Бялата принцеса

Замъкът Линкълн, Линкълн Юли 1487 г.

Кралят нарежда да се срещнем с него в Линкълн, и двамата влизаме ръка за ръка за благодарствената служба в голямата катедрала. Отзад, на половин крачка зад нас, с малка корона на главата, сякаш сама е кралица, идва Нейна светлост майката на краля, а от двете ѝ страни са военачалниците на краля: чичо му Джаспър Тюдор, който подготви битката, и най-верният му приятел, Джон де Виър, граф на Оксфорд, чиито войници понесоха най-голямата тежест на боевете.

Архиепископът, Джон Мортън, трепери при мисълта за осъществилото се на косъм измъкване, лицето му е поруменяло и пламнало, ръцете му се тресат, докато раздава Светото причастие. Нейна светлост се облива в радостни сълзи. Самият Хенри е дълбоко развълнуван, сякаш това е първата му победа, спечелена отново. Победата в тази битка означава за него повече от победата при Бозуърт; удвоява увереността му.

— Облекчен съм — казва ми той, когато разговаряме насаме в стаята си в края на деня. — Трудно мога да опиша какво дълбоко облекчение изпитвам.

— Защото победи? — питам. Седя на прозореца, загледана на изток, където високите шпилове на катедралата пронизват надвисналите облачни небеса, но когато той влиза в стаята ми, се обръщам да погледна поруменялото му лице.

— Не само това — казва той. — В мига, когато разбрах, че ги превъзхождаме по численост, си помислих, че почти със сигурност ще победим, а ирландците бяха на практика невъоръжени — когато се обърнаха с лице към нас, се видя, че са почти голи. Знаех, че не могат да устоят срещу стрелците с лък — нямаха щитове, нямаха подплатени нагръдници, никой нямаше ризница от метални брънки, горките глупаци — не, това, което направи случилото се прекрасно, беше залавянето на момчето.

— Момчето, за което твърдяха, че е братовчед ми Теди?

— Да, защото сега мога да го покажа. Сега всеки може да види, че той не е наследник на Йорк. Той е ученик, десетгодишно момче на име Ламбърт Симнъл, в което няма нищо особено, освен външността му… — хвърля поглед към мен: — Красив, обаятелен, като всички представители на династията Йорк.

Кимвам, сякаш това е основателно оплакване срещу нас.

— Има и нещо още по-хубаво — той се усмихва на себе си, само дето не се прегръща сам от радост. — Никой друг не слезе на суша, никой друг не дойде. Макар че те прекосиха цяла Англия, никой не е хвърлил котва на източното крайбрежие, никой не ги е чакал в Нюарк.

— Какво искаш да кажеш?

Той става на крака и се протяга, сякаш му се иска да разпери ръце, за да прегърне цялото кралство.

— Ако имаха претендент, ако разполагаха с някой по-правдоподобен от този малък ученик, щяха да го държат наблизо, в очакване. Така че, когато обявят победата си да могат да го представят, да го поставят на мястото на това малко момче, и да го отведат в Лондон за втора коронация.

Чакам.

— Като с актьорите! — Той почти се смее от радост. — Когато правят смяна в някоя пиеса. Като великденската пиеса — тялото е в гробницата, някой размахва отпред пелерина, и ето ти го възкръсналият Бог. Трябва да си подготвил човека за смяна, актьорът ти трябва да чака зад кулисите. Но когато видях, че те не разполагат с човек, който да заеме мястото на онзи хлапак Симнъл — точно тогава разбрах, че са победени. Нямат никого! — Той се разсмива рязко. — Не виждаш ли? Нямат никого. Никой не беше слязъл на суша да ги посрещне в Нюарк. Никой не пристигна от Фландрия, никой не се зададе с лодка по Темза и не пристигна в Лондон да чака триумфалното шествие. Никой не пристигна в Уелс, никой не дойде от Шотландия. Нима не виждаш? — Той се изсмива в лицето ми. — Единственото, с което са разполагали, е бил един самозванец, този ученик. Нямат нищо истинско.

— Истинско?

От облекчение той заговаря ясно за страха си — за първи път:

— Не разполагат с някого от братята ти. Не разполагат с Уелския принц Едуард, не разполагат с Ричард, херцог на Йорк, неговия брат и наследник. Ако някой от двамата беше при тях, щяха да са го подготвили да се появи, за да заеме трона в мига щом битката бъде спечелена. Ако някой от братята ти беше жив, щяха да го държат наблизо, готов да предяви права над трона в мига, когато разберат, че съм мъртъв. Но те не разполагат с никого! Нямат нищо! Всичко това са били клюки и слухове, неверни съобщения и лъжливи доклади. Направиха всичко това за заблуда. Заблудиха ме — нямам нищо против да призная, че ме уплашиха — но това е било маскарад, незначителна измама. Скалъпиха слухове за някакво момче в Португалия, шушукаха за някакво момче, което се измъкнало от Тауър живо; но всичко това се оказа лъжа. Разпратих мъже из целия християнски свят да преследват някакво момче, а сега виждам, че то не е нищо повече от един сън. Сега съм убеден, че всичко това е било излишно.

Забелязвам колко поруменели са бузите му и как светят очите му, и осъзнавам, че за първи път виждам съпруга си, отхвърлил постоянното бреме на страха. Усмихвам му се; облекчението му е толкова силно, че сама го усещам.

