Бялата принцеса

„Сейнт Мери ин дъ фийлдс“, Норич Лятото на 1487 г.

Хенри и моят чичо Съфолк заминават на поклонение и се връщат отново у дома, не особено уморени, но със сигурност не и видимо осенени от духовна благословия. Хенри не казва нищо за пътуването, а чичо ми е също толкова мълчалив. Налага се да предположа, че съпругът ми е разпитал и вероятно заплашил чичо ми, а той — човек, свикнал да живее в опасна близост до трона — е отговорил достатъчно убедително, за да опази себе си, съпругата си и другите си деца. Никой не знае със сигурност къде е отишъл най-големият му син, Джон дьо ла Поул, какво прави моят красив братовчед в изгнание.

После, една вечер, Хенри идва в стаята ми, но не е облечен за лягане, а в дневните си дрехи, слабото му лице с потиснато и мрачно.

— Ирландците са полудели — казва той кратко.

Аз съм на прозореца, загледана навън през притъмняващата градина към реката. Някъде далече в тъмнината чувам любовния зов на улулица, и търся да зърна проблясването на бяло крило. Женската надава леко бухане в отговор, а аз се обръщам и обхващам с поглед напрежението в прегърбените рамене на съпруга си, сивия оттенък на лицето му.

— Изглеждаш толкова уморен — казвам. — Изобщо ли не можеш да си починеш?

— Уморен? Тези хора ме докараха почти до гроба. Какво мислиш, че са направили сега?

Поклащам глава, затварям капаците, скривам от поглед мирната градина отвън и се обръщам към него. За момент изпитвам едва доловимо раздразнение, че той не може да бъде спокоен, че винаги сме обсадени от страховете му.

— Кой? Кой сега?

Той поглежда листа в ръката си.

— Онези, към които хранех недоверие — с право, както се оказва, — и онези, за които дори не подозирах. Моето кралство гъмжи от англичани-предатели. Дори не бях помислил за ирландците. Дори не ми бе останало време да отида сред тях; но те вече тръгнаха по лош път.

— Кой е извършил измяна? — опитвам се да питам с небрежен тон, но чувствам как гърлото ми се стяга от страх. Семейството ми винаги е било много обичано в Ирландия; сигурно наши приятели и съюзници заплашват Хенри. — Кой е извършил измяна и какво прави?

— Твоят братовчед Джон дьо ла Поул е вероломен, както смятах, макар баща му да се закле, че не е така. Докато яздехме заедно, той ме гледаше в очите и ме лъжеше най-безсрамно. Джон дьо ла Поул е сторил това, което баща му се кълнеше, че не би направил. Отишъл е право в двора на Маргарет Йоркска във Фландрия и тя го подкрепя. Сега е заминал за Дъблин.

— За Дъблин?

— С Франсис Лъвъл.

Ахвам.

— Отново Франсис Лъвъл?

Хенри кимва мрачно.

— Срещнали се в двора на леля ти. Цяла Европа знае, че тя е готова да подкрепи всеки мой враг. Твърдо решена е да види крал на Йорк отново на престола на Англия и разполага със състоянието на доведената си дъщеря и приятелството на половината короновани глави в Европа. Тя е най-влиятелната жена в християнския свят, ужасен враг за мен. А няма основание! Няма причина да ме преследва…

— Значи Джон наистина е отишъл при нея?

— Разбрах веднага — казва Хенри. — Имам шпиони по всички пристанища в Англия. Никой не може да пристигне или да замине, без да узная за това до два дни. Знаех, че баща му лъже, когато каза, че той вероятно е избягал във Франция. Разбрах, че майка ти лъже, когато каза, че не знае. Разбрах, че ти лъжеш, когато каза, че не знаеш.

— Но аз не знаех!

Той дори не ме чува.

— Но има и по-лошо. Херцогинята е предоставила голяма армия на тяхно разположение и някой им е осигурил претендент.

— Осигурил им е? — повтарям.

— Като чучело в пантомима. Намерили са отнякъде едно момче — той поглежда ужасеното ми лице. — Тя си е намерила момче.

— Момче ли?

— Момче на подходящата възраст и с подходящата външност. Момче, което може да послужи.

— Да послужи като какво?

— Наследник на Йорк.

Чувствам как коленете ми омекват. Подпирам се на каменния перваз на прозореца и усещам леденото му докосване под дланта на потната си ръка.

— Кой? Какво момче?

