Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Февруари 1486 г.

Аз съм съпруга на краля на Англия, но не съм настанена в покоите на кралицата в двореца Уестминстър.

— Защото не сте кралица — казва Хенри простичко.

С извити надолу ъгълчета на устата, аз само го поглеждам враждебно.

— Не сте! А освен това майка ми работи с мен по държавните книжа и ни е по-лесно да имаме общи лични стаи. По-лесно е, ако покоите ни са съседни.

— Използвате тайния проход, който води от вашата спалня в нейната?

Той поруменява.

— Едва ли може да се каже, че е таен.

— Частен тогава. Баща ми поръчал да го направят, за да може да отива при майка ми в нейните покои, без да го придружава целият двор. Поръчал да го направят, за да може да си ляга с нея, без целият двор да знае, че е отишъл в покоите ѝ. Обичали да остават насаме, без всички да знаят за това.

Руменината се надига бързо до бузите му.

— Елизабет… какво ви става? С майка ми често вечеряме заедно, често разговаряме вечер, молим се заедно — казва той. — За нас е по-лесно така — тя да може да идва да ме види или ако на мен ми е необходимо, да се видя с нея.

— Държите всеки от вас да можете да влиза в покоите на другия, денонощно? — питам отново.

Той се поколебава, раздразнен. Научила съм се да разчитам изражението му и това стягане на устните и присвиване на очите му ми показва, че съм предизвикала у него смущение. Обичам да го виждам смутен, това е едно от малкото удоволствия в брака ми.

— Да разбирам ли, че искате да се преместите в покоите на кралицата, за да мога да влизам и излизам денонощно от спалнята ви, незабелязан? Нима вниманието ми е започнало да ви се нрави? Нима ме искате до себе си? В леглото ви? Да не би да искате да идвам тайно при вас от любов? От любов, която не цели създаването на деца, а е породена от страст? Като родителите ви с техните тайни срещи, подбудени от греховна страст?

Свеждам очи.

— Не — казвам нацупено. — Просто изглежда странно, че не разполагам с покоите на кралицата.

— Да не би нещо да не е наред с покоите, с които разполагате? Не са ли мебелирани по ваш вкус? Прекалено малки ли са?

— Не.

— Имате ли нужда от по-хубави гоблени по стените? Имате ли достатъчно музиканти? Или слуги? Гладувате ли, може би трябва да ви изпращат повече блюда от готварниците?

— Не е това.

— О, моля ви, кажете ми, може би умирате от глад? Може би сте самотна или премръзнала?

— Покоите ми са съвсем прилични — казвам през зъби.

— Тогава предлагам да позволите на майка ми да остане в апартаментите, които използва, и които са ѝ необходими като на мой личен съветник. И да задържите покоите, които ви е отредила. А аз ще ви посещавам всяка нощ, докато тръгна на път.

— Тръгвате на път?

За първи път чувам това.

Той кимва.

— Но не и вие. Вие няма да идвате с мен. Не бива да пътувате. Майка ми смята, че ще е по-добре да си почивате в Лондон. С нея заминаваме на север. Тя смята, че би било добре да ме видят колкото може повече хора, да посещаваме градове, да си осигуряваме преданост. Да утвърдим поддръжниците си на постовете им, да се сприятелим с прежните врагове. Тюдорите трябва да оставят своя отпечатък върху тази страна.

— О, тя определено няма да иска да отида там — казвам язвително. — Не и ако целта на това пътуване е да се представят Тюдорите. Няма да иска една принцеса на Йорк. Ами ако хората предпочетат мен пред вас? Ами ако не гледат нея и вас, а приветстват мен?

Хенри се изправя.

— Вярвам, че не е мислела за нищо друго, освен за вашето здраве, и за здравето на нашето бебе — както и аз — казва той рязко. — Но, разбира се, лоялността на кралството към династията на Тюдорите трябва да се спечели. Детето в утробата ви е наследник на Тюдорите. Правим това за вас и за детето, което носите. Майка ми работи за вас и за внука си. Иска ми се да имахте благоприличието да бъдете благодарна. Казвате, че сте принцеса, непрекъснато слушам, че сте принцеса по рождение — иска ми се да го показвахте. Иска ми се да опитате да се държите, както подобава на кралица.

Свеждам очи.

— Моля ви, предайте ѝ, че съм признателна — казвам. — Винаги, винаги съм признателна.

Майка ми идва в покоите ми, пребледняла, с писмо в ръка.

— Какво носиш? Нищо хубаво, както изглежда.

— Предложение от крал Хенри да се омъжа.

Вземам писмото от ръцете ѝ.

