Бялата принцеса

Дворецът Шийн, Ричмънд Пролетта на 1487 г.

Но дори видяното със собствените им очи не убеждава хората, които са твърдо решени да вярват обратното. Само дни след преминаването ни из улиците на Лондон с момчето, усмихващо се сред нас, се намират хора, които се кълнат, че Едуард Уорик избягал от Тауър, докато отивал на църква, и се криел в Йорк, изчаквайки подходящия момент да се вдигне срещу тиранина с герба на червения дракон, претендента за трона, узурпатора Хенри, самозванеца.

Преместваме се извън града в двореца Шийн, но Едуард не може да бъде освободен от стаите си в Тауър, за да дойде с нас.

— Как мога да го взема с нас? — пита ме настойчиво Хенри. — Съмняваш ли се дори за миг, че ако той напусне сигурността на тези стени, някой ще се добере до него, и следващото, което ще чуем за Едуард, ще бъде, че е начело на армия?

— Няма! — възкликвам отчаяно. Започвам да си мисля, че моят съпруг ще държи малкия ми братовчед в тъмница до края на живота му, толкова прекалено предпазлив е. — Знаеш, че Едуард не би избягал от нас, за да поведе армия! Той иска само да бъде отново в училищната стая и да си учи уроците. Иска само да му позволят да излиза на езда. Иска само да бъде със сестра си.

Но Хенри насочва към мен суровия поглед на тъмните си като уелски въглища очи, и казва:

— Разбира се, че ще поведе армия. Всеки би го сторил. Освен това може и да не му дадат никакъв избор.

— Той е на дванайсет! — възкликвам. — Той е дете!

— Достатъчно голям е, за да седи на коня си, докато за него се сражава армия.

— Това е братовчед ми — казвам. — Това е родният ми братовчед, синът на бащиния ми брат. Моля те, прояви великодушие, подобаващо на крал, и го освободи.

— Нима мислиш, че трябва да бъде освободен, защото е син на брата на баща ти? Нима вярваш, че твоите роднини проявяваха такова кралско великодушие, когато имаха власт? Елизабет, баща ти затвори родния си брат, бащата на Едуард, а после го екзекутира за държавна измяна! Братовчед ти Едуард е син на предател и бунтовник, а изменниците крещят името му, когато се събират против мен. Той няма да излезе от Тауър, докато не се уверя, че сме в безопасност, и четиримата — майка ми, ти и аз, и законният наследник, принц Артур.

Той отива с тежки стъпки до вратата, обръща се, за да ме изгледа гневно, и нарежда:

— Не ме моли отново. Не си позволявай да ме молиш отново за това. Не знаеш колко много правя и без това от обич към теб. Повече, отколкото би трябвало. Много повече, отколкото би трябвало.

Затръшва вратата след себе си и аз чувам дрънченето, когато стражите припряно вдигат оръжия за почест, когато минава край тях.

— Какво е това, което правиш? — питам полираното дърво на вратата. — И то от обич?

Хенри не идва в стаята ми през цялото време на Великите пости. Традицията повелява един благочестив мъж да не докосва жена си в седмиците преди Великден, макар че нарцисите разцъфват в златисто покрай речните брегове, косовете пеят любовни песни с трогателни трели всяка утрин, лебедите се залавят да вият просторни, обемисти гнезда на крайречния път, и всяко живо същество е изпълнено с радост и си търси другар; но не и ние. Хенри спазва Великденските пости като покорен син на майка си и на Църквата, и затова Маги спи с мен, и аз свиквам да я виждам как стои на колене с часове, моли се и нашепва името на брат си отново и отново.

Един ден осъзнавам, че тя се моли за брат си на свети Антоний, и тихо се извръщам. Свети Антоний е светецът, на когото се молят за изгубени неща, комуто поверяват отчаяни надежди и изгубени каузи; тя сигурно чувства, че брат ѝ скоро ще изчезне — ще стане невидимо момче като собствените ми братя, и тримата — изгубени за сестрите си, изчезнали завинаги.

Дворът спазва целите Велики пости, не се яде месо, няма танци и музика. Нейна светлост носи черно през цялото време, сякаш Христовите мъки крият специално послание за нея, сякаш тя единствена разбира Неговото страдание. Тя и Хенри се молят заедно в усамотение всяка вечер, сякаш са били призвани да понесат коравосърдечието на англичаните към Тюдорите, точно както Иисус е трябвало да понася самотата на пустинята и измяната на учениците си. Двамата се обединяват в мъченичеството си — все едно, че никой освен тях самите не разбира какво страдание преживяват.

Около Нейна светлост и сина ѝ съществува тесен малък свят: единственият съветник, комуто тя има доверие, Джон Мортън, неин приятел и изповедник; Джаспър Тюдор, чичото на Хенри, отгледал го в изгнание; приятелят, който остана до него, Джон де Виър, графът на Оксфорд, и двамата Станли — лорд Томас и неговият брат сър Уилям. Те са много, много малко на брой, изолирани в такъв голям двор, и толкова се страхуват от всички останали, че сякаш вечно са под обсада в собствения си сигурен дом.

Наистина започвам да си мисля, че те живеят в различен свят от нас, останалите. Един ден Нейна светлост и аз се разхождаме заедно край ослепителната река, слънце огрява лицата ни, бели цветчета са окичили глоговите храсти и сладкото, леко ухание на нектар се носи из въздуха, когато тя отбелязва, че Англия всъщност е потънала в мрак греховна пустош. Майка ми, която пристъпва леко по пролетната трева, с китка росни нарциси с лепкави стъбла в ръката си, чува това, не успява да се възпре и се разсмива на глас.

Изоставам от дамите си, за да тръгна редом с майка ми.

— Трябва да поговоря с вас — казвам. — Трябва да разбера какво знаете.

