Бялата принцеса

Замъкът Уорчестър Лятото на 1495 г.

Никой не иска да ми каже какво става. Въртя се в кръг от мълчание, сякаш съм затворена като пиявица в стъкленица с дебели стени. Хенри идва в покоите ми, но почти не говори с мен. Идва в леглото ми и изпълнява дълга си, сякаш посещава бордей, вертеп; изгубили сме цялата любов, която се зараждаше между нас. Сега той иска да създаде още един Тюдор, за да има резерва срещу момчето. Допитвал се е до астрономи и те смятат, че един трети принц в рода на Тюдорите ще направи престола му по-сигурен. Изглежда, че двама наследници, единият от които — провъзгласен за херцог на Йорк, не му стигат. Трябва да се скрием зад стена от бебета, и Хенри ще ми ги направи от необходимост, но не и от любов.

През юли му казвам, че съм пропуснала месечното си кървене и отново очаквам дете, и той кимва безмълвно; дори тази вест не може да му донесе радост. Престава да идва в стаята ми, като човек, освободен от задължение, и аз се радвам, че мога да спя в компанията на някоя от сестрите си, или с Маргарет, която е в двора, докато съпругът ѝ претърсва източна Англия за скрити предатели. Изгубила съм желанието да деля легло със съпруга си — докосването му е студено, а ръцете му са окървавени. Майка му ме гледа, сякаш ѝ се иска да повика кралските телохранители да ме арестуват, без никаква друга причина освен името ми.

Джаспър Тюдор вече изобщо не стои тук, в двора, а вечно е на път, за да получава сведения от източното крайбрежие, където те вярват, че момчето ще слезе на суша, и от Севера, където мислят, че ще нахлуят шотландците с бялата роза на знамената си, или от запад, където опитът на Хенри да смаже ирландците рикошира върху него и хората са по-гневни, по-непокорни и готови за бунт откогато и да било преди.

Прекарвам повечето си време в детската стая с децата си. Артур учи с домашния си учител и всеки следобед му нареждат да излиза на арената, за да овладява ездата и да усвоява умения да борави с копие и меч. Маргарет учи бързо и бързо се гневи: грабва някоя книга от братята си, изтичва и се заключва в някоя стая, преди те да успеят да се развикат и да хукнат след нея. Елизабет е лека като перце, малко момиченце, бледо като сняг. Казват ми, че скоро ще напълнее, ще бъде силна като братята и сестра си, но аз не им вярвам. Хенри подготвя годеж за нея, отчаяно иска да сключи съюз с Франция и ще използва това малко съкровище, това крехко като порцелан дете, за да сключи договор. Ще я използва като прясна стръв, за да улови момчето. Не споря с него. Не мога да се тревожа сега за женитбата ѝ след дванайсет години, мога единствено да мисля, че днес е яла само малко хляб и мляко, малко риба на вечеря, и никакво месо.

Малкият ми син Хенри е умен и буден, бързо учи, но лесно се разсейва, дете, родено за игри и забавления. Определен е да встъпи в лоното на Църквата, и аз, изглежда, съм единствената, която смята, че това е нелепо. Нейна светлост майката на краля се надява той да стане кардинал като нейния голям приятел и съюзник Джон Мортън. Моли се той да се издигне в Църквата и да стане папа, папа от рода на Тюдорите. Безсмислено е да изтъквам, че той е дете, погълнато от светски интереси, че обича спорта и игрите, музиката и храната с твърде несвойствена за един духовник наслада. Това няма значение за нея. С Артур като крал на Англия и Хенри като папа в Рим тя ще е поставила този и отвъдния свят в ръцете на Тюдорите и Бог ще е изпълнил обещанието, дадено ѝ, когато е била уплашено малко момиче, боящо се, че синът ѝ никога няма да управлява нищо освен няколко замъка в Уелс, а баща ми скоро ще го прогони от тях.

Големият ѝ приятел Джон Мортън остава в южна Англия, докато ние прекарваме лятото си тук, в центъра на страната, далече от опасното крайбрежие, близо до замъка в Ковънтри. Мортън пази южното крайбрежие в името на изплашения син на Нейна светлост, който идва и си отива от двора без предупреждение, сякаш върши работата на собствените си патрули, сякаш вече не може да има доверие дори на шпионите си, а трябва да види всичко с очите си. Никога не знаем дали ще присъства на вечеря, никога не знаем дали ще спи в леглото си; а когато тронът му е празен, придворните се оглеждат наоколо с търсещи погледи, сякаш за друг крал, който може да заеме мястото му. Сега Тюдорите не се доверяват на никого, освен на шепата хора, избягали някога с тях в изгнание. Техният свят се е свил до миниатюрния кръг от придворни, крили се с тях в Бретан; сякаш всички съюзници и приятелите, които са си създали, и всички стражи и войници, които са наели след битката при Бозуърт, никога не са се присъединявали към тях, сякаш изобщо нямат подкрепа.

