Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Есента на 1499 г.

Хенри свиква на съвет всичките си лордове, за да изслушат обвиненията в държавна измяна срещу Теди; наричат го „Едуард, назоваващ себе си Уорик“, сякаш вече никой няма име, в чиято истинност може да се вярва. Наричат момчето Пъркин Уорбек и изброяват десетки други. Разтревожен, сплашен, за да прояви покорство, съветът нарежда на шерифите да изберат съдебни заседатели сред гражданите на Лондон, които ще изслушат показанията и ще произнесат присъда.

Лейди Катрин идва в покоите ми, с лице, по-бяло от дантелата, която държи в ръка. Прави украса за мъжка яка и ярките мъниста, които ще пришие към дантелата, потрепват на възглавничката.

Тя коленичи на пода пред мен; бавно сваля диадемата си и косата ѝ се спуска като водопад. Свежда глава ниско, почти до краката ми.

— Ваша светлост, моля за милост — казва тя.

Поглеждам сведената ѝ глава, лъскавата тъмна коса.

— Аз нямам власт — казвам.

— Милост за съпруга ми!

Поклащам глава. Навеждам се напред и докосвам рамото ѝ.

— Наистина, нямам власт в този двор. Надявах се вие да се застъпите пред краля и за двамата.

— Той ми обеща — казва тя: гласът ѝ е като лек шепот. — Обеща ми това лято. Но сега съпругът ми ще бъде изправен пред съд със съдебни заседатели.

Не я излъгвам, че те може да не издадат присъда, не се надявам, че доказателствата може да се окажат недостатъчни.

— Не бихте ли могли да убедите краля, както сторихте веднъж преди? — питам я. — Не бихте ли могли да му се усмихнете, не бихте ли могли да му позволите — да му дадете онова, което иска?

Клепачите над тъмните ѝ очи потрепват и тя ми отправя един продължителен поглед, сякаш за да отбележи иронията на положението — аз я подтиквам да прелъсти съпруга ми, за да спаси момчето. Знаем какво означава момчето и за двете ни.

— Платих моята част от сделката това лято, когато той обеща, че съпругът ми ще бъде в безопасност — казва тя. — Негова светлост каза, че ако той остане мирно и кротко в тъмницата, може да бъде освободен, по-късно. В замяна дадох на краля каквото искаше. Нямам какво повече да му предложа.

Отмятам глава и затварям очи за момент. Вече съм безгранично уморена, и от кралете, и от сделките, които те сключват, и от жените, които търсят начини да им угодят.

— Изгубили сте влиянието си?

Тя кимва, гледайки ме право в очите и признавайки срама си.

— Не ми е останало нищо, с което да го изкуша — тя замълчава, преди да ми се извини. — Съжалявам. Не знаех какво друго да направя през лятото, когато ми казаха, че съпругът ми е в затвора и е подложен на побоища. Нямах какво друго да предложа.

Въздъхвам.

— Ще говоря с него — казвам. — Но аз също нямам какво да му предложа.

Изпращам шамбелана си да поиска аудиенция при краля и ме въвеждат в личния му кабинет. Майка му стои зад трона и не се помръдва, когато влизам. Камериерът ми посочва къде да седна, аз гледам в лицето Хенри, седнал от другата страна на полираната тъмна маса, докато майка му стои зад гърба му като пазач, предпазващ го от света.

— Знаем защо сте тук — казва Нейна светлост кратко. — Но нищо не може да се направи.

Не ѝ обръщам внимание и поглеждам съпруга си.

— Милорд, не идвам да моля за двамата. Дойдох, защото се страхувам, че ни излагате на опасност — изричам меко.

Той моментално застава нащрек. Това е човек, винаги готов да очаква опасност.

— Ние сме в опасност всеки ден, докато момчето е още живо — отвръща той.

— Не говоря за това. Съществува опасност, която не ви е известна.

— Дойдохте да ни предупредите? — пита лейди Маргарет презрително.

— Да.

Хенри ме поглежда за първи път.

— Да не би някой да е говорил с вас? Да не би някой да се е опитал да ви въвлече в заговор?

— Не, разбира се, че не. Знайно е, че съм ви изцяло предана — поглеждам майка му, чието изражение е все така сурово. — В двора всеки освен вас двамата е убеден, че съм напълно предана.

— Какво има тогава? Говорете.

Поемам си рязко дъх.

— Преди години, когато майка ми и аз, заедно с всичките ми сестри бяхме в убежище, Ричард дойде при нас да ни съобщи, че принцовете са изчезнали. Майка ми и аз изрекохме клетва срещу убиеца им — казвам.

— Това беше самият Ричард — намесва се бързо Нейна светлост.

