Бялата принцеса

Дворецът Шийн, Ричмънд Пролетта на 1488 г.

Вуйчо ми Едуард се завръща от кръстоносните походи, самият той кафяв като мавър, но изгубил всичките си предни зъби. Приема това с хумор и насмешка и казва, че сега Бог може да вижда по-ясно в сърцето му, но го казва с фъфлене, което не мога да не намирам за комично. Толкова се радвам да го видя, че се хвърлям в обятията му и го чувам как нежно фъфли над главата ми: „Бъди благошлофена, бъди благошлофена!“, а това ме кара да се засмея и да заплача едновременно.

Очаквам да е ужасѐн от новината, че сестра му е затворена в Бърмъндзи, но свиването на раменете и усмивката му ми показват, че той смята това само за временна спънка в един живот, изпълнен с поражения и победи.

— Удобно ли е настанена? — пита, сякаш това е единственото, което го интересува.

— Да, има прекрасни стаи и я обслужват добре. Явно всички я обожават — отвръщам. — Грейс е с нея, а портиерката я нарича „кралицата“, сякаш нищо не се е променило.

— Тогава тя несъмнено ще подреди живота си точно както иска — казва той. — Обикновено успява.

Той е пълен с новини за кръстоносния поход в Гранада, за красотата и елегантността на мавърската империя, за твърдата решимост на християнските крале да прогонят окончателно маврите от Испания. Разказва ми и истории за португалския кралски двор, и за техните приключения. Те се спускали с кораби на юг, чак по крайбрежието на Африка, а той казва, че там имало златни мини, и пазари, пълни с подправки, и едно истинско съкровище — слоновата кост, която може да бъде взета от всеки, осмелил се да стигне достатъчно далече, където небето става по-горещо, а моретата — по-бурни. Имало кралство, където полята са покрити със злато, и всеки можел да се сдобие с цяло състояние, само ако събира там камъчета. Имало странни и редки зверове — видял е кожите, петнисти и ивичести, и златисти като старинна монета — а може би някъде там съществува и място, управлявано от бял, християнин, в самото сърце на онази огромна земя, може би има кралство от черни хора, предани на бял християнски герой на име Проповедникът Джон6.

Хенри не се интересува от новини за вълшебни кралства, а отвежда вуйчо Едуард в личните си покои в мига, щом той пристига, и те остават заключени там в продължение на половин ден, преди Едуард да излезе с беззъбата си усмивка. Хенри го е прегърнал през раменете и аз разбирам, че каквото и да е докладвал, то е успокоило тревожния ум на съпруга ми.

Хенри му има толкова голямо доверие, че той ще води отбраната на Бретан.

— Кога ще заминете? — питам го.

— Почти веднага — казва той. — Няма време за губене, а освен това… — той се ухилва с беззъбата си усмивка — обичам да бъда зает.

Завеждам го веднага в детската стая в двореца Елтам, за да му покажа колко много е пораснал Артур. Вече може да се изправя и да върви покрай някой стол или ниско столче. Най-голямото му удоволствие е да се държи за пръстите ми и да прави колебливи стъпки през стаята, да се обръща, извил навътре малките си стъпалца, и да се устремява отново назад. Когато ме вижда, се усмихва сияйно и протяга ръчички към мен. Започва да говори, напевно като птиче, макар че още не изрича думи, но казва „Ма“, с което предполагам, че има предвид мен, и „Бо“, което означава каквото му се иска на него. Но се кикоти, когато го гъделичкам, и изпуска всичко, което му дават, с надеждата, че някой ще вдигне предмета и ще му го върне, за да може да го изпусне отново. Най-много се радва, когато Бриджет му дава да подхвърля една топка, и хуква след нея, все едно играят тенис, и тя трябва да я прибере, преди да е започнала да подскача твърде често; когато я вижда как тича, той започна да гука и да надава радостни писъци.

— Не е ли най-прекрасното момче, което сте виждали? — питам вуйчо Едуард, и съм възнаградена от беззъбата му усмивка.

— А момчето, което отидохте да видите? — питам тихо, докато притискам Артур до рамото си и леко го потупвам по гърба. Той тежи на рамото ми, а допирът му до бузата ми е топъл. Изпитвам внезапно необуздано желание нищо да не застрашава дори за миг спокойствието или безопасността му. — Хенри ми каза, че ви е изпратил да видите някакво момче в Португалия? Не съм чула нищо за него, откакто заминахте.

