Бялата принцеса

Абатството Бърмъндзи, Лондон Лятото на 1492 г.

Хенри потегля на път към западните графства, и влиза в градчето Абингдън точно когато жителите са се вдигнали на оръжие срещу неговото управление. За изненада на всички той е милостив. Великодушно спира съдебния процес срещу жителите на града, милостиво дава заповед за освобождаването им. На мен пише:

Докато Хенри отсъства, отивам да посетя майка си. Питам игумена на абатството Бърмъндзи дали мога да отседна там. Намеквам, че имам нужда от усамотение, за да се погрижа за здравето на душата си, и той ме съветва да доведа на посещение и капелана си. Пиша на майка си, за да ѝ съобщя, че идвам, и получавам в отговор кратка, топла бележка, в която приветства посещението ми и настоява да доведа със себе си и малките си сестри. Няма да ги взема, няма да изпълня молбата ѝ. Имам нужда да говоря с майка си насаме.

Първата вечер вечеряме заедно в залата на абатството и слушаме четенето на Светото писание. По една случайност се чете текстът за Рут и Ноемин, история за дъщеря, която обича майка си толкова много, че избира да бъде с нея, вместо да води собствен живот в собствената си земя. Мисля си за верността към семейството и обичта към майката, докато тази вечер се моля и си лягам. Маги, която е дошла с мен, моята най-вярна и любяща спътничка, се моли редом с мен и се покатерва тежко в другия край на широкото легло.

— Надявам се да поспиш — казвам утешително. — Защото аз не мога да успокоя ума си.

— Спете — казва тя кротко. — И без друго ще се събудя на два пъти, за да използвам нощното гърне. Всеки път, щом легна, бебето се преобръща и ме ритва в корема, и трябва да стана да пикая. Освен това на сутринта ще получите отговор на въпросите си, или…

— Или какво?

Тя се изкикотва.

— Или майка ви ще премълчи, както винаги — казва. — Тя наистина е кралица, най-великата кралица, която Англия е имала някога. Коя жена се е издигала толкова високо? Коя е била толкова смела? Никога не е имало по-непокорна кралица на Англия от нея.

— Вярно е — казвам. — Хайде и двете да се опитаме да поспим.

Маргарет започва да диша дълбоко само след броени мигове, но аз лежа до нея и се вслушвам в спокойния ѝ сън. Гледам как процепите на прозоречните капаци постепенно просветляват от есенната зора, после ставам и чакам камбаната за утринната молитва. Днес ще попитам майка си какво знае. Днес няма да се задоволя с нищо по-малко от истината.

— Не зная нищо със сигурност — казва ми тя тихо. Седим на пейките в дъното на параклиса на абатството Бърмъндзи. Били сме на разходка край реката, присъствали сме заедно на утринната молитва и сме се молили редом, една до друга, отпуснали глави върху дланите си в жест на покаяние. Сега тя се отпуска тежко на пейката и притиска ръка към сърцето си.

— Отпаднала съм — казва, за да обясни бледността си.

— Нали не сте болна? — питам, внезапно уплашена.

— Нещо… — подема тя. — Има нещо, което спира дъха ми и кара сърцето ми да пропуска, така че мога да го чуя как блъска. Ах, Елизабет, не ме гледай така. Аз съм стара, скъпа моя, и изгубих всичките си братя и четири от сестрите си. Мъжът, за когото се омъжих по страстна любов, е мъртъв, а короната, която носех, е на твоята глава. Работата ми е свършена. Нямам нищо против да спя всеки следобед, а когато легна, приемам спокойно мисълта, че може да не се събудя отново. Затварям очи и съм доволна.

— Но не сте болна — настоявам. — Не е ли редно да се видите с лекар?

— Не, не — казва тя, като ме потупва по ръката. — Не съм болна. Но съм жена на петдесет и пет години. Вече не съм момиче.

Петдесет и пет години е сериозна възраст; но на мен майка ми не ми се струва стара. И далеч не съм готова да приема смъртта ѝ.

— Няма ли да се видите с лекар?

Тя поклаща глава.

— Не би могъл да ми каже нищо, което вече не зная, скъпа.

Правя пауза, осъзнавайки, че не мога да направя нищо срещу упоритостта ѝ:

— Какво знаете?

— Зная, че съм готова.

— Аз не съм готова! — възкликвам.

Тя кимва.

— Ти си там, където исках да бъдеш. Децата ти, моите внуци, са там, където се надявах да бъдат. Доволна съм. Сега — да оставим настрана смъртта ми, която със сигурност ще дойде някой ден, независимо дали това ни харесва, или не — защо дойде да ме видиш?

— Искам да говоря с вас — започвам.

— Знам, че искаш — казва тя нежно и взема ръката ми.

— Става въпрос за Ирландия.

— Поне дотолкова се досетих.

Слагам длан върху нейната.

— Майко, знаете ли защо французите са изпратили цяла малка армия в Ирландия, и защо изпращат още кораби?

Тя среща разтревожените ми очи с прямия си сив поглед. Едно кимване ми подсказва, че знае всичко, което се случва.

— Ще нахлуят ли в Англия?

Тя свива рамене.

— Не е нужно аз да ти казвам, че командир, който е събрал кораби и армия, подготвя нашествие.

— Но кога?

— Когато сметнат, че моментът е подходящ.

— Имат ли предводител от династията Йорк?

Радостта ѝ разцъфва в усмивка, която стопля цялото ѝ лице. Изглежда толкова изпълнена с щастие, че против волята си откривам как се усмихвам в отговор на сияещото ѝ изражение.

— Ах, Елизабет — прошепва тя. — Знаеш, винаги съм смятала, че е по-добре да не знаеш нищо.

— Майко, трябва да знам. Кажете ми защо изглеждате толкова щастлива.

Тя отново изглежда като момиче, толкова е порозовяла и изпълнена с радост, а очите ѝ греят.

— Зная, че не изпратих сина си на смърт — казва. — В края на краищата това е всичко, за което ме е грижа. Да знам, че, понеже обичах съпруга си повече от всичко на света, не му измених точно в това велико дело. Не предадох лекомислено синовете му на неговия враг. Не се доверих като глупачка, когато трябваше да внимавам. Най-голямата ми радост, докато посрещам последните си дни, е че не измених на синовете си, на съпруга си, или на моя род.

— Не можах да спася Едуард, обичния си син, Уелския принц, както беше редно да сторя. Казах им да дойдат бързо, и ги предупредих да дойдат въоръжени; но те не бяха подготвени да се бият. Не можах да спася Едуард, както беше редно да сторя. Тежеше ми на сърцето, че не го предупредих да дойде при мен, без да спира по никакъв повод. Но, слава на Бога, можех да спася Ричард. И наистина го спасих.

Ахвам леко, а ръката ми посяга към корема, сякаш за да опази неродения Тюдор.

— Той е жив?

Тя кимва. Това е всичко, което благоволява да направи. Няма да ми се довери дори с една дума.

— В Ирландия ли е? И плава оттам към Англия?

Сега тя свива рамене, сякаш иска да каже, че знае, че не го е изпратила на смърт, но не желае да каже какво е направил той след това и къде е сега.

— Но, майко, какво ще правя аз?

Тя ме гледа спокойно, очаквайки да продължа да говоря.

— Майко, помислете за миг за мен! Какво да правя, ако брат ми е жив и пристигне начело на армия, за да се бие със съпруга ми за трона? Тронът, който синът ми би трябвало да наследи? Какво да правя? Когато брат ми пристигне на прага ми с меч в ръка? Тюдор ли съм аз, или Йорк?

Тя нежно взема ръцете ми в своите.

— Любов моя, не се безпокой. Лошо е за теб и за бебето.

— Но какво да правя?

Тя се усмихва.

— Знаеш, че не можеш да направиш нищо. Каквото ще бъде, ще бъде. Ако има битка — ахвам, но усмивката ѝ е спокойна, — ако има битка, тогава или съпругът ти ще спечели и синът ти ще се качи на престола; или брат ти ще спечели и ти ще бъдеш сестра на краля.

— Моят брат, кралят — казвам безизразно.

— По-добре е ти и аз никога да не изричаме такива думи — казва тя. — Но се радвам, че видях деня, в който можа да ми кажеш, че Англия очаква момчето, което изпратих надалече в тъмнината — без да зная какво може да стане с него, без да зная дори дали малката лодка ще потегли благополучно надолу по реката. Сърцето ме болеше за него, Елизабет, и прекарах много нощи на колене за него, надявайки се, че е в безопасност, без да зная нищо със сигурност. Моля се твоето момче никога да не те остави и никога да не бъдеш принудена да го гледаш как заминава, без да знаеш дали ще се върне отново — тя вижда тревожното ми лице и прекрасната ѝ усмивка засиява към мен: — Ах, Елизабет! Ето те, здрава и щастлива, с две момчета в детската стая и ново бебе в утробата, и ми казваш, че синът ми си идва у дома — как иначе мога да се чувствам, освен изпълнена с радост?

— Ако това момче е синът ви — напомням ѝ.

— Разбира се.