Бялата принцеса

Лондон, Тауър Лятото на 1497 г.

Отначало корнуолците роптаят, че кралят им налага твърде тежки данъци, а после — че им е ограбил правата върху калая, който добиват. Те са отрудени, озлобени мъже, които се сблъскват с опасности всеки ден, в малките тесни коридори под земята, където работят; мъже, които говорят свой собствен странен език, живеещи повече като варвари, отколкото като християни. Далече от Лондон, в най-крайния запад на страната, те лесно могат да повярват на сънища или слухове. Вярват в крале и ангели, в призраци и чудеса. Баща ми винаги казваше, че корнуолците са англичани, които не приличат на останалите, сякаш не са от английски произход, и че трябвало да бъдат управлявани с кротост, като че ли са пакостливите елфи, които живеят редом с тях.

След броени дни, сякаш след мигове, те се обединяват в яростта си; профучават през запада като разгарящ се летен пожар, профучават през полетата и продължават бясно нататък, по-бързо от галопиращ кон. Скоро вече са вдигнали цял Корнуол на оръжие, а после другите западни графства се присъединяват към тях, водени от същия гняв. Сформират отделни армии, предвождани от мъже от Съмърсет, Уилтшър и Корнуол под командването на един корнуолски ковач, Майкъл Джоузеф, или Майкъл Ан Гоф11, мъж, за когото се говори, че бил десет фута висок, че се заклел да не допусне да бъде разорен от един крал, чийто баща не е бил такъв, който се опитва да въведе нови порядки, порядките на Тюдорите, уелски порядки срещу почтените корнуолци.

Но това не е просто бунт на невежи мъже: на тяхна страна се стичат йомени, рибари, фермери, миньори, а после, и това е най-ужасното от всичко, един благородник, лорд Одли, предлага да ги поведе.

— Ще оставя теб, майка ми и децата тук — казва ми рязко Хенри, докато конят му чака начело на личните му телохранители, които са строени в боен ред пред Бялата кула на Тауър; портите са затворени, оръдията са изтикани до стените, всичко е готово за война — тук ще бъдете в безопасност, можете да издържите много седмици обсада.

— Обсада? — държа Мери на хълбока си като селянка, която изпраща съпруга си в битка, съзнавайки, че собственото ѝ бъдеще е отчайващо несигурно. — Но нима ще стигнат толкова близо до Лондон? Та те идват чак от Корнуол! Трябваше да бъдат задържани в Западните области! Оставяш ли ни достатъчно войска? Лондон ще ни остане ли верен?

— Удсток, отивам в Удсток. Мога да събера войска там и да отрежа пътя на бунтовниците, когато се зададат по Големия западен път. Трябва да върна войските си от Шотландия, колкото мога по-скоро. Изпратих ги всичките на север, за да се изправят срещу момчето и шотландците, не очаквах това да дойде от югозапад. Ще повикам обратно лорд Добни и неговата войска, изпратих заповеди да тръгнат обратно на юг веднага. Ще ги докарам обратно тук, ако вестоносецът ги открие навреме.

— Лорд Добни е от Съмърсет — отбелязвам.

— Какво искаш да кажеш с това? — изкрещява Хенри в отчаянието си, а когато повишава тон, Мери трепва и надава жален вопъл. Стисвам по-здраво пълничкото ѝ телце и я залюлявам, пристъпвайки от крак на крак.

Не повишавам глас, за да не я разстроя и за да не разтревожа телохранителите на Хенри, които се строяват с мрачни лица.

— Искам само да кажа, че за него ще бъде трудно да поведе войска срещу земляците си — казвам. — Ще трябва да обстрелва съседите си. Цялото графство Съмърсет се присъедини към корнуолците, а той сигурно познава лорд Одли още от момчешките им години. Не намеквам, че ще ти измени, само искам да кажа, че той е от запада и със сигурност ще изпитва съчувствие към земляците си. Би трябвало да поставиш около него други хора. Къде са другите ти лордове? Неговите сродници и другари, които биха го задържали на твоя страна?

