Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Ноември 1485 г.

Първият парламент на Хенри работи оживено, променя законите на Ричард, премахва подписа му от законниците, точно както смъкнаха бойната корона от главата му. Първо отменят всички обвинения в измяна и наказанията с лишаване от граждански права, издадени срещу поддръжниците на Тюдорите, обявявайки сами себе си за абсолютно невинни и верни единствено на интереса на страната си. Чичо ми, херцогът на Съфолк и синовете му Джон и Едмънд дьо ла Поул до един стават предани поддръжници на Тюдорите и вече не са на страната на Йорк, макар че майка им, Елизабет, е от династията Йорк и сестра на моя Ричард и на покойния ми баща. Моят полубрат Томас Грей, който беше оставен във Франция като заложник, ще бъде откупен и доведен у дома. Кралят ще пренебрегне подозренията, които изпитваше като претендент. Томас пише умолително писмо, в което казва, че никога не е искал да оставя впечатление, че се е опитвал да избяга от набързо сформирания двор на претендента Хенри, просто се връщал в Англия по повеля на майка ми. А Хенри, уверен в новата си власт, е готов да прости моментната измяна.

Връщат на майката на Хенри семейното ѝ състояние и имущество; нищо не е по-важно от натрупването на богатството на тази изключително властна кралска майка. После обещават да плащат на майка ми пенсия като на вдовстваща кралица. Съгласяват се също и че указът на Ричард, който постановяваше, че майка ми и баща ми никога не са били законно женени, трябва да бъде отхвърлен като клевета. Нещо повече, той трябва да бъде забравен, и никой не бива да го споменава занапред. С едно драсване на перото в парламента на Тюдорите нашето семейно име е възвърнато и аз, и всичките ми сестри отново сме законни принцеси от рода Йорк. Първата женитба на Сесили е забравена, сякаш никога не е била. Тя отново е принцеса Сесили Йоркска, и е свободна да бъде омъжена за сродника на лейди Маргарет. В двореца Уестминстър слугите сега подгъват коляно, когато ни поднасят някое блюдо, и всички наричат всяка от нас „Ваша светлост“.

Сесили е във възторг от внезапното възвръщане на титлите ни, всички ние, принцесите на Йорк, се радваме отново да бъдем себе си; но аз откривам майка си да се разхожда мълчаливо край студената река, с качулка на главата, сключила студени ръце в маншона си, приковала сивите си очи в сивата вода.

— Почитаема майко, какво има?

Пристъпвам, улавям ръцете ѝ и се вглеждам в бледото ѝ лице.

— Той вярва, че моите момчета са мъртви — прошепва тя.

Поглеждам надолу и виждам калта по обувките ѝ и по полите на роклята ѝ. Вървяла е покрай реката поне час, шепнейки на вдигащата леки вълнички вода.

— Елате вътре, замръзвате — казвам.

Тя се оставя да я хвана за ръката и да я поведа по чакълената пътека към градинската порта, и да ѝ помогна да се качи по каменните стълби до личните си покои.

— Хенри сигурно има безспорно доказателство, че момчетата ми са мъртви.

Свалям наметката ѝ и я принуждавам да седне в един стол до огъня. Сестрите ми са навън, обикалят къщите на търговците на коприна, със злато в кесиите, със слуги, които да отнесат покупките им у дома; обслужвани са коленопреклонно, радват се на възстановяването на положението си. Само майка ми и аз се борим тук, сковани от скръб. Коленича пред нея и чувствам как сухите тръстики под коленете ми изпускат студеното си ухание. Вземам ледените ѝ ръце в моите. Главите ни са толкова близо една до друга, че никой, нито дори човек, който подслушва на вратата, не може да чуе разговора, който водим шепнешком.

— Почитаема майко — казвам тихо. — Откъде знаете?

Тя навежда глава, сякаш са я ударили силно в гърдите.

— Трябва да има. Трябва да е напълно сигурен, че и двамата са мъртви.