— Тогава кралят ще ви каже, че видях един паж на служба при сър Едуард Брамптън — казва вуйчо ми с трогателното си фъфлене. — Някакъв интригант помислил, че той прилича на клетия ми изгубен племенник Ричард. Хората са склонни да създават неприятности от нищо. Жалко, че нямат нищо по-добро за правене.

— А прилича ли на него? — питам настойчиво.

Едуард поклаща глава.

— Не, не особено.

Хвърлям поглед наоколо. Наблизо няма никой, освен дойката на бебето, а единственото, което интересува нея, е да поглъща огромни порции храна и да пие ейл.

— Почитаеми вуйчо, сигурен ли сте? Можете ли да говорите за него с почитаемата ми майка?

— Няма да говоря с нея за това момче, защото това би я разстроило — казва той твърдо. — Това момче изобщо не приличаше на брат ви, нейния син. Сигурен съм в това.

— А Едуард Брамптън? — упорствам.

— Сър Едуард ще посети Англия веднага щом може да напусне делата си в Португалия — казва той. — Ще освободи от служба красивия си паж. Не иска да причинява никакво неудобство на нас или на краля с такова дръзко и безочливо момче.

Тук има нещо повече, отколкото съм в състояние да разбера.

— Ако момчето е нищожество, самозванец, как би могло такова незначително момче да вдигне такъв голям шум в Лисабон, та да го чуем чак ние в Лондон? Ако той е нищожество, защо отидохте чак до Португалия да го видите? Тя изобщо не е близо до Гранада. И защо сър Едуард ще идва в Англия? За да се срещне с краля? Защо би му била оказана такава чест, когато е известно, че беше предан на Йорк, и обичаше баща ми? И защо отпраща пажа си, ако момчето е просто едно нищожество?

— Мисля, че кралят би предпочел така — казва Едуард небрежно.

Поглеждам го за миг.

— Тук има нещо, което не разбирам. Тук има някаква тайна.

Вуйчо ми ме потупва по ръката, докато притискам топлото тяло на детето към сърцето си.

— Знаете ли, навсякъде вечно има тайни; но понякога е по-добре да не знаете какви са. Не се безпокойте, Ваша светлост — казва той. — Този нов свят е изпълнен с мистерии. Какви неща само ми разправяха в Португалия!

— Говореха ли за момче, завърнало се от мъртвите? — предизвиквам го. — Говореха ли за момче, скрито от незнайни убийци, тайно изведено в чужбина, и очакващо своето време?

Той не трепва.

— Да. Но аз им напомних, че кралят на Англия не се интересува от чудеса.

Настъпва кратко мълчание.

— Поне кралят ви има доверие — казвам, докато подавам Артур обратно на дойката му и го гледам как се намества в широкия ѝ скут. — Поне е сигурен във вас. Навярно може да говорите с него за почитаемата ми майка, и тя ще може да се върне в двора. Ако не съществува такова момче, тогава той няма от какво да се бои.

— Той не е много доверчив човек по природа — отбелязва вуйчо ми с усмивка. — Следваха ме през целия път до Лисабон, и спътникът ми, който криеше лице в качулката си, забелязваше всички, с които се срещах. Друг ме проследи и по пътя на връщане, за да бъде сигурен, че няма по пътя да се обадя на леля ви във Фландрия.

— Хенри ви е шпионирал? Собствения си пратеник? Своя шпионин? Шпионирал е шпионина си?

Той кимва.

— А във вашето домакинство сигурно има жена, която му докладва какво изричате в най-интимните си моменти. Самият ви личен изповедник със сигурност докладва на своя отец во Христе, Кентърбърийския архиепископ, Джон Мортън. Джон Мортън е най-големият приятел на Нейна светлост майката на краля. Те заговорничеха заедно срещу крал Ричард, заедно унищожиха Бъкингамския херцог. Срещат се всеки ден и той ѝ казва всичко. Дори за миг не си въобразявайте, че кралят има доверие на някой от нас. Дори за миг не си помисляйте, че не сте наблюдавана. Следят ви през цялото време. Следят всички ни.

— Но ние не правим нищо! — възкликвам. Снижавам глас: — Нали, вуйчо? Не правим нищо?

Той ме потупва по ръката и ме уверява:

— Не правим нищо.