Хенри издава някакъв звук, почти стон от болка, и слага длан на шията на коня си, сякаш има нужда от опора.

— В Шотландия — прошепва той. — Изпратих на север почти всички, цялата армия и всичките си оръдия, и всичките си пари.

Замълчавам, съзнавайки опасността, в която се намираме. Всичките ми деца, включително и Артур, са в Тауър, докато бунтовниците напредват към Лондон, армията е прекалено далече, за да бъде повикана да се върне; ако малката войска на Хенри не успее да ги спре по пътя, ще бъдем обсадени.

— Бъди смел — казвам, макар че на самата мен ми призлява от страх. — Бъди смел, Хенри. Веднъж баща ми беше пленен, и веднъж беше прогонен от кралството си, а въпреки това беше велик крал на Англия и умря в кралското ложе.

Той ме поглежда мрачно.

— Изпратих в Шотландия Томас Хауард, графа на Съри. Той се би срещу мен при Бозуърт, и аз го държах затворен в Тауър в продължение на повече от три години. Мислиш ли, че това ще го е превърнало в мой приятел? Трябва да се надявам, че женитбата му със сестра ти го прави мой надежден съюзник. Ти ми казваш, че Добни е родом от Съмърсет и ще симпатизира на съседите си, когато те потеглят срещу мен. Дори не знаех това. Не познавам никого от тези мъже. Никой от тях не ме познава или обича. Баща ти никога не е бил сам като мен, в чужда земя. Оженил се е по любов, войниците му са го следвали възторжено. Винаги е имал хора, на които може да се довери.

Заемаме бойни позиции в Тауър, оръдията са изкарани навън, край тях горят постоянно огньове, гюлетата са струпани до топовете. Чуваме, че могъща бунтовническа армия, наброяваща може би цели двайсет хиляди, напредва към Лондон от Корнуол и набира сили по пътя. Това е армия, достатъчно голяма да превземе цялото кралство. Лорд Добни стига на юг навреме, за да блокира Големия западен път, и ние се надяваме, че ще ги принуди да се върнат, но той дори не успява да ги забави. Някои казват, че е наредил на войските си да разчистят пътя, и ги е оставил да минат.

Бунтовниците настъпват, наближавайки Лондон, нарастват по численост. Води ги лорд Одли, а знаем, че други благородници сигурно им изпращат оръжия, пари и войници. Не получавам никаква вест от Хенри, трябва да вярвам, че събира войниците, си, подготвя войска и се готви да потегли срещу тях. Нямам вест от него, а той не пише и на майка си, макар че тя прекарва дните си на колене в параклиса, който сияе денонощно в светлината на молитвените свещи, които е запалила за него.

Синът ми Артур, на сигурно място в Тауър при нас, идва при мен.

— Баща ми спрял ли е бунтовниците? — пита ме той.

— Сигурна съм, че е успял — казвам, макар да не съм.

В стаите си Едуард, братовчед ми, сигурно чува тропота на маршируващите, произнесените на висок глас заповеди, сменянето на стражите през четири часа. Маги, която се присъединява към мен, когато съпругът ѝ потегля с моя, е единствената от нас, на която е позволено да го вижда. Идва при мен с посърнало лице.

— Много е тих — е единственото, което казва. — Попита ме защо всички сме тук, знае, че всички сме тук в Тауър, и защо е толкова шумно. Когато казах, че към Лондон идват бунтовници чак от Корнуол, той каза… — тя млъква рязко и закрива устата си с длан.

— Какво? — питам. — Какво каза той?

— Каза, че няма кой знае каква причина някой да идва в Лондон, че това е много скучно място. Каза, че някой трябвало да им обясни колко пусто е в Лондон, и много самотно. Че е много, много самотно.

Ужасена съм.

— Маги, той да не си е загубил ума?

Тя поклаща глава.

