Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон 18-ти януари 1486 г.

Аз съм зимна булка, а утрото на сватбата ми е така смразяващо студено, както и сърцето ми. Когато се събуждам, виждам цветя от скреж по прозорците ми, и Бес, която влиза в стаята, ме моли да остана в леглото, докато разпали огъня и сложи бельото ми да се топли пред него.

Измъквам се от леглото, тя изхлузва нощницата ми през главата, а после ми поднася бельото, цялото ново и украсено с бяла копринена бродерия върху белия лен на подгъва, после — червената ми копринена рокля с прорези на ръкавите и отвори отпред, за да се вижда черната долна фуста от дамаска коприна. Суетейки се, тя завързва връзките под ръцете, докато другите две придворни дами връзват тези на гърба. Малко по-тясна ми е, отколкото когато най-напред ми взеха мярка за нея. Гърдите ми са наедрели, а талията ми започва да се налива. Забелязвам промените, но все още никой друг не ги вижда. Губя тялото, което моят любим обожаваше, момичешката гъвкавост, която той някога обвиваше около каленото си от битки тяло. Вместо това ще придобия формата, желана от майката на съпруга ми: закръглена като круша, плодовита жена, съд, който да поеме семето на Тюдорите, делва.

Стоя като детска кукла, обличана, сякаш съм направена от буци слама, натъпкани в чорап, безжизнено отпусната в ръцете им. Роклята е мрачно великолепна, придава на косата ми златист отблясък, а кожата ми сияе студено бяла на фона на скъпия тъмен плат. Вратата се отваря и влиза майка ми. Вече е в кремавата си рокля, обточена със зелено и сребристо и с панделки, с коса, вързана хлабаво отзад; по-късно ще я навие на кок под тежката си диадема. За първи път забелязвам, че сред русото има разпръснати едва забележими сиви косми; тя вече не е златна кралица.

— Изглеждаш прекрасно — казва тя, като ме целува. — Той знае ли, че ще носиш червено и черно?

— Майка му наглеждаше пробите на роклята — казвам безизразно. — Тя избра материята. Разбира се, че той знае. Тя знае всичко, и му го казва.

— Не пожелаха ли зелено?

— Червеното на рода Ланкастър — казвам с горчивина. — Червено за мъченица, червено като за блудница, кървавочервено.

— Тихо — нарежда тя. — Това е денят на твоя триумф.

Докосването ѝ кара гърлото ми да се стегне и сълзите, които замъгляваха зрението ми цяла сутрин, бликват по бузите ми. Тя нежно ги изтрива с длан — първо едната буза, после другата.

— А сега стига — заповядва тихо. — Не може да се направи нищо друго, освен да се подчиняваме и да се усмихваме. Понякога печелим; понякога губим. Главното е винаги, винаги да продължаваме.

— Ние, династията Йорк? — питам я скептично. — Защото тази сватба обединява Йорк и Тюдор. Това не е победа за нас, а окончателното ни поражение.

Тя ми отправя потайната си усмивка и ме поправя:

— Ние, дъщерите на Мелузина. Баба ти беше дъщеря на водната богиня, от кралската фамилия на Бургундия, и никога не забрави, че е както кралска особа, така и вълшебно създание. Когато бях на твоята възраст, не знаех дали тя може да призове буря или пък всичко беше просто късмет и преструвки, за да постигне своето. Но тя ме научи, че на света няма нищо по-могъщо от жена, която знае какво иска и върви устремено право към него.

— Няма значение дали го наричаш магия или решителност. Няма значение дали правиш заклинание или заговор. Трябва да решиш какво искаш, и да имаш куража да отдадеш цялото си сърце, за да го постигнеш. Ти ще бъдеш кралица на Англия, твоят съпруг е кралят. Чрез теб родът Йорк си възвръща престола на Англия, който му принадлежи по право. Премини през тъгата си, дъще моя, това едва ли ще има значение, стига да извървиш пътя дотам, където искаш да бъдеш.