Усмивката ѝ е блажено спокойна и прекрасна както винаги.

— Знанията ми са трупани цял живот — отвръща тя закачливо. — Знам четири езика, обичам музиката и имам разбиране за изкуството, имам голям интерес към печатането и писането както на английски, така и на латински. Радвам се да видя, че най-сетне се допитваш до мъдростта ми.

— Нейна светлост майката на краля се е поболяла от страх — изтъквам аз. — Мисли, че пролетният пейзаж на Англия е обвита в мрак пустош. Синът ѝ е почти онемял. Нямат доверие на никого освен на собственото си обкръжение, а във външния свят всеки ден се появяват нови и нови слухове. Задава се, нали? Новият бунт? Вие знаете плановете и знаете кой ще ги води — замълчавам, после снижавам глас до шепот. — Той е на път, нали?

За момент майка ми не казва нищо, върви мълчаливо до мен, изтънчена както вината. Спира и се обръща към мен, взема един напъпил нарцис и полека го затъква в шапката ми.

— Мислиш ли, че не съм говорила с теб по тези въпроси нито веднъж от женитбата ти насам, просто защото съм пропуснала да го направя? — пита тя тихо.

— Не, разбира се, че не.

— Или защото съм мислела, че това не те интересува?

Поклащам глава.

— Елизабет, в сватбения си ден ти обеща да обичаш и почиташ краля, и да му се покоряваш. В деня на коронацията си ще трябва да обещаеш пред Бог, в най-тържествен и обвързващ обет, да бъдеш негова вярна поданица, първа сред неговите верноподаници. Ще приемеш короната на главата си, ще приемеш свещения елей на гърдите си. Тогава не можеш да даваш лъжлива клетва. Няма да има как да знаеш нещо и да си принудена да го криеш от него. Няма да може да имаш тайни от него.

— Той не ми се доверява! — избухвам аз. — Без да сте ми казали дори една дума, той вече ме подозира, че съм посветена в цял заговор и го пазя в тайна. Отново и отново ме пита какво зная, отново и отново ме предупреждава, че проявява снизхождение към нас. Майка му е сигурна, че го предавам, а вярвам, че и той мисли така.

— Може би той ще започне да ти се доверява — казва тя. — Ако прекарате години заедно. Може да се превърнете в съпруг и съпруга, свързани от обич, ако имате достатъчно време. А ако никога не ти казвам нищо, тогава никога няма да ти се налага да го лъжеш. Ще ти бъде спестено и по-лошото — да настъпи миг, когато трябва да избираш на кого да си вярна. Не бих искала да ти се налага да избираш между семейството на баща си и това на съпруга си. Не бих искала да бъдеш принудена да избираш между претенциите на малкия си син към престола и тези на някой друг.

Ужасена съм при мисълта, че може да се налага да избирам между Тюдор и Йорк.

— Но ако не зная нищо, тогава ще съм като листо, носещо се по водата; отивам натам, накъдето ме носи течението. Не действам, не правя нищо.

Тя се усмихва.

— Да. Защо не оставиш реката да те води? И ще видим какво казва тя.

Обръщаме се мълчаливо и поемаме обратно по речния бряг към Шийн, красивия дворец с много кули, който се издига над завоя на реката. Докато вървим към двореца, виждам как дузина коне пристигат в галоп и спират до вратата, водеща към личните покои на краля. Мъжете слизат от конете, а един от тях смъква шапката си и влиза вътре.

Майка ми повежда дамите покрай войниците и вежливо отвръща на поздрава им.

— Изглеждате уморени — казва тя любезно. — Отдалече ли идвате?

— Не спирали за сън, идваме чак от Фландрия — хвали се единият. — Яздихме, сякаш ни гонеше самият дявол.

— Нима?

— Но той не е зад нас, пред нас е — доверява ни тихо войникът. — Пред нас, и пред Негова светлост, тук наоколо, и събира армия, докато ние се начудим какво става.

— Достатъчно — казва друг мъж. Сваля шапка пред мен и пред майка ми. — Моля за извинение, Ваша светлост. Толкова дълго беше останал без дъх, че сега трябва да се наприказва.

Майка ми се усмихва на човека и на неговия капитан.

— О, няма нищо — казва тя.

След по-малко от час кралят вече е свикал среща на най-приближените си съветници, мъжете, към които се обръща, когато е в опасност. Джаспър Тюдор е там, свел червенокосата си глава, посивелите му вежди са тревожно сключени пред заплахата, надигнала се срещу неговия племенник, срещу неговия род. Графът на Оксфорд крачи напред-назад, хванал под ръка Хенри, обсъжда с него набирането на войници и на кои графства може да се има доверие и кои не трябва да бъдат уведомявани. Джон дьо ла Поул влиза в залата на съвета по петите на непоклатимо предания си баща, а после идват другите приятели и членове на семейството: Станли, Кортни, архиепископ Джон Мортън, Реджиналд Брей, който е управител на домакинството на Нейна светлост — всички мъже, които поставиха Хенри Тюдор на трона, а сега откриват, че е трудно да го задържат там.

Отивам в детската стая. Намирам Нейна светлост майката на краля да седи в големия стол в ъгъла, гледайки как бавачката преповива бебето и го увива плътно в пелените му. Необичайно е за нея да идва тук, но по напрегнатото ѝ лице и броеницата в ръката ѝ виждам, че се моли за безопасността му.

— Лоши новини ли? — питам тихо.

Тя ме поглежда укорително, сякаш аз съм виновна за всичко.

— Говори се, че херцогинята на Бургундия, вашата леля, е намерила пълководец, готов да приеме заплащане от нея и да изпълнява волята ѝ — казва тя. — Говори се, че бил почти непобедим.

— Пълководец?

— Който набира войски.

