Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Есента на 1485 г.

Не са изпратили хора да ни посрещнат, но когато влизаме на конете си в Лондон, един-двама чираци и продавачки от пазара ни зърват по тесните улици и надават приветствени възгласи за децата на Йорк. Тогава нашият ескорт се сгъстява около нас, за да ни въведе възможно най-бързо във вътрешния двор на кралския дворец Уестминстър, където тежките дървени порти се затварят зад нас. Явно новият крал Хенри не иска съперници за сърцата на жителите на града, който нарича свой. Майка ми е на стъпалата на входа, пред големите врати, чака ни с малките ми сестри, шестгодишната Катрин и четиригодишната Бриджет, застанали от двете ѝ страни. Смъквам се от коня си и се озовавам в прегръдките ѝ, усещам познатото ѝ ухание на розова вода и аромата на косата ѝ, и докато тя ме прегръща и ме потупва по гърба, внезапно установявам, че сълзите ми потичат, и аз се разридавам за загубата на мъжа, когото обичах толкова пламенно, и на бъдещето, което бях планирала с него.

— Тихо — казва твърдо майка ми, и ме изпраща вътре, докато поздравява сестрите и братовчедите ми. Влиза след мен, с Бриджет на единия си хълбок и хванала за ръка Катрин, с Ан и Сесили, които подскачат около нея. Смее се, изглежда щастлива и далеч по-млада от четирийсет и осемте си години. Носи тъмносиня рокля, със син кожен колан около стройната ѝ талия, с коса, прибрана назад в синя кадифена шапчица. Всички деца крещят от вълнение, докато тя ни въвежда в личните си покои и сяда с Бриджет на коляното си.

— Сега ми разкажете всичко! — възкликва тя. — Наистина ли язди по целия път, Ан? Това наистина е било много хубаво. Едуард, скъпото ми момче, уморен ли си? Понито ти добро ли беше?

Всички говорят едновременно, Бриджет и Катрин подскачат и се опитват да ни прекъсват. Сесили и аз изчакваме шумът да утихне, а майка ми се усмихва на двете ни, предлага на децата захаросани сливи и разреден ейл, и те сядат пред огъня да се насладят на лакомствата си.

— А как са двете ми големи момичета? — пита тя. — Сесили, пак си пораснала, кълна се, че ще станеш висока колкото мен. Елизабет, скъпа, бледа си и си прекалено слаба. Спиш ли през цялата нощ? Не постиш, нали?

— Елизабет казва, че не знае със сигурност дали Хенри ще се ожени за нея или не — изрича Сесили на един дъх. — А ако не го направи, какво ще стане с всички нас? Какво ще стане с мен?

— Разбира се, че ще се ожени за нея — казва майка ми спокойно. — Със сигурност ще го стори. Майка му вече разговаря с мен. Те си дават сметка, че имаме твърде много приятели в парламента и в страната, за да може той да рискува да нанесе оскърбление на династията Йорк. Трябва да се ожени за Елизабет. Той го обеща преди близо година и сега не е свободен да избира. Това беше част от плана му за нашествие и споразумението с поддръжниците му още от самото начало.

— Но не се ли гневи заради крал Ричард? — упорства Сесили. — Заради Ричард и Елизабет? Заради онова, което тя направи?

Майка ми се обръща със спокойно изражение към изпълнената ми със злоба сестра.

— Не знам нищо за покойния узурпатор Ричард — казва тя, точно както знаех, че ще стори. — Ти също не знаеш повече от мен. А крал Хенри знае дори още по-малко.

Сесили отваря уста, сякаш се кани да възрази, но един студен поглед на майка ми ѝ затваря устата.

— Засега крал Хенри изобщо знае много малко за новото си кралство — продължава спокойно майка ми. — Прекарал е почти целия си живот в чужбина. Но ние ще му помогнем и ще му кажем всичко, което е нужно да знае.

— Но Елизабет и Ричард…

— Това е едно от нещата, които не е нужно да знае.

— О, много добре — казва троснато Сесили. — Но тук става дума за всички ни, не само за Елизабет. Елизабет не е единствената тук, макар да се държи, сякаш никой друг освен нея няма значение. А малките Уорик вечно питат кога ще бъдат в безопасност, и Маги се страхува за Едуард. Ами аз? Омъжена ли съм или не? Какво ще стане с мен?

Майка ми се намръщва пред този поток от настойчиви въпроси. Сесили беше омъжена така набързо, точно преди битката, а женихът ѝ потегли още преди да споделят легло. Сега, разбира се, той е изчезнал, а кралят, който даде нареждане за венчавката, е мъртъв, и всичко, което всички планираха, се провали. Сесили може би е отново девойка, или може би вдовица, а може би дори изоставена съпруга. Никой не знае.

— Лейди Маргарет ще приеме малките Уорик за свои повереници. А освен това тя има планове за теб. Говореше много мило за теб и за всичките ти сестри.

— Лейди Маргарет ли ще управлява двора? — питам тихо.

— Какви планове? — настоява Сесили.

— Ще ти кажа по-късно, когато самата аз знам повече — казва майка ми на Сесили, после, обърната към мен, отбелязва: — Трябва да ѝ се прислужва на едно коляно, трябва да бъде наричана „Ваша светлост“, полага ѝ се поклон като за кралица.

Правя малка презрителна гримаса:

— С нея не се разделихме като най-добри приятелки.

— Когато се омъжиш и станеш кралица, тя ще ти прави реверанс, независимо от титлата си — казва майка ми простичко. — Няма значение дали те харесва или не, ти въпреки това ще се омъжиш за сина ѝ — обръща се към по-малките деца: — Сега ще покажа стаите на всички ви.

— Не сме ли в обичайните си стаи? — питам необмислено.

Усмивката на майка ми е леко напрегната:

— Разбира се, че вече не сме в кралските апартаменти. Лейди Маргарет Станли е запазила покоите на кралицата за себе си. А семейството на съпруга ѝ, фамилията Станли, разполага с всички най-хубави покои. Ние сме в по-обикновените стаи. Ти си в старата стая на лейди Маргарет. Изглежда, че с нея си разменихме местата.

— Лейди Маргарет Станли ще получи покоите на кралицата? — питам. — Не е ли мислила, че аз ще ги взема?

— Все още не би могла, във всеки случай — казва майка ми. — Не и до деня, когато се омъжиш и бъдеш коронясана. Дотогава тя е първата дама в двора на Хенри, и държи всички да го знаят. Очевидно е наредила на всички да я наричат Нейна светлост майката на краля.

— Нейна светлост майката на краля? — повтарям странната титла.

— Да — казва майка ми с иронична усмивка. — Не е зле за жена, която беше моя придворна дама, и която прекара последната година, разделена със съпруга си и под домашен арест за държавна измяна, не мислиш ли?

