Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Пролетта на 1493 г.

Оставаме в Лондон за пролетта, за да може Хенри да бъде в центъра на своята шпионска мрежа, получавайки доклади първо от Антверпен, а после от Мехелен за чудото в двора на моята леля във Фландрия. Всички говорят за мига, когато племенникът ѝ дошъл при нея от Франция, спасен благодарение на ангелска намеса, коленичил в краката ѝ, погледнал я в лицето, и тя разпознала с ликуване изгубения си племенник Ричард.

Тя пише на всички, в изблик на радост, като им казва, че времето на чудесата не е отминало, защото ето го тук — нейният племенник, когото са смятали за мъртъв, а той бил отново сред нас като Артур, събудил се от сън и завърнал се в Камелот.

Монарсите на християнския свят ѝ отговарят. Странно е, но ако тя припознава племенника си, то кой би могъл да го отхвърли? Кой би могъл да знае по-добре от собствената му леля? Кой би се осмелил да каже на вдовстващата херцогиня на Бургундия, че греши? Пък и защо да греши? Тя вижда със сигурност у това момче чертите на племенника си, и разказва на всички, че разпознава в негово лице братовия си син. Никой от скъпите ѝ приятели — императорът на Свещената Римска империя, кралят на Франция, кралят на Шотландия, кралят на Португалия и монарсите на Испания — не отхвърля твърдението ѝ дори и за миг. А колкото до самото момче, всички съобщават, че той е с осанка на принц, красив, усмихнат, сдържан. Облечен в най-хубавите дрехи, които заможната му леля може да му поръча, той създава собствен двор от присъединяващите се към него мъже, чийто брой постоянно нараства, понякога говори за детството си и споменава събития, които само дете, израснало в кралския двор на баща ми би могло да знае. Слугите на баща ми, старите приятели на майка ми бягат от Англия, сякаш сега тя е вражеска страна. Отиват до Мехелен, за да го видят лично. Задават му въпроси, които са съчинили, за да го изпитат. Оглеждат лицето му, търсейки прилика с красивия малък принц, когото майка ми обожаваше, опитват се да му заложат капан с лъжливи спомени, с химери. Но той им отговаря уверено, те също му вярват, и остават на негова страна. Всички са удовлетворени от изпитанията, които сами са измислили. Всеки един от тях, дори онези, които са били твърдо решени да го опровергаят, дори онези, на които Хенри е платил да го изложат, са убедени, че той не е измамник. Падат на колене, някои от тях плачат, кланят му се като на свой принц. Това е Ричард, завърнал се от мъртвите — пишат те възторжено в отговорите си до Англия. Това е Ричард, изтръгнат от ноктите на смъртта, законният крал на Англия, възстановен отново на власт, върнат ни отново, слънцето на Йорк грее отново.

Нови и нови хора започват да се измъкват от домовете си в Англия. Уилям, любимият ковач на краля, изчезва от ковачницата. Никой не може да разбере защо той би се отказал от благоволението на двора, от правото да подковава най-хубавите коне в кралството, от покровителството на самия крал — но огънят е изгасен, а ковачницата е тъмна, и мълвата твърди, че Уилям е заминал да подковава конете на истинския крал на Англия, и вече не желае да служи на един претендент на Тюдорите. Неколцина съседи, които живеят близо до баба ми, херцогиня Сесили, изчезват от красивите си имения в Хъртфордшър и потеглят тайно за Фландрия, почти със сигурност с нейната благословия. Свещеници изчезват от параклисите си, техните помощници препращат писма на известни поддръжници, придворни носят пари от изтъкнати родове в Англия на момчето. После идва най-лошото от всичко — сър Робърт Клифърд, придворен, служил на Йорк, човекът, натоварен от Хенри със задачата да бъде негов представител в Бретан, натъпква дисагите си със съкровища на Тюдорите и заминава. Мястото му в нашия параклис остава празно, мястото на масата му в нашата зала — също. Шокиращо, невероятно, но нашият приятел сър Робърт е изчезнал с цялата си свита; и всички знаят, че е отишъл при момчето.

Сега ние сме тези, които заприличват на двор на претендент. Момчето изглежда истинско, докато ние се преструваме на уверени; но аз виждам напрежението в лицето на Нейна светлост майката на краля, виждам как Джаспър Тюдор обикаля нервно по коридорите, подобно на стар боен кон, с ръка, постоянно посягаща към колана, където би трябвало да виси мечът му, как постоянно оглежда залата, докато се храни, постоянно нащрек за отварянето на някоя врата. Самият Хенри е посивял от изтощение и страх. Започва работния си ден призори, и по цял ден различни мъже влизат в малката стая в центъра на двореца, където той се среща със съветниците и шпионите си. Удвоил е стражата пред вратата.

