Автобиография

ГЛАВА 7

В която нашият герой се среща с един китарист, притежаващ немалка известност, без да иска измисля тежкия рок, за първи път е в Америка на турне и отказва на предложението пенисът му да бъде изобразен във формата на статуя.

„Кромуелиан“ беше, както информираше голямата табела, закачена на желязната ограда отвън, „Коктейл бар и дискотека“, намиращ се в една класическа бяла постройка от деветнадесети век на улица „Кромуел“, в Лондон. В средата на 60-те той беше най-доброто място за музиканти и едно от местата, в които модерен Лондон отиваше, за да покаже модерността си - или, по-точно, да яде, да пие и да танцува, както и да залага в малкото казино на горния етаж. На това място, през 1966-а, долу в мазето, гледах един наскоро пристигнал китарист на име Джими Хендрикс - или Джим, както го наричахме тогава. (Още не хапеше струните, нито подпалваше китарата си при изпълнението си на сцената, но вече ясно се виждаше, че е адски добър китарист и изкара ангелите на всеки, който свиреше на китара в Лондон.) Точно там, през януари 1967-а, в ранните и леко мъгливи часове, за първи път се срещнах с човек, който не си поплюваше с китарата: Джеф Бек.

Разговорът започна горе-долу по този начин:

Аз:

- Ти таксиметров шофьор ли си?

Той:

- Не, китарист съм. Ти охрана ли си?

Аз:

- Не, певец съм.

Разбира се, че веднагически се разпознахме. Джеф ме бе гледал как пея със „Стиймпакет“ и бе харесал гласа ми. А и аз трябваше да съм изкарал шейсетте години заключен в нечий гараж, за да не знам кой е Джеф. Той свиреше в „Ярдбърдс“ и сред музикантите се говореше за него като за страхотен китарист - по-страхотен от Клептън, така мислеха повечето, включително и аз. Но „Ярдбърдс“ взеха Джими Пейдж, който също беше добър с китарата и след неминуемото напрежение между Пейдж и Бек - двама виртуози, борещи се за едно място - и доста взиране един към друг на сцената, Джеф реши да напусне. Той вече се оглеждаше да сформира собствена група и ме запита дали бих проявил интерес. Разбрахме се да се срещнем следващия следобед в много по-тихо място и при по-трезви обстоятелства в „Имперския военен музей“. Като поглеждам назад, това си беше доста подходящо място, като се имат предвид битките, които щяха да последват.

Чувал съм да се казва, че съм мразел Джеф Бек, но това не беше вярно, на нито една от сцените през последвалите две години и половина, нито след това. Вярно е, че имаше моменти, в които двамата проявявахме усилие, за да се харесаме и да се чувстваме добре, когато сме заедно. Джеф Бек, с когото се запознах в „Кромуелиан“, беше сериозен, леко стеснителен, понякога рязък човек. Можеше да бъде и надменен - но той вече си беше звезда, когато го срещнах, затова това си е разбираемо. Групата беше на път да се сформира, привидно неговата група, в наше лице щеше да има двама фронтмени, затова винаги съществуваше предпоставка за схватки между нас. Уважавах го за майсторското му свирене, а той ме уважаваше заради гласа ми, и ние знаехме, че когато двамата се съберем и се сработим, ще можем да правим музика, която ще е изключително добра.

Обаче всичко това все още предстоеше, докато се разхождахме из музея през онзи следобед, сред обсадните оръдия и образци на стари мускети, и Джеф изказваше мечтателните си идеи за създаване на нов вид рок група, развиваща се в съвсем друга посока, далеч от поп музиката - чикагски блус, но много по-твърд и тежък. „Гръндж рок от Мотаун“ беше другото обяснение, което той използва - бял рок с черно чувство в него. Мястото на вокалиста бе за мен, ако го желаех.

Заинтригуван от идеята - както и безработен в момента - аз силно го пожелах.

Но преди всичко, Джеф трябваше да запише един солов сингъл. Неговият мениджър, Мики Мост, един безскрупулен търговец, за когото се знаеше, че никога не изпуска възможност за печалба и очевидно имаше собствено виждане за това какво точно ще е музикалното бъдеще на Джеф, му бе намерил една песен, която се казваше Hi Ho Silver Lining. Мост веднъж каза на Джеф:

- Всичките тези изгъзици на Хендрикс са история.

Понеже Мост беше един от най-големите в музикалния бизнес, можеше да каже нещо подобно на Джеф, без да бъде ударен в отговор. Както и да е, Hi Ho Silver Lining беше в другия край на спектъра, далеч от „изгъзиците“: жизнерадостно поп парче, с тъп текст и дълъг и идиотски припев - точно противоположното на онова, от което Джеф се интересуваше. Той намрази песента, както и аз. Тя имаше един от най-дяволско пошлите текстове, който някога вероятно сте чували.

Разбира се, в деня на пускането и през март 1967-а, песента се оказа чудовищен хит, точно както смятаха повечето хора, че ще се случи - в смисъл не че се е изкачила нагоре в класацията за сингли, където достигна едва до четиринадесето място, а в това да се влее в културата след това. През следващите четиридесет години едва ли не бе записано в английските закони, че Hi Ho Silver Lining трябва да се пуска на всяка училищна забава, селски тържества, сватби и бар мицва, както и да се пее по футболните стадиони. За Джеф, който повече от всички, които познавах, въобще не му пукаше за комерсиалния успех, записването на тази песен беше нещо като застрелването на най-големия албатрос в света. Това беше, както той го определяше, все едно някой си беше окачил розова тоалетна седалка около врата до края на живота му.