— Не, сигурна съм, че не е така. Просто е бил сам толкова ужасно дълго, че почти е забравил как да говори. Той е като дете, което не е имало детство. Елизабет… аз го предадох. Предадох го толкова ужасно.

Отивам да я прегърна, но тя се извръща от мен и прави реверанс.

— Позволете ми да отида в стаята си и да си измия лицето — казва. — Не мога да говоря за него. Непоносимо ми е да мисля за него. Смених името си, отрекох се от семейството си и го оставих зад гърба си. Вкопчих се в собствената си свобода, а него оставих тук, като птиче в клетка, като пойна птица в покрит кафез.

— Когато това свърши…

— Когато това свърши, ще стане още по-лошо! — възкликва тя разпалено. — През цялото това време чакаме кралят да се почувства в безопасност на трона си; но той никога не се чувства в безопасност. Когато това свърши, дори и да постигнем триумфална победа, кралят тепърва ще трябва да се изправи срещу шотландците. Може да се наложи да се изправи лице в лице с момчето. Враговете на краля идват един след друг, той не си създава приятелства, а се сдобива с нови врагове всяка година. Той никога няма да се почувства достатъчно в безопасност, за да освободи брат ми. Никога няма да е сигурен на трона си.

Затискам с длан треперещата ѝ уста.

— Тихо, Маги. Тихо. Знаеш, че не бива да говориш така.

Тя прави реверанс и излиза от покоите ми, а аз не я задържам. Знам, че говори само истината, и че с всички тези сражения, срещу зле въоръжените, отчаяни мъже от запада, войната на Север между шотландците и англичаните, събиращите се бунтовници в Ирландия, и предстоящият сблъсък между момчето и краля, ще ни донесат лято, изпълнено с кръвопролития, и есен на разплата, и никой не може да каже каква ще е крайната сметка, нито кой ще бъде съдникът или победителят.

Паниката започва призори. Чувам крясъците, с които се дават заповеди и тропота на тичащи крака, докато началникът на стражата свиква войските. Камбаната за тревога започва да звъни предупредително, а после всички камбани из Лондон и по-нататък, всички камбани на Англия започват да бият, вдигат тревога, за да съобщят, че корнуолците са пристигнали и сега не настояват данъците да бъдат опростени и вероломните съветници на краля — отпратени: сега настояват кралят да бъде свален от престола.

Лейди Маргарет, майката на краля, излиза от параклиса, примигвайки като уплашена кукумявка заради утринната светлина и глъчката в Тауър. Вижда ме на входа на Бялата кула и забързва през моравата към мен.

— Останете тук — казва тя рязко. — Наредено ви е да останете тук заради собствената ви безопасност. Хенри каза, че не бива да излизате. Вие и децата трябва да останете тук.

Тя се обръща към един от командирите на стражата, и осъзнавам, че е готова да даде заповед за ареста ми, ако дори за миг помисли, че се надявам да се измъкна.

— Да не сте полудяла? — внезапно питам горчиво. — Аз съм кралица на Англия, аз съм съпруга на краля и майка на Уелския принц! Разбира се, че ще остана тук, в родния си град, сред хората си. Каквото и да се случи, няма да си тръгна. Къде мислите, че ще отида? Не съм аз тази, която е прекарала живота си в изгнание! Не аз дойдох начело на армия, говореща чужд език! Аз съм родена и отгледана в Англия. Разбира се, че ще остана в Лондон. Това е моят народ, това е моята страна. Дори да вдигнат оръжие срещу мен, те си остават моят народ и моето място продължава да е тук!

Тя се поколебава пред неочаквания ми гняв.

— Не знам, не знам — казва. — Не се гневете, Елизабет. Само се опитвам да опазя всички ни. Вече не зная нищо. Къде са бунтовниците?

— Блекхийт — казвам кратко. — Но са изгубили много хора. Влезли в Кент и имало схватка.