Дворът е притихнал; дори в детската стая, където би трябвало да има пролетна слънчева светлина и смях, бавачките са тихи и забраняват на децата да крещят или да тичат наоколо. Елизабет остава сънлива и неподвижна в люлката си. Артур е почти безмълвен; не знае какво става, но усеща, че живее в дворец под обсада, знае, че мястото му е застрашено, но не му е казано нищо за младия човек, чиято детска стая беше това, който учеше уроците си на същата тази маса. Той не знае нищо за онзи Уелски принц, който беше преди него в реда за наследяване на престола, който също бе усърден и старателен, и любимец на майка си.

Сестра му Маргарет е сдържана и предпазлива. Тиха и кротка е, както ѝ нареждат, сякаш знае, че нещо не е наред, но не знае какво да прави.

Малкият им брат Хари започва да настоява нещата да стават така, както той иска: той е здраво, яко малко момче с висок буен смях, обича игрите и музиката; но дори той е укротен от припряността и тревожността на всички в двореца. Никой вече няма време да си играе с него, никой не спира да си поговори с него, хората сноват бързо из голямата зала, заети с тайни дела. Той оглежда смутено хората, които само преди няколко месеца винаги спираха, за да го вдигнат и да го залюлеят към тавана, или му подхвърляха топка, или го водеха долу до конюшнята да види някой кон, но сега се мръщят и отминават припряно.

— Съ’ Уилям! — вика той към брата на Томас Станли, когато той минава наблизо. — И Хари иска!

— Не може — казва сър Уилям кратко, поглежда студено Хари и продължава към конюшните, така че детето спира на място и се оглежда за бавачката си.

— Всичко е наред — казвам, като му се усмихвам. — Сър Уилям просто бърза.

Но той се намръщва.

— Защо не играе с Хари? — пита простичко, а аз не мога да му отговоря. — Защо не играе с Хари?

Кралят мобилизира целия двор за отпор на новината от Мехелен; няма нищо по-важно. Лордове и съветници заминават за Ирландия по негово нареждане, разговарят с ирландските лордове и ги умоляват да си припомнят кому наистина дължат вярност, да не хукват отново след един мним принц. Предатели биват помилвани в припрян изблик на великодушие, освобождават ги от затвора, след като наново са се заклели във вярност към нас. Стари, забравени съюзи се утвърждават отново. Трябва да бъдем сигурни в Ирландия, народът на тази страна не бива да дава сърцето си на едно миловидно момче от династията Йорк, да бъде верен само на Тюдор. Един от малцината доверени хора на Хенри заминава за Бристол и започва да събира кораби за флотилия, която ще патрулира край проливите. Трябва да следят за кораби, пристигащи от Франция, от Фландрия, от Ирландия, дори от Шотландия. Изглежда, че момчето има приятели и съюзници навсякъде.

— Нашествие ли очакваш? — питам го невярващо.

На лицето му има нова бръчка, дълбока гънка между веждите.

— Разбира се — казва той рязко. — Не знам само кога. Разбира се, освен това не знам и къде, нито пък колко ще бъдат. Това, разбира се, са единствените важни неща. А аз не ги знам.

— Шпионите нищо ли не ти съобщават?

Против волята ми, в гласа ми се прокрадва нотка на презрение, когато говоря за шпионите му.

— Не още, не — казва той с желание да се защити. — Има тайни, които враговете ми пазят добре.

Обръщам се да тръгна към детската стая, където ще дойде лекар да прегледа Елизабет.

— Не си отивай — казва той. — Имам нужда…

Обръщам се назад, с ръка върху резето; искам да попитам лекаря дали по-хубавото време ще помогне на Елизабет да укрепне.

— Какво има?

Той изглежда безпомощен:

— Никой ли не се е опитал да разговаря с теб? Нали щеше да ми кажеш, ако някой беше говорил с теб?

Умът ми е насочен към болното ми дете; наистина не го разбирам.

— Да говори с мен за какво? Какво имаш предвид?

— За момчето… — казва той. — Никой ли не е говорил с теб за него?

— Кой би го сторил?

Изведнъж тъмният му поглед става напрегнат, мнителен:

— Кой според теб може да говори за него?

Разпервам ръце.

— Милорд, наистина не зная. Никой не е говорил с мен за него. Не мога да се сетя защо някой би говорил с мен. Всички виждат достатъчно ясно, че сте потиснат. Никой няма да разговаря с мен за онова, което довежда съпруга ми до… — прехапвам устна и не изричам остатъка от фразата.

— Довежда ме до лудост? — пита той.

Не отговарям.