Нанасяме се в по-скромните си покои в двореца Уестминстър и чакаме крал Хенри да ни призове да се явим пред него. Той не го прави. Приема в двореца на лондонския епископ, близо до катедралата „Сейнт Пол“ в Сити, и всички, които могат да претендират, че принадлежат към рода Ланкастър, или че са отдавнашни тайни поддръжници на каузата на Тюдор, се стичат да го видят и искат отплата за предаността си. Чакаме покана да бъдем представени в двора, но такава не идва.

Майка ми поръчва нови рокли за мен, диадеми, които да ме направят да изглеждам още по-висока, нови пантофки, които да се подават под подгъва на новите рокли, и ме обсипва с комплименти за вида ми. Светлокоса съм като нея, със сиви очи. Тя е била прочута с красотата си, дъщеря на най-привлекателната двойка в кралството, и казва със сдържано задоволство, че съм наследила семейната външност.

Изглежда спокойна; но хората започват да говорят. Сесили казва, че може и да сме отново в кралския дворец, но че тук е толкова самотно и така тихо, сякаш сме затворени в убежище. Не си правя труд да изказвам несъгласие с нея, но тя греши. Толкова много греши. Тя не помни убежището така, както го помня аз; няма нищо, нищо по-ужасно от тъмнината и тишината, и от това да знаеш, че не можеш да излезеш, и да се боиш, че всеки може да влезе. Последния път, когато бяхме в убежище, не можахме да излезем девет месеца; сториха ми се като девет години, и си мислех, че ще повехна и ще умра без слънчевата светлина. Сесили казва, че тя, като омъжена жена, дори не би трябвало да бъде с нас, а е редно да я пуснат да отиде при съпруга си.

— Само че не знаеш къде е той — казвам. — Вероятно е избягал във Франция.

— Поне бях омъжена — казва тя остро. — Не легнах с един мъж, за да се омъжа за някой друг. Не бях безсрамна прелюбодейка. И той поне не е мъртъв.

— Ралф Скроуп от Упсол — отвръщам с унищожителен тон. — Господин Никой от Никъде. Ако успееш да го намериш, ако е още жив, можеш да живееш с него, изобщо не ме е грижа. Ако е склонен да те приеме, без да му нареждат да го стори. Ако е съгласен да ти бъде съпруг без кралска заповед.

Тя привежда рамене и се извръща от мен.

— Нейна светлост майката на краля ще се погрижи за мен — казва тя отбранително. — Аз съм нейна кръщелница. Тя е важната, тя е тази, която се разпорежда за всичко сега. Ще си спомни за мен.

Времето е напълно необичайно за този период от годината, твърде слънчево, твърде ясно, твърде горещо денем и влажно нощем, така че никой не може да спи. Никой освен мен. Макар сънищата да са истинско проклятие за мен, пак не мога да се възпра да заспивам. Потъвам в тъмнината всяка нощ и сънувам, че Ричард е дошъл при мен, и се смее. Казва ми, че битката се е развила в негова полза и че ще се оженим. Хваща ме за ръцете, когато възразявам, че са ми съобщили, че Хенри е победил, и ме целува, и ме нарича глупаче, малко скъпо глупаче. Събуждам се, повярвала, че е истина, и внезапно ми призлява от осъзнаването, когато поглеждам стените на скромните покои, и виждам, че Сесили дели легло с мен, и си спомням, че любимият ми лежи мъртъв и студен в незнаен гроб, докато неговата страна изнемогва в жегата.

Прислужницата ми, Джени, която е дъщеря на търговец от Сити, ми казва, че в претъпканите къщи във вътрешността на града върлува ужасна болест. После ми съобщава, че двама от чираците на баща ѝ са се разболели и са починали.

— Чумата ли? — питам. Веднага отстъпвам малко назад от нея. За тази болест няма лек, а се боя, че тя я носи със себе си и горещият, носещ чума вятър ще повее над мен и семейството ми.

— По-лошо е от чумата — казва тя. — Не прилича на нищо, което някой е виждал преди. Уил, първият чирак, каза на закуска, че му е студено и че има болки по тялото, сякаш цяла нощ се е упражнявал в бой с тояги. Баща ми му каза, че може да си легне отново, а после той започна да се поти; ризата му беше мокра от пот, която капеше от него. Когато майка ми му занесе чаша ейл, той каза, че изгаря и че с нищо не може да се охлади. Каза, че искал да поспи, а после не се събуди. Млад мъж на осемнайсет години! Издъхна за един следобед!

— А кожата му? — питам. — Имаше ли отоци?

— Нито отоци, нито обрив — настоява тя. — Нали ви казвам — не е чумата. Нова болест е. Наричат я „потната болест“, нов мор, който крал Хенри ни навлече. Всички говорят, че царуването му е започнало със смърт и няма да изтрае дълго. Той донесе смъртта със себе си. Амбицията му ще погуби всички ни. Казват, че дошъл с пот и ще положи тежък труд да задържи трона си. Това е болест на Тюдорите, той я донесе със себе си. Прокълнат е, всички така говорят. Есен е, но е горещо като посред лято, и всички ще се потим, докато издъхнем.

— Можеш да си отидеш вкъщи — казвам нервно. — И, Джени, остани си у дома, докато се увериш, че си добре и че всички в къщата ви са добре. Майка ми няма да иска да ѝ прислужват, ако в дома ви има болни хора. Не се връщай в двореца, докато не се освободите от болестта. И се прибери вкъщи, без да ходиш при сестрите ми или при малките Уорик.

— Но аз съм добре! — протестира тя. — И болестта протича бързо. Ако я бях прихванала, щях да съм умряла още преди да успея да ви кажа за нея. Щом мога да вървя до двореца от вкъщи, съм достатъчно добре.

— Върви си у дома — нареждам. — Ще изпратя да те повикат, когато можеш да дойдеш отново.

После отивам да намеря майка си.

Тя не е в двореца, няма я в потъналите в сенки покои на кралицата със затворените капаци на прозорците, нито дори в прохладните алеи на градината. Откривам я седнала на едно столче в далечния край на товарния док, който се простира навътре в реката. Седи там, за да улавя бриза, който шепне по водата, заслушана в лекото плискане на вълничките около дървените колове.

— Дъще моя — поздравява ме тя, когато се приближавам до нея. Коленича на дъските, за да приема благословията ѝ, а после сядам до нея, полюшвайки крака от ръба на кея. Собственото ми отражение се взира в мен, сякаш съм водна богиня, живееща в дълбините на реката, в очакване да бъде избавена от властта на зла магия, а не принцеса-стара мома, която никой не иска.

— Чу ли за тази нова болест в Сити? — питам я.