— Ще дойдат ли тук? — прошепвам. Поглеждам навън през прозореца към реката и тихите поля отвъд.

— Не — заявява тя решително. — Защото Джаспър ще ги спре, Хенри ще ги спре, и сам Бог ще ги спре.

На път към стаите на майка ми минавам забързано покрай покоите на краля, но вратата към голямата зала за аудиенции е все още затворена. Събрал е повечето лордове, и те сигурно трескаво се опитват да преценят каква нова заплаха представлява това за престола на Тюдорите, доколко би трябвало да се боят, как е редно да постъпят.

Забелязвам, че съм ускорила крачка, притиснала ръка към устата си. Страхувам се от онова, което ни заплашва, страхувам се, че Хенри ще започне отбрана срещу собствения си народ, която може да е по-жестока и по-смъртоносна от едно истинско нашествие.

Покоите на майка ми също са затворени, със здраво залостени врати, отвън не чака слуга, който да разтвори вратите пред мен. Тук е тихо — прекалено тихо. Сама бутвам вратата, отварям я и виждам празната стая, простираща се пред мен като декор на сцена, преди да пристигнат актьорите. Нито една от дамите ѝ не е тук, музикантите ѝ не са тук, на една стена е подпряна лютня. Всичките ѝ вещи са непокътнати: столовете ѝ, гоблените ѝ, книгата ѝ на една маса, ръкоделието ѝ в една кутия; но нея я няма. Сякаш е заминала.

Подобно на дете, не мога да повярвам. Изричам: „Майко? Почитаема майко?“, пристъпвам в тихата, слънчева приемна и се оглеждам навсякъде наоколо.

Отварям вратата към личните ѝ покои, и те също са празни. На един от столовете има нейно ръкоделие, виждам и една панделка върху пейката в прозоречната ниша, но нищо друго. Безпомощно вдигам панделката, сякаш тя може да е знак, усуквам я между пръстите си. Не мога да повярвам, че е толкова тихо. Краят на един гоблен се раздвижва от въздушното течение, нахлуло през вратата — единственото движение в стаята. Отвън гука горски гълъб, но това е единственият звук. Изричам отново:

— Мамо? Почитаема майко?

Потропвам на вратата на спалнята ѝ и рязко я отварям, но не очаквам да я намеря там. Чаршафите на леглото ѝ са свалени, дюшекът е гол. Завесите на леглото ѝ са смъкнати от дървените колони. Където и да е отишла, тя е взела със себе си чаршафите и завивките си. Отварям раклата в долния край на леглото ѝ, и откривам, че и дрехите ѝ ги няма. Обръщам се към масичката, пред която сяда, докато камериерката реши косата ѝ; посребреното ѝ огледало го няма, няма ги и гребените ѝ от слонова кост, златните ѝ игли за коса, шишенцето ѝ от релефно стъкло с масло от лилии.

Покоите ѝ са празни. Тя внезапно е изчезнала, сякаш по магия, само за една сутрин, за миг.

Обръщам се рязко и отивам в най-хубавите покои, покоите на кралицата, където Нейна светлост майката на краля прекарва дните си сред жените от своята свита, управлява големите си имоти, поддържа властта си, докато нейните жени шият ризи за бедните и слушат откъси от Библията. Покоите ѝ гъмжат от хора, които влизат и излизат; дочувам весело жужене през вратите, докато вървя към тях, и когато ги разтварят със замах и съобщават за пристигането ми, влизам и виждам Нейна светлост, разположила се под балдахин от златен брокат като кралица, около нея са собствените ѝ дами, а сред тях — компаньонките на майка ми, слели се в един голям двор. Дамите на майка ми ме гледат с широко отворени очи, сякаш искат да ми нашепнат някакви тайни; но който и да е отвел майка ми, се е погрижил те да си мълчат.

— Милейди — казвам, като правя възможно най-малкия реверанс, полагащ се на свекърва ми и майката на краля. Тя се изправя и ми отговаря също със съвсем лек реверанс, а после си разменяме целувки по студените бузи. Устните ѝ едва ме докосват, а аз сдържам дъха си, сякаш не искам да вдъхна димния мирис на тамян, който вечно витае в покритата ѝ с воал диадема. Отстъпваме назад и се измерваме взаимно с поглед.

— Къде е майка ми? — питам направо.

Изражението ѝ е мрачно, сякаш не ѝ идва да затанцува от радост.

— Навярно би трябвало да говорите за това със сина ми, краля.

— Той е в покоите си със своите съветници. Не искам да го безпокоя. Но ще го сторя и ще му кажа, че вие сте ме изпратили, ако такова е желанието ви. Но може би вие можете да ми кажете къде е майка ви. Знаете ли? Или само се преструвате, че знаете?

— Разбира се, че знам! — възкликва тя мигновено, засегната. Оглежда изпълнените с жадно любопитство лица и ми дава знак, че трябва да влезем в едно вътрешно помещение, където можем да говорим насаме. Тръгвам след нея. Докато минавам покрай дамите на майка ми, виждам, че някои от тях липсват; моята полусестра Грейс, незаконно дете на баща ми, я няма тук. Надявам се, че е отишла с майка ми, където и да е тя.

Нейна светлост майката на краля лично затваря вратата и ми показва с жест, че трябва да седна. Внимавайки да спазваме протокола, дори и сега, сядаме едновременно.

— Къде е майка ми? — повтарям.

— Тя носи вина за бунта — казва тихо нейна светлост. — Изпращала е пари и слуги на Франсис Лъвъл, получавала е съобщения от него. Знаела е какво прави той и го е съветвала и подкрепяла. Казала му е кои фамилии освен рода Йорк са готови да го укрият и да му дадат войници и оръжия. Докато аз подготвях пътуването на краля, тя е подготвяла бунт против него, планирала е да му се устрои засада по пътя. Тя е враг на вашия съпруг и вашия син. Много ми е мъчно за вас, Елизабет.