Беше опитал всичко възможно да се отърве от записването на песента. Джеф ме взе със себе си по време на записа, който бе продуциран от Мост, и предложи на Мост, тъй като аз съм певецът в новата група, която Джеф сформира и имам по-характерен глас от неговия може би ще е добра идея, ако аз запиша вокалите за Hi Ho Silver Lining. Но Мост, който въобще не ме харесваше, въобще и не пожела да чуе за това и аз изпях беквокалите в припева, а Джеф основната партия. Същото се случи и при следващия сингъл, който Джеф записа: Tallyman - песен на Греъм Гулдман и отново много по-комерсиална от всичко, което Джеф сам би пожелал да изпее. Джеф пожела аз да я изпея, но Мост отново отказа и я даде на него. Помислих си, че може би е редно Джеф да му се опъне, но той изглеждаше като заробен от Мост и това беше нещо, за което често спорехме.

На фона на тези комерсиални колебания се появи „Джеф Бек Груп“. Първата идея на Джеф беше да покани Джет Харис, който преди беше в „Шадоус“, за да свири на баса, и Вив Принс, предишен член на „Прити Тингс“, на барабаните. Това си беше амбициозен план - или, може и да кажете, че бе изключително побъркан. Харис изглеждаше страхотно - имаше гъста изрусена коса - но той все още се възстановяваше от една ужасяваща автомобилна катастрофа и се знаеше, че си има проблеми с алкохола. А стилът на Принс на барабаните караше Кийт Муун да изглежда консервативен. Джеф бе казал, че иска да намери някой барабанист, който да е „хулиган“, а Принс определено отговаряше на това описание - може би дори и малко повече. След половинчасово свирене на един 12-тактов блус в стая под наем над пъб „Принца на Уелс“ на улица „Уорън“, Джеф реши, нито един от тези музиканти не притежава чувството, което той търси и бързо ги разкара.

Мисля, че аз бях този, който предложи да извикаме моя приятел от повече от две години Рони Ууд, който бе започнал като китарист, но после премина на бас, като за тази цел открадна една китара от музикален магазин в „Уест Енд“. (Както изглежда, той се върна там и заплати за нея, когато намери пари, благословен да е.) Уди бе добър музикант, а също така с него се работеше изключително лесно и е възможно да съм усетил, че неговият чар може да влезе в употреба в една група, пропита от избухливостта на Джеф. От друга страна, Джеф беше взискателен работодател и постоянно правеше промени в групата. Дори на Уди на два пъти му беше връчвана оставката, доколкото се сещам заради най-различни музикални неразбирателства на работното място. А и Джеф сменяше барабанистите с притеснителна скорост. За известно време мястото се държеше от Мики Уолър, моя стар приятел от „Стиймпакет“, а след това, през една сравнително спокойна фаза, от Ейнсли Дънбар, но човек наистина не знаеше, от един концерт до следващия, кой ще седи зад него, когато се обърне.

На Джеф ли е базиран основно образът на Найджъл Тъфнел, китариста от пародийния документален филм „Това е „Спайнъл Тап?“ Не мога да кажа със сигурност, мога само да отбележа, че и Джеф притежава голяма колекция от китари, която никой не може да докосне, нито да види. Но сценаристите със сигурност са почерпили идеята от вечно сменящите се барабанисти от „Джеф Бек Груп“.

Първият концерт на бандата, във „Финсбъри Астория“ в Лондон на 3 март 1967-а, не показа, че „Джеф Бек Груп“ ще успее да постигне много. Наистина, това си беше 24-каратов пример по учебник за катастрофа. Ние бяхме наети, доста рано, за едно турне, като съпорт група на „Смол Фейсис“ и Рой Орбисън, които имаха големи хитове по това време и можеха да привлекат голяма публика. По време на наша песен, в слабо репетираното ни представяне, нечия ръка изключи един кабел зад сцената и ние замлъкнахме. Най-вероятно неизвестният човек ни бе съжалил, макар Джеф (в неговия известен стил) винаги да бе подозирал, че бяхме саботирани от „Смол Фейсис“, и по-точно от Иън Маклейгън, кийбордистът, понеже това беше нещо, което той би извършил с огромна наслада. Иън твърди, че по това време той дори не е бил там. Както и да е, спирането на тока накара сценичния мениджър да спусне завесата - за огромна изненада на Рони Ууд, който стоеше точно под нея и едва не беше убит от половин тон падащо кадифе (понеже трябва да знаете, че в онези дни завесите си бяха истински завеси). Чак когато отидохме зад сцената и се опитвахме да възстановим електричеството, забелязах, че по време на цялата откриваща песен съм бил със смъкнат цип.