— Ще отворят ли градските порти пред тях? — пита тя. И двете чуваме врявата по улиците. Тя се вкопчва в ръката ми. — Дали гражданите и тяхното опълчение ще ги пуснат в Лондон? Нима ще ни предадат?

— Не зная — казвам. — Да се качим на стените, където можем да виждаме какво става.

Всички — Нейна светлост, сестрите ми, Маги, Артур и по-малките деца, и аз — се качваме по тесните каменни стъпала до стените, заобикалящи Тауър. Взираме се на юг и изток, натам, където реката лъкатуши, изгубвайки се от поглед, и знаем, че недалеч оттук, само на седем мили, корнуолските бунтовници триумфално завземат Блекхийт, пред нашия дворец Гринич, и си устройват лагер.

— Някога майка ми стоеше тук — казвам на децата си. — Беше тук под обсада, точно в същото положение, а аз бях с нея, съвсем малко момиче.

— Беше ли изплашена? — пита ме шестгодишният Хенри.

Прегръщам го и се усмихвам, когато усещам как се отдръпва от мен. Изпълнен е с нетърпение да стои сам на краката си, иска да изглежда независим, готов за битка.

— Не — казвам. — Не бях изплашена. Защото знаех, че вуйчо ми Антъни ще ни защити, и знаех, че народът на Англия никога не би ни сторил зло.

— Аз ще ви защитя сега — обещава Артур. — Ако дойдат, ще ни намерят готови. Не се страхувам.

Усещам как до мен Нейна светлост се дръпва назад. Тя не изпитва такава сигурност.

Заобикаляме по стените до северната страна, за да можем да погледнем надолу към улиците на Сити. Младите чираци тичат от къща на къща, блъскат по вратите и крещят, за да призоват мъжете да защитят градските порти, да извадят оръжията си от прашните стари долапи, призовават ги да измъкнат от избите старите пики. Обучените военни отряди тичат по улиците, готови да отбраняват стените.

— Виждате ли? — посочва ги Артур.

— Те са на наша страна — отбелязвам пред Нейна светлост майката на краля. — Въоръжават се срещу бунтовниците. Тичат към градските порти, за да ги затворят.

Тя изглежда обзета от съмнения. Знам, бои се, че ще разтворят портите веднага щом чуят бунтовниците да крещят, че ще отменят данъците.

— Е, във всеки случай тук сме в безопасност — казвам. — Портите на Тауър са затворени, решетката на крепостната врата е спусната, имаме и оръдия.

— А Хенри със сигурност ще дойде с армията си да ни избави — заявява Нейна светлост.

Маргарет, братовчедка ми, си разменя с мен бърз, скептичен поглед.

— Сигурна съм, че ще дойде — отвръщам.

В крайна сметка лорд Добни, а не Хенри, е този, който връхлита върху изтощените корнуолци, докато си почиват след дългия си поход от запад. Конницата прегазва спящите мъже, реже и сече, сякаш се упражнява с мечове в някоя ливада. Някои от тях носят боздугани с големи, тежки топки накрая, които могат направо да отнесат главата на човек от раменете, или да смажат лицето му и да го превърнат в пихтия, дори и когато е защитено от метален шлем. Други са въоръжени с кавалерийски пики и мушкат с тях в движение, или с бойни брадви със страховит шип в единия край, който може да пробие метал. Хенри е планирал битката и е разположил кавалерия и стрелци от другата страна на бунтовническата армия, така че за тях няма измъкване. Корнуолците, въоръжени почти само с тояги и вили за сено, са като овцете от собствените си пусти земи с бедна почва, подкарвани насам-натам, втурват се ужасено в опит да се махнат от пътя, когато чуват свистенето на хиляди стрели, бягат от конницата, само за да се натъкнат на пехотинците, въоръжени с пики и пистолети, упорито настъпващи към тях, глухи за всякакви призиви за братство.