— Да, защото кралят реши, че коронацията не може да се проведе, не иска да рискува да събере заедно толкова много хора, някои от които може да са болни — казва тя. — Хенри ще трябва да си остане завоевател, вместо коронован крал, още няколко седмици, докато болестта отмине. Майка му, лейди Маргарет, е поръчала да се четат специални молитви; сигурно е извън себе си от гняв. Тя смята, че Бог е направлявал сина ѝ до този момент, но сега изпраща мор, за да подложи на изпитание силата на духа му.

Когато вдигам поглед към нея, трябва да примижа срещу ясното небе на запад, където слънцето залязва ослепително ярко, обещавайки още един нетипично горещ ден утре.

— Майко, това ваше дело ли е?

Тя се засмива:

— Нима ме обвиняваш в магьосничество? — пита. — Нима искаш да кажеш, че съм проклела цялата страна, изпращайки ѝ носещ мор вятър? Не, не бих могла да направя така, че подобно нещо да се случи, а дори да имах подобна сила, нямаше да я използвам. Тази болест дойде с Хенри, защото той нае най-големите злодеи в християнския свят да нахлуят в тази нещастна страна, и те донесоха със себе си болестта от най-мрачните, най-мръсни затвори на Франция. Не магия, а тези мъже, нахлувайки тук, донесоха със себе си болестта. Ето защо тя започна първо в Уелс, а после дойде в Лондон — тя следваше неговия път, но не чрез магия, а чрез мръсотията, която оставяха след себе си и чрез нещастните жени, които похищаваха по пътя си. Армията от затворници на Хенри донесе болестта, макар всички да приемат това като знак, че Бог е против него.

— Но може ли да бъде и двете? — питам. — И болест, и знак?

— Без съмнение е и двете — казва тя. — Говорят, че крал, чието царуване започва с пот, ще трябва да се потруди да запази трона си. Болестта, донесена от Хенри, убива неговите приятели и поддръжници, сякаш този мор е оръжие срещу него и тях. Той губи повече съюзници сега, в триумфа си, отколкото някога са загинали на бойното поле. Щеше да е забавно, ако не беше толкова печално.

— Какво означава това за нас? — питам.

Тя поглежда нагоре срещу течението, сякаш водите на реката могат да донесат отговора до моите полюшващи се крака.

— Още не зная — казва тя замислено. — Не мога да кажа. Но ако самият той се разболее и умре, тогава хората със сигурност ще кажат, че такава е била Божията присъда над един узурпатор, и ще потърсят наследник от династията Йорк за престола.

— А имаме ли такъв? — питам: гласът ми едва се чува над плискането на водата. — Наследник на Йорк?

— Разбира се, че имаме: Едуард Уорик.

Поколебавам се:

— А нямаме ли и друг? Някой още по-близък?

Все още извърнала поглед от мен, тя кимва едва доловимо.

— Малкият ми брат Ричард?

Тя кимва отново, сякаш не смее да повери думите си дори на вятъра.

Ахвам:

— Криете го на сигурно място, така ли, майко? Сигурна сте в това? Той е жив? В Англия?

Тя поклаща глава.

— Не съм получавала вести. Не мога да кажа нищо със сигурност, и със сигурност не бих могла да кажа нищо точно на теб. Трябва да се молим за двамата сина на династията Йорк, принц Едуард и принц Ричард, като за изчезнали, докато се намери някой, който да ни каже какво е станало с тях — тя ми се усмихва. — И по-добре ще е да не ти казвам на какво се надявам — допълва кротко. — Но кой знае какво ще донесе бъдещето, ако Хенри Тюдор умре?

— Не можеш ли да му го пожелаеш? — прошепвам. — Да сториш тъй, че той да умре от болестта, която донесе със себе си?

Тя извръща глава, сякаш за да се вслуша в реката.

— Ако той е убил сина ми, тогава моето проклятие вече тегне върху него — казва после без заобикалки. — Ти прокле убиеца на нашите момчета заедно с мен, помниш ли? Помолихме Мелузина, богинята-прародителка на майчиното ми семейство, да отмъсти за нас. Помниш ли какво казахме?

— Не помня точните думи. Но помня онази нощ.

Това беше една нощ по времето, когато майка ми и аз, обезумели от скръб и страх, живеехме затворени в убежище. Тогава чичо ми Ричард дойде и ѝ съобщи, че и двамата ѝ сина, Едуард и Ричард, обичните ми малки братя, са изчезнали от стаите си в Тауър. Това беше нощта, когато майка ми и аз написахме проклятие върху парче хартия, сгънахме го като хартиена лодка, подпалихме лодката и я гледахме как пламти, докато плаваше по течението на реката.

— Не си спомням точно какво казахме.

Тя го знае дума по дума, най-ужасното проклятие, което е стоварвала върху някого; знае го наизуст.

— Казахме: „Знай това: че няма да бъде въздадена справедливост за тази злина, която някой ни причини, затова се обръщаме към теб, наша майко повелителко, и пред твоите мрачни дълбини изричаме това проклятие: нека ти отнемеш първородния син на онзи, който ни лиши от нашия.“

Тя обръща поглед от реката към мен, зениците ѝ са тъмни, разширени.

— Сега спомняш ли си? Докато седяхме тук край реката? Същата тази река?

Кимвам.

— Казахме: „Нашето момче ни бе отнето, още преди да стане мъж, преди да стане крал — макар да беше роден да бъде и двете. Затова погуби сина на неговия убиец, докато е още само момче, преди да стане мъж, преди да поеме владенията си. А сетне погуби и неговия внук и когато го погубиш, по смъртта му ще разберем, че това е плод на нашето проклятие и е възмездие за загубата на нашия син.“

Потръпвам, усещайки транса, който майка ми тъче около нас, докато тихите ѝ думи падат по реката като дъждовни капки.

— Проклехме сина и внука му.

— Той го заслужава. А когато синът и внукът му умрат, и му останат само момичета, тогава ще го разпознаем като убиец на нашето момче, детето на Мелузина, и ще сме постигнали отмъщението си.

— Стореното от нас беше ужасно — казвам несигурно. — Ужасяващо проклятие над невинните наследници. Ужасно е да пожелаеш смъртта на две невинни момчета.

— Да — съгласява се спокойно майка ми. — Ужасно беше. А го направихме, защото някой стори същото с нас. И този някой ще познае моята болка, когато синът му умре, и когато умре и внукът му, и като единствен наследник му остане само едно момиче.