Отново излязохме, като този път всичко бе наред с панталона ми, но хаосът не намаля и както доста щадящо пишеше в едно ревю в „Мелоди Мейкър“, ние „направихме много слабо впечатление“. Публиката беше дошла, за да гледа Орбисън и „Смол Фейсис“ и нашият кофти старт по ефективен начин уби какъвто и малък интерес да имаха хората. Отговорът на Джеф - както често правеше, когато се съмняваше - беше да уволни барабаниста, Роджър Кук, което беше доста грубо, понеже баща му беше купил нови барабани специално за случая. Второто действие на Джеф беше да изтегли групата от турнето и да ни върне в репетиционната зала, докато не се научим да издаваше шум, който да е подходящ за публиката. Той също така започна да ни кани двамата с Рони в апартамента му в Съри за продължителни слушателски сеанси, където, давайки най-доброто от себе си да игнорираме голямата, стара и миризлива афганска хрътка на Джеф на име Пудинг, изкарвахме часове в слушане на музика за вдъхновение и кураж - всичко, от оригинални електрически блусмени като Джими Рийд до поп групи от „Мотаун“ като „Фор Топс“. Идеята да открия начин за комбиниране на любовта ми към Мъди Уотърс с любовта ми към соул певците като Сам Кук и Отис Рединг и Ливай Стъбс, бе вдъхновяваща за мен и ми изглеждаше изключително иновативна.

Своевременно ние пак се повихме, окуражени отново, и тръгнахме на обиколка на Англия и обичайните места. Имахме гаранции, че ще привлечем интереса на публиката заради присъствието на Джеф - макар този интерес доста често да бе насочен с подозрение към мен. Джеф си имаше фенове, почитатели на китарната музика, които идваха на концертите, за да гледат и изучават пръстите му, и те твърдо защитаваха Джеф и се чудеха защо дружи с този сравнително непознат певец с писклив глас. Обаче той се доказа като приятел: застъпваше се за мен. Предизвикан по време на едно интервю заради предположението, че аз съм твърде „смешен“, за да работя със сериозен рок китарист, Бек използва следното сърдечно опровержение:

- Той не е смешен. Може би е леко фарсов.

От друга страна, за мен това си беше период на подготовка. За разлика от стегнатите, инструментално напрегнати клубни банди, в които бях пял досега, в тази имаше доста свобода; голямо спокойствие за мен като певец, спокойствие, което ми позволяваше да разперя крилете си. А и имаше китарист, който ме слушаше - и аз го слушах, и не се допълвахме един друг, което водеше до нещо специално. Това си беше една игра на вокал и китара; това не беше репетирано, просто се правеше с чувство. Джеф нито веднъж не заглуши гласа ми; той винаги усещаше кога предстои да се включа, усещаше кога смятам леко да удължа вокалите, знаеше кога да отстъпи и да се отдръпне и после да се появи с гръм. А и не мога да се сетя за друга група, която по това време да се държеше по този начин. Чувството беше за нещо ново и изключително вълнуващо.

Обаче беше очевидно това, че за да напредне, тази група има нужда от отличаващ се, оригинален материал - не само Hi Ho Silver Lining, големия хит на Джеф, който бяхме задължени да свирим, макар да се разграничавахме от парчето като го свирехме със смешни жестикулации, глупави усмивки и свръх ентусиазирани вокали. (Двамата с Уди бяхме особено превзети. Може да го наречете и саботаж.) Без оригинални песни, със сигурност щяхме бързо да залезем (което и се случи). Обаче правилната музика за тази група бе трудна за намиране. Нямаше никой, който да пише музика, подходяща за китарен рок виртуоз, партниращ си с кандидат за соул певец. Джеф не беше креативен що се отнася до писането. Уди и аз, привлечени от желанието да разбием стената и да напишем огромен хит, започнахме да композираме някакви неща, събирайки се най-често в малката общинска къщичка на майка му в Орпингтън, във всекидневната пред електрическата печка. (Парите бяха малко: позволяваха ни да включваме само единия реотан.) Но песните, които с Уди измислихме през онези години, звучаха повече като простовата фолклорна музика, а не като футуристичен хеви блус.

Нашето креативно сътрудничество започна с неблагоприятен старт. Първия път, когато се захванахме с писане на песен, просто седяхме там цял следобед, до включената печка, всеки хванал по един тефтер с жълти страници, молив и чакахме. Поради някаква причина не ни хрумна да извадим китара. Просто си седяхме и се надявахме думите да потекат. Един час по-късно: нищо. Нито една сричка. Рони отвори бутилка вино и през следващия час бавно я пресушихме. Все още нищо. Празни страници пред нас. След около два часа и половина майка му на Рони се прибра и ни откри лежащи по гръб на килима, притихнали, до една празна винена бутилка, все още чакащи вдъхновението да дойде.

- Е, вие двамата май няма да станете голяма заплаха за „Бийтълс“, нали? - каза тя.

И така, когато албумът Truth на „Джеф Бек Груп“ излезе през лятото на 1968-а, той основно представляваше плоча с кавъри: You Shook Me на Уили Диксън, I Ain’t Superstitious на Хаулин Улф, дори Ol’Man River на Джеръм Кърн, което си беше дръзко предизвикателство, а по време на записа на песента Кийт Муун удряше по тимпани.

Иначе, взехме стари блус парчета - Let Me Love You Baby на Бъди Гай, Gambler s Blues на Би Би Кинг - извъртяхме ги, музикално и текстово, превърнахме ги в свои и ги приписахме на „Джефри Род“.