Настръхвам, почти не обръщам внимание на думите ѝ.

— Нямам нужда от вашето съжаление!

— Имате — настоява тя. — Защото родната ви майка заговорничи именно против вас и вашия съпруг. Тя подготвя именно вашата смърт и падение. Работила е за бунта на Лъвъл, а сега е писала тайно на зълва си във Фландрия, подтиквайки я да нахлуе тук с войска.

— Не. Не би го сторила.

— Имаме доказателства — казва тя. — Няма съмнение. Съжалявам за това. Огромен срам се стоварва върху вас и семейството ви. Позор за семейното ви име.

— Къде е тя? — питам. Най-големият ми страх е, че са я отвели в Тауър, че тя ще бъде задържана там, където държаха синовете ѝ, и че и тя никога няма да излезе от крепостта.

— Тя се оттегли от света — казва лейди Маргарет със сериозна тържественост.

— Какво?

— Осъзна греховното си поведение и се оттегли да изповяда греховете си и да заживее с добрите сестри в абатството Бърмъндзи. Избра да живее там. Когато синът ми изложи пред нея доказателствата за нейния заговор, тя прие, че е прегрешила и че ще трябва да си отиде.

— Искам да я видя.

— Разбира се, можете да отидете да я видите — казва лейди Маргарет тихо. — Разбира се — виждам как в очите ѝ припламва спотаена надежда. — Можете да останете при нея.

— Разбира се, че няма да остана в абатството Бърмъндзи. Ще я посетя и ще говоря с Хенри, защото тя трябва да се върне в двора.

— Тя не може да разполага с богатство и влияние — казва лейди Маргарет. — Би ги използвала срещу съпруга ви и сина ви. Зная, че я обичате нежно, но, Елизабет — тя се превърна във ваш враг. Тя вече не е майка на вас и сестрите ви. Осигурявала е средства на хората, които се надяват да свалят от престола Тюдорите; давала им е съвети, изпращала им е вести. Заговорничила е с херцогиня Маргарет, която събира армия. Живееше с нас, играеше с детето ви, нашият скъпоценен принц, виждаше се с вас всеки ден, и въпреки това работеше за нашето унищожение.

Надигам се от стола си и отивам до прозореца. Навън първите лястовици за лятото кръжат над реката, вият се и се обръщат в полет, светлите им коремчета проблясват, сякаш се радват да потапят клюнове в собствените си отражения, играейки си със сладката вода на Темза. Обръщам се отново.

— Лейди Маргарет, майка ми не е безчестна жена. И никога не би сторила нищо, за да ми навреди.

Тя бавно поклаща глава.

— Тя настоя да се омъжите за сина ми — казва. — Поиска това в замяна на предаността си. Присъстваше на раждането на принца. При кръщението му ѝ беше оказана чест, тя е негова кръстница. Почитахме я, приехме я и плащахме разноските ѝ. Но сега тя заговорничи срещу наследствените права на собствения си внук и се опитва да постави друг на неговия престол. Това е безчестно, Елизабет. Не можете да отречете, че тя играе двойна игра, позорна игра.

Покривам лицето си с ръце, за да не виждам изражението ѝ. Ако изглеждаше тържествуваща, щях просто да я мразя, но тя изглежда ужасена, сякаш чувства, подобно на мен, че всичко, което се опитвахме да направим, ще бъде съсипано.

— С нея не винаги сме били в съгласие — тя се обръща към мен. — Но за мен съвсем не бе удоволствие да я видя как напуска двора. Това е нещастие както за нея, така и за нас. Надявах се, че ще създадем едно семейство, едно сплотено кралско семейство. Но тя винаги се е преструвала. Тя показа, че не ни е вярна.

Не мога да я защитя; свеждам глава и през стиснатите ми зъби се откъсва лек стон на ужас.

— Тя не се е примирила — завършва лейди Маргарет. — Отново и отново подхваща войната, която вие, родът Йорк, изгубихте. Тя не сключи мир с нас, а сега е във война с вас, собствената си дъщеря.

Надавам тих вопъл и се свличам на пейката в прозоречната ниша, закривайки лицето си с ръце. Цари мълчание, докато лейди Маргарет прекосява стаята и се отпуска тежко до мен.

— Заради сина ѝ е, нали? — пита тя уморено. — Единствено неговите претенции би се борила да защити, предпочитайки ги пред вашите. Това е единственият претендент, когото би изправила срещу внука си. Тя обича Артур толкова много, колкото и ние, зная това. Единствената претенция към престола, която би предпочела да подкрепи вместо неговата, би била тази на собствения ѝ син. Сигурно си мисли, че едно от нейните момчета, Ричард или Едуард, е още живо, и се надява да го качи на престола.

— Не зная, не зная!

Вече плача, едва успявам да говоря. Едва я чувам през риданията си.

— Е, кой е? — внезапно изкрещява тя, избухвайки гневно. — Кой друг би могъл да бъде? Кого би могла да постави над собствения си внук? Кого може да предпочете пред нашия принц Артур? Артур, който се роди в Уинчестър, Артур от Камелот? Кого може да предпочете пред него?

Поклащам безмълвно глава. Чувствам как горещите сълзи правят езерце в леденостудените ми ръце и мокрят лицето ми.

— Тя не би ви свалила от власт заради никой друг — прошепва лейди Маргарет. — Разбира се, че е някое от момчетата. Кажете ми, Елизабет. Кажете ми всичко, което знаете, за да можем да подсигурим престола за вашия син, Артур. Истина ли е, че майка ви е укрила някъде едно от момчетата си? Той при леля ви във Фландрия ли е?