Хората винаги са шушукали, че майка ми се занимава с магьосничество, а всъщност дори родната ѝ майка беше съдена по обвинение, че се занимава с черни изкуства. Само майка ми знае доколко си вярва, само тя знае на какво е способна. Още като малко момиче я видях как призовава пороен дъжд и гледах как се надига реката, която отнесе със себе си Бъкингамския херцог и неговия бунт. Тогава си мислех, че е сторила всичко това с едно изсвирване. Тя ми разказа за мъглата, която предизвикала с дъха си в една студена нощ, мъглата, която скрила бащината ми армия, забулвайки я, така че те връхлетели гръмотевично, излизайки от един облак на билото на хълма, заварили враговете си неподготвени и ги унищожили с мечовете си.

Хората вярват, че тя притежава неземни сили, защото майка ѝ произхождала от кралската династия на Бургундия, а те могат да проследят произхода си чак до речната вълшебница Мелузина. Сигурно е, че ние можем да чуваме как Мелузина пее, когато някое от децата ѝ умира. Самата аз съм чувала песента ѝ, и това е звук, който не ще забравя. Чувахме този прохладен, тих зов, нощ след нощ, а после брат ми вече не си играеше на Тауър Грийн, бледото му лице вече не се появяваше на прозореца, и ние скърбяхме за него като за мъртвец.

Какви сили владее майка ми, и какъв късмет направлява онова, което тя обявява за свое дело, е неизвестно, навярно дори за нея. Със сигурност тя приема късмета си и го нарича „магия“. Когато бях момиче, аз я смятах за вълшебно създание с власт да призовава реките на Англия; но сега, когато виждам поражението на семейството ни, знам за загубата на нейния син, и бъркотията, в която се намираме, си мисля, че ако наистина прави магии, едва ли се справя с тях много добре.

Така че това, че Хенри не умира, не ме изненадва — макар че болестта, която той донесе в Англия, погубва първо един кмет на Лондон, а после и набързо избрания му приемник, а после умират и шестима градски съветници, почти само за месец. Казват, че всеки дом в града е понесъл поне по една смърт, и каруците, които събират мъртвите, трополят по улиците всяка нощ, точно сякаш е чумава година, и при това — лоша.

Когато с настъпването на студеното време болестта затихва, прислужницата ми Джени не се връща на работа, когато изпращам да я повикат, защото тя също е мъртва; цялото ѝ семейство се разболяло от потната болест и всички починали от нея, между утринната молитва и вечернята. Никой не бе чувал за толкова бърза смърт преди, и навсякъде се шушука против новия крал, чието царуване започна с процесия от каруци с мъртъвци. Едва в края на октомври Хенри решава, че е безопасно да свика лордовете и поземлените аристократи на кралството в Уестминстърското абатство за коронацията си.

Двама вестители, понесли знамето на Боуфорт с изобразената на него назъбена решетка на крепостна врата, и дузина стражи, облечени в цветовете на Станли, заблъскват по голямата врата на двореца, за да ми съобщят, че лейди Маргарет Станли от фамилията Боуфорт, Нейна светлост майката на краля, ще ме удостои с посещение утре. При тази новина майка ми свежда глава и казва тихо — за да подчертае, че сме прекалено знатни и добре възпитани, та да повишаваме тон — че ще бъдем възхитени да видим Нейна светлост.

Щом те си отиват и вратата се затваря след тях, трескаво започваме да обсъждаме роклята ми.

— Тъмнозелено — казва майка ми. — Трябва да бъде тъмнозелено.

Това е единственият безопасен за нас цвят. Тъмносиньото е цветът на кралския траур, но аз не трябва нито за миг да създавам впечатление, че скърбя за моя любим, който бе кралска особа, който бе истинският крал на Англия. Тъмночервеното е цветът на мъченичеството, но понякога — какво противоречие — го носят и блудниците, за да изглежда кожата им безупречно бяла. Не искаме да предизвикваме никоя от двете асоциации в строгия ум на суровата лейди Маргарет. Тя не трябва да мисли, че бракът ми с нейния син е мъчение за мен, трябва да забрави как всички твърдяха, че съм любовница на Ричард. Тъмножълтото би било безопасно — но кой изглежда добре в жълто? Не харесвам пурпурното, а и във всеки случай това е твърде пищен цвят за едно смирено момиче, чиято единствена надежда е да се омъжи за краля. Трябва да е тъмнозелено, и тъй като тъмнозеленото е цветът на Тюдорите, от това може да има единствено полза.

— Но аз нямам тъмнозелена рокля! — възкликвам. — Няма време да намеря такава.

— Поръчахме да ушият една за Сесили — отвръща майка ми. — Ще носиш нея.

— А какво се предполага, че ще нося аз? — възразява непокорно Сесили. — Със стара рокля ли да се явя? Или няма да се явявам изобщо? Елизабет ли ще бъде единствената, която ще се срещне с нея? Ние, останалите, да се крием ли? Искаш ли да си остана в леглото през целия ден?

— Със сигурност няма нужда да присъстваш — казва рязко майка ми. — Но лейди Маргарет е твоя кръстница, така че ще носиш синята си рокля, а Елизабет може да облече зелената ти рокля, и ще положиш усилие — изключително усилие — да бъдеш мила със сестра си по време на посещението. Никой не обича нацупени момичета, и аз няма да търпя такова поведение.

При тези думи Сесили побеснява, но отива мълчаливо до раклата с дрехи и изважда новата си зелена рокля, изтръсква я и ми я подава.

— Сложи я и ела в покоите ми — казва майка ми. — Трябва да отпуснем подгъва.

Облечена в роклята, сега поръбена и украсена с нова тънка панделка от златен брокат, чакам в приемната на майчините ми покои пристигането на лейди Маргарет. Тя идва с кралска баржа, която сега винаги има на разположение за свое удобство; барабанчикът отмерва ритъма, а знамената ѝ пърхат в ярки цветове на носа и кърмата. Чувам хрущящите стъпки на спътниците ѝ по чакъла на градинските алеи, после под прозореца, а сетне — металното прозвънтяване на токовете на ботушите им по камъните във вътрешния двор. Разтварят двойните врати, тя минава през преддверието и влиза в стаята.

Майка ми, сестрите ми и аз се надигаме от местата си и правим реверанс, като между равни по ранг. Трудно е да се определи колко нисък трябва да е този реверанс. Правим го средно нисък, а лейди Маргарет се снишава почти до земята. Макар че сега майка ми е позната просто като лейди Грей, тя беше коронована кралица на Англия, а тази жена беше нейна придворна дама. Сега, макар че лейди Маргарет ползва кралската баржа, синът ѝ още не е коронован крал. Макар тя да нарича себе си Нейна светлост майката на краля, короната на Англия все още не е положена на главата му. Той просто бе заграбил златния обръч, който Ричард носеше върху шлема си, и ще трябва да почака за коронацията си.

Бързо затварям очи при мисълта за златната корона върху шлема, и за усмихнатите кафяви очи на Ричард, които ме гледат през наличника.

