна, претъпкана с автомобили, осеяна с малки магазинчета, в предимно работнически район, а в северна посока се намираха много по-луксозните домове в Хайгейт. Точно пред нашата врата имаше тролейбусна спирка и вятърът винаги издухваше използвани тролейбусни билети пред входа на мазето ни, а баща ми се ядосваше и постоянно ходеше да ги изхвърля. Доста по-късно, когато се преместихме, къщата беше разрушена, за да се разшири пътят и градският съвет най-накрая постигна онова, в което Хитлер се провали. Но, докато се издигаше, бе доста хубава - красива и голяма къща за семейството на един водопроводчик. Три спални на горния етаж, още две на етажа под него, а на най-долния етаж, до кухнята и банята, се намираше трапезарията с високия таван, в която беше пианото, на което мама, и от време на време брат ми Дон, свиреха, и която веднъж, години по-късно, щеше да ми предостави удобно укритие при непохватното опипване на представител на противоположния пол.

Другият луксозен предмет в дома ни беше телефонът - почти несравнимо чудо на технологията в онези дни. Към него имаше закачена кутия за монети и обажданията ставаха с монета от три пенса. Спомням си за мистерията и страхопочитанието, които се настаняваха между нас, когато звъннеше, а това не се случваше често. Кой може да е? Кой би могъл да звъни? А и кой ще вдигне? Отнемаше време, докато се решим. Който биваше избран, трябваше да говори по най-добър начин: „Маунт Вю, 6157“. По телефона трябваше да се говори по първокласен начин през 40-те и 50-те години. Телефонът го изискваше.

Баща ми имаше нужда от телефон, за да организира футболния клуб, който ръководеше за забавление: „Хайгейт Редуинг“, клуб с голям отбор, скамейка с резерви и дори младежки отбор за известно време. Братята ми Боб и Дон играеха в него, и в последствие аз щях да сторя същото, но докато все още бях малък, можех само да се възхищавам на тези мъже, заради които домът ни се претъпкваше. Те бяха моите първи спортни герои. Срещата в събота преди мач се провеждаше в нашата къща и две дузини футболисти се шляеха из кухнята, из коридора и после излизаха на тротоара. А преди всичко друго, при мен се получаваше онова чувство на вълнуващо очакване: момчетата ще идват! За по едно пени на човек мама изпираше футболните екипи, вкарваше калните дрехи в грамаден казан и започваше да ги разбърква. А след това по протежение на цялата ни градина, увисваше наниз от лъскави екипи, в бяло и черно. За мен това бе прекрасна гледка.

Помня семейните почивки в Рамсгейт на брега на Кент - всички членове на семейство Стюарт, застанали на плажа посред смразяващия студ, по един традиционен британски начин - но много по-ясно си спомням ежегодните разходки на футболните клубове: два екскурзионни автобуса, претъпкани с играчите, техните съпруги и деца, потеглящи от „Арчуей“ в осем сутринта, а майка ми и сестра ми правеха много, ужасно много сандвичи за деня ни в Клактън-он-Сий. Просто божествено.

Подобни бяха и футболните партита. Татко слизаше в мазето и подсилваше пода на трапезарията със скеле и талпи и всички се изсипваха там за танци и песни. Мен ме слагаха да си легна, но аз се прокрадвах долу и сядах под пианото, гледайки стъпалата и краката, подаващи се изпод килтовете. Любовта ми към пеенето се роди точно тогава. Понякога се нареждаха да играят „конга“, излизаха от трапезарията, тръгваха надолу по стълбището, излизаха на пътя и се прибираха обратно. Не беше трудно да се разбере веселото настроение на тези възрастни хора, когато се досетиш през какво бяха преминали много скоро. Те танцуваха, за да забравят войната.