— Не зная — казвам безпомощно. — Тя така и не пожела да ми каже нищо. Казах, че не зная, и наистина не зная. Тя се погрижи да няма нищо, което бих могла да ви кажа някога. Не искаше никога да бъда подлагана на такъв разпит. Опита се да ме предпази от това, така че не знам.

Преди вечеря Хенри идва в покоите ми с придворните си, с напрегната, неубедителна усмивка на лицето, играе ролята си на крал, опитва се да скрие страха си, че губи всичко.

— Ще говоря с вас по-късно — казва той със суров, нисък глас. — Когато дойда в стаята ви тази вечер.

— Милорд… — прошепвам.

— Не сега — казва той твърдо. — Всички трябва да видят, че сме сплотени, че сме единни.

— Майка ми не може да бъде задържана против волята си — поставям условие. Мисля за своя братовчед в Тауър, за майка ми в абатството Бърмъндзи. — Не мога да позволя близките ми да бъдат задържани. Каквото и да подозирате, няма да търпя това.

— Довечера — казва той. — Когато дойда в покоите ви. Ще обясня.

Братовчедка ми Маги ми отправя един-единствен изпълнен с ужас поглед, а после застава зад мен, повдига шлейфа ми и го оправя, докато съпругът ми взема ръката ми и ме повежда на вечеря, вървейки пред придворните, а аз отправям усмивки наляво и надясно, както съм длъжна да правя, и се питам какво ще вечеря майка ми тази вечер, докато дворът, чиято господарка беше някога, се весели.

Поне Хенри идва при мен бързо, веднага след службата в параклиса, облечен за лягане, лордовете, които го придружават до спалнята ми, незабавно се оттеглят, за да ни оставят сами, а братовчедка ми Маги изчаква само да види дали имаме нужда от нещо, и после също си тръгва, хвърляйки бърз поглед с широко отворени очи към мен, сякаш се опасява, че на следващата сутрин аз също ще съм изчезнала.

— Нямам намерение да държа майка ви затворена — казва Хенри отривисто. — И няма да я изправя на съд, ако мога да го избегна.

— Какво е сторила? — настоявам. Не мога да поддържам преструвката, че не се е провинила в нищо.

— Искрен ли е въпросът ти? — отвръща той рязко. — Или само се опитваш да разбереш колко знам?

Надавам леко възклицание и се извръщам от него.

— Седни, седни — казва той. Идва при мен, хваща ме за ръката и ме отвежда до столовете край огнището, където сме седяли така удобно. Кара ме да седна и потупва поруменялата ми пламнала буза. За момент копнея да се хвърля в прегръдките му, да заплача на гърдите му и да му кажа, че не знам нищо със сигурност, но че се страхувам от всичко, точно както и той. Че се разкъсвам между обичта към майка си и изгубените си братя, и обичта към сина си. Че от мен не може да се очаква аз да избера следващия крал на Англия, и, накрая онова, което е най-озадачаващото за мен — че бих дала всичко на света, за да видя обичния си брат отново и да знам, че е в безопасност; че бих дала всичко, освен престола на Англия, всичко, освен короната на Хенри.

— Не знам всичко — казва той, като сяда тежко срещу мен, подпрял брадичка на юмрука си, загледан в пламъците. — Това е най-лошото: не знам всичко. Но тя е писала на леля ти Маргарет във Фландрия, и Маргарет събира армия срещу нас. Майка ти се е свързала с всички стари привърженици и родственици на Йорк, хората от домакинството ѝ, онези, които помнят баща ти или чичо ти, призовавайки ги да бъдат готови за момента, когато армията на Маргарет слезе на суша. Писала е на хора в изгнание, на хора, които се укриват. Разговаряла е тайно е със зълва си, Елизабет — майката на Джон дьо ла Поул. Посетила е дори баба ти, херцогиня Сесили, нейната свекърва. По време на целия ѝ брак бяха на нож, но сега са в съюз срещу по-голям враг: срещу мен. Знам, че е писала на Франсис Лъвъл. Видях писмата. Подпомагала е неговия бунт, сега имам доказателства за това. Дори знам каква сума му е изпратила, за да подготви армията си. Това бяха парите, които ѝ давах, издръжката, която ѝ отпуснах. Знам всичко това, видях го със собствените си очи. Държах писмата ѝ в собствените си ръце. Няма съмнение.

Той въздъхва уморено и отпива от питието си. Гледам го ужасено. Това доказателство е достатъчно да прати майка ми под ключ до края на живота ѝ. Ако беше мъж, щяха да я обезглавят за държавна измяна.

— Това не е най-лошото — продължава той мрачно. — Вероятно има и още; но не знам какво друго прави тя. Не познавам всичките ѝ съюзници, не знам най-тайните ѝ планове. Не смея да си представя какви са.

— Хенри, от какво се опасяваш? — прошепвам. — Какво се боиш, че е правила, та гледаш така?

Той изглежда непоносимо изтормозен.

— Не зная от какво да се боя — отговаря след малко. — Леля ти, вдовстващата херцогиня на Бургундия, събира армия, голяма армия срещу мен, поне това знам.

— Наистина ли?

Той кимва.

— А майка ти е събирала бунтовници у дома. Днес свиках тук съветниците си. Сигурен съм във властта си над лордовете. Или поне… всички те ми се заклеха във вярност. Но на кого мога да имам доверие, ако майка ти и леля ти изведат армия на бойното поле и начело застане… — той млъква, без да довърши.

— Кой? — питам. — Кой според теб може да поведе такова нахлуване, от кого се боиш?

Той извръща поглед от мен:

— Мисля, че знаеш.

Прекосявам стаята и вземам ужасена ръката му.

— Наистина, не знам.