— Желая да говоря с мистрес Елизабет насаме — казва лейди Маргарет на майка ми, без да си прави труд да изрече и една дума за поздрав.

— Нейна светлост принцеса Елизабет Йоркска може да ви заведе в личните ми покои — казва спокойно майка ми.

Тръгвам начело. Чувствам как внимателно оглежда гърба ми, докато вървя, и изведнъж се смущавам от себе си. Боя се да не би да полюшвам бедра, или че отмятам гордо глава. Отварям вратата, влизам в личните покои на майка ми и се обръщам с лице към лейди Маргарет, докато тя се настанява без покана в големия стол.

— Можете да седнете — казва тя, а аз сядам в един стол срещу нея и чакам. Гърлото ми е пресъхнало. Преглъщам и се надявам тя да не забележи.

Тя ме оглежда от глава до пети, сякаш преценява дали съм годна за служба в домакинството ѝ, а после бавно се усмихва и казва:

— Имате късмет с външността си. Майка ви винаги е била красавица, а вие приличате много на нея: светла, стройна, с кожа като листенца на роза, с тази прекрасна коса, златиста с бронзови отблясъци. Несъмнено ще имате красиви деца. Предполагам, че все още се гордеете с външността си? Предполагам, че все още сте суетна?

Не казвам нищо, а тя прочиства гърло и си спомня повода за посещението си.

— Дойдох да говоря с вас насаме, като приятелка — казва тя. — Разделихме се враждебно.

Разделихме се като две скарани продавачки на риба. Но тогава бях сигурна, че моят любим ще убие сина ѝ и ще ме направи кралица на Англия. Сега, както се оказва, нейният син уби любимия ми и съдбата ми е изцяло в нейните бели, обсипани с пръстени ръце.

— Съжалявам за това — казвам с простичка неискреност.

— Аз също — казва тя, което ме изненадва. — Аз ще ти бъда свекърва, Елизабет. Синът ми ще се ожени за теб, въпреки всичко.

Няма полза от внезапно обзелия ме гняв при това „въпреки всичко“. Победени сме, надеждите ми за щастие, надеждите ми да бъда обичана кралица на Англия рухнаха под копитата на конниците на Станли, командвани от съпруга ѝ.

Свеждам глава.

— Благодаря ви.

— Ще ти бъда добра майка — казва тя сериозно. — Когато ме опознаеш, ще откриеш, че мога да дам голяма обич, че умея да бъда предана. Твърдо съм решена да изпълня Божията воля и съм убедена, че Бог те е избрал да бъдеш моя снаха, съпруга на сина ми, и… — гласът ѝ се снишава до благоговеен шепот при мисълта за съдбата ми, за божественото обещание за наследник на рода на Тюдорите — майка на моя внук.

Отново свеждам глава, а когато вдигам очи, виждам, че лицето ѝ грее; тя е искрено вдъхновена.

— Когато самата аз бях малко момиче, не много повече от дете, бях призвана да родя Хенри — прошепва тя с такъв тон, сякаш се моли. — Мислех, че ще умра от болката, бях сигурна, че тя ще ме убие. Тогава разбрах, че ако оцелея, детето и аз ще имаме велико бъдеще, възможно най-великото бъдеще. Той щеше да стане крал на Англия, а аз щях да го поставя на трона.

Има нещо много трогателно във вглъбеното ѝ изражение, като на монахиня, която описва божественото си призвание.

— Знаех — казва тя. — Знаех, че той ще бъде крал. А когато те срещнах, разбрах, че на теб е предопределено да родиш неговия син — тя насочва напрегнатия си поглед към мен. — Затова бях сурова към теб, затова толкова ти се разгневих, когато те видях да се отклоняваш от предначертания си път. Затова ми беше непоносимо, когато те видях да отстъпваш от положението си, от съдбата си, от призванието си.

— Мислите, че имам призвание?

Аз също шепна: толкова дълбоко убедителна е тя.

— Ти ще бъдеш майка на следващия крал на Англия — заявява тя. — Червената роза и бялата, роза без нито един трън. Ще имаш син, и ще го наречем Артур Английски — тя улавя ръцете ми: — Това е съдбата ти, дъще моя. Ще ти помогна.

— Артур — зачудено повтарям името, което Ричард избра за сина, когото се надяваше да има с мен.

— Това е мечтата ми — казва тя.

Това беше и нашата мечта. Оставям я да държи ръцете ми и не се отдръпвам.

— Бог ни събра — казва ми тя искрено. — Бог те доведе при мен, а ти ще ме дариш с внук. Ще донесеш мир на Англия, ти ще бъдеш мирът, който ще сложи край на Войната на братовчедите. Елизабет, ти ще бъдеш миротворец и сам Бог ще те назове блажена.

Удивена от видението ѝ, аз я оставям да стиска ръцете ми, и не ѝ възразявам.

Така и не казвам на майка ми какво се е случило между мен и Нейна светлост майката на краля. Тя повдига вежда заради тази моя въздържаност, но не ме разпитва.

— Във всеки случай, нали не е казала нищо, което според теб означава, че е променила мнението си за годежа? — иска да се увери тя.

— Тъкмо обратното, увери ме, че ще се оженим. Сватбата ще се състои. Обеща да ми бъде приятелка.

Майка ми прикрива една усмивка.

— Колко мило — е единственото, което казва. — Много добронамерено от нейна страна.

Така че, вече с известна увереност, чакаме поканата си за коронацията, очакваме да ни заръчат да отидем в кралската гардеробна, за да ни вземат мярка за рокли. Особено Сесили отчаяно копнее за нови одежди и за шанса светът отново да види в наше лице петте принцеси от рода Йорк. Едва след като Хенри отмени указа на Парламента, в който бяхме назовани незаконородени, а бракът на родителите ни бе определен като неистинен поради двуженство, ще можем отново да носим хермелина и короните си. След смъртта на Ричард коронацията на Хенри ще бъде първият ни шанс отново да се появим пред света в истинския си образ като принцеси на Йорк.

Уверена съм, че ще присъстваме на коронацията му; и все пак, въпреки това, не идва вест. Вярвам, че той сигурно иска бъдещата му съпруга да гледа, докато той приема короната и скиптъра. Дори и да не му е любопитно да ме види, как може да не иска да демонстрира победата си пред нас, предишното кралско семейство? Нима не иска да го видя в мига на най-голямата му слава?

Чувствам се по-скоро като спяща принцеса във вълшебна приказка, отколкото като жената, обещана за съпруга на новия крал на Англия. Наистина, живея в кралския дворец и спя в едни от най-хубавите покои, поднасят ми храната любезно, макар и не на едно коляно, както на кралското семейство. Но живея тук тихо, без придворни, без обичайната тълпа от ласкатели, приятели и молители, без да виждам краля; принцеса без корона, годеница без жених, булка без дата за сватбата.

