Бялата принцеса

„Сейнт Мери ин дъ фийлдс“, Норич Лятото на 1487 г.

Дворът поема по калните пътища на изток и ние отбелязваме празника Тяло Господне в Норич, в църквата „Сейнт Мери ин дъ фийлдс“, а после отиваме в заможния град, за да гледаме шествието на гилдиите до катедралата.

Градът е най-богатият в кралството, и всички гилдии, свързани с производството и търговията с вълна, плащат за костюми, декори и коне, за да устроят голямо шествие с търговците, господарите и чираците, облечени в най-хубавите си одежди, които преминават тържествено по улиците, за да отбележат църковния празник и собствената си важност.

Стоим двамата с Хенри, и двамата в богати одежди, и гледаме дългата процесия. Всяка гилдия е предшествана от украсено с великолепна бродерия знаме, и носилка с мостри — така представят работата си и показват кой е техният светец-покровител. Забелязвам, че от време на време Хенри ми хвърля ко̀си погледи. Наблюдава ме, докато гилдиите преминават край нас.

— Усмихваш се, когато някой привлече погледа ти — казва внезапно.

Изненадана съм.

— Само от учтивост — казвам, за да се защитя. — Това не значи нищо.

— Не, знам, че е така. Просто ги гледаш така, сякаш им желаеш доброто; усмихваш се дружелюбно.

Не мога да разбера какво иска да каже.

— Да, разбира се, милорд. Наслаждавам се на процесията.

— Наслаждаваш ѝ се? — пита той, сякаш това обяснява всичко. — Това ти харесва?

Кимвам, макар че той ме кара да се почувствам почти виновна, задето си позволявам миг удоволствие.

— Кой не би ѝ се наслаждавал? Толкова е пищна и разнообразна, а живите картини — толкова добре направени, а и пеенето! Не мисля, че някога съм чувала такава музика.

Той поклаща глава, изпълнен с нетърпеливо раздразнение към себе си, а после си припомня, че всички ни гледат, и вдига ръка към една преминаваща носилка с великолепен замък, построен от боядисано в златно дърво.

— Не мога просто да ѝ се наслаждавам — казва той. — Постоянно си мисля, че тези хора са организирали това зрелище, но какво ли таят в сърцата си? Може и да ни се усмихват и да ни махат, и да докосват почтително шапките си, но дали наистина приемат моето управление?

Едно малко дете, облечено като херувим, ми маха от бяла възглавница на син фон, която представлява облак. Усмихвам се и му изпращам въздушна целувка, което го кара да затанцува от удоволствие.

— Но ти просто се радваш — казва Хенри, сякаш удоволствието е загадка за него.

Разсмивам се.

— Е, така е — казвам. — Израснах в един щастлив кралски двор, а и баща ми обичаше турнирите, пиесите и празненствата повече от всичко. Постоянно свирехме и танцувахме. Не мога да не се наслаждавам на един спектакъл, а този е по-хубав от всичко, което съм виждала някога.

— Забравяш ли тревогите си? — пита ме той.

Замислям се.

— За момент — да. Смяташ ли, че това ме прави много лекомислена?

Той се усмихва печално.

— Не. Мисля, че си родена и отгледана да бъдеш весела. Жалко е, че толкова много скръб споходи живота ти.

Гръмва оръдие, приветствен изстрел от замъка, и виждам как Хенри трепва от шума, а после стисва зъби и се овладява.

— Добре ли сте, почитаеми съпруже? — питам го тихо. — Явно не се забавлявате така непринудено като мен.

Лицето, което той обръща към мен, е бледо.

— Обезпокоен съм — казва кратко, и у мен внезапно нахлува ужас, защото си спомням какво каза майка ми — че дворът е в Норич, защото Хенри очаква нахлуване по източното крайбрежие, и си казвам, че се усмихвам и махам с ръка като глупачка, докато съпругът ми се бои за живота си.

Следвайки процесията, влизаме в голямата катедрала за тържествената литургия за празника Тяло Господне. Нейна светлост майката на краля пада на колене в мига, когато влизаме, и остава така, ниско приведена, през цялата двучасова служба. По-набожните ѝ придворни дами коленичат зад нея, сякаш всички са част от някакъв изключително благочестив орден. Спомням си как майка ми назова Нейна светлост като „Маргарет, Мадоната на неспирното самоизтъкване“, и се налага да овладея лицето си и да си придам сериозно изражение, докато сядам до съпруга си на един от двата еднакви пищни стола, слушам дългата проповед на латински и наблюдавам отслужването на литургията.