Това е дворът на един изплашен претендент и в него не се долавя и помен от величие, гордост или увереност. Не съм в състояние да направя нищо само със собствените си усилия, когато се отправям на вечеря сама, с високо вдигната глава, раздавайки усмивките си еднакво щедро на приятели и заподозрени, опитвайки се сама да потуша впечатлението, че кралят се страхува, а придворните му са неуверени.

После, една вечер, Джон Кендъл, епископът на Устър, ме спира с любезна усмивка, докато вървя към покоите си, и ме пита, като човек, който предлага да покаже на някого дъга или красив залез.

— Видяхте ли светлината от сигналните огньове, Ваша светлост?

Поколебавам се.

— Сигнални огньове?

— Небето е доста почервеняло.

Обръщам се към стреловидното прозорче на замъка и поглеждам навън. На юг небето е наситенорозово, а докъдето стига погледът ми, се виждат светлини — на един хълм, а после още една, а след нея трета, а зад тях още много, една след друга, докато вече не виждам нищо друго.

— Какво е това?

— Кралят заповяда да запалят сигнални огньове, за да го предупредят за слизането на суша на Ричард Йоркски — казва Джон Кендъл.

— Имате предвид претендента — напомням му. — Момчето.

На сиянието от светлините зървам потайната му усмивка и чувам приглушения му смях.

— Разбира се. Забравих името му. Това са сигналните огньове. Трябва да е слязъл на суша.

— Слязъл на суша?

— Това са сигналните огньове. Момчето се прибира у дома.

— Момчето се прибира у дома? — повтарям като глупачка. Не е възможно да съм сбъркала възторга на епископа при вида на розовата светлина от сигналните огньове. Той свети от радост, сякаш сигналните огньове са приветствени пътеводни светлини, които да насочат корабите благополучно към пристанището. Усмихва ми се, за да сподели възторга си, че момчето на Плантагенетите е потеглило към дома.

— Да — казва той. — Най-после осветяват пътя му към дома.

На следващия ден Хенри потегля гневно от замъка, заобиколен от стражата си, без да ми каже дори една дума за сбогом, отправя се на запад, за да събира войски, посещава замъци във владенията на семейство Станли, отчаяно опитвайки се да запази верността им, несигурен във всички тях. Не се сбогува дори с децата в детската стая, нито отива при майка си да получи благословията ѝ. Тя е ужасена от внезапното му заминаване и прекарва цялото си време на колене върху каменния под на параклиса в Устър, като дори не идва на закуска, защото пости, подлагайки се на глад, за да привлече Божията благословия върху сина си. Тънката ѝ шия, подаваща се над роклята ѝ, е зачервена и разранена, защото носи власеница върху голата си кожа, за да умъртвява изтънялата си като хартия плът. Джаспър Тюдор язди редом с Хенри, като уморен стар боен кон, който не знае как да спре и да си отдъхне.

До нас достигат объркани, противоречиви слухове. Момчето е слязло на суша в източната част на страната, навлизайки в Англия през Хъл и Йорк, както стори баща ми, когато се завърна триумфално от изгнанието си. Момчето върви по стъпките на крал Едуард като негов истински син и наследник.

После чуваме, че ветровете са отклонили момчето от курса му и че той е слязъл на суша в южна Англия, а там няма никой, който да отбранява крайбрежието, освен архиепископът и няколко местни отряда. Какво ще попречи на момчето да нахлуе в Лондон? Няма кой да му препречи пътя, няма никой, който да го отблъсне.

Стражата на Хенри влиза на коне в двора на конюшнята без предупреждение, конярите започват да четкат изтощените коне, а изкаляните от пътя мъже безмълвно се качват по задните стълби до стаите си. Не викат да им донесат ейл, нито се хвалят гръмко с пътуването си, връщат се в двора, смълчани от мрачна решителност, страхуващи се от поражение. Две поредни вечери Хенри се храни заедно с придворните, със сурово изражение, сякаш е забравил всичките си уроци за това, че трябва да бъде усмихнат крал. Идва в покоите ми да ме отведе на вечеря и ме поздравява рязко.

— Слязъл е на суша — той процежда думите, докато ме води към кралската маса. — Довел много войници на брега. Но видял отбраната и побягнал като страхливец. Моите хора убили няколкостотин от тях, но като истински глупаци оставили кораба му да се измъкне. Той побягнал като уплашено хлапе, а те го оставили да си отиде.

Не припомням на съпруга си, че някога той също дойде до брега, видя, че там е заложен капан, и отплава, без да стъпи на суша. Тогава и ние го нарекохме страхливец.

— Е, къде е сега?

Той ме поглежда студено, сякаш преценява дали е безопасно да ми каже.