Фактически всичко бе записано в „Аби Роуд“, по време на двудневен запис, през май 1968-а. В онези години не се мързелуваше. Започвахме в единадесет преди обед и работехме до полунощ. Това беше първата дългосвиреща плоча с песни, в която и аз взех участие. Все още оценявам този албум доста високо. В него има страхотни инстру- ментали и песни, и той повлия върху много неща, които се появиха скоро след това - особено ако чуете „Лед Цепелин“. Джон Бонъм и Джими Пейдж идваха да ни слушат постоянно през онези начални дни, когато събираха „Ню Ярдбърдс“. Опитваха се да направят същото нещо като нас - и успяха, че дори и отгоре. Мисля, че Джеф още се сърди, понеже те взеха основата на онова, което имахме, и го превърнаха в още по-комерсиално. Честно казано „Джеф Бек Груп“ можеше да се превърне в „Лед Цепелин“, само че те бяха една крачка пред нас чрез един важен детайл - те бяха написали оригинален материал.

Обаче по това време, аз забелязах, че Truth се отбелязваше като постижение на „Джеф Бек“, без никакво споменаване на „групата“ - за което наругах Мики Мост, а не Джеф. Чувствах се странно да съм певец в една група, а снимката ми да не присъства никъде на обложката, но положението беше такова и аз трябваше да се опитам да го приема като зрял човек.

През юни 1968-а, ние се качихме на борда на самолет на британските държавни авиолинии на летище „Хийтроу“ и потеглихме на турне към Америка. Най-накрая: обетованата земя. Бек вече бе ходил там много пъти и като звездата на групата потъна в лукса на мястото си в първа класа. Но всичко това беше ново за мен, както и за Уди, като се наместихме в икономичната класа и самолетът със скърцане се отправи по пистата, в посока към държавата, за която бяхме чели и разговаряли, и мислили, и мечтали от детството си. Освен това минаваше количка! И от нея сервираха напитки! Безплатни напитки! Последваха много радостни възгласи и викове. Мислехме си, че от това по-добре няма накъде да стане.

Никой не забравя първия път, когато види Манхатън, как се издига в небето пред него, нито пък първия път, когато тръгне по бетонните му каньони. Двамата с Уди бяхме изпаднали в екстаз - може и за момент да бяхме замлъкнали, зяпайки мащабите на всичко около нас. Що се отнася до архитектурно величие, това имаше малко общи неща с Орпингтън.

Още преди това бяхме планирали, че веднага след като се настаним в хотела, което щеше да се случи някъде по обяд, ще отидем на поклонение в театър „Аполо“ в Харлем: дома на музикантите, които бяхме боготворили толкова дълго, от такова голямо разстояние. Бяхме доста наивни. Дори не помислихме, че това би могло да се окаже опасно място за две самотни бели момчета. Един шофьор на такси огледа от горе до долу лондонските ни дрешки, сресаните нагоре коси и видимата отпадналост заради часовата разлика, и просто отказа да ни откара. Но един друг ни закара, най-вероятно заради начина, по който изглеждахме - понеже ние очевидно бяхме някакви музиканти или изпълнители - никой не ни обръщаше внимание. Всъщност, почувствахме се добре дошли. Вървяхме под козирката, която се надвесваше над тротоара, платихме си входа и гледахме едно следобедно шоу на „Марта Енд Дъ Ванделас“, изписани най-горе на афиша, и си тръгнахме очаровани.

Ако някой ми беше казал, в таксито на връщане през този следобед, че един ден ще се върна обратно в „Аполо“, за да пея, а в афиша ще са включени Уилсън Пикет, „Дъ Фор Топс“, Даяна Рос, Смоуки Ро- бинсън и даже Марта Рийвс, щях да се изсмея толкова силно, докато плащам на шофьора. Въпреки това се случи - през 1985-а, за шоуто „Мотаун се завръща в Аполо“, където не пропуснах възможността да коленича от уважение в краката на Джеймс Браун. През онази вечер се чувствах много горд, сигурен съм, че ще ме разберете.

В деня след нашето приключение с Уди на „125-а улица“, направихме нашето откриващо шоу: първото от четирите по договор във „Филмор Ийст“, на „Второ Авеню“ в Ийст Вилидж. Промоутърът Бил Греъм наскоро бе превърнал този стар театър в зала за рок концерти с 2700 места, дубликат от Източния бряг на „Филмор“, който вече беше открил и в Сан Франциско. Трябваше да излезем след една банда, която се казваше „Бъзи Линхартс Севън Сонс“, Джеф започна да ни разказва за идеята си да слеем първите две парчета, за да дадем на шоуто едно по-театрално откриване, но аз не го слушах много, понеже вниманието ми бе насочено към някакъв ужасяващ шум, който се чуваше през стената на гримьорната, все едно в съседната стая измъчваха добичета. Нямаше нищо такова. Това беше звукът, вследствие на Бъзи Линхарт и неговите седем сина, които получаваха ужасно силни освирквания от 2700 подразнени нюйоркчани.

Това не помогна много за успокояване на нервите ми, които вече доста бяха опънати от няколко неща, включително размера на залата (много по-голяма от клубовете за 200-800 човека, в които свирехме във Великобритания) и притеснителната мисъл, че ми предстои да пея за първи път в една държава, в която хората имаха разрешение да носят оръжия.