Той се приближава зад мен, сякаш иска да ме прегърне с обич. Обвива ръце около талията ми и ме прегръща плътно, притиска се към гърба ми, навеждайки глава, за да прошепне с устни, опрени в косата ми, сякаш иска да усети мириса на измяна в дъха ми:

— Момче, което нарича себе си Ричард. Момче, което казва, че е твоят изчезнал брат Ричард Йоркски.

Коленете ми се подгъват и той ме задържа изправена за миг, а после ме вдига на ръце, като любовник, но ме захвърля грубо на леглото.

— Не е възможно — заеквам, мъчейки се да седна изправена. — Как е възможно?

— Не ми казвай, че не си знаела, малка изменнице! — той избухва в един от внезапните си пристъпи на ярост. — Недей да ме гледаш с прекрасното си, невинно изражение и да ми казваш, че не си знаела нищо за това. Недей да ме гледаш с тези ясни очи и да изричаш лъжи с тази красива уста. Когато те гледам, си мисля, че трябва да си почтена жена, мисля си, че никоя жена, така прекрасна, като светица, не би могла да бъде такъв шпионин. Нима наистина очакваш да повярвам, че майка ти не ти е казала? Че не знаеш?

— Да знам какво? Не знам нищо — казвам настойчиво. — Кълна се, че не знам нищо.

— Във всеки случай, той запя друга песен — Хенри рязко се тръсва в един стол до огнището и вдига длан, за да засенчи очите си. Изглежда изтощен от собствения си изблик. — Представяше се за брат ти Ричард само в продължение на няколко дни. Сега твърди, че е Едуард. Все едно да те предизвиква някой призрак, който умее да променя формата си. Кой ли е той всъщност?

Внезапно ме пробожда безумна надежда.

— Едуард? Брат ми Едуард? Едуард, Уелският принц?

— Не. Едуард Уорик, братовчед ти. Жалко, че имаш такова голямо семейство.

Завива ми се свят, за момент затварям очи и си поемам дъх. Когато вдигам поглед, виждам, че той ме наблюдава, сякаш иска да разгадае всяка тайна, която знам, като се взира в лицето ми.

— Мислиш, че брат ти Едуард е жив? — пита той обвинително, с натежал от подозрение глас. — През цялото това време си се надявала, че ще дойде. Значи, когато заговорих за претендент, ти си помислила, че може да е той?

Стисвам устни, клатейки глава.

— Как би могъл да бъде?

Той явно е ужасѐн.

— Питах теб.

Поемам си рязко дъх.

— Със сигурност никой не би си помислил, че това момче е моят братовчед, Едуард Уорик. Всички знаят, че Едуард Уорик е в Тауър. Показахме го на всички. Ти се погрижи да го види цял Лондон.

Той се усмихва мрачно.

— Да. Накарах го да върви редом с Джон дьо ла Поул, моя приятел и съюзник. Но сега Джон дьо ла Поул, който по време на литургията стоеше на колене до истинския Едуард, е отвел в Ирландия някакво момче, което е провъзгласил за Едуард. Сега те повтарят цялото представление, което разиграхме, за да покажем на всички, че Едуард Уорик е в Лондон, този път за да покажат на всички, че той е в Ирландия, събирайки армия. Джон дьо ла Поул е отишъл с това момче в катедралата на Дъблин, Елизабет. Завели го в катедралата и го короновали за крал на Ирландия, Англия и Франция. Взеха отнякъде някакво момче и го направиха крал. Сложиха короната на главата му. Поставиха на трона крал, мой съперник, и го помазаха със свещения елей. Короноваха нов крал на Англия. Крал от рода Йорк. Какво ще кажеш за това?

Стискам бродираната покривка на леглото, сякаш за да се задържа в реалния свят, да не позволя да ме увлече тази илюзия, построена върху друга илюзия.

— Кой е той? В действителния живот? Това момче?

— Не е брат ти Едуард. Не е и брат ти Ричард, ако на това се надяваш — казва той злобно. — Имам шпиони из цялата тази страна. Открих истинския произход на това момче преди десет дни. Той е нищожество, момче от неблагороден произход, което някакъв свещеник е обучил за ролята, за отмъщение. Свещеникът сигурно е някой вероломен стар измамник, който копнее да се върнат старите времена, който иска да се върне династията Йорк. Майка ти сигурно се среща с по десет такива на ден и им дава половината пенсия, която ѝ плащам. Но този противник не е за пренебрегване. Не действа сам. Някой му е платил да представи това момче като принц-претендент, така че хората да се вдигнат по негов призив. Когато победи, те ще покажат истинския принц, и той ще се качи на престола.

