Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Ноември 1489 г.

Майка ми обещава да дойде от Бърмъндзи, но болестта върлува толкова силно в Лондон, че тя отказва да дойде направо в усамотение с мен, а изчаква в покоите си няколко дни, за да се увери, че не пренася едрата шарка, която настъпва с мъчително висока температура и ужасни червени петна по цялото тяло.

— Не бих искала да ти я донеса — казва тя, когато най-сетне влиза през вратата, уплътнена, за да цари тишина, която се отваря толкова рядко към външния свят.

В миг се хвърлям в обятията ѝ и тя ме прегръща, а после отстъпва назад да погледне лицето ми, големия ми корем и подутите ми ръце.

— Свалила си всичките си пръстени — отбелязва.

— Бяха ми прекалено стегнати — казвам. — А глезените ми са дебели колкото прасците.

При тези думи тя се засмива.

— Всичко това ще се поправи, когато дойде бебето — казва тя и ме кара да легна на дивана, сяда в края му, взема краката ми в скута си и ги разтрива уверено със силните си ръце. Гали ходилата, подръпва леко пръстите, докато аз почти почвам да мъркам от удоволствие, и тя пак ми се смее.

— Сигурно се надяваш на момче — казва тя.

— Всъщност не — отварям очи и срещам сивия ѝ поглед. — Надявам се бебето да е здраво и силно. И безкрайно бих се радвала на едно момиченце. Разбира се, имаме нужда от момче…

— Може би момиче сега, а после момче — предлага тя. — Крал Хенри все още ли е мил с теб? На Коледа изглеждаше като влюбен.

Кимвам.

— Изключително нежен е.

— А Нейна светлост?

Правя гримаса.

— Изключително грижовна.

— Е, добре, вече съм тук — казва майка ми, давайки да се разбере, че тя е единствената, която може да се мери с Нейна светлост майката на краля. — Тук ли идва да се храни?

Поклащам глава.

— Храни се със сина си. Когато съм в уединение, тя заема мястото ми на кралската маса в двора.

— Нека се наслади на своя миг слава — съветва ме майка ми. — А ние ще се храним по-добре тук без нея. Кои са придворните ти дами?

— Сесили, Ан и братовчедка ми Маргарет — казвам. — Макар че Сесили отказва да прави каквото и да било за някого, защото самата тя чака дете. И, разбира се, сродниците на краля, както и онези, които майка му настоява да държа около себе си — снижавам глас. — Сигурна съм, че ѝ докладват за всяка моя постъпка и дума.

— Със сигурност. А как е Маги? И горкият ѝ малък брат?

— Позволяват ѝ да го посещава — казвам. — И тя твърди, че той е сравнително добре. Сега има учители и музикант. Но това не е живот за едно момче.

— Може би, ако Хенри се сдобие с втори наследник, ще освободи клетия Теди — казва майка ми. — Всяка нощ се моля за онова бедно момче.

— Хенри не може да го пусне, докато се опасява, че хората могат да се вдигнат в подкрепа на един херцог на Йорк — казвам. — А дори сега в страната има постоянни бунтове.

Тя не ме пита кой се бунтува, нито пък какво казват хората. Не ме пита в кои графства става това. Отива до прозореца, дръпва назад едно ъгълче от плътния гоблен и поглежда навън, сякаш казаното не я интересува, и по това разбирам, че Хенри греши и че майка ми не е изстреляла последната си бунтарска стрела. Тъкмо обратното — отново е в центъра на бунта. Знае повече от мен, вероятно знае повече от Хенри.

— Какъв е смисълът от това? — питам нетърпеливо. — Какъв е смисълът да продължават тези размирици, мъжете да рискуват живота си и да се опитват да избягат във Фландрия, да се обявява цена за главите им? Семейства биват съсипвани и майки губят синовете си точно както вие, жени като леля ми Елизабет, която остана без сина си Джон, а другият ѝ син е под подозрение. Какво се надявате да постигнете?

Тя се обръща. Изражението ѝ е нежно и ведро както винаги.

— Аз ли? — казва тя с ясната си усмивка. — Не постигам нищо. Аз съм само една стара баба, която живее в абатството Бърмъндзи, и се радвам на възможността да посетя скъпата си дъщеря. Не мисля за нищо друго, освен за душата си и за предстоящата вечеря. Не предизвиквам никакви неприятности.