— Кой знае? Може би е отишъл в Ирландия? Ветровете духаха на запад, така че се съмнявам да е слязъл на суша в Уелс. Поне Уелс би трябвало да бъде верен на един Тюдор. Той ще разбере това.

Не казвам нищо. И двамата знаем, че той не може да разчита на нито една област, че ще бъде предана на един Тюдор. Протягам ръце и прислужникът, който отговаря за миенето на ръцете, полива топла вода върху пръстите ми и ми подава благоуханна кърпа.

Хенри изтрива ръцете си и подхвърля кърпата на един паж.

— Залових някои от хората му — казва той във внезапен пристъп на енергия. — В ръцете ми са около сто и шейсет от тях, англичани и чужденци, до един — предатели и бунтовници.

Не е нужно да питам какво ще стане с мъжете, отплавали с момчето за Англия. Заемаме местата си и се обръщаме с лице към придворните си.

— Ще ги разпратя из страната и ще наредя да ги обесят на групи във всички пазарни градове — заявява Хенри със студено ожесточение. — Ще покажа на хората какво се случва с всеки, който се обърне срещу мен. И ще ги съдя за пиратство — не за държавна измяна. Ако ги обявя за пирати, ще мога да убия и чужденците. Французин и англичанин могат да увиснат на бесилото редом, един до друг и всички ще гледат техните разлагащи се тела и ще знаят, че не бива да се осмеляват да оспорват управлението ми, независимо къде са родени.

— Няма ли да ги помилваш? — питам, докато наливат вино в чашите ни. — Нито един от тях? Няма да проявиш милост? Винаги казваш, че е добър политически ход да се проявява милост.

— Защо, в името на адските огньове, трябва да ги помилвам? Те тръгнаха срещу мен, срещу краля на Англия. Въоръжени, с надеждата да ме свалят от престола.

Свеждам глава пред яростния му изблик и знам, че придворните наблюдават яростта на Хенри.

— Но онези, които екзекутирам в Лондон, ще умрат, както умират пиратите — изрича той с внезапна сурова наслада. Гневът му се изпарява, той ми се усмихва лъчезарно.

Поклащам глава.

— Не зная какво имаш предвид — казвам уморено. — Какво ти казват сега твоите съветници?

— Съобщават ми как се наказват пиратите — казва той с жестока радост. — И точно така ще наредя да убият тези мъже. Ще наредя да ги завържат долу до кея „Сейнт Катрин“ в Уопинг. Те са предатели и дойдоха срещу мен по море. Ще ги обявя за виновни в пиратство и те ще бъдат завързани долу на кея, и приливът ще настъпи и бавно, много бавно ще пропълзи над тях, първо ще се плиска около краката им и глезените им, докато накрая нахлуе в устите им и те ще се удавят постепенно в един фут вода. Смяташ ли, че това ще научи народа на Англия какво се случва с бунтовниците? Смяташ ли, че това ще научи народа на Англия да не ми се опълчва? Никога да не се надига срещу един Тюдор?

— Не зная — казвам. Опитвам се да си поема дъх, сякаш аз съм завързана на брега, докато надигащият се прилив плиска в стиснатите ми устни, и мокри лицето ми, надигайки се бавно. — Надявам се.

Дни по-късно, когато Хенри отново се е отправил на неспокойните си обиколки из Централните графства, научаваме, че момчето е слязло на суша в Ирландия и е обсадило замъка Уотърфорд. Ирландците се стичат под знамето му, и властта на Хенри в Ирландия е напълно отхвърлена.

В следобедите си почивам; това бебе притиска тежко корема ми и ме изтощава твърде много, когато вървя. Маргарет седи с мен, шиейки заедно с мен, и ми нашепва, че Ирландия е станала неуправляема, че властта на англичаните е отхвърлена, всички се обявяват в подкрепа на момчето. Съпругът ѝ, сър Ричард, ще трябва да замине за този изключително опасен остров; Хенри му е наредил да поведе войска, за да се сражава с момчето и с неговите обожаващи го съюзници. Но още преди сър Ричард да е наредил на корабите да откарат войската му, обсадата е снета без предупреждение, и неуловимото момче отново го няма.

— Къде е сега? — питам Хенри, докато той се готви да излезе на езда, с кралските телохранители зад него, въоръжени и с шлемове на главите, сякаш са на военен поход, сякаш той очаква нападение по главните пътища на собствената си страна.

Лицето му е мрачно.

— Не знам — казва той кратко. — Ирландия е тресавище от измяна. Той се крие в мочурищата, крие се в планините. Моят човек в Ирландия, Пойнингс, не владее положението, изгубил е всякакъв контрол, не знае нищо. Момчето е като призрак, чуваме за него, но никога не го виждаме. Знаем, че го укриват, но не знаем къде.