— Изгубих мъжа, когото обичам — казвам горчиво. — А тъкмо днес ще се омъжа за неговия убиец. Не мисля, че някога ще стигна дотам, където искам да бъда. Не мисля, че в Англия все още съществува такова място. Мисля, че на света вече не съществува такова място.

Тя едва ли не се разсмива в непринудената си увереност.

— Разбира се, че сега мислиш така! Днес ще се омъжиш за човек, когото презираш; но кой знае какво ще стане утре? Не мога да предсказвам бъдещето. Родена си в самото сърце на смутните времена. Сега ще се омъжиш за един крал, и може би ще го видиш как се изправя пред предизвикателства, може и да го видиш да пада. Може би ще видиш Хенри да рухва в калта и да загива под копитата на армия от предатели. Откъде мога да знам? Никой не би могъл да знае. Но знам едно: днес можеш да се омъжиш за него и да станеш кралица на Англия. Можеш да донесеш мир там, където той воюваше. Можеш да защитиш приятелите и близките си и да поставиш на трона едно момче с кръвта на Йорк. Затова върви на сватбата си с усмивка.

Той стои пред стъпалата пред олтара, когато влизам през западната врата на Уестминстърското абатство, посрещната от внезапно изсвирване на сребърни фанфари. Вървя сама; една от ирониите на тази сватба е, че ако имаше мъж от моето семейство, който да ме придружава, тогава Хенри нямаше да е крал на Англия и да ме чака там със свенлива усмивка. Но баща ми, кралят, е мъртъв, двамата ми чичовци от рода Йорк са мъртви, малките ми братя Едуард и Ричард са изчезнали, вероятно мъртви. Единственото живо със сигурност момче от династията Йорк е малкият Едуард Уорик, който свежда глава към мен в смешно царствен жест, сякаш ми дава позволението си, когато минавам край църковните тронове, където стои, пазен от сестра си, Маргарет.

Пред мен Хенри пламти в златисто. Майка му е решила да пожертва елегантността за сметка на показността, и той е облечен от глава до пети в златен брокат, сякаш е току-що изваяна златна статуя, един нов Крез. Смятала е, че той ще изглежда величествен, като позлатен бог, и че аз ще изглеждам скучна, тъмна и скромна. Но на фона на безвкусната му яркост моята тъмна рокля в черно и червено сияе от сдържана властност. Мога да видя как майка му ядосано мести поглед от него към мен, и не може да проумее защо аз изглеждам царствена, а той прилича на евтин измамник.

Роклята е скроена богато, с много плат, набран отпред, и така все още никой не може да види, че коремът ми е наедрял. Бременна съм отскоро, но само кралят, майка му и моята майка знаят. Отправям безмълвна молитва да не са казали на никого.

Архиепископът ни чака, молитвеникът му е разтворен, старото му лице се свежда с усмивка към нас, докато вървим към него, застанал на стъпалата към олтара. Той е мой сродник, Томас Баучър, и ръцете му треперят, когато взема ръката ми и я слага в топлите пръсти на Хенри. Той е коронясал баща ми преди близо двайсет и пет години, коронясал е и майка ми, коронова Ричард и тогавашната му съпруга, Ан, и ако бебето, което нося, се окаже син, тогава несъмнено той ще го кръсти Артур, а после ще короняса мен.

Кръглото му набраздено от бръчки лице ме гледа, грейнало от простичко добросърдечие, когато заставам пред него. Той щеше да ръководи службата и на сватбата ми с Ричард, аз щях да стоя тук в бяла рокля, украсена с бели рози и да бъда омъжена и коронясана в една прекрасна церемония и да бъда обичана съпруга и щастлива кралица.

Когато милите му стари очи се спират върху лицето ми, усещам как потъвам в унес, почти припадам, сякаш съм влязла в някой от сънищата си, застанала тук на олтарните стъпала в сватбения си ден, точно както се надявах, че ще бъде. Замаяна, вземам ръката на Хенри и повтарям думите, които мислех, че ще кажа на друг мъж:

— Аз, Елизабет, вземам теб, Х… Х… Х… — заеквам. Сякаш не мога да изрека това погрешно име, не мога да се събудя за тази смущаваща действителност.