— В безопасност сме — казвам.

— Ние, Тюдорите, най-сетне сме в безопасност — отвръща той. Подава ми ръка и аз разбирам, че ще остане в леглото ми тази вечер. Изправям се на крака, но не горя от нетърпение, не чувствам желание. Не изпитвам неохота, аз съм вярна съпруга и съпругът ми се е завърнал благополучно у дома от ужасна битка, по-щастлив, отколкото съм го виждала някога, и не мога да не се радвам, че е в безопасност. С радост го приветствам за завръщането му у дома, приемам го дори в леглото си.

Той внимателно развързва връзките под брадичката ми и сваля нощната ми шапчица. Обръща ме и измъква косата ми от плитката, развързва колана на талията ми и малките връзки на раменете ми, и пуска роклята ми на земята, така че оставам гола пред него, със спускаща се като водопад коса. Той въздъхва и докосва с устни голото ми рамо.

— Ще те коронясам за кралица на Англия — казва простичко, и ме взема в прегръдките си.

Потегляме на обиколка, за да ознаменуваме голямата победа на краля. Нейна светлост майката на краля язди едър боен кон, сякаш се готви за битка. Аз яздя коня, който Ричард ми подари; чувствам се така, сякаш двамата сме потегляли на много пътувания заедно, и всеки път се отдалечавам от Ричард, и никога не яздя редом с него, както той обеща. Хенри често язди редом с мен. Знам, целта му е да покаже на хората, които излизат да ни видят, че е женен за принцесата на Йорк, че е обединил династиите и е сразил бунтовниците. Но сега има и нещо повече от това: знам, че му харесва да бъде с мен. Дори се смеем заедно, докато яздим през селцата на Линкълншър и хората се изсипват от къщите си и тичат през нивите си, за да ни видят, когато минаваме.

— Усмивка — казва ми Хенри, като се усмихва лъчезарно на половин дузина селяни, чието мнение със сигурност няма никакво значение, каквото и да е то.

— Махане с ръка — наставлявам го аз, вдигам ръка от поводите в лек жест.

— Как го правиш? — Той престава да се усмихва насилено на тълпата и се обръща към мен. — Това леко помахване, сякаш съвсем естествено. Изобщо не създаваш впечатлението, че е заучено.

Замислям се за миг.

— Баща ми казваше, че трябва да помниш, че са излезли да те видят, искат да те почувстват като приятел. Да покажеш, че се намираш сред приятели и верни поддръжници. Една усмивка или помахване с ръка е подходящ поздрав за хора, които са дошли единствено за да ти се възхищават. Може и да не ги познаваш — но те мислят, че те познават. Заслужават да бъдат поздравени като приятели.

— Но никога ли не си е казвал, че със същата готовност биха излезли да поздравят врага му? Не му ли е минавало през ум, че това са фалшиви усмивки и лишени от съдържание приветствени възгласи?

Обмислям това за момент, а после се изкикотвам.

— Честно казано, мисля, че това изобщо не му е хрумвало — казвам. — Беше ужасно суетен, знаеш ли. Винаги мислеше, че всички го обожават. И повечето хора наистина го обожаваха. Движеше се навсякъде с мисълта, че всички го обичат. Предяви претенции към трона със съзнанието, че е законен наследник. Винаги е мислел, че е най-прекрасният мъж в Англия, никога не се е съмнявал в това.

Той поклаща глава и забравя да помаха на някакъв човек, който се провиква: „За Тюдор!“ Това е само един глас, никой друг не подема поздрава, и викът просто прозвучава неуместно, странно неубедителен.

— Едва ли са му повтаряли по-често, отколкото на мен, че е роден да бъде крал — казва той. — Едва ли някой на света е бил по-убеден от майка ми, че синът му трябва да бъде крал.

— Той се е сражавал още от момчешките си години — казвам. — На възрастта, на която ти се укриваше, той е набирал войска и е изисквал вярност от войниците си. За него е било много различно. Предявявайки права над трона, той е разчитал на волята на хората. Той е предявил правото си: не майка му. Три слънца се появили в небето над армията му. Беше сигурен, че Бог го е избрал да бъде крал. Беше убедителен, настойчив, показвал се е пред хората на същата възраст, на която ти се криеше. Той се е сражавал, а ти си бягал.

Той кимва. Помислям си и друго, но не го изричам: освен това беше благословен с храброст, притежаваше голяма вродена смелост, а ти си по природа боязлив. И имаше съпруга, която го обожаваше, която се омъжи за него по неустоима любов, а семейството ѝ го прие с готовност, и неговата кауза бе тяхна кауза, а всички ние — неговите дъщери, неговите синове, зетьовете, снахите му — всички ние му бяхме изцяло предани. Той беше в центъра на едно любящо семейство, и всеки от нас би пожертвал за него живота си. А ти имаш единствено майка си и чичо си Джаспър, а те и двамата имат студени сърца.

Някой пред нас изкрещява: „Ура!“, и кралските телохранители вдигат пиките си и изкрещяват в отговор: „Ура!“ с всичка сила, а аз си казвам, че баща ми никога не би създал специална част от кралски телохранители, която да дава тон за приветствените възгласи, защото винаги вярваше, че всички го обичат, и никога не бе имал нужда от охрана.