Мери и Пеги, моите сестри, ме водеха да гледам мото състезанията в Херингей, които бяха много популярни тогава. А мама и татко понякога ми подаряваха посещение в киното - „Рекс“, в Източен Финчли, където местата в центъра бяха хлътнали надолу: предните седалки бяха по-високи от тези в средата, а задните се намираха най- високо. Може би това беше поражение от войната. Един ден, когато бях на осем, мама каза:

- Ще отидем да гледаме „Почивката на мосю Хюло“. Това ще е най-смешното нещо, което някога си гледал.

Голяма реклама за един филм.

Но тя се оказа напълно права. Това беше фарсова комедия, но клоунските номера бяха много фини. Седнахме в похабените седалки в „Рекс“ и никога до този момент не се бях смял толкова много, както тогава на Жак Тати, сътворяващ злощастни бъркотии. До днес двамата с Рони Ууд си оставаме големи фенове на Тати.

Естествено, възрастовата разлика между мен и моите братя и сестри означаваше, че семейството ми вкъщи бързо започна да намалява. Първо сестра ми Мери се омъжи за Фред, шофьор на камион за „Уолс“, по този начин моят ангел хранител си тръгна от нашия дом. После Пеги се омъжи за Джим, един прекрасен зарзаватчия, кореняк лондончанин, който по време на войната бил участвал в битката при Монте Касино - незабравимо изживяване за него. Много години по- късно, когато бях спечелил някакви пари, Джим беше част от едно от нашите големи семейни пътувания с частен самолет, за да гледаме как играе футболният отбор на Шотландия. Нашето пътуване премина през Италия. Джим седеше, свиваше си цигарка точно както обичаше да прави, погледна замислено през стъклото към земята долу и каза:

- Плащаха ми по четиринадесет шилинга на седмица, за да избивам онази пасмина.

Животът щеше да се окаже жесток към Пеги. Тя беше страхотен играч на тенис, истински обичаше природата, но бе покосена от множествена склероза и трябваше да седне в инвалидна количка в средата на тридесетте си години. Множествената склероза означаваше, че също така и майка ми, най-вероятно, щеше да седне в инвалиден стол. Не е честно.

Следващият, който напусна „Арчуей“, беше Боб, който се ожени за Ким, и накрая, когато бях само на единадесет, Дон се ожени и също напусна дома ни, на двадесет и шест. Новината за неизбежната му сватба с Пат ме накара да заплача в краката му. Бях плакал по същия начин, когато той отиде да отбие задължителната си военна служба - най- вече заради това, че не можех да си представя това място, Алдършот, за което беше разпределен, как би могло да се стигне до там, а още повече как би могъл да се върне. Това последно предателство вече наистина изглеждаше последно. Как можеше да ме изостави по този начин? Дон ме заведе до западната част на Лондон и с всички сили се опита да ми обясни какво означава това, черпейки ме с лимонада.

Все пак, в интерес на истината, когато братята и сестрите ми се изнесоха, те не се преместиха много надалеч. Взеха под наем къщи или апартаменти през няколко сгради или в най-лошия случай на съседната улица: пак нещо присъщо за клана Стюарт. Щях да оценя тази близост няколко години по-късно, когато започнах да се интересувам от външността си и имах нужда да заема сешоара на Мери или лака за коса на Пат. Много удобно.

„Големият глезеник“, изглежда, че беше краткото семейно описание на моето детство. Аз възразявах на това, понеже не притежавахме толкова материални неща, за да бъде разглезен някой. „Леко задоволен“ е може би по-вярно. По това време осъзнах, че Мери никога не се прибира в петък вкъщи след работа, без да ми донесе някаква играчка - някаква малка количка или оловен войник - от „Улуъртс“. Това значи ли, че съм бил „голям глезеник“? Най-вероятно.

Също така си признавам и това: майка ми готвеше заешко задушено и преди моето появяване заешкото сърце - малко, но въпреки това считано за деликатес - било разрязвано на четири и разделяно между децата. След като аз се появих, тогава започнаха да дават сърцето на мен.