— Нима все още се надявахте, че Едуард е жив, дори сега?

Едно малко движение, като на ранено животно, ми подсказва, че никога не е преставала да се надява, че най-големият ѝ син някак е избягал от Тауър и още е жив, някъде, въпреки всичко.

— Наистина ли?

— Мислех си, че ще разбера — казва тя много тихо. — В сърцето си. Мислех си, че ако моето момче Едуард е било убито, бих разбрала в същия миг. Мислех си, че духът му не може да е напуснал този свят и да не ме е докоснал, докато си е отивал. Знаеш ли, Елизабет, обичам го толкова много.

— Но, майко, и двете чухме пеенето онази нощ, пеенето, което се разнася, когато някой от нашата фамилия умира.

Тя кимва.

— Да, чухме го. Но въпреки това продължих да се надявам.

Между нас се възцарява кратко мълчание, докато съзерцаваме смъртта на надеждата ѝ.

— Мислиш ли, че Хенри е предприел издирване и е намерил телата?

Тя поклаща глава. Сигурна е в това.

— Не. Защото, ако разполагаше с телата, той щеше да ги покаже пред света и да им устрои пищно погребение, та всички да узнаят, че вече ги няма. Ако разполагаше с телата, щеше да им устрои кралско погребение. Щеше да нареди на всички ни да се обвием в най-тъмното синьо, да носим траур в продължение на месеци. Ако имаше някакво твърдо доказателство, щеше да го използва, за да очерни името на Ричард. Ако имаше някой, когото да може да обвини в убийство, щеше да го изправи на съд и да го обеси публично. Най-хубавото нещо на света за Хенри би било откриването на две тела. Сигурно от мига, в който слезе на суша в Англия, се е молел да ги открие мъртви и погребани, така че правото му над трона да е сигурно, така че никой да не може да се появи и да се представи за един от тях. Единственият човек в Англия, който иска по-силно от мен да узнае къде са синовете ми тази вечер, е новият крал Хенри.

— Следователно не може да е намерил телата, но явно е сигурен, че са мъртви. Някой трябва да му се е заклел, че са убити. Някой, комуто трябва да се довери. Защото той никога нямаше да възстанови титлите на всички от нашето семейство, ако мислеше, че от рода ни има оцеляло момче. Никога не би обявил вас, момичетата, за принцеси на Йорк, ако мислеше, че някъде съществува и оцелял принц.

— Значи са го уверили, че и Едуард, и Ричард са мъртви?

— Трябва да е сигурен. В противен случай никога нямаше да постанови с указ, че ние с баща ти сме били женени. Указът, който те превръща отново в принцеса на Йорк, превръща братята ти в принцове на Йорк. Ако нашият Едуард е мъртъв, тогава по-младият ти брат е крал Ричард IV Английски, а Хенри е узурпатор. Хенри никога не би възстановил кралската титла на жив съперник. Трябва да е сигурен, че и двете момчета са мъртви. Някой трябва да му се е заклел, че убийството наистина е извършено. Без съмнение някой трябва да му е казал, че е убил двете момчета и ги е видял мъртви.

— Възможно ли е това да е майка му? — прошепвам.

— Тя е единственият жив човек, който е имал причина да ги убие и е бил тук по време на изчезването им — казва майка ми. — Хенри беше в изгнание, чичо му Джаспър беше с него. Съюзникът на Хенри, Бъкингамският херцог, може да го е сторил; но той е мъртъв, така че никога няма да узнаем. Ако някой точно сега е уверил Хенри, че е в безопасност, това трябва да е майка му. Двамата сигурно са се убедили, че са в безопасност. Мислят, че и двамата принцове на Йорк са мъртви. Следващата му стъпка е да ти предложи брак.

— Изчакал е, докато се увери, че двамата ми по-малки братя са мъртви, преди да ме обяви за принцеса и да ми предложи брак? — питам. Вкусът в устата ми е толкова горчив, колкото и въпросът ми.