Ръката на Хенри се раздвижва леко, сякаш за да я накара да замълчи.

— Ричард ги уби — повтаря тя, сякаш едно повторение ще направи думите верни.

Не ѝ обръщам внимание и продължавам:

— Проклехме човека, който ги е отвлякъл и убил, сам да види как синът му умира още като дете. И внукът му също да умре млад. И родът му да свърши с момиче, което да няма наследник.

— Синът на Ричард умря, веднага щом го обявиха за Уелски принц — напомня Нейна светлост на смълчания си син. — Това е доказателство за вината му.

Той се обръща и я поглежда.

— Знаели сте за това проклятие?

Нейна светлост примигва като стара змия, и аз разбирам, че Джон Мортън ѝ е съобщил думите ми незабавно, също както е отправил молитва към Бога.

— Нима не помислихте, че е редно да ме предупредите? — пита Хенри.

— Защо трябва някой да ви предупреждава? — пита тя, знаейки, че никой от тях не може да отговори на такъв въпрос. — Ние нямахме нищо общо със смъртта им. Ричард е убил момчетата в Тауър — заявява тя невъзмутимо. — Или Хенри Стафорд, Бъкингамският херцог. Родът на Ричард е прекъснат, младият Бъкингамски херцог е болнав. Ако това проклятие има някаква сила, тя ще се стовари върху него.

Хенри отново приковава суровия си поглед върху мен.

— Е, какво е вашето предупреждение? — пита ме той. — Каква опасност ни застрашава? Какво общо може да има това с нас?

Плъзвам се от стола си и коленича пред него, сякаш той също би могъл да ме съди.

— Това момче — казвам, — което се представя за принц Ричард Йоркски… Ако го екзекутирате, това проклятие може да падне върху нас.

— Само ако той е принцът — казва Хенри остро. — Разпознавате ли го? Нима са осмелявате да дойдете тук и да ми кажете, че го разпознавате сега? След всичко, през което минахме? След като през цялото време твърдяхте, че не знаете нищо?

Поклащам глава и я свеждам по-ниско.

— Не го разпознавам, и никога не съм го разпознавала. Но искам да внимаваме. Искам да внимаваме за децата си. Съпруже, милорд, може да изгубим сина си още в младостта му. Можем да изгубим внук, докато е още млад. Родът ни може да свърши с момиче, а после — край. Всичко, което направихте, всичко, което понесохме, може да свърши с една кралица-дева, безплодно момиче, а после… нищо.

Хенри изобщо не спи тази нощ, нито в моето легло, нито в своето. Отива в параклиса и коленичи до майка си на стъпалата пред олтара, и двамата се молят, заровили лица в ръцете си — но никой не знае за какво се молят. Това знаят само те и Бог.

Знам, че са там, защото съм в кралската галерия на параклиса, на колене, с лейди Катрин до мен. И двете се молим кралят да бъде милостив, да помилва момчето и да освободи него и Теди, това царуване, което започна в кръв и с потната болест, да може да продължи с опрощение. Дългата Война на братовчедите да завърши с помирение, а не да продължи още едно поколение. Царуването на Тюдорите да бъде милостиво и родът на Тюдорите да не отмре след три поколения.

Сякаш опасявайки се да не изгуби кураж, Хенри не изчаква съдебните заседатели да заемат местата си в голямата зала на съвета в столицата. Импулсивно повиква в Уестминстър дворцовия си съдебен служител и служителя, отговарящ за „вътрешните въпроси“ в Уайтхол, за да издадат присъда. Срещу момчето не са представени доказателства; странно, дори не го призовават поименно в съда. Макар Хенри да положи толкова усилия да даде на момчето позорното име на беден пияница, работещ на шлюза в Турне, не го използват върху този единствен важен документ. Макар да го намират за виновен, те не изписват името на Пъркин Уорбек върху дългия свитък с имената на коварните заговорници. Не го назовават по никакъв начин. Сега, когато го осъждат на смърт, те не му дават никакво име, сякаш никой вече не знае кой е той, или сякаш знаят името му, но не смеят да го изрекат.

Те отсъждат да бъде „привързан към леса и влачен през Лондон до ешафода в Тайбърн, обесен, посечен, докато е още жив, а вътрешностите му — изтръгнати и изгорени пред очите му. После да бъде обезглавен, а тялото му — разсечено на четири, и главата и късовете да бъдат поставени където е угодно на краля“.

Три дни по-късно съдят братовчед ми Теди пред графа на Оксфорд в голямата зала в Уестминстър. Не го питат нищо, той се признава за виновен по всички обвинения, които му представят, и го обявяват за виновен. Той казва, че съжалява много.