Бог ми е свидетел, че навремето бях достатъчно добре известна като годеница на Хенри. Когато беше претендент за трона в изгнание, той се закле в самата катедрала на Рен, че е крал на Англия, а аз съм негова годеница. Но, разбира се, това беше, когато събираше армия за нашествието си, и отчаяно желаеше да получи подкрепа от династията Йорк и всичките ни поддръжници. Сега, когато спечели битката и отпрати армията си, може би ще пожелае да се освободи и от обещанието си, като оръжие, което му е било необходимо тогава, но няма нужда от него сега.

Майка ми се е погрижила всички да имаме нови рокли; всички ние, петте принцеси на Йорк, сме изискано облечени. Но няма къде да ходим, никой не ни вижда, и към нас се обръщат не с „Ваша светлост“ като към принцеси, а с „милейди“, като към незаконородени дъщери, плод на двуженство, сякаш майка ми не е вдовстваща кралица, а вдовица на провинциален земевладелец. Всички сме в не по-добро положение от това на Сесили, чийто брак вече е анулиран, но и не ѝ предлагат нов съпруг. Тя не е лейди Скроуп, но не е и нищо друго. Ние сме момичета без име, без семейство, без сигурност. А такива момичета нямат бъдеще.

Предполагах, че ще си върна положението на принцеса, ще получа състоянието си, че ще бъда омъжена и коронована в една пищна церемония редом с Хенри; но мълчанието ми подсказва, че той не е изгарящ от нетърпение жених.

Не пристига съобщение от кралската гардеробна, призоваващо ни да дойдем и да си изберем рокли за шествието по случай коронацията. Дворцовият служител, отговарящ за увеселенията, не пита дали можем да дойдем в двореца, за да ни научи на танца за вечерята след коронацията. Всички шивачки и камериерки в Лондон се трудят денонощно над рокли и диадеми; но не за нас. Не изпращат при нас никого от канцеларията на кралския шамбелан с указания за процесията. Не сме поканени да преспим в Тауър в нощта преди коронацията, както повелява традицията. Не поръчват за нас коне, на които да яздим от Тауър до Уестминстърското абатство, не пристигат указания с програмата за деня. Хенри не изпраща подаръци, каквито е редно един жених да прати на невестата си. Не идва никаква вест от майка му. Тук, където би трябвало да цари суматоха и оживление и да пристигат множество противоречиви указания от един нов крал и нов двор, изгарящи от желание да изглеждат добре, цари мълчание, което става все по-забележимо и по-забележимо с течение на дните.

— Няма да бъдем поканени на коронацията — казвам без увъртания на майка ми, когато оставам насаме с нея, щом идва да ми пожелае лека нощ в спалнята, която деля със Сесили. — Очевидно е, нали?

Тя кимва.

— Не мисля, че ще бъдем поканени.

— Как е възможно да не съм редом с него?

Майка отива бавно до прозореца и поглежда навън към тъмното нощно небе и сребристата луна.

— Мисля, че не искат цяла тълпа представители на Йорк да бъдат видени близо до трона, толкова близо до короната — казва тя сухо.

— Защо не?

Тя спуска капаците и ги затваря с резетата, сякаш за да не допуска вътре сребристата светлина, която я озарява и ѝ придава неземно сияние.

— Не знам със сигурност причината — казва тя. — Но предполагам, че ако бях на мястото на майката на Хенри, не бих искала моето дете, един претендент, един узурпатор, превърнал се в крал само защото е спечелил битката, да приеме короната си редом с една принцеса, истинска принцеса от кралското семейство, любимка на народа, и красавица. Дори да изключим всичко останало, такава гледка не би ми се понравила.

— Защо? Как изглежда той? — питам настойчиво.

— Обикновено — майка ми го заклеймява с една-единствена пренебрежителна дума. — Той е много, много обикновен.

На всички ни, дори на Сесили, която безумно се надява почти до последния ден, постепенно ни става ясно, че новият крал ще бъде коронясан сам, и че не ме иска, мен, привличаща погледите с красотата си, единствената истинска кралска особа, до себе си пред олтара. Не иска ние, предишното кралско семейство, дори да бъдем свидетели, когато полага ръка върху короната на моя любим, короната, носена от мъжа, когото обичах, и от баща ми преди него.

Не пристига съобщение нито от Хенри, нито от майка му, лейди Маргарет Станли, за да потвърди това решение по един или друг начин, и макар че майка ми и аз обмисляме да пишем на лейди Маргарет, никоя от нас не може да понесе унижението да я умолява за право да присъстваме на коронацията, нито да я моли да определи дата за сватбата ми.

— Освен това, ако присъствах на коронацията му като вдовстваща кралица, щях да вървя пред нея — отбелязва майка ми язвително. — Навярно тъкмо затова не сме поканени. През целия си живот, на всяко важно дворцово събитие, тя не е виждала нищо освен гърба ми. Диадемата и воала ми винаги са ѝ запречвали гледката. Влизала е след мен във всяка стая в този дворец, а после вървеше и след Ан Невил, когато беше нейна придворна дама. Вървеше зад Ан на коронацията ѝ, носейки шлейфа. Навярно лейди Маргарет смята, че сега е неин ред да бъде първата дама, и иска някой да се влачи след нея.

— Ами аз? — пита с надежда Сесили. — Бих носила шлейфа ѝ. Бих била щастлива да нося шлейфа ѝ.

— Няма да го направиш — заявява кратко майка ми.

Хенри Тюдор е отседнал в двореца Ламбет до коронацията си, и ако благоволи да вдигне поглед от закуската си, би видял прозореца ми в двореца Уестминстър, точно от другата страна на реката; но вероятно той не благоволява да вдигне поглед, не се интересува от непознатата си невеста, защото все още не праща вест. В нощите преди коронацията си той се премества в Тауър, както изисква традицията. Там ще отседне в кралските покои и всеки ден ще минава покрай вратата, където са били видени за последно братята ми, всеки ден ще прекосява моравата, където брат ми имаше мишена за стрелба и се упражняваше с лъка си. Може ли човек да прави подобно нещо, без по гърба му да пробяга ледена тръпка, без да зърне бледото лице на затвореното момче, което трябваше да бъде коронясано за крал? Нима майка му не вижда лека сянка на стълбището, нима, когато коленичи в кралската ниша в параклиса, не чува слабо ехо от тънкия глас на момче, което изрича молитвите си? Как могат двамата Тюдори да се качват по тясното вито стълбище на Градинската кула и да не се ослушват пред дървената врата за гласовете на две малки момчета? А ако някога се заслушат, нима не е сигурно, че ще чуят тихите молитви на Едуард?