Най-притеснително от всичко беше фактът, че в контекста на цялата идея за „грънджарски рок от Мотаун“, аз бях бял певец, който се опитваше да пее като чернокож, и бях напълно сигурен, тъй като това си беше Америка, и най-вече източната част на Ню Йорк, че когато завесата се вдигне, публиката ще е изпълнена с чернокожи мъже, които може би ще проявят особено внимание към това нещо. (Оказа се, че греша: публиката почти изцяло беше от бели, дългокоси хипари.)

И аз изпях началото на I Ain’t Superstitious от полуклекнало положение зад усилвателите в задната част на сцената. Не се бях скрил, мисля, че разбирате. Просто се опитвах да заприличам на човек, който върши нещо важно по апаратурата: сменям бушон например, или оправям някой кабел. Когато първият куплет премина без: а) нахлуване на сцената от разгневените почитатели на чистия блус, искащи си обратно парите и музиката, и б) забележими изстрели, аз намерих смелостта да се изправя и да отида под прожекторите.

След това се заехме да раздрусаме мястото. Напълно да го разрушим. Ударихме публиката с колосалната версия на Rock Me Baby и You Shook Me. Всички в театъра полудяха. По едно време погледнах към седалките и там се виждаше бушуващо море от мяткащи се коси, докъдето стигаше поглед. Никога не бях ставал свидетел на подобна реакция. Със сигурност до този момент не бях ставал член на банда, която да предизвиква подобни реакции. Бис след бис.

А отзивите след това - Боже мили! В „Ню Йорк Таймс“ написаха: „Те стояха на крака и се радваха на една нова британска поп група, снощи във „Филмор Ийст“, и добавиха, че „британската група засенчи, поне за един от слушателите, включените в афиша „Грейтфул Дет“ от Сан Франциско.“

В отзива пишеше още: „Основното държане на групата е взаимодействието между дивата и мечтателна китара на мистър Бек и дрезгавите и настоятелни крясъци на Род Стюарт“.

Не съм толкова сигурен за крясъците, но да продължим.

„Техните диалози бяха издържани и лаконични, вербален пинг- понг на музикална пиеса на Пинтър.“

Какво ще кажете за това? Признавам си, че препратката към Пинтър по онова време ми беше леко неясна. Помислих, че играе десен защитник за „Уест Хям“.

Концертът беше невероятен. Да издухаш „Грейтфул Дет“ в Ню Йорк си беше невъобразимо добър резултат, толкова далеч от дома. Дори и навъсеният и стар „Ню Мюзикъл Експрес“, в Англия, бе впечатлен, особено от мен и Джеф. „Единственото възможно описание за техния двоен динамит би било това все едно се гледа великолепието на Джим Морисън, партниращо си с Ерик Клептън“ - написа техният автор.

След това зад кулисите една ухилена делегация от „ЕМИ Рекърдс“ дойде при мен в гримьорната.

- Джеф! - каза един от тях. - Ебати страхотното шоу, човече! Освен това си имаш и един страхотен китарист.

Джеф го изгледа убийствено. В един момент си помислих, че ще го прасне.

Като се остави настрана лекото объркване за това кой кой е, Америка изцяло получи „Джеф Бек Груп“. Публиката изцяло ни усети - много по-бързо и по-ентусиазирано от хората в Англия. Впоследствие обиколихме Щатите цели пет пъти, оставахме за два месеца, свирехме в театри и на големи фестивали, които си бяха разцъфващият формат за рок изпълнения на живо. При един концерт на открито в Поконос, открихме, че сме на един афиш с Джими Хендрикс, и Уди и Джеф се присъединиха към него на сцената за джем сешън. А аз стоях в автобуса и се мръщех. Трудно можех да бъда накаран да се включа в джем сешън. Не знаех какво точно се изисква от мен да правя. Как да се държи там един певец? Да импровизира? Никога не съм се чувствал удобно при такива изпълнения.

Обаче има един джем сешън, при който останах на сцената, случил се по време на музикалния фестивал „Сингър Боул“ през юли 1969-а. Този фестивал представляваше събитие на открито, близо до „Ший Стейдиъм“, в квартал „Куинс“. Този път на афиша бяха „Лед Цепелин“ и докато ние се намирахме по средата на една песен, наречена Rice Pudding, вероятно пийналият Джон Бонъм, барабанистът на „Лед Цепелин“, бавно се качи на сцената, грабна някакви палки и се включи към нас. В следващата минута се огледах и от всички ъгли по сцената се стичаха хора: Джими Пейдж, Робърт Плант, Глен Корник, басистът на „Джетро Тъл“, Рик Лий, барабанистът на „Тен Иърс Афтър“ и Кармайн Апис, барабанистът на „Ванила Фъдж“, които трябваше да свирят след нас. Изведнъж ние вече имахме четирима барабанисти, двама китаристи, двама басисти и двама вокалисти и свирехме кавър на Jailhouse Rock, която свърши със стриптийз от страна на Бонъм и той спечели арест за неприлично поведение. Шеметно време.

