Бялата принцеса

Замъкът Уиндзор Лятото на 1488 г.

Но леля ми Маргарет не седи със скръстени ръце. Нейна светлост вдовстващата херцогиня на Фландрия, сестра на баща ми, със сигурност не бездейства. Постоянно пише на Джеймс III Шотландски, дори му изпраща делегация от верни поддръжници на Йорк. „Опитва се да го убеди да тръгне на война срещу нас“, казва Хенри уморено. Влизам в личните му покои в големия замък, и го откривам с двама писари в двата края на голяма маса и лист с петна от сол пред него. Разпознавам големите червени восъчни печати на леля си и разклоняващите се зигзаговидни извивки; тя използва Слънцето във възход, великолепният герб на Йорк, създаден от баща ми. „Но няма да успее. Ние сме сключили съюз, ще уговорим и годежи. Джеймс се закле да ми бъде верен. Ще бъде твърд привърженик на Англия на Тюдорите. Няма да се обърне назад към Йорк.“

Но въпреки че Хенри може и да е прав и Джеймс да е верен в сърцето си, той не може да убеди съотечествениците си да подкрепят Англия. Страната му, лордовете му, дори неговият наследник, всички до един са против Англия на Тюдорите, каквото и да смята кралят, и страната печели. Обръщат се срещу него, вместо да преглътнат един съюз с амбициозния Тюдор, и Джеймс трябва да защитава приятелството си с Англия и дори трона си. Получавам набързо надраскана бележка от майка си, но не разбирам какво иска да каже:

Знам, че Хенри сигурно е видял бележката, почти веднага след като е била написана, затова незабавно му я занасям, за да покажа верността си; но когато влизам в личния му кабинет, се сепвам, защото с него има мъж, който ми се струва познат, макар да не мога да свържа с никакво име смуглото му лице. После, когато той се обръща към мен, си казвам, че е по-добре да забравя всичко, което някога съм знаела за него. Това е сър Едуард Брамптън, кръщелникът на баща ми, мъжът, когото вуйчо ми видял в кралския двор на Португалия с дръзкия паж. Той се обръща и ми се покланя ниско, усмивката му е изпълнена със сдържана увереност.

— Познавате ли се? — пита без заобикалки съпругът ми, като наблюдава лицето ми.

Поклащам глава.

— Много съжалявам… вие сте?

— Аз съм сър Едуард Брамптън — казва той любезно. — Видях ви веднъж, когато бяхте малка принцеса, твърде млада, за да помните един незначителен стар придворен като мен.

Кимвам и насочвам цялото си внимание към Хенри, сякаш сър Едуард не ме интересува изобщо.

— Исках да ви кажа, че получих бележка от абатството Бърмъндзи.

Той я взема от ръката ми и я прочита мълчаливо.

— Аха. Тя сигурно знае, че Джеймс е мъртъв.

— Това ли има предвид? Пише само, че няма да поеме по Големия северен път. Как е умрял кралят? Как е могло да се случи подобно нещо?

— В битка — казва Хенри кратко. — Неговата страна подкрепи сина му срещу него. Изглежда, че някои от нас не могат да имат доверие дори на кръвните си роднини. Не можеш да бъдеш сигурен в собствения си наследник, камо ли пък в майка си.

Внимавам да не поглеждам към сър Едуард.

— Съжалявам, ако това ни причинява неприятности — казвам с равен тон.

Хенри кимва.

— Във всеки случай, имаме нов приятел в лицето на сър Едуард.

Усмихвам се леко. Сър Едуард се покланя.

— Сър Едуард ще се прибере в Англия догодина — казва Хенри. — Той служеше предано на баща ви, а сега ще служи на мен.

При тази перспектива сър Едуард придобива бодро изражение и се покланя отново.

— Така че, когато отговаряте на майка си, можете да ѝ съобщите, че сте видели стария ѝ приятел — предлага Хенри.

Кимвам и тръгвам към вратата.

— Кажете ѝ също и че сър Едуард е имал един дързък паж, който се е възгордял твърде много, но че сега той е напуснал службата при него и е отишъл да работи за един търговец на коприна. Никой не знае къде е сега. Може да е заминал да търгува в Африка, може би в Китай, никой не знае.

— Ще ѝ съобщя това, ако желаете — казвам.

— Тя ще разбере кого имам предвид — усмихва се Хенри. — Кажете ѝ, че пажът е бил едно безочливо малко момче, което обичало да се преоблича в чужди копринени одежди, но сега има нов господар — по една случайност търговец на коприна, така че момчето ще подхожда за работата, и че е заминало с него и е изчезнало окончателно.