Ужасно е, не мога да изрека нито дума повече, не мога да си поема дъх, ужасният факт, че не се обричам на Ричард, е заседнал в гърлото ми. Започвам да се давя, след миг ще повърна. Чувствам как се потя, чувствам как се олюлявам, краката ми поддават под тялото. Не мога да се заставя да изрека името на друг мъж, не мога да се принудя да се обрека на никой друг, освен на Ричард. Опитвам отново. Стигам до: „Аз, Елизабет, вземам теб…“, но пак се задавям и млъквам. Безнадеждно е, не мога да го изрека. Издавам лека, подобна на вопъл кашлица и вдигам очи към лицето на Хенри. Не мога да се сдържа, мразя го като враг, не мога да се възпра да не мечтая за врага му, не мога да кажа името му, невъзможно е да се омъжа за него.

Но Хенри, прозаичен и реален, разбира точно какво се случва, и рязко ощипва с пръсти меката ми длан, за да се опомня. Забива нокти в плътта ми, аз изписквам от болка, суровият му кафяв поглед изплува от мъглата и аз виждам намръщеното му лице. Задъхано си поемам въздух.

— Кажи го! — промърморва той яростно.

Овладявам се и изричам отново, този път правилно:

— Аз, Елизабет, вземам теб, Хенри…

Сватбеното угощение е в двореца Уестминстър. Поднасят ми храната на едно коляно, като на кралица, макар Нейна светлост майката на краля да споменава един-два пъти, сякаш между другото, че може да съм съпруга на краля, но все още не съм коронована. След пиршеството има танци и кратка пиеса, представена от няколко опитни актьори. Представят се акробати, хористите пеят, шутът на краля пуска няколко пиперливи шеги, а после майка ми и сестрите ми идват да ме придружат до спалнята ми.

Тя е затоплена от отдавна стъкнат огън от тлеещи пънове и поръсени с благоухания борови шишарки в огнището, а майка ми ми дава глътка специално приготвен сватбен ейл.

— Притеснена ли си? — пита Сесили, с глас, сладък като медовина. Все още не е насрочена дата за сватбата ѝ, и тя се старае никой да не забрави, че трябва да е следващата. — Сигурна съм, че аз ще съм притеснена в първата си брачна нощ. Знам, че ще съм притеснена булка, когато ми дойде редът.

— Не — казвам кратко.

— Защо не помогнеш на сестра си да си легне? — предлага майка ми, и Сесили отмята завивките и ме побутва нагоре, за да се кача във високото легло. Облягам се на възглавниците и преглъщам безпокойството си.

Чуваме как кралят и приятелите му се приближават към вратата. Архиепископът влиза пръв, за да поръси със светена вода и да се помоли над брачното ложе. Зад него идва лейди Маргарет, здраво стиснала в ръце голямо разпятие от слонова кост, а зад нея се задава Хенри, който изглежда поруменял и усмихнат сред тълпа мъже, които го тупат по гърба и му казват, че е спечелил най-красивия трофей в цяла Англия.

Един смразяващ поглед от лейди Маргарет предупреждава всички, че няма да има непристойни шеги. Пажът отмята завивките, кралските камериери свалят тежката му, украсена със скъпоценни камъни мантия, Хенри в украсената си с красива бродерия бяла ленена нощна риза се вмъква между чаршафите до мен, и двамата седим в леглото и отпиваме от сватбения си ейл, като послушни деца по времето за лягане, докато архиепископът приключва молитвите си и отстъпва назад.

Гостите излизат неохотно, майка ми набързо ми се усмихва за сбогом и подбира със себе си сестрите ми. Лейди Маргарет си тръгва последна и докато отива към вратата, я виждам как поглежда назад към сина си, сякаш се възпира да не се върне вътре, за да го прегърне още веднъж.