— Той ще търси — казва майка ми мрачно. — Ще разпитва всички, които някога са ги охранявали. Ще иска да узнае какво е станало с принцовете, и ще се надява да открие нещо, някой, който може да бъде подкупен да се яви и да отправи обвинение, или някой, който може да бъде убеден да признае каквото е необходимо, така че да може да припише вината на Ричард. Ако успее да докаже, че Ричард е убил нашите принцове, тогава може да обоснове узурпирането на трона, защото те ще са мъртви, а Ричард ще е заклеймен като тиранин и кралеубиец. Ако може да докаже смъртта им, тогава каузата на Хенри ще бъде спечелена.

— Майко, готова съм да се закълна в живота си, че Ричард не им е сторил зло — казвам сериозно. — Знам, че Ричард щеше да ми каже, ако го беше сторил. Познаваше го. Нима не се убеди в нощта, когато той дойде при теб да те попита ти ли си отвлякла двамата? Той не знаеше къде са, нито пък какво е станало с тях. Мислеше, че ти може да си ги взела. Готова съм да се закълна, че изобщо не е знаел. Всъщност той се измъчваше от това, че не знае. Не знаеше кого да посочи в крайна сметка за свой наследник. Отчаяно искаше да бъде сигурен.

Погледът на майка ми е суров.

— О, вярвам, че Ричард не е убил момчетата. Разбира се, че зная това. Никога не бих поверила теб и сестрите ти на неговите грижи, ако мислех, че е в състояние да стори зло на децата на родния си брат. Но със сигурност отвлече нашия принц Едуард на път за Лондон. Уби брат ми Антъни, който се опита да го защити. Затвори Едуард в Тауър и стори всичко по силите си, за да вземе и по-малкото ми момче, Ричард. Не той беше този, който ги уби тайно, но ги затвори там, където един убиец можеше да ги открие. Прояви незачитане спрямо волята на баща ти и отне трона на брат ти. Може и да не ги е убил; но трябваше и двамата да бъдат оставени на сигурно място под моите грижи. Ричард, херцогът на Глостър, ми отне Едуард, щеше да отнеме и сина ми Ричард. Зае престола и уби брат ми Антъни и сина ми Ричард Грей. Той беше узурпатор и убиец, и аз няма никога да му простя за тези престъпления. Не е нужно да приписвам на Ричард други престъпления, той ще отиде в пъкъла за тези, а за тях аз няма никога да му простя.

Нещастно поклащам глава, задето майка ми говори така за мъжа, когото обичам. Не мога да го защитя, не и пред нея, която е изгубила своите две момчета и все още не знае какво е станало с тях.

— Зная — прошепвам. — Не отричам, че той трябваше да действа в ужасни времена, че извърши ужасни неща. Изповяда ги пред свещеника си и се помоли за прошка за тях. Нямаш представа колко се измъчваше от нещата, които е бил принуден да стори. Но съм сигурна, че не е заповядал да убият братята ми.

— Тогава Хенри няма да открие нищо при претърсването на Тауър — отбелязва тя. — Ако Ричард не ги е убил, няма да има тела, които Хенри да изнесе оттам. Навярно и двамата са живи, скрити някъде в Тауър или в къщите наблизо.

— И какво ще направи Хенри тогава? Ако ги открие живи? — Чувствам как това предположение ме оставя без дъх. — Какво би направил, ако те се появят и кажат, че са ги скрили, че са били скрити на сигурно място, те, нашите момчета, през цялото това дълго време?

Усмивката на майка ми е печална и бавна като отронена сълза.

— Ами ще му се наложи да ги убие — казва тя простичко. — Ако намерим синовете ми живи сега, той би ги убил начаса и би приписал вината на Ричард. Ако открие синовете ми живи, ще трябва да ги убие, за да задържи трона, точно както баща ти уби стария крал Хенри, за да вземе трона. Разбира се, че би го сторил. Всички знаем това.

— Наистина ли би го направил, как мислиш? Би ли могъл да стори такова ужасно нещо?

Тя свива рамене.

— Мисля, че би се заставил да го стори. Не би имал избор. Иначе би се оказало, че е рискувал напразно живота и армията си. Би се оказало, че майка му е прекарала напразно живота си в кроежи и че дори се е омъжила напразно. Да, ако Хенри някога открие брат ти Едуард жив, ще го убие на мига. Ако открие брат ти Ричард, ще трябва да го умъртви. За него това не би било нищо повече от продължение на стореното при Бозуърт. Ще намери някакъв начин да успокои съвестта си. Този млад мъж е живял под сянката на меча от момента, в който още като четиринайсетгодишно момче избяга от Англия, до деня, когато пристигна у дома да се бие за правото си над трона. Никой не знае по-добре от него, че всеки претендент за трона трябва да бъде убит начаса. Един крал не може да пощади живота на един претендент. Никой крал не може да позволи на един претендент да живее.

Придворните на Хенри отиват с него в Тауър, все повече и повече мъже се стичат под знамето на Тюдор сега, когато той триумфира. Научаваме от клюките по градските улици за множеството награди, раздавани от трона на Тюдорите — Хенри разпределя плячката от Бозуърт в дните преди коронацията си. Майка му получава обратно всичките си земи и богатства; спохожда я величието, за което винаги е претендирала, но на каквото не се е наслаждавала никога досега. Съпругът ѝ, Томас, лорд Станли, е удостоен с титлата граф на Дерби и е назначен за велик конетабъл2 на Англия, като награда за големия си кураж да гледа в две посоки едновременно, като двуличен предател, какъвто е всъщност. Зная, защото го чух да полага клетвата, чух как обеща предаността си, безусловната си вярност на моя Ричард; видях го да пада на колене и да се кълне в привързаността си, като дори предложи сина си като залог за своята вярност. Закле се, че брат му, цялото му семейство са верни поданици на Ричард.

Но онази сутрин на Бозуърт Фийлд той и сър Уилям седели на конете си с могъщите си армии зад тях и чакали да видят в чия полза ще се развие битката. Когато видели Ричард да се втурва в сърцето на битката, сам, устремил се към Хенри като летящо копие, братята Станли, лорд Уилям и сър Томас, действайки като един човек, връхлетели върху него в гръб, с вдигнати мечове. Тогава те спасили Хенри, и повалили на земята Ричард, когато той само след броени мигове е щял да прониже с меча си сърцето на Хенри Тюдор.

Сър Уилям Станли вдигнал шлема на моя Ричард от калта, изтръгнал бойната корона и поднесъл златния обръч на Хенри: най-ужасното дело в един изпълнен със злодеяния ден. Сега, в знак на признателност към послушното си кученце, Хенри назначава сър Уилям за свой шамбелан, целува го по двете бузи, обявява, че те са новата кралска фамилия. Заобикаля се с представители на рода Станли, прелива от благодарност към тях. С един триумф се е сдобил едновременно с престол и със семейство. Неразделен е с майка си, Маргарет, а зад гърба ѝ, винаги на половин крачка разстояние, е преданият ѝ съпруг, лорд Томас Станли, а на още половин крачка зад него е брат му сър Уилям. Хенри се наслаждава на верността на тези новооткрити сродници, които са поставили своето момче на престола, и знае, че най-сетне е в безопасност.