Майка ми свива рамене.

— Разбира се. Какво друго би могъл да направи? Така върви светът.

Майка ми е права. Рано една зимна вечер отряд от наскоро назначените кралски стражи, внушителни в алените си ливреи, пристигат с маршова стъпка пред вратата на Уестминстърския дворец и един вестител донася съобщението, че крал Хенри ще има удоволствието да ме посети след около час.

— Тичай — казва майка ми, като схваща същността на писмото с един бърз поглед. — Бес! — обръща се към новата камериерка. — Върви с нейна светлост и донеси новата ми диадема и новата ѝ зелена рокля, и кажете на момчето веднага да донесе в стаята ѝ гореща вода и коритото! Сесили! Ан! Вие също се облечете, и накарайте сестрите си да се облекат, поръчайте на децата Уорик да идат в учебната стая, и заръчайте на учителя им да ги задържи там, докато ги повикам. Малките Уорик не бива да слизат долу, докато кралят е тук. Погрижете се да разберат това.

— Ще нося шапчица, черната си шапчица — казвам твърдоглаво.

— Новата ми диадема! — възкликва тя. — Диадемата ми със скъпоценните камъни! Ти ще бъдеш кралица на Англия, защо да изглеждаш така, като че ли си неговата икономка? Защо да изглеждаш като майка му? Скучна и безцветна като монахиня?

— Защото той сигурно харесва тъкмо това — казвам бързо. — Не разбирате ли? Той сигурно харесва момичета, които са скучни и безцветни като монахини. Никога не е бил в нашия двор, никога не е виждал фини рокли и прекрасни жени. Никога не е виждал танците и роклите, и блясъка в нашия двор. Водил е изолиран живот на бедно момче в Бретан, само с прислужнички и икономки. Живял е ту в една, ту в друга бедна странноприемница. А после пристига в Англия и прекарва цялото време с майка си, която се облича като монахиня и е грозна като смъртта. Трябва да изглеждам скромна, не бляскава.

Майка ми щраква с пръсти в пристъп на раздразнение към самата себе си.

— Каква глупачка съм! Точно така! Правилно! Е, тогава върви! — побутва ме леко в гърба. — Върви, побързай! — чувам я как се смее. — Бъди възможно най-обикновена и невзрачна! Ако успееш да не бъдеш най-красивото момиче в Англия, ще бъде отлично!

Забързвам се да изпълня поръчаното от нея, а момчето, което носи подпалките, дотъркулва голямата дървена каца за къпане в спалнята ми и с усилие качва по стълбите тежките кани с гореща вода, които подава през вратата. Налага се да се изкъпя припряно, прислужницата внася каните и пълни кацата, а после се подсушавам, вдигам влажната си коса и я прибирам под черната триъгълна шапчица, която стои тежко на челото ми, с по две големи „крилца“ на ушите ми. Обличам бельото и зелената си рокля, а Бес се стрелка около мен, нанизва връзките през дупките, за да пристегне корсажа, и скоро вече съм овързана като пиле, нахлузвам обувките си и се обръщам към нея, а тя ми се усмихва и казва:

— Прекрасно. Толкова сте красива, ваша светлост.

Вземам ръчното огледало и виждам лицето си неясно отразено в очуканото сребро. Поруменяла съм от горещата баня и изглеждам добре, с овално лице, с наситено сиви очи. Опитвам да се усмихна леко и виждам как устните ми се извиват нагоре — празно изражение, лишено дори от искрица радост. Ричард ми казваше, че съм най-красивото момиче, което се е раждало някога, че един мой поглед разпалвал в него огън от желание, че кожата ми била съвършена, че се възхищавал на косата ми, че никога не спи така добре, както когато е заровил лице в русата ми плитка. Не очаквам да чуя подобни думи на обич никога повече. Не очаквам някога пак да се чувствам красива. Погребаха радостта ми и момичешката ми суета заедно с моя любим, и не очаквам някога отново да изпитам едното или другото.