Днес, тъй като е такъв важен празник, ще приемем причастие; Хенри и аз ще се изкачим един до друг до олтара, аз — следвана от дамите си, той — от своите придворни. В мига, когато му поднасят осветения хляб, го виждам как се поколебава, за една издайническа секунда, преди да отвори уста и да го поеме, и осъзнавам, че това е единствения път, когато няма кой да опита храната му, за да се увери, че не е отровена. Мисълта, че той може да затвори устни и да откаже Светото причастие, светата нафора, тялото на Христа, ме кара да затворя ужасено очи. Когато идва моят ред, късчето нафора пресъхва в устата ми при тази мисъл. Как може Хенри да се страхува толкова, та да мисли, че е в опасност пред олтара на една катедрала?

Парапетът на олтара е студен под челото ми, когато коленича да се помоля и си спомням, че църквата вече не е място на свята закрила. Хенри измъкна враговете си от свято убежище и ги уби; защо да не го отровят пред олтара?

Тръгвам обратно към трона си, покрай Нейна светлост майката на краля, която още е на колене, и съзнавам, че изглежда така измъчена, защото се моли искрено за безопасността на сина си в тази страна, която той завоюва, но на която не може да се довери.

Когато службата приключва, отиваме на голямо празненство в замъка, има актьори и танцьори, жива картина и хор. Хенри седи на големия си стол начело на залата и се усмихва, и се храни с апетит. Но виждам как кафявите му очи обхождат стаята, и как ръката му през цялото време стиска подлакътника на стола.

Оставаме в Норич и след празника Тяло Господне, придворните се забавляват през слънчевите дни, но аз скоро осъзнавам, че Хенри готви нещо. Разпратил е до всяко пристанище по крайбрежието хора, които трябва да го предупреждават за появата на чужди кораби. Нарежда да се подготвят сигнални огньове, които да се палят, ако бъде забелязана флотилия. Всяка сутрин въвеждат разни хора при него, по таен покрит път, водещ от двора на конюшнята до голямата, скромно обзаведена стая, която е определил за събиранията на съветниците си. Никой не знае кои са тези хора, но всички виждаме покрити с петна от пот коне в конюшните, и знаем, че пристигналите отказват да се отбият за вечеря в голямата зала, нямат време за песни или пиене, а казват, че ще хапнат по пътя. Когато конярите ги питат: „По кой път?“, те не отговарят.

Внезапно Хенри обявява, че отива на поклонение до параклиса на Богородица в Уолсингам, което е на север, на цял ден път с кон оттук. Ще отиде без мен до това светилище.

— Нещо не е наред ли? — питам го. — Не искаш ли да дойда с теб?

— Не — казва той кратко. — Ще отида сам.

Светата Дева от Уолсингам е прочута с това, че помага на безплодни жени. Не мога да проумея защо Хенри изведнъж ще иска да ходи на поклонение там.

— Ще вземеш ли майка си? Не мога да разбера защо би искал да отидеш.

— Защо да не посетя един свят параклис? — пета той раздразнено. — Винаги почитам светините. Ние сме благочестиво семейство.

— Знам, знам — успокоявам го. — Просто ми се стори странно. Съвсем сам ли ще отидеш?

— Ще взема със себе си само няколко мъже. Ще пътувам с херцога на Съфолк.

Херцогът е мой чичо, женен за бащината ми сестра Елизабет, и баща на изчезналия ми братовчед Джон дьо ла Поул. Това само ме обезпокоява още повече.

— Като твой спътник? Избрал си херцога на Съфолк за спътник на поклонението?

Хенри ми отправя вълча усмивка.

— Като какво друго, освен като мой спътник? Той винаги ми е бил толкова верен и предан. Защо да не искам да пътувам с него?

Нямам отговор на този въпрос. Изражението на Хенри е лукаво.

— Искаш да говориш с него за сина му, така ли? — осмелявам се да попитам. — Ще го разпитваш ли? — Не мога да не се тревожа за чичо си. Той е сдържан, разумен човек, сражава се на страната на Ричард при Бозуърт, но помоли Хенри да го помилва и получи помилване. Баща му беше известен привърженик на Ланкастър, но той винаги е бил предан на династията Йорк, женен за херцогиня от рода Йорк. — Сигурна съм, абсолютно сигурна съм, че той не знае нищо за бягството на сина си Джон.

— А какво знае майката на Джон дьо ла Поул? А какво знае майка ти? — пита настойчиво Хенри.

След като аз не казвам нищо, той се изсмива рязко.

— Права си да се безпокоиш. Чувствам, че не мога да имам доверие на никой от братовчедите Йорк. Нима мислиш, че вземам чичо ти като залог за доброто поведение на сина му? Нима мислиш, че ще го отведа далече от всички и ще му напомня, че има и друг син и че цялото семейство може лесно да отиде от Уолсингам в Тауър? А оттам — на дръвника?

Гледам съпруга си и се боя от тази негова ледена ярост.

— Не говори за Тауър и дръвника — казвам тихо. — Моля те, не ми говори за такива неща.

— Не ми давай повод.