Спомням си как той ми разказа за всичките години, когато си лягал да спи без нейната целувка или благословия, и че сега тя обича да го изпраща вечер в леглото. Виждам я как се колебае на прага, сякаш ѝ с непоносимо да го остави, и ѝ се усмихвам, протягам длан и я отпускам на рамото на сина ѝ — леко, собственическо докосване.

— Лека нощ, почитаема майко — казвам. — Лека нощ и от двама ни — оставям я да ме види как улавям с пръсти фината ленена яка на сина ѝ, яката, която тя сама е избродирала с бяла нишка върху бял плат, и я държа така, сякаш е повод на ловно куче, което изцяло ми принадлежи.

За момент тя стои и ни наблюдава, с леко отворена уста, поемайки си дъх, и докато стои там, аз накланям глава към Хенри, сякаш ще я отпусна на рамото му. Той се усмихва гордо, с поруменяло лице, мислейки си, че тя се наслаждава на гледката на сина си, обожавания си единствен син, в брачното му ложе, с красива съпруга, истинска принцеса, до него. Само аз разбирам, че видът ми, наклонила буза към рамото му, усмихната в леглото му, я кара да се разяжда от ревност, сякаш вълк е забил зъби в корема ѝ.

Лицето ѝ е разкривено, когато затваря вратата зад нас, и щом ключалката щраква и се затваря и чуваме как стражите отпускат тежко пиките си на пода, и двамата въздъхваме облекчено, сякаш сме чакали този миг, когато ще бъдем най-сетне сами. Вдигам глава и свалям ръка от рамото му, но той я улавя и притиска пръстите ми към ключицата си.

— Не спирайте — казва.

Нещо в изражението ми го предупреждава, че това не е ласка, а преструвка.

— Какво правехте все пак? Това някаква противна момичешка хитрост ли е?

Прибирам ръката си.

— Нищо — казвам упорито.

Той се накланя застрашително към мен, и за момент аз се уплашвам, че съм го разгневила, и той ще настои да утвърди брака, като сподели легло с мен, предизвикан от гнева, с желанието да ми отмъсти с болка за това, което му причиних. Но после си спомня детето, което нося, и че не може да ме докосва, докато съм бременна, и се изправя, наежен от обида, намята прекрасната си сватбена мантия на раменете и разбърква огъня, придърпва една писмена маса до стола и запалва свещта. Осъзнавам, че този момент е развалил целия му ден. Може да твърди, че цял един ден е бил съсипан от една злощастна минута, и ще запомни минутата, а ще забрави деня. Винаги е обзет от такава тревожност, че търси разочарованието — то потвърждава песимизма му. Сега ще помни всичко — катедралата, церемонията, пиршеството, миговете, на които се е насладил — през воал от негодувание, до края на живота си.

— А пък аз, какъвто съм глупак, си мислех, че проявявате обич към мен — казва той кратко. — Мислех, че ме докосвате нежно. Мислех си, че брачните ни клетви са трогнали сърцето ви. Мислех, че облягате глава на рамото ми като любяща жена. Какъв съм глупак.

Не мога да отвърна. Разбира се, че не проявявах обич към него. Той е мой враг, убиецът на моя любим годеник. Той е мой похитител. Как би могъл да си представи, че между нас някога може да има привързаност?

— Можете да заспивате — подхвърля той през рамо. — Ще прегледам някои молби. Светът е пълен с хора, които искат нещо от мен.

Изобщо не ме е грижа за лошото му настроение. Никога няма да си позволя да ме е грижа за него, да се интересувам дали е ядосан, или дори — може би както сега — наскърбен, и то от мен. Може да се успокои или да се цупи цяла нощ, както му е угодно. Придърпвам възглавницата под главата си, приглаждам нощницата върху закръгления си корем, и му обръщам гръб. Тогава го чувам да казва: „О, забравих нещо.“ Връща се до леглото, аз хвърлям поглед през рамо и виждам с ужас, че той държи в ръката си кама, извадена от ножницата, светлината на огъня хвърля отблясъци върху голото острие.