Чичо му Джаспър, който споделяше изгнанието му и не губеше вяра в каузата на Тюдорите още от раждането на Хенри, също е там, възнаграден за дълготрайната си вярност с дял от плячката. Той получава обратно титлата си, връщат му и земите; ще може да си избере пост в управлението на страната. Всъщност получава дори още повече от това. Хенри пише на леля ми Катрин, вдовицата на вероломния Бъкингамски херцог, и ѝ нарежда да се приготви за повторна женитба. Джаспър ще получи нея и състоянието на Бъкингам. Изглежда, че всички жени от рода Ривърс са част от военната плячка. Тя носи в ръка писмото, когато идва да види майка ми в скромните ни покои в двореца Уестминстър.

— Полудял ли е? — пита тя майка ми. — Нима не бе достатъчно, че бях омъжена за едно момче, за младия херцог, който ме мразеше, та сега трябва да се омъжа за друг враг на семейството ни?

— Ще получиш ли пари? — пита сухо майка ми, понеже и самата тя е получила писмо, което да покаже на сестра си. — Защото виж, ето я нашата новина. Ще ми плащат пенсия. Сесили ще бъде омъжена за сър Джон Уелс, а Елизабет ще бъде сгодена за краля.

— Е, благодаря на Бог поне за това! — възкликва леля ми Катрин. — Сигурно сте се тревожели.

Майка ми кимва.

— О, той би престъпил клетвата си, ако можеше. Търсеше си друга годеница, опитваше се да се измъкне от уговорката.

При тези думи вдигам поглед от ръкоделието си, но майка ми и сестра ѝ са се задълбочили в получените от тях писма, допрели глави.

— Кога ще бъде? Кога ще е сватбата?

— След коронацията — майка ми посочва абзаца. — Разбира се, той няма да иска да се говори, че двамата са съвместно управляващи крал и кралица. Ще иска да го видят как се възкачва на трона благодарение на собствените си заслуги. Няма да иска никой да каже, че тя получава короната на кралица по собствено право. Не може да позволи никой да каже, че той се е сдобил с короната чрез нея.

— Но нали всички ще отидем на коронацията му? — пита леля ми Катрин. — Доста се забавиха, но…

— Не сме поканени — казва майка ми кратко.

— Това е оскърбление! Той трябва да покани Елизабет там!

Майка ми присвива рамене.

— А ако я посрещнат с ликуване? Ако започнат да викат имената ни? — пита тя тихо. — Знаеш как хората биха надавали приветствени възгласи за нея, ако я видят. Знаеш колко обичат лондончани династията Йорк. Ами ако хората ни видят и покажат, че предпочитат моя племенник Едуард Уорик? Ами ако обсипят с дюдюкане и хули династията на Тюдорите и покажат, че искат да ги управлява династията Йорк? На коронацията му? Той няма да рискува да си навлече това.

— Там ще има сродници на Йорк — изтъква Катрин. — Твоята зълва Елизабет се е „пребоядисала“, след като нейният съпруг, херцогът на Съфолк, отново промени симпатиите си. Синът ѝ, Джон дьо ла Поул, когото крал Ричард посочи за свой наследник, е измолил прошка от Хенри и следователно те ще бъдат там.

Майка ми кимва.

— И е редно да бъдат — казва тя. — Сигурна съм, че ще му служат вярно.

Леля ми Катрин изсумтява презрително, а майка ми не успява да сдържи усмивката си.

Отивам да намеря Сесили.

— Ще се омъжиш — казвам рязко. — Чух майка ни и леля Катрин да го казват.

Тя пребледнява.

— За кого?

Веднага разбирам как се бои, че отново ще бъде унижена чрез брак с някой нисш поддръжник на нашествието на Тюдор.

— Всичко е наред — казвам. — Лейди Маргарет е все още твоя приятелка. Омъжва те за своя полубрат, сър Джон Уелс.

Тя се разтърсва от ридание и се обръща към мен:

— О, Лизи, толкова се страхувах… толкова се страхувам…

Обгръщам раменете ѝ с ръка.

— Знам.

— И не можех да направя нищо. А когато баща ни беше жив, всички ме наричаха „принцеса на Шотландия“, защото щях да се омъжа за шотландския крал! И после да бъда принизена до положението на лейди Скроуп! А после — изобщо да нямам име! О, Лизи, бях зла към теб.

— Към всички — напомням ѝ.

— Знам! Знам!

— Но сега ще бъдеш виконтеса! — възкликвам. — И несъмнено ще се чувстваш по-добре. Лейди Маргарет облагодетелства семейството си преди всички останали, а Хенри дължи на сър Джон признателност за подкрепата му. Ще му дадат нова титла и земи. Ще бъдеш богата, ще бъдеш знатна, ще бъдеш роднина на Нейна светлост майката на краля, ще бъдеш — какво всъщност? — наполовина нейна зълва, и сродница на фамилията Станли.

— Нещо за сестрите ни? А за братовчедка ни Маргарет?

— Все още нищо. Томас Грей, синът на мама, ще си дойде у дома по-късно.

Сесили въздъхва. Нашият полубрат ни беше като баща, беше ни пламенно предан, откакто се помнехме. Дойде с нас в убежището, излизайки само за да се опита да освободи братята ни в едно тайно нападение на Тауър; служеше в двора на изгнаника Хенри, като се опитваше да поддържа съюза ни с него и шпионираше за всички ни през цялото време. Когато майка ни се увери, че Хенри е враг, от когото трябва да се боим, тя повика Томас да се върне у дома, но Хенри го залови, когато заминаваше. Оттогава той е пленник във Франция.

— Помилван ли е? Кралят му е простил?

— Мисля, всички знаят, че той не е сторил нищо лошо. Беше заложник за подсигуряването на съюза ни. Хенри го остави като залог при френския крал, но сега, когато Тюдор вижда, че сме покорни, може да освободи Томас и да изплати дълга си на французите.

— А ти? — пита настойчиво Сесили.

— Очевидно Хенри ще се ожени за мен, защото не може да се измъкне от уговорката. Но никак не бърза. Явно всички знаят, че се опитва да се отметне.

Тя ме поглежда съчувствено и казва:

— Това е оскърбление.

— Така е — съгласявам се. — Но аз искам само да бъда кралица редом с него. Не го желая като мъж, затова не ме е грижа, че не ме иска като своя съпруга.