Вратата на спалнята се отваря бурно.

— Той е тук — изрича задъхано Ан. — Влиза на кон във вътрешния двор с около четирийсет мъже. Мама казва да дойдеш веднага.

— Малките Уорик горе в учебната стая ли са?

Тя кимва.

— Предупредени са да не слизат.

И така, аз слизам по стълбите, с вдигната глава, сякаш нося корона вместо тежката шапчица, зелената ми рокля мете леко благоуханните тръстики, когато разтварят двойните врати и Хенри Тюдор, завоевателят на Англия, току-що коронованият крал, убиецът на моето щастие, влиза в голямата зала под мен.

Първото, което изпитвам, е облекчение; той не е чак такъв мъж, какъвто очаквах да видя. Всичките тези години, през които знаехме, че съществува претендент за трона, който очаква шанса си да нахлуе в страната, го превърнаха в нещо, вдъхващо ужас, в звяр, в огромно зло. Говореше се, че при Бозуърт бил охраняван от грамаден мъж, и си представях, че той също е гигант. Но мъжът, който влиза в залата, е с крехко телосложение, висок, но слаб и сух, близо трийсетгодишен, с енергична походка, но с напрегнато лице; с кестенява коса и тесни кафяви очи. За първи път си давам сметка, че сигурно е тежко да прекараш живота си в изгнание и накрая да спечелиш кралството си в една битка, чийто изход виси на косъм, благодарение на постъпката на един изменник; и да знаеш, че по-голямата част от страната не се радва на успеха ти, а жената, за която трябва да се ожениш, обича друг: твоя мъртъв враг и законен крал. Представях си го тържествуващ; но сега виждам мъж, обременен от един странен обрат на съдбата, от това, че е постигнал победата чрез долна измяна в един горещ августовски ден, несигурен дори сега дали Бог е с него.

Спирам за миг на стълбите, с ръка върху студената мраморна балюстрада, надвесвайки се да погледна надолу към него. Червеникавокафявата му коса оредява леко на темето; виждам това отвисоко, когато той си сваля шапката и се свежда ниско над ръката на майка ми, а после се изправя и ѝ се усмихва без топлота. Изражението му е сдържано, което е разбираемо, тъй като той идва в дома на изключително ненадеждна съюзница. Случваше се почитаемата ми майка да подкрепя плановете му срещу Ричард, друг път обаче тя се изправяше против него. Тя изпрати собствения си син Томас Грей в двора му като негов поддръжник, но после го повика отново у дома, когато заподозря Хенри в убийството на нашия принц. Предполагам, че никога не е знаел дали тя е приятел или враг; разбира се, че храни недоверие към нея. Сигурно изпитва недоверие към всички нас, двуличните принцеси. Сигурно се бои да не съм нечестна, да не се окажа невярна — това най-много от всичко.

Той целува върховете на майчините ми пръсти възможно най-леко, сякаш не очаква нищо, освен преструвки, от нея, може би от всички нас. После се изправя, проследява нейния поглед нагоре и ме вижда, застанала над него, на стълбите.

Веднага разбира коя съм, а моето кимване за поздрав му подсказва, че разпознавам в негово лице човека, за когото ще се омъжа. Приличаме повече на двама непознати, които се съгласяват да предприемат заедно свързана с много неудобства експедиция, отколкото на влюбени, които се срещат. Допреди четири месеца бях любовница на неговия враг и по три пъти на ден се молех за поражението на Тюдор. Довчера той е търсил съвети, за да разбере дали може да избегне годежа с мен. Нощес сънувах, че той не съществува, и се събудих, желаейки да беше денят преди битката при Бозуърт и той да предприеме своето нашествие само за да се сблъска с поражение и смърт. Но той победи при Бозуърт, и сега не може да се измъкне от обета си да се ожени за мен, а аз не мога да се измъкна от обещанието, което дадох на майка си — че ще се омъжа за него.