Другото нещо, което си спомням от шоута на „Сингър Боул“, беше това, че на афиша бяха и „Едуин Хокинс Сингърс“. Те бяха госпъл група, която в края на 60-те записа големия хит Oh Happy Day!. Двамата с Уди решихме да отидем до сцената и да ги послушаме. Хорът им изглеждаше, че е съставен от шестдесет души. Преди да запишат този хит, той беше от двайсет души, но след това нарасна до шестдесет. И докато двамата с Уди го оглеждахме от всички страни, забелязахме, че двама от певците на задния ред на подиума, въобще не пееха, а си играеха на карти. Зачудихме се дали да не кажем на Едуин Хокинс, че си е взел и пътници, но не ни се предостави такава възможност.

Вторият албум на „Джеф Бек Груп“, Beck-Ola (трябва да сте чували за компанията за джубокс машини Rock-Ola, за да схванете каламбура), бе издаден месец преди това. Този път, той бе записан в течение на шест спокойни дни, но все още се влачехме след развитието на събитията на музикалната сцена, като вкарахме в новата плоча кавъри (не един, а два кавъра на Елвис Пресли, по дяволите: All Shook Up и по-горе споменатата Jailhouse Rock). Двамата с Уди, заедно с Джеф, написахме песен, наречена Spanish Boots, за която аз написах текста - множество небивалици за манастири, гоблени и за обуване на ботуши. И сега се присвивам като се сетя за нея. Най-вече си спомням записите заради серия от разправии между Мики Мост, който бе продуцент, и все по-мрачния и несклонен да работи Джеф.

Въпреки това, дори този леко разочароващ втори албум стигна до номер петнайсет в класацията за албуми на „Билборд“. Но по някакъв начин, въпреки постоянните турнета и записи, парите продължиха да са изключително малко. Членовете на бандата бяха третирани много лошо от мениджърите на Бек: Мост и Питър Грант, който по-късно щеше да менажира „Лед Цепелин“, и счетоводителя, който се казваше Дерек Ниб, притежаващ точното име за един драскач, като се замисля за това. Двамата с Рони отивахме до офиса на Ниб в Лондон, за да си вземем хонорарите, пристигахме в десет сутринта и той понякога ни караше да чакаме чак до следобеда, преди да ни плати - просто за кеф, доколкото ми ставаше ясно. Двамата винаги замисляхме черни планове за отмъщение срещу Ниб в офиса му, но никога не ги изпълнихме.

Джеф беше звездата, затова когато се намирахме в Ню Йорк, той отсядаше в „Уолдорф Астория“ на луксозния „Парк Авеню“, докато аз и Уди бяхме настанявани в малко отдалечения в града и много по- евтиния хотел „Горам“. Но това си беше окей. Хотелът си беше рокен- дрол свърталище по това време и винаги се засичахме с някоя банда: „Крийм“, „Слай Енд Дъ Фемили Стоун“, „Тен Иърс Афтър“. Джанис Джоплин, която по никакъв начин не беше срамежлива или прикрита жена, винаги ни преследваше с Рони из хотела, опитвайки се да преспи с някого от нас, обаче никога не успя. Ние бяхме ужасени от нея и се криехме зад големите саксии в лобито, докато отминеше.

Шест години по-късно, през 1974-а, когато бяхме на турне с „Фей- сис“, двамата с Рони отидохме до хотел „Горам“, за да го видим. По това време ние бяхме отседнали в много по-луксозната обстановка на „Плаза“, но решихме да се отбием и да хвърлим един поглед на старото място. И само на майтап Рони попита на рецепцията дали няма някаква поща за нас. И ние започнахме да се подхилкваме, докато служителят се отдалечаваше... а после се върна с пощенска картичка, изпратена до мен в хотела преди шест години, от тогавашната ми приятелка Сара Троуп. Забележително.

Американските момичета, които срещах по време на първите ми пътувания до Америка - онези, които идваха на концертите и след това идваха при нас зад сцената - ме поразиха като много по-приятелски настроени, по-открити и доста по-жизнерадостни от момичетата в Англия, но от това не следваше, че бяха по-склони за секс. Те искаха да бъдат ухажвани и убеждавани, а за това май помагаше английския акцент. Проблемът беше, че бюджетът за тези турнета с Бек често стигаше само за една двойна стая за мен и Рони, което си беше доста ограничаващо, ако трябваше да се забавлява женска компания. Но ние си бяхме достатъчно находчиви, за да не позволяваме на това да ни пречи. Създадохме си известно уединение, издигайки стена между двете легла с куфари и всякакви дребни хотелски мебели, като тоалетни масички, столове или дрешници, превръщайки стаята в специално пригоден апартамент, или стая за секс с отделни отделения.

Но тогава, в тъмното, зад стената, занимавайки се с пипкавата дейност, момчешкият ген се задействаше и Уди правеше някакъв глупав звук, а аз правех дори още по-глупав, и се стигаше до война на глупавите звуци, ескалираше бързо, някой от двамата събаряше бариерата и затрупваше другата двойка под купчина куфари и столове. Предполагам, че компанията ни за вечерта не намираше това за особено забавно, тъй както ние му се радвахме. Честно казано, през онези дни това някоя фенка да се навърта около мен или Уди, значеше тя да има търпението на светец. Двамата се забавлявахме много повече заедно, отколкото с момичетата.