Той стиска ръката ми много здраво и се взира в очите ми, сякаш се опитва да прочете мислите ми, сякаш повече от всичко друго на света иска да узнае дали може да ми се довери, на мен, неговата съпруга, майката на детето му.

— Мислиш ли, че Джон дьо ла Поул ще стане изменник и ще поведе армията срещу теб? — питам, назовавайки името на собствения си братовчед, наследника на Ричард. — От него ли се боиш?

— Знаеш ли нещо срещу него?

Поклащам глава.

— Нищо, кълна се.

— Боя се от нещо по-лошо — казва той кратко.

Стоя пред него безмълвно, питайки се дали ще назове врага, от когото се бои най-много: символът, който би бил по-силен от един братовчед на наследниците на Йорк.

— От кого? — прошепвам.

Но в нашата уединена стая сякаш е влязъл призракът, призракът, за когото всички говорят, но никой не се осмелява да назове. В суеверието си Хенри също не желае да го назове.

— Готов съм за него — казва той само. — Който и да е този, когото е поставила начело на армията си. Можеш да кажеш на всички, че съм готов да го срещна.

— Кого?

Предизвиквам го да проговори.

Но Хенри само поклаща глава.

А после, още на следващата сутрин, виждам, че Джон дьо ла Поул отсъства от параклиса по време на утринната литургия. Хвърлям поглед надолу от високия си стол в галерията и забелязвам, че обичайното му място е празно. Няма го и по времето за вечеря.

— Къде е братовчед ми Джон? — питам Нейна светлост майката на краля, докато чакаме след вечеря свещеникът да довърши дългата проповед, която изнася по нейно настояване през всеки ден от Великите пости.

Тя ме поглежда засегнато и казва:

— Мен ли питате?

— Питам ви къде е братовчед ми Джон — повтарям, мислейки си, че не ме е чула. — Нямаше го в параклиса тази сутрин, и не съм го виждала цял ден.

— Навярно би трябвало да попитате майка си вместо мен — казва тя жлъчно. — Тя може и да знае. Навярно би трябвало да попитате леля си Елизабет Йорк, майка му — тя може и да знае. Би трябвало да попитате леля си Маргарет Йорк, вероломната вдовстваща херцогиня на Бургундия: тя със сигурност знае, защото той е на път към нея.

Ахвам и закривам устата си с длан.

— Да не искате да кажете, че Джон дьо ла Поул е заминал за Фландрия? Как можете да мислите подобно нещо?

— Не го мисля, зная го — казва тя. — Бих се срамувала да кажа подобно нещо, ако имаше някакво съмнение. Оказа се вероломен, а аз винаги съм твърдяла, че е такъв. Той е изменник, а участваше в нашите съвети, научи плановете ни за нашата отбрана, знае и за страховете ни от бунт, а сега бяга отвъд морето, при леля си, за да ѝ съобщи всичко, което знаем и всичко, от което се опасяваме, и да поиска от нея да го постави на нашия трон, защото тя е от рода Йорк, и сега той твърди, че е изцяло на страната на Йорк, че винаги е бил изцяло за Йорк — точно като вас и цялото ви семейство.

— Джон — изменник? — повтарям. Не мога да повярвам на думите ѝ. Ако е вярно, тогава може би всичко друго, от което се боят, също е вярно: може би някъде там съществува някакъв граф, херцог, може би дори принц на Йорк, който чака търпеливо, подготвяйки идването си. — Братовчед ми Джон е заминал за Фландрия?

— Вероломен като всеки йоркист — казва тя, оскърбявайки ме право в лицето. — Вероломен, каквито са привържениците на бялата роза, каквито са винаги хората, които се сражават под знака на бялата роза.

Нейна светлост майката на краля ми съобщава, че ще отидем в Норич в ранното лято, тъй като кралят иска да бъде видян от своя народ и да въздаде справедливост. Напрегнатият ѝ поглед веднага ме кара да се досетя, че това е лъжа; но не показвам, че го знам. Вместо това я изчаквам да потъне в подготовката за пътуването на сина си, и един ден в края на април обявявам, че се чувствам неразположена и ще си остана в леглото. Нареждам на Маги да пази вратата към спалнята ми и да казва на хората, че спя, обличам най-простата си рокля, увивам се в тъмна пелерина, измъквам се долу до кея пред двореца и махвам на една ладия да ме откара надолу по реката.

По водата е студено, брули хапещ вятър, който ми дава повод да вдигна качулката си и да увия лицето си с шал. Конярят ми пътува с мен, не е наясно какво правим, но е неспокоен, защото се досеща, че е нещо забранено. Лодката се носи бързо надолу по течението. На връщане ще се движи по-бавно, но аз съм изчислила времето на излизането си така, че приливът да настъпва, когато потеглим обратно за Шийн.

Ладията ме отвежда до стълбите на кея пред абатството, конярят Уес скача на брега и протяга ръце към мен. Лодкарят обещава, че ще изчака, за да ме върне в Шийн: проблясването в очите му дава ясно да се разбере какво си мисли — че съм някое момиче от двора, измъкващо се за тайна среща с любимия си. Качвам се по мокрите стълби до мостчето, което се простира над водата, и заобикалям стените на абатството, докато стигам до главната порта и къщичката на вратаря. Дръпвам камбанката и чакам портиерката, облягайки се на стената от тъмен кремък и червени тухли.

Една вратичка в голямата порта се отваря.

— Искам да видя… — млъквам, без да довърша. Не зная как наричат майка ми сега, когато вече не е кралица, сега, когато е заподозряна в държавна измяна. Дори не знам дали е тук под истинското си име.

— Нейна светлост вдовстващата кралица — казва жената рязко, сякаш битката при Бозуърт никога не е била, сякаш клонките на лозата още се вият, зелени и свежи в градината на Англия. Тя със замах ми отваря вратата и ме пуска да вляза, посочвайки с жест, че момчето трябва да ме изчака отвън.