— Ти? — питам. — Ти? Какво има предвид?

Понечвам да огледам листа, но спирам рязко, за да я погледна. Дори устните ѝ са бели. Тя кима, сякаш е изгубила дар слово, кима и не казва нищо.

— Да се омъжиш за кого? Престани, майко. Плашиш ме. Какво си е наумил той? Кого има предвид?

— Джеймс Шотландски — от устните ѝ се откъсва леко, задъхано ахване, почти смях. — Там, най-отдолу в писмото, след всички комплименти и възторзи колко съм младолика и в какво добро здраве съм. Казва, че трябва да се омъжа за краля на Шотландия и да замина надалече, в Единбург, и да не се върна никога.

Поглеждам отново листа. В писмото си до майка ми моят съпруг заявява вежливо, че ще ѝ бъде много задължен, ако тя се срещне с шотландския посланик и приеме предаденото от него предложение за брак от краля на Шотландия, и се съгласи на датата, която ще предложат, за сватба това лято.

Поглеждам я.

— Той е полудял. Не може да нарежда това. Не може да ви заповядва да се омъжите. Не би посмял. Това сигурно е работа на майка му. Не е възможно да заминете.

Тя е вдигнала ръка към устата си, за да скрие, че устните ѝ треперят.

— Предполагам, че ще трябва да замина. Могат да ме заставят да замина.

— Майко, не мога да остана тук без вас!

— Ако той заповяда?

— Не мога да живея тук без вас!

— Непоносимо ми е да те оставя. Но ако кралят нареди това, няма да имаме избор.

— Не можете да се омъжите отново! — Потресена съм дори само при мисълта за това. — Не бива дори да си го помисляте!

Тя покрива очите си с ръка.

— Трудно мога да си представя подобно нещо. Баща ти… — тя млъква, без да довърши. — Елизабет, най-скъпа моя, казах ти, че трябва да бъдеш усмихната булка, казах на сестра си Катрин, че тъкмо тя най-добре знае, че жените трябва да се омъжат там, където им наредят, и приех Сесили да бъде сгодена за мъж, избран от Хенри. Не мога да се държа така, сякаш съм единствената от нас, която трябва да бъде пощадена. Хенри спечели битката. Сега той владее Англия. Ако той заповяда да се омъжа, дори за краля на Шотландия, ще трябва да отида в Шотландия.

— Това сигурно е скроено от майка му — избухвам. — Сигурно майка му иска да те отстрани, а не той!

— Да — казва майка ми бавно. — Вероятно е тя. Но си е направила погрешно сметката. Не за първи път допусна грешка в разправата си с мен.

— Защо?

— Защото те ще искат да отида в Единбург, за да са сигурни, че шотландският крал ще се придържа към новия съюз с Англия. Ще искат да опазя приятелството му с Хенри. Ще смятат, че ако съм кралица в Шотландия, Джеймс никога няма да нахлуе в кралството на зет ми.

— И? — прошепвам.

— Грешат — заявява тя ожесточено. — Толкова много грешат. В деня, в който стана кралица на Шотландия с армия, която да командвам, и съпруг, когото да съветвам, няма да служа на Хенри Тюдор. Няма да убедя съпруга си да поддържа мир с Хенри. Ако съм достатъчно силна и успея да командвам съюзниците, които ще са ми нужни, ще потегля лично срещу Хенри Тюдор, и ще дойда на юг с ужасяваща армия.

— Ще нахлуете с шотландците? — прошепвам. Това е огромният ужас на Англия — нашествие на шотландците, армия от варвари, връхлитаща от студените земи на Севера, опустошаваща всичко. — Срещу Хенри? За да поставите на трона на Англия нов крал? Претендент на Йорк?

Тя дори не кимва, само разтваря широко сивите си очи.

— Но какво ще стане с мен? — казвам простичко. — Какво ще стане с мен и бебето ми?

Решаваме да се опитам да поговоря с Хенри. В седмиците преди да потегли на пътуването си, той идва в стаята ми и спи в леглото ми всяка нощ. Целта е да придаде достоверност на твърдението, че бебето е заченато през медения месец. Не ме докосва, тъй това би могло да застраши детето, което расте в разширяващия ми се корем, но хапва нещо леко за вечеря до огнището и ляга в леглото до мен. През повечето време е неспокоен, смущаван от сънища. Често прекарва по цели часове нощем на колене, и тогава си мисля, че сигурно се измъчва от съзнанието, че е обявил война на един миропомазан крал, преобърнал е Божиите закони, и е разбил сърцето ми. В тъмнината на нощта съвестта му говори по-