Една друга игра, която обичахме да организираме, се казваше „Операции Ууд и Стюарт“, за целите на която нашата обща стая се превръщаше в операционна и ние ставахме лекари, разполагащи със стетоскопи-играчки и бели престилки, готови да предложат преглед на момичетата и дори операция. Много момичета веднага се изпаряваха в неизвестна посока, когато чуеха това. Обаче много не го правеха.

Все пак, наличието на сексуални контакти в Америка не ни спираше да жадуваме за приятелките си в Англия, гореспоменатата Сара Троуп и Криси Финдли, която по-късно стана първата съпруга на Уди. Сара и Криси по една случайност живееха в един апартамент на улица „Фулъм“. Двамата с Уди си поделяхме отчаяни, отмервани от централата, телефонни трансатлантически разговори - един от нас печално изпращаше любовта ни и говореше за носталгия, докато другият чакаше, броейки минута и половина, преди да грабне слушалката. Най- хитрият номер беше да се сближиш с момиче, което е готово да те заведе у тях, може би в дома на родителите и, и тогава, в тихия момент, да грабнеш телефона, за да се обадиш на приятелката си в Лондон, без да платиш нищичко. Непочтено? Вероятно. Но е важно да поддържаш връзка.

В Калифорния Уди и аз се срещнахме - в онова време това си беше почти подсъдно - с легендарните „Пластър Кастърс“ - Синтия Албритън и нейните асистентки, приятели на Франк Запа, които бяха се нагърбили със задачата да запазят гипсовите отливки на еректи- ралите пениси на рок звездите. Доколкото си спомням, подходът им беше много делови. Те дойдоха в хотела ни, носейки със себе си в една торба, надписани копия на вече направени отливки, които тържествено поставиха на масата за оглед: гипсовите фалоси на Джими Хендрикс и Ерик Бърдън бяха двете мостри с автографи, които бяха изнесени, за да бъдат одобрени от нас, доколкото си спомням. А после момичетата предложиха да ни подготвят за гипсирането, ако сме желали да бъдем почетени по този начин. Очевидно е, че това би било за нас удоволствие и чест. Обаче двамата с Уди погледнахме към леко предизвикателните мостри на масата пред нас, обмислихме за момент леко по-малкия размер на нашите достойнства и аз казах:

- Хм. Не, не мисля, че ще стане. Благодарим ви.

От наша гледна точка, тези приключения силно ни свързваха и не беше трудно да се забележи по какъв начин, докато приятелството ни растеше и каталогът ни с общи лудории нарастваше, Джеф ще започне да се чувства отблъснат от нас, или изключен от нашата мини банда, а и дори леко заплашен от това. Разделението понякога ставаше видимо, дори и докато свирехме. В единия край на сцената стоеше Джеф, вършейки си сериозно работата с китарата, в джинси и обикновена риза; в другия край бяхме Уди и аз, купчина от рипсено кадифе и широки панталони, големи кръстове на вратовете ни, клатещи се.

От своя страна, Джеф беше перфекционист. Ако усетеше, че по време на концерт не се представяш както трябва, след това въобще не се колебаеше да ти го каже с конфликтен тон. Разбира се, тези даскал- ски караници постигаха единствено ефекта, отново, на събуждането на момчетата в Уди и мен, и усилваха нашия анархистки съюз.

Както казах, Джеф не беше материалист. Парите въобще не го интересуваха. За него най-важна беше музиката. С това беше изпълнено съзнанието му, това искаше да усъвършенства. Което, разбира се, е нещо много похвално. Но това го превръщаше в безнадежден лидер на банда. Виждаше се, че не се интересува много от това по какъв начин се ръководят финансовите дела на групата и да защитава своите музиканти. Например по време на турне в Америка, дневните ни джобни пари често не идваха от мениджъра на турнето. Двамата с Уди един път в Ню Йорк бяхме толкова гладни, че се вмъкнахме в една закусвалня и откраднахме малко храна. Не мисля, че Джеф трябваше да позволява да се случва нещо подобно, но той явно не вярваше, че това е негова работа. Никога не почувствах, че той ще прегърне някого и ще го попита дали всичко е наред. Понякога скачаше в лимузината си и ни оставяше с Уди да си хванем такси. Живееше си в собствен свят.

Други хора трябваше да се намесят и да се погрижат за нас. Приятелката на Джими Хендрикс често ни съжаляваше и се погрижваше за двама ни с Уди, в гладните ни моменти, и ни водеше на обеди и вечери. Наистина, нейната щедрост стигна дотам да ни заведе до леглото една вечер, легна между нас, порови известно време из слиповете ни, макар като се сещах за прочутото голямо достойнство на Хендрикс, разкрито ни от „Пластър Кастърс“, може би това леко развали удоволствието за двама ни.

През 1969-а, когато нещата започнаха все повече да се развалят и да тръгват по надолнището, Джеф изрита Уди от групата, понеже почувствал, че той твърде много се оплаква, което доведе до разрушаването на вярата ми в целия проект. Не съществуваше никакво забавление без Уди. След това един пич на име Дъг Блейк дойде, за да свири на баса и както се случи, ми оказа силно влияние. Не само че Блейк се качваше на сцената, без значение колко е горещо, във фрак и дебели ръкавици без пръсти, но и имаше един трик, при който хвърляше китарата си във въздуха и отново я хващаше, което ме накара, леко конкурентно (не исках да бъда засенчван от басиста), да си хвърлям микрофона нагоре и да го хващам - отначало доста ниско, но след това, докато увереността ми нарастваше, все по-високо и по-високо. Това беше началото на цяла нова фаза в сценичното ми поведение: откриването на цял нов репертоар от движения.