* * *

Послушен, но посредствен в училище, без никой да се учудва особено на това, аз не се справих добре на матурата и бях изпратен, в сива фланела и черно сако с бяла вратовръзка, в средното училище „Уилям Гримшоу“, където, по една случайност, Рей и Дейв Дейвис от „Кинкс“ също са учели по това време, макар да разбрахме за това години по-късно. Хващах автобуса за северен Финчли пред дома ни, което си беше голямо удобство. Обаче, след слизането ми, трябваше да ходя близо два километра по улица „Крейтън“, което не ми допадаше толкова. Все пак не носех много багаж. Така беше с учениците по онова време. В сегашно време, когато моят малък син Алистър отива на училище, той носи чанта и учебници, лаптоп и всякакви други неща. Изглежда, че цялото си средно образование го изкарах само с един молив. Всъщност дори по-малко и от това: един къс молив, сложен в горния джоб на ученическото ми сако. Изглежда, че само от това имах нужда.

Бях достатъчно прилежен, както и доста щастлив. Определено се притеснявах, когато трябваше да отсъствам от училище, безпокоях се да не остана да повтарям, затова не бягах от часовете и не правех бели. Побоищата винаги ме намираха по заобиколен път, отстрани - аз никога не бях инициаторът. Лесно се сприятелявах, но не бях едно от онези деца, които бяха център на внимание на площадката, опитващи се по безполезен начин да привличат вниманието. И със сигурност не мислех за себе си като за някой шоумен. Доста по-късно щях да развия това самочувствие в себе си, когато започнах да пея в различни банди. Показах известен талант с четката - макар той да се прояви при един рутинен тест, при който се оказа, че съм далтонист (с известна трудност различавам кафявия цвят, синия и пурпурния). Справях се с почти всички предмети и показвах спортен талант като станах капитан на отборите по крикет и футбол. Имаше само един предмет, с който не можех да се справя, и той беше - много странно, като се вземе предвид живота ми след това - музиката с господин Уейнрайт.

Винаги се сковавах, когато трябваше да се изправя пред целия клас. В часа по музика на г-н Уейнрайт открих, че има нещо, от което се ужасявам още повече: да се изправя пред целия клас и да пея. Това не беше толкова срамежливост, а страх да съм сам и да изглеждам нелепо. Може би това си беше неоснователно притеснение, но се заклевам, че той ме вдигаше нарочно заради този факт. Учителят ме караше да изпея няколко куплета от някоя песен, докато той свиреше на пианото отпред, а аз треперех, свивах се, опитвайки се да налучкам нотите и се чувствах много по-неудобно, отколкото някога съм се чувствал, на което и да било място, в каквито и да било обстоятелства.

Поради тази причина научих трика „Фалшиво болен“.

За този трик са нужни: една празна кутия от пастет „Шипхам“, малко картофено пюре, сложено настрана в чинията с ученическия обяд, също така малко моркови и малко вода. Инструкции: докато си на масата в училищния стол, сложи картофите, морковите и водата в кутията. Разбъркай добре, използвайки нож или някой друг прибор, който е на разположение. Отиди с кутията в училищния двор, издебни, когато никой не гледа, и изсипи сместа върху асфалта. След това извикай дежурния учител с вик: „Господине, лошо ми е“ (или нещо подобно), като през цялото време сочиш към омацаната земя. И като по чудо: освободен си от музика през този следобед и се прибираш вкъщи. Или, както беше в моя случай, към киното.

Сигурно би било честно да спомена, че тогава, на този етап от живота ми, музиката въобще не успя да ме запали. Дон ме беше завел да видя „Бил Хейли и кометите“ в кино „Гаумонт“ на улица „Килбърн роуд“ през 1954-а. Дон харесваше Бил Хейли и можеше да изпее Everybody Razzle Dazzle, вероятно по-добре и от Хейли. (Дон беше певецът в семейството, както обичаха да ми напомнят другите.) Помня, че стоях на балкона до него, гледайки клокочещата маса от танцуващи, кряскащи момчета около седалките, а Хейли и групата му в техните разноцветни, карирани сака, създаваха цялата тази лудница. Ритъмът, яркостта на дрехите и реакциите на тълпата ми повлияха и може би тогава едно семенце бе посято. Но това не ме превърна в голям фен.