Замръзвам от страх. Помислям си: мили Боже, разгневила съм го толкова ужасно, че сега той ще ме убие за отмъщение, задето съм го направила рогоносец, и какъв скандал ще избухне, а не се сбогувах с майка ми. После си помислям без всякаква връзка, че дадох назаем една огърлица на малката Маргарет Уорик, за да я носи в сватбения ми ден, и бих искала да знае, че може да я задържи, ако ще умирам, а после, най-накрая, си казвам — о, Господи, ако ми пререже гърлото сега, ще мога да спя, без да сънувам Ричард. Помислям си, че може би ще има внезапна ужасна болка, а после няма вече да сънувам. Може би пробождането на кинжала ще ме тласне в обятията на Ричард, и ще бъда заедно с него в сладък смъртен сън, и ще видя любимото му усмихнато лице, а той ще ме прегърне и очите ни ще се затворят заедно. При мисълта за Ричард, за това да споделя смъртта с Ричард, се обръщам към Хенри и камата в ръката му.

— Нима не се страхувате? — пита той любопитно, взирайки се в мен, сякаш ме вижда за първи път. — Стоя над вас с кинжал, а въпреки това вие дори не трепвате! В такъв случай може би е вярно онова, което казват? Че сърцето ви е толкова сломено, та желаете смъртта?

— Няма да умолявам за живота си, ако на това се надявате — казвам горчиво. — Мисля, че изживях най-добрите си дни и не очаквам да бъда щастлива никога повече. Но не, грешите. Искам да живея. Бих предпочела да живея, вместо да умра, и бих предпочела да съм кралица, отколкото мъртва. Но не се плаша от вас или от вашия кинжал. Обещах си, че никога няма да ме е грижа за нищо, което казвате или правите. А ако се страхувах, по-скоро бих умряла, отколкото да ви позволя да разберете.

Той се изсмива късо и казва, сякаш говори на себе си:

— Упорита като муле, точно както предупредих почитаемата си майка… — после продължава на висок глас: — Не, няма да прережа прекрасната ви шия, а ще убода крака ви. Подайте ми крака си.

Неохотно протягам крак и той отмята назад скъпите завивки на леглото:

— Изглежда жалко — промърморва под нос. — Наистина имате много нежна кожа, а сводът на стъпалото ви е направо създаден за целувки — нелепо е, че някой би си го помислил, но на всеки мъж би му се приискало да ви целуне точно тук… — а после прави бърз, болезнен срез, който ме кара да трепна и да извикам от болка.

— Причинихте ми болка!

— Не мърдайте — казва той и стиска стъпалото ми над чаршафите, така че няколко капки кръв падат върху бялата повърхност, после ми подава парче ленен плат: — Можете да го превържете. На сутринта едва ли ще си личи, не е нещо повече от драскотина, а и бездруго ще обуете чорапи.

Завързвам плата около стъпалото си и го поглеждам.

— Няма нужда да изглеждате толкова наскърбена — казва той. — Това спаси репутацията ви. На сутринта ще погледнат чаршафите и ще видят петното, което показва, че в първата си брачна нощ сте кървили като девица. Когато коремът ви проличи, ще кажем, че бебето е било заченато в сватбената ни нощ, а когато се роди, ще кажем, че се е родил в осмия месец, че е подранил.

Докосвам с ръка корема си, където не мога да почувствам нищо повече от две шепи допълнителна тлъстина.

— Какво ли пък разбирате вие от бебета, родени в осмия месец? — питам. — Какво знаете вие за това какво ще личи по чаршафите?

— Каза ми майка ми — отвръща той. — Тя ми каза да ви порежа крака.

— Имам толкова много поводи да съм ѝ благодарна — отбелязвам горчиво.

— Би трябвало. Защото тя ми каза да направя това, за да излезе, че той е бебе, заченато през медения месец — казва Хенри с мрачно чувство за хумор. — Бебе, заченато през медения месец, благословено дете, а не кралско копеле.