Нашето последно американско турне беше кратка екскурзия по Източното крайбрежие през лятото на 1969-а, като свирихме във „Филмор Ийст“, където всичко започна, в Мериленд и на „Нюпорт Джаз Фестивал“, и с намерението да закрием пътуването на някое събитие на открито в северната част на щата Ню Йорк през август. Вечерта преди последния концерт, бандата ни беше настанена в хотел до летище „Джон Ф. Кенеди“, като планът беше да отскочим да посвирим, да се върнем и да отлетим за Лондон през същата вечер. Но после някой се обади. Концертът нямаше да се състои. Джеф вече беше излетял с полета от 17:30 през същия следобед. Явно беше дочул някакъв слух, който се оказа неверен, че съпругата му върти любов с градинаря, и той нямаше търпение да се прибере.

Името на фестивала, на който не свирихме: Уудсток.

Е, добре. Ако видиш един фестивал на открито, видял си ги всичките.

* * *

През 1983-а, се засякох с Джеф в Лос Анджелис, където той участваше в разни концерти с Ерик Клептън и Джими Пейдж, и без никакъв план, просто само за наш си кеф, отидохме до едно студио за ден, за да видим какво би се получило. Джеф предложи да запишем различна версия на песента на Къртис Мейфилд People Get Ready, при което вокалите се получиха доста добре, ако мога така да се изразя, и се получи един малък хит с това парче, когато излезе като сингъл.

После помолих Джеф да изсвири едно соло за песента Infatuation от албума ми Camouflage, който излезе през 1984-а. А отгоре на това го помолих да дойде на турне с нас. Идеята беше той да се появи по средата на концертите и да изсвири един инструментал, докато аз си почина малко зад сцената и приведа в ред косата си. А после да се върна и двамата да изпълним Rock My Plimsoul и I Ain’t Superstitious от времето на „Джеф Бек Груп“, а после той да остане за Infatuation, People Get Ready и още две други. Проблемът с този план беше, още от самото начало, че Джеф твърде явно бе включен като поддържащ музикант, което той със сигурност щеше да намрази, колкото и щедро да беше възнаграждението. Турнето бе запланувано за седемдесет концерта в продължение на четири месеца. Зад кулисите много хора си мърмореха и казваха: „Напразно е - няма да изтрае и два концерта“.

Но всички те сгрешиха. Той изтрая три. И после си тръгна, като каза, че публиката била само от домакини, което си беше малко грубо от страна на стария разбойник.

Около петнадесет години по-късно, през 2009-а, с малко или почти никакви контакти междувременно, получих едно обаждане, от което разбрах, че Джеф ще свири в театър „Ел Рей“ в Лос Анджелис и че ще се радва да дойда и може би да изпея нещо. Отидох на саундчека и изпълнихме People Get Ready. А после, през същата вечер, той започна песента, аз се появих и я изпях, и наистина се получи адски красиво, а накрая Джеф, благословен да бъде, се разплака и ние силно се прегърнахме.

А след това, понеже се беше получило добре, поговорихме дали да не запишем блус албум заедно - един съвременен блус албум. Обсъдихме някои песни и дори минахме през няколко музикални ключа, за да ги напаснем. После се разделихме, Джеф записа няколко демо версии, но аз не харесах нито една от тях. След това аз изпях няколко демо версии, но той не хареса нито една от тях. Всичко това се случваше, докато се готвех да подпиша нов договор с „Юнивърсъл“, които въобще не харесаха идеята за съвременен блус албум и искаха вместо това да се посветя на кънтри албум, на коледен албум и на албум с нови песни. Джеф почувства все едно си е прахосал времето. Оттогава не сме разговаряли. Изпратих му един имейл, в който написах: „Хайде да се върнем към чертожната дъска. Запази си вярата“. Но отговор не последва. Изпратих му още един имейл на Коледа през 2011-а, пожелавайки всичко хубаво на него и на семейството му. Отново нищо. Изглежда, че когато Джеф се сърди, той наистина се сърди. Може би вече сме много вироглави, за да работим заедно. Което си е истинска срамота, понеже усещането е върховно - китарата на Бек и моя глас.

Обаче се радвам, че не свирихме на Уудсток. Този фестивал направи доста хора известни, но в същото време, сякаш ги превърна в паметници. Трудно беше да се откъснеш от образа си на човек, който е „свирил на Уудсток“.

А и това щеше да е най-неподходящото време за мен да влизам в някаква роля, защото нещата започваха интересно да се раздвижват.

След едно изпълнение на „Джеф Бек Груп“ в Лос Анджелис, в лобито на хотел „Хаят Интернешенъл“, Лу Райзнър, шефът на „Мъркюри Рекърдс“ за Европа, дойде при мен. И каза:

- Хей, Джеф. Ебати страхотното шоу, човече!

Всъщност, не го каза. Но той ме попита дали бих се заинтересувал от подписването на договор за солов албум. Казах, че бих. Колко пари ще искам? 1300 паунда: цената на чисто нова, жълта, двуместна, спортна кола „Маркос“⁵.