В мен се появи леко желание за пеене, но след като за петнадесетия ми рожден ден татко ми подари испанска китара, с червена, пи- скюлена връв наместо ремък - напълно ми разби мечтите, защото исках да имам макет на железопътна гара. (Гледката от прозорците ни към железопътната линия на Хайгейт и гарата, движещите се парни локомотиви от гара „Юстън“ към „Александра палас“, отдавна бяха възбудили интереса ми към влаковите макети, който, за изненада на някои хора, живее в мен и до ден днешен.)

Кой знае защо татко бе помислил, че тази китара би била добър подарък за мен? Възможно е да е паднала от каросерията на някой камион или някой му я предложил много евтино. Но аз преглътнах разочарованието и си поиграх с нея за известно време, занесох я в училище, където и други момчета си носеха евтините китари. Бяхме една групичка от момчета, които мислеха по един и същи начин. Отправяхме се към двора по време на обедната почивка и се опитвахме да пресъздадем онова нещо, което наричаха „скифъл“, звукът, който възкресяваше стила на американските стари групи с ръчно изработени инструменти от началото на двадесети век, свирещи с банджо, дъска за пране, тигани и тенджери. Тогава Лони Донеган започна да добива популярност, а Дон притежаваше албума на Лони „Cumberland gap“. Нарекохме се „Готините пичове“ и си мислехме, че е доста го- тино име, а по едно време имахме седем китаристи и едно момче, което свиреше на стар бас. Не бяхме типична група, доста натоварена с китари, но с удоволствие свирехме Rock Island Line - най-добрата песен на Лони Донеган, истинско бижу, вероятно първата песен, която можех да изпея от край до край и почти без грешка, докато около мен всички свиреха. Казано по този начин, версията на „Готините пичове“ можеше и да звучи по-добре, ако някой от нас имаше поне малка представа как се настройва китара. Но тази дълбока музикална мистерия ни оплиташе и седмината, затова ние просто блъскахме по-струните, изпълнени с надежда.

Извадих късмет, че татко познаваше един човек, който разбираше от тези неща и аз периодично отивах при него, стискайки китарата си, за да я настрои. За нещастие, той живееше на два километра и половина от нас и когато се довличах обратно вкъщи, китарата отново беше ненастроена. Ако в тези ранни бъркотии имаше някакви намеци за бъдеща кариера, то те бяха трудни за забелязване.

Другите основни дарове, които средното образование ми даде, бяха двете големи, изключително формиращи и изцяло несподелени влюбвания: първото в г-жа Плъмър, която преподаваше история и, което беше много по-важно за мен, носеше прилепнала пола, стигаща малко под коляното; а второто, на тринадесет години, в Жулиета Тръс, която беше по-голяма от мен с две години, имаше дълга, червена коса и огромни гърди, и беше изцяло и абсолютно недостъпна, макар това да не ме спря да отивам и да стоя напразно пред къщата и, близо до последната автобусна спирка на „Мъсуел хил“. Ако въобще ме беше забелязала, не го показа. И ако ме беше попитала какво очаквам, нямаше да мога да и отговоря, понеже и аз не знаех.

Към края на училището се забърках в един злочест и изцяло непростим инцидент, който представляваше хвърлянето в коридора на един надут кондом. (Ясно е, че това е безсмислено и детинско, но те наистина хвърчат доста, ако се надуят много силно.) За това ме наказаха със стандартния бой с пръчки (за който няма защо да крия, че боли ужасно много) и временно бях лишен от изкараните с пот на челото награди по футбол и крикет. Малко след това, без да има допълнителни удари, с все още леко наболяващи задни части, аз си тръгнах.

Бях на петнайсет, целият свят беше пред мен, блещукайки от възможности, а аз какво щях да сторя...?

Нямах никаква представа.