Слизам бавно по стълбите, докато двамата се преценяваме взаимно, за да видим истината за един враг, когото дълго сме си представяли. Струва ми се извънредно странно да си мисля, че независимо дали ми харесва или не, ще трябва да се омъжа за него, да споделя легло с него, да му родя деца, и да живея с него до края на живота си. Ще го наричам свой съпруг, той ще бъде мой господар, аз ще бъда негова съпруга и собственост. Няма да избягам от властта му над мен чак до смъртта му. Питам се хладнокръвно дали ще прекарам остатъка от живота си, желаейки всекидневно смъртта му.

— Добър ден, ваша светлост — казвам тихо, слизам по последните стъпала, правя реверанс и му поднасям ръката си.

Той се навежда да целуне пръстите ми, а после ме притегля към себе си и ме целува по едната буза, а после по другата, като френски придворен — изискани обноски, които не значат нищо. Излъчва чист, приятен мирис, долавям уханието на свежия зимен ден в косата му. Той отстъпва назад, и аз виждам кафявите му сдържани очи и предпазливата му усмивка.

— Добър ден, принцесо Елизабет — казва той. — Радвам се да ви срещна най-сетне.

— Нали ще приемете чаша вино? — предлага майка ми.

— Благодаря ви — казва той; но не отмества поглед от лицето ми, сякаш ме преценява.

— Насам — казва спокойно майка ми и ни въвежда в уединена стая отстрани до голямата зала, където ни чакат гарафа и високи чаши от венецианско стъкло, и вино за трима ни. Кралят се настанява на един стол, но проявява грубост, като не ни подканва да сторим същото, затова трябва да останем прави пред него. Майка ми налива виното и поднася първо на него. Той вдига чаша към мен и пие, сякаш е в някоя кръчма, но не произнася тост. Изглежда доволен да седи мълчаливо, оглеждайки ме замислено, докато аз стоя пред него като дете.

— Ето и другите ми дъщери — майка ми ги представя спокойно. Много нещо е нужно, за да стресне майка ми — това е жена, приела едно кралеубийство, — и кимва към вратата. Сесили и Ан влизат, сподирени от Бриджет и Катрин. И четирите правят много нисък реверанс. Неволно се усмихвам, забелязала изпълненото с достойнство снишаване и изправяне на Бриджет. Тя е още малка, но има изисканите обноски на истинска херцогиня. Поглежда ме укорително; тя е изключително сериозно петгодишно момиченце.

— Радвам се да се запозная с всички ви — казва новият крал, без да се обръща специално към някого, без да си прави труда да става на крака. — А удобно ли се чувствате тук? Имате ли всичко необходимо?

— Благодаря ви, да — казва майка ми, сякаш някога не е притежавала половин Англия, а това не беше любимият ѝ дворец, за чиято поддръжка се спазваха безусловно нейните заповеди.

— Издръжката ви ще се изплаща на всеки три месеца — казва ѝ той. — Нейна светлост майка ми урежда тези въпроси.

— Моля, предайте благопожеланията ми на лейди Маргарет — казва майка ми. — Нейното приятелство ме крепеше напоследък, а в миналото много ценях службата ѝ.

— А! — казва той, сякаш не му е особено приятно да му напомнят, че майка му е била придворна дама на моята. — Синът ви Томас Грей ще бъде освободен във Франция и ще може да се прибере у дома при вас — продължава, давайки да се разбере, че изпълнява поетите задължения.

— Благодаря ви. И моля, съобщете на майка си, че Сесили, нейната кръщелница, е добре — продължава настойчиво майка ми. — И че е признателна на вас и майка ви, че се погрижихте за предстоящата ѝ женитба. — Сесили прави още един реверанс, за да покаже на краля коя от нас е тя, и той кимва отегчено. Тя вдига поглед, сякаш копнее да му напомни, че само чака да назове деня на сватбата ѝ, че докато той го стори, тя не е нито вдовица, нито девойка. Но той не ѝ дава възможност да проговори.