— Когато победи? — повтарям издайническите думи.

— Ако победи — той поклаща глава, сякаш за да пропъди опасната представа за поражението. — Всичко ще виси на косъм. Той разполага с голяма армия, платена от леля ти, херцогинята и други от семейството ти: майка ти, разбира се, подозирам, че и от леля ти Елизабет, със сигурност и от баба ти. Той е свикал ирландските кланове, а чичо Джаспър казва, че те са яростни бойци. Освен това предстои да видим: той може да получи и подкрепата на народа на Англия. Кой знае? Когато той издигне знамето с мечката и тоягата, те може да откликнат на призива му. Когато се провикне: „За Уорик!“, те може да откликнат в името на старите времена. Може да застанат зад него до един. Може би са ме подложили на изпитание и са открили, че съм недостоен; сега искат връщане към познатото, като куче, което изяжда собствения си бълвоч — поглежда към мен, седнала свита на леглото. — Какво мислиш? Какво би казала майка ти? Може ли един претендент от династията Йорк все още да завладее Англия? Ще подкрепят ли всички един мним принц под знамето на бялата роза?

— Ще покажат истинския принц? — Това каза той. Това каза самият той. — Истинския принц?

Той дори не ми отговаря, устата му е изкривена в нещо като озъбена гримаса, като че ли не знае как да обясни това, което сам е казал току-що.

Замлъкваме за момент.

— Какво ще правиш? — питам шепнешком.

— Ще трябва да събера толкова войска, колкото успея, и да се приготвя за нова битка — казва той горчиво. — Мислех, че съм спечелил тази страна, но — и то е до голяма степен същото като това, да съм женен за теб — човек никога не може да бъде напълно сигурен, че работата е свършена. Спечелих голяма битка и бях коронясан за крал тук, а сега те коронясаха друг и трябва отново да тръгна на бой. Изглежда, че не мога да бъда сигурен в нищо в тази страна, обвита в мъгли и пълна с братовчеди.

— А какво ще правят те? — прошепвам.

Той ме поглежда, сякаш ме мрази, мен и цялото ми неблагонадеждно семейство.

— Когато победят, ще разменят момчетата.

— Ще разменят момчетата?

— Претендентът ще изчезне незабелязано, и истинското момче ще заеме мястото му, ще се възкачи на престола. Момче, което сега се крие на сигурно място, чака да настъпи неговото време, чака мига, когато отново ще добие плът и кръв.

— Ще добие плът и кръв?

— Изневиделица, ще се появи сякаш от въздуха. Ще се върне от мъртвите.

— Кой?

Той злобно имитира ужасения ми шепот: „Кой?“, и отива до вратата на стаята ми.

— А ти за кого мислиш? Или би трябвало да кажа — за кого знаеш? — Аз не отговарям на въпроса му, а той се изсмива късо, безрадостно. — Така че сега ще се сбогувам с теб, моя прекрасна съпруго, и се надявам, че ще се върна в топлото ти легло като крал на Англия.

— Как иначе? — питам глупаво. — Какъв друг може да бъдеш?

— Мъртъв, предполагам — казва той мрачно.

Смъквам се от леглото и пристъпвам към него, като протягам ръце. Той ги улавя, но не ме притегля към себе си. Държи ме на една ръка разстояние и внимателно оглежда лицето ми за признаци на измама.

— Мислиш ли, че херцогинята укрива брат ти Ричард? — пита ме той, небрежно, сякаш това не е въпрос от особен интерес. — Че той е тайната, дала повод за продължителен заговор между нея и майка ти? Мислиш ли, че майка ти го е изпратила при нея в мига, когато се е озовал в опасност, и е изпратила мним принц в Тауър? Мислиш ли, че той е бил тук през последните четири години? Претендентът, който очаква да приключи битката в негово име, преди да се покаже изведнъж, тържествуващ? Като Иисус от гробницата? Гол, само с погребалния си саван и със зараснали рани? За да възтържествува над смъртта, а после и над мен?

Не мога да го погледна в очите.

— Не зная — казвам. — Не зная нищо. Кълна се в Бога, Хенри…

Той ме спира.

— Не изричай лъжливи клетви — казва. — Достатъчно хора ми се кълнат в лъжи по десет пъти на ден. Единственото, което исках от теб, беше простата истина.

Стоя пред него мълчаливо, а той кимва, сякаш знае, че между нас никога не може да има проста истина, и излиза.