— Как разбрахте, че имам предвид нея? — питам.

Тя ми се усмихва.

— Не сте първата, която идва да я види, и се съмнявам, че ще бъдете последната — казва и ме повежда през гладко окосената морава към килиите в западния край на сградата. — Тя е прекрасна жена; хората винаги ще ѝ бъдат верни. Сега е в параклиса — тя кимва към църквата с гробището отпред. — Но можете да почакате в килията ѝ, ще дойде скоро.

Въвежда ме в чиста белосана стая, с лавица за най-обичаните томове на майка ми — както подвързани ръкописи, така и новите печатни книги. На стената виси разпятие от слонова кост и злато, а в една кутия на стол до огнището е малката нощница, която шие за Артур. Изобщо не прилича на онова, което съм си представяла, и за момент се поколебавам на прага, отмаляла от облекчение, че майка ми не е затворена в студена кула или държана в някой беден женски манастир, а се старае обкръжението ѝ да ѝ подхожда — както винаги.

През една вътрешна врата мога да видя личните ѝ покои, а оттатък — ограденото ѝ със завеси легло с фините ѝ бродирани чаршафи. Това не е обиталище на жена, гладуваща в самотен затвор; майка ми живее като оттеглила се кралица и очевидно целият манастир е готов да изпълнява желанията ѝ.

Отпускам се на едно столче до огнището и скоро чувам бързи стъпки по каменната настилка отвън, вратата се отваря и майка ми се появява, аз се хвърлям в обятията ѝ и се разплаквам, а тя ме успокоява шепнешком, а после вече седим до огнището и ръцете ми са в нейните, тя ми се усмихва, както прави винаги, и ме уверява, че всичко ще бъде наред.

— Но не сте свободна да си тръгнете? — пожелавам да се уверя.

— Не — казва тя. — Поиска ли от Хенри свободата ми?

— Разбира се, в мига, в който изчезнахте. Той отказа.

— Така си и мислех. Трябва да остана тук. Поне засега. Как са сестрите ти?

— Добре са — казвам. — Катрин и Бриджет бяха в учебната стая, аз им казах, че сте се оттеглили. Бриджет иска да се присъедини към вас, разбира се. Казва, че суетата на света е прекалено голяма за нея.

Майка ми се усмихва.

— Имахме намерение да я посветим на Църквата — казва тя. — Винаги е приемала вярата много сериозно. А племенниците ми? Джон дьо ла Поул?

— Изчезна — казвам без заобикалки. Ръцете ѝ ме стисват малко по-силно.

— Арестуван? — пита тя.

Поклащам глава.

— Избягал — казвам кратко. — Дори не знам дали ми казвате истината, когато си давате вид, че не знаете.

Тя не си прави труда да ми отговори.

— Хенри казва, че разполага с доказателства, че работите срещу нас.

— Срещу „нас“? — повтаря тя.

— Срещу Тюдорите — казвам, поруменявайки.

— Аха — казва тя. — „Ние, Тюдорите.“ Имаш ли представа какво точно знае?

— Знае, че сте писали на леля ми Маргарет и сте призовавали поддръжниците на Йорк. Спомена леля ми Елизабет и дори баба ми, херцогиня Сесили.

Тя кимва.

— Нищо повече?

— Майко, това е повече от достатъчно!

— Знам. Но, виждаш ли, Елизабет, той би могъл да знае нещо повече от това.

— И още ли има?

Ужасена съм.

Тя свива рамене.

— Това е заговор. Разбира се, че има още.

— Е, това е единственото, което ми каза. Нито той, нито майка му ми имат доверие.

В отговор на думите ми тя се изсмива високо.

— Те надали се доверяват и на собствените си сенки, защо да имат доверие на теб?

— Защото съм негова съпруга и кралица?

Тя кимва, сякаш това едва ли има значение.

— И къде според него е отишъл Джон дьо ла Поул?

— Може би при Нейна светлост леля Маргарет във Фландрия?

Явно това не е изненада за нея.

— Благополучно ли се е измъкнал?

— Доколкото знам. Но, почитаема майко…

Тя омеква веднага, щом долавя страха в гласа ми.

— Да, скъпа моя. Разбира се, че се тревожиш, сигурно си изплашена. Но мисля, че всичко ще се промени.

— А синът ми?

— Артур е принц по рождение, никой не може да му отнеме това. Никой не би пожелал да го стори.

— Съпругът ми?

Тя едва не се разсмива на глас.

— Е, какво пък, Хенри е роден с нисше потекло — казва тя. — Може би ще си умре такъв.

— Майко, не мога да ви позволя да водите война срещу съпруга ми. Съгласихме се на мир, искахте да се омъжа за него. Сега имаме син, и той би трябвало да стане следващият крал на Англия.

Тя се изправя, прекосява с три крачки малката стая и отива да погледне навън, през прозореца, поставен високо в стената, към тихите ливади и малката манастирска църква.

— Може би е така. Може би той ще бъде крал. Никога не съм го усещала. Самата аз не мога да видя такова нещо, но е възможно и да се случи.

— Не можете ли да ми кажете? — питам я. — Не можете ли да ми кажете какво ще се случи?

Тя се обръща и аз виждам, че погледът ѝ е потаен и тя се усмихва.

— Като пророчица, както би направила майка ми? Или като заговорница? Като коварен бунтовник?

— Все едно като каква! — възкликвам. — Като каквато и да е! Не можете ли, не може ли някой да ми каже какво става?

Тя поклаща глава.

— Не мога да бъда сигурна — е единственото, което благоволява да каже.

— Трябва да вървя — казвам раздразнено. — Трябва да хвана прилива, за да се върна в Шийн. А после заминаваме на обиколка.