— Някой в двора ми получава заповеди от него — казва той, сякаш думите се изтръгват насила от устата му. — Някой крои планове да ме свали от престола и да постави него на моето място.

— Кой? — прошепвам. Страховете му са толкова силни, че хвърлям поглед през рамо, за да се уверя, че вратата зад гърба ми е плътно затворена, и пристъпвам към него, за да не може никой да ни чуе. — Кой заговорничи срещу нас в собствения ни двор?

Той поклаща глава.

— Един от моите хора залови писмо, но в него нямаше имена.

— Заловил го?

— Откраднал го. Знам, че има хора, сплотени от обич към династията Йорк, които се надяват да върнат момчето на трона. И те може би не са само няколко души. Работили са под тайното предводителство на майка ти, сътрудничат си дори с баба ти. Но има и други — мъже, които всеки ден се представят за мои другари или слуги. Някой, който ми е близък като брат. Не зная кому да имам доверие — не зная кой ми е истински приятел.

Внезапно изпитвам смразяващото чувство, което Хенри изживява всеки ден — че отвън, пред затворената врата, отвъд украсените с резба плоскости от дебело полирано дърво, има хора, навярно стотици, които ни се усмихват, когато влизаме на вечеря, но пишат тайни писма, складират тайно оръжия, и се готвят да ни убият. Имаме голям двор, пълен с хора: какво би било, ако една четвърт от придворните са против нас? Ами ако половината от тях са против нас? Ами ако се обърнат срещу момчетата ми? Ами ако и сега тровят малката ми дъщеря? А ако се обърнат срещу мен?

— Имаме врагове в самото сърце на самия този двор — прошепва той. — Може да са онези, които оправят леглата ни, може да са онези, които ни поднасят храната. Може да са онези, които опитват храната ни и ни уверяват, че е безопасна за ядене. Или може да яздят редом с нас, да играят карти с нас, да танцуват, държейки ръката ти, да ни изпращат в леглото вечер. Може би ги наричаме свои братовчеди, може би ги наричаме свои най-скъпи хора. Не зная кому да имам доверие.

Не го уверявам във верността си, тъй като думите вече не носят утеха. Моето име и моят род са негови врагове, моите близки може би заговорничат срещу него; това няма да се поправи само с думи.

— Имаш хора, на които можеш да се довериш — уверявам го. Изброявам ги, сякаш изричам заклинание против мрака. — Майка ти, чичо ти, графът на Оксфорд, вторият ти баща и всичките му родственици, семейство Станли, семейство Кортни, моят полубрат Томас Грей — всички, които застанаха до теб при Стоук, ще те подкрепят отново.

Той поклаща глава:

— Не, защото не всички бяха до мен при Стоук. Някои от тях си намериха оправдание да стоят надалече. Някои от тях обещаха, че ще дойдат, но се забавиха и не пристигнаха навреме. Някои от тях ме увериха в обичта и верността си, но направо отказаха да дойдат. Някои се престориха на болни, или нещо им попречи да напуснат домовете си. Някои дори бяха там, но на другата страна, и ме помолиха за прошка след това. А и във всеки случай, дори не всички онези, които бяха там — дори и те няма да ме подкрепят отново, не и за пореден път. Няма да ме подкрепят срещу едно момче под знамето с бялата роза, не и срещу човек, за когото вярват, че е истински принц.

Той се връща на масата, където са старателно подредени писмата му и тайните му шифри, и печатите му. Сега вече никога не пише писма, винаги съставя кодове. Почти никога не пише дори обикновена бележка — винаги е тайно указание. Това е писалище не на крал, а на ръководител на шпионска мрежа.

— Няма да те задържам — казва той кратко. — Но ако някой ти каже дори една дума, очаквам да ми съобщиш. Искам да научавам всичко, абсолютно всичко — дори най-незначителния шепот. Очаквам това от теб.

Каня се да кажа, че, разбира се, ще му съобщя — какво друго бих направила според него? Аз съм негова съпруга, неговите наследници са мои обични синове, на този свят няма същества, които да обичам по-нежно от собствените му дъщери — как може да се съмнява, че бих дошла при него начаса? Но после виждам мрачното му, намръщено изражение и осъзнавам, че не ме моли за помощ; заплашва ме. Не моли за успокоение, а ме предупреждава за очакването си, което не трябва да остане неоправдано. Не ми се доверява, и, което е по-лошо, иска да знам, че ми няма доверие.

— Аз съм твоя съпруга — казвам тихо. — В сватбения ни ден обещах да те обичам, и после те обикнах. Някога се радвахме, че ни е споходила такава любов; все още се радвам за това. Аз съм твоя съпруга и те обичам, Хенри.

— Но преди това беше негова сестра — казва той.