Нанасят жестоко поражение на корнуолците и ги повалят на колене; те падат в калта, хвърлят оръжията си, вдигат ръце и обявяват, че се предават. Ан Гоф, техният предводител, зарязва битката и хуква да спасява живота си, но е настигнат и повален като задъхан елен след дълго преследване. Бунтовническият водач лорд Одли предава меча си на своя приятел лорд Добни, който го приема с мрачно лице. Никой от лордовете не е напълно сигурен, че се бие на правилната страна, това е изключително неуверена капитулация пред една изключително безчестна победа.

— В безопасност сме — казвам на децата, когато съгледвачите идват в Тауър да ни съобщят, че всичко е свършило. — Армията на баща ви победи лошите хора и те се връщат по домовете си.

— Иска ми се аз да бях предвождал армията! — казва Хенри. — Щях да се бия с боздуган. Тряс! Замахване и — тряс!

Той танцува из стаята, като имитира как с едната ръка държи юздите на галопиращ кон и размахва боздуган, стиснат в другия му малък юмрук.

— Може би, когато станеш по-голям — казвам му. — Но се надявам, че сега ще настъпи мир. Те ще се върнат по домовете си, а ние можем да се върнем в нашия.

Артур изчаква по-малките деца да отклонят вниманието си и застава до мен.

— В Смитфийлд издигат бесилки — казва той тихо. — Ужасно много от тях няма да се върнат по домовете си.

— Трябва да бъде сторено — защитавам баща му пред разтревожения си син. — Един крал не може да проявява снизхождение към бунтовниците.

— Но той продава някои от корнуолците в робство — казва ми Артур без заобикалки.

— Робство ли? — толкова съм потресена, че поглеждам сериозното му лице. — Робство? Кой каза това? Сигурно има грешка.

— Нейна светлост майката на краля сама ми каза. Той ги продава на варварските галери, и те ще бъдат приковани към веслата, докато умрат. Той ги продава като роби в Ирландия. Няма да имаме приятели в Корнуол за цяло поколение напред. Как може един крал да продава хората си в робство?

Поглеждам сина си, виждам какво наследство подготвяме за него, и нямам отговор.

Това е победа, но така насила спечелена, че не носи никаква радост. Хенри неохотно раздава рицарски звания, а удостоените с тази чест се ужасяват от цената, която ще платят за новите си титли. Огромни, тежки данъци са наложени на всички, симпатизирали на бунтовниците, и лордове и поземлени аристократи трябва да платят на ковчежника солидни глоби, за да гарантират бъдещата си лоялност. Предводителите на корнуолците са набързо осъдени и обесени, вътрешностите им — изтръгнати, а после те са разсечени на четири, разсичани живи, умиращи в мъки. Лорд Одли е обезглавен с бърза екзекуция, по време на която тълпата се смее в мрачното му лице, докато той полага глава на дръвника, защото е защитил арендаторите си срещу своя крал. Армията на Хенри преследва корнуолците по целия път обратно до Корнуол и те изчезват по тесните пътища, така заслонени от живи плетове, че приличат на зелени тунели в зелена страна, и вече никой не може да каже къде са отишли предателите, нито какво правят.

— Чакат — казва ми Хенри.

— Какво чакат? — питам, сякаш не знам.

— Момчето.

— Къде е той сега?

За пръв път от много месеци Хенри се усмихва.

— Мисли си, че се отправя на поход, финансиран от краля на Шотландия, подкрепян от него.

Чакам мълчаливо, междувременно познавам достатъчно добре тази тържествуваща широка усмивка.

— Но не е така.

— Не е ли?

— Подмамват го да се качи на борда на един кораб. Ще ми бъде предаден. Джеймс Шотландски най-сетне се съгласи да ми предаде момчето.

— Знаеш ли къде е?

— Зная къде е, и знам името на кораба, с който ще отплава: той и съпругата му, и синът му. Джеймс Шотландски ми го предаде изцяло, а моите съюзници испанците ще го заловят в морето, преструвайки се на негови приятели, и ще ми го доведат. Тогава най-сетне ще го довършим.