— Накъде? — пита тя.

Докато ѝ казвам, осъзнавам, че тя ще използва наученото от мен. Ще пише на бунтовниците, докато се събират, на враговете в Англия и отвъд морето. Кажа ли ѝ дори една дума, това ще означава, че работя за Йорк; шпионирам за Йорк срещу собствения си съпруг.

— Норич — казвам сковано. — Отиваме там за празника Тяло Господне. Да очаквам ли нападение сега, след като ви казах това?

— А, значи той мисли, че ще нахлуем по източното крайбрежие — казва тя развеселено. — Значи това очаква.

— Какво?

— Не отива в Норич заради удоволствието от празненствата. Отива, за да може да подготви източното крайбрежие за нападение отвън.

— Значи ще нахлуят? От Фландрия?

Тя ме целува по челото, напълно пренебрегвайки изпълнените ми със страх въпроси.

— Стига, не се тревожи за това — казва тя. — Не е нужно да знаеш.

Тя ме придружава до къщичката на вратаря, а после покрай външните стени дотам, където кеят се спуска в река Некингър, а моята лодка чака, поклащайки се върху надигащите се води на прилива. Целува ме, аз коленича за благословията ѝ и усещам как топлата ѝ длан се отпуска нежно върху качулката ми.

— Бог да те благослови — казва тя със сладък глас. — Ела да ме видиш, когато се върнеш от Норич, ако можеш да дойдеш, ако ти позволят.

— Ще се чувствам самотна в двора без вас — напомням ѝ. — Имам Сесили, имам и Ан и Маги, но се чувствам самотна без вас. Малките ми сестри също тъгуват за вас. А Нейна светлост майката на краля мисли, че заговорнича с вас, съпругът ми се съмнява в мен. И трябва да живея там, с тях, всички тях, наблюдавана непрекъснато от тях, без вас.

— Не задълго — казва тя с непроменена дръзка увереност. — И много скоро ще дойдеш при мен, или — кой знае — аз ще намеря начин да дойда при теб.

Връщаме се в Ричмънд, носени от прилива, и веднага щом завиваме зад завоя на реката, забелязвам една висока, слаба фигура да чака на кея. Това е кралят. Хенри. Разпознавам го отдалече, и не знам дали да наредя на лодкаря просто да обърне и да се отдалечи, или да продължава. Трябваше да се досетя, че той ще разбере къде съм. Вуйчо ми Едуард ме предупреди, че този крал знае всичко. Трябваше да знам, че няма да приеме лъжата за болестта, без да разпита братовчедка ми Маргарет и да настоява да ме види.

Майка му не е до него, нито някой от придворните му. Стои сам, като разтревожен съпруг, не като обзет от подозрения крал. Когато малката лодка се удря леко в дървения кей и моят служител скача на брега, Хенри го отмества встрани и сам ми помага да изляза от лодката. Подхвърля монета на лодкаря, който почуква с нея по зъбите си, сякаш изненадан да открие, че е истинска, а после изчезва в мъглата на обгърнатата от здрача река.

— Трябваше да ми кажеш, че искаш да отидеш, и щях да ти осигуря по-удобно пътуване с баржата — казва Хенри кратко.

— Съжалявам. Мислех, че няма да искаш да я посетя.

— И затова ти хрумна да се измъкнеш и после да се върнеш без мое знание?

Кимвам. Безсмислено е да го отричам. Очевидно съм се надявала, че той няма да узнае.

— Защото ми нямаш доверие — казва той без заобикалки. — Защото не мислиш, че бих ти позволил да я посетиш, дори ако е безопасно да го сториш. Предпочиташ да ме мамиш и да се измъкваш като шпионин, за да се срещнеш тайно с моята неприятелка.

Не казвам нищо. Той пъхва дланта ми в сгъвката на лакътя си, сякаш сме любяща съпружеска двойка, и ме принуждава да пристъпвам, крачка по крачка, редом с него.

— Убеди ли се, че майка ти е удобно настанена? И в добро здраве?

Кимвам.

— Да. Благодаря ти.

— А тя каза ли ти какво прави?

— Не — поколебавам се. — Не ми казва нищо. Казах ѝ, че отиваме в Норич, надявам се, че това не е било нередно?

За момент суровият му поглед, отправен към мен, се смекчава, сякаш съжалява, задето ме е принудил да се раздвоявам във верността си; но после проговаря с горчивина:

— Не. Няма значение. Тя сигурно с поставила и други шпиони около мен освен теб. Вероятно е знаела вече. Какво те попита?

Това е като кошмар — да си припомням разговора с майка ми и да се питам какво би могло да я уличи, или дори да уличи мен.

— Почти нищо — отговарям. — Попита ме дали Джон дьо ла Поул е напуснал двора, и аз казах „да“.

— Тя предположи ли защо е заминал? Знаеше ли къде е отишъл?

Поклащам глава.

— Казах ѝ за предположенията, че е отишъл във Фландрия — признавам.

— Тя не знаеше ли вече?

Свивам рамене.

— Не знам.

— Очаквали ли са го?

— Не знам.

— Дали семейството му ще го последва, как мислиш? Брат му Едмънд? Майка му, Елизабет, твоята леля? Баща му? Дали всички те са вероломни, макар че им се доверих и ги приех в двора си, и се вслушвах в съветите им? Дали просто ще си отбележат всяка дума, която съм казал, и ще я съобщят на своите сродници, моите врагове?

Отново поклащам глава.

— Не знам.

Той пуска ръката ми, за да отстъпи назад и да ме погледне, с намръщени и изпълнени с подозрение тъмни очи, със сурово лице.

— Когато си помисля за състоянието, похарчено за твоето образование, Елизабет, наистина се удивлявам на това колко малко знаеш.