— Моите съветници ме уведомяват, че хората нямат търпение да видят принцеса Елизабет омъжена — казва той.

Майка ми накланя глава.

— Исках да се уверя, че сте добре и сте щастлива — казва той направо на мен. — И че сте съгласна.

Сепната, вдигам поглед. Не съм добре, и далеч не съм щастлива; потънала съм в скръб по мъжа, когото обичам, мъжа, убит от този нов крал и погребан без почести. Този мъж, който седи пред мен сега, искайки така вежливо съгласието ми, бе позволил на своите войници да смъкнат доспехите на Ричард, а после и дрехите му, да завържат голото му тяло напряко върху седлото на коня му и да го откарат обратно така. Казаха ми, че клюмналата глава на мъртвия Ричард се ударила в една от колоните на Боу Бридж, докато минавали по него, за да влязат с тялото в Лестър. Този глух звук, звукът от удрянето на мъртвата глава в дървения стълб, се носи през дните ми, отеква в сънищата ми. После изложили голото му, покрито с рани тяло върху олтарните стъпала на църквата, та всички да разберат, че е наистина, безвъзвратно мъртъв, и че на всички възможности Англия да добрува под владичеството на династията Йорк е сложен твърдо и окончателно край.

— Дъщеря ми, вашата най-покорна слугиня, се чувства добре и е щастлива — казва любезно майка ми, нарушавайки краткото мълчание.

— А какъв девиз ще изберете? — пита той. — Когато станете моя съпруга?

Започвам да се питам дали е дошъл само за да ме изтезава. Не съм мислила за това. Защо, за Бога, бих мислила за девиза, който бих приела като негова жена?

— О, имате ли някакво предпочитание? — питам го със студен, незаинтересован глас. — Защото аз нямам никакво.

— Почитаемата ми майка предлага „смирена и разкаяна“ — казва той.

Сесили изхихиква, преструва се, че кашля и извръща поглед, изчервена. С майка ми си разменяме ужасѐн поглед, но и двете знаем, че не можем да кажем нищо.

— Както желаете — успявам да съхраня безразличния си тон и съм доволна от това. Ако не друго, мога да се преструвам, че не ме е грижа.

— Да бъде „смирена и разкаяна“ тогава — казва той тихо, на себе си, сякаш е доволен, и вече съм сигурна, че ни се присмива.

На следващия ден майка ми идва при мен, усмихната:

— Сега разбирам защо бяхме удостоени с кралска визита вчера — казва тя. — Лично говорителят на парламента слязъл от мястото си и помолил краля, от името на целия парламент, да се ожени за теб. Камарите на общините и на лордовете му казали, че трябва да стигнат до решение на въпроса. Хората няма да го подкрепят като крал, ако ти не си до него. Представили му такава петиция, че не могъл да им откаже. Обещаха ми това, но не бях сигурна, че ще се осмелят да го извършат. Всички толкова се страхуват от него; но повече от всичко на света искат момиче от династията Йорк на престола, и приключване на Войната на братовчедите чрез брак между братовчедите. Никой не може да се чувства сигурен, че мирът е дошъл с Хенри Тюдор, освен ако и ти не си на трона. В негово лице виждат просто един претендент, чийто късмет е проработил. Казали му, че искат той като крал да бъде присаден върху стъблото на Плантагенетите — тази здрава и издръжлива лоза.

— Това едва ли му се е понравило.

— Побеснял — казва тя весело. — Но не можел да направи нищо. Трябва да те вземе за съпруга.

— Смирена и разкаяна — напомням ѝ кисело.

— Смирена и разкаяна, разбира се — потвърждава майка ми радостно. Поглежда посърналото ми лице и се разсмива. — Това са само думи — напомня ми тя. — Думи, които той може да те принуди да изречеш сега. Но в замяна ние го караме да се ожени за теб и те правим кралица на Англия, а после наистина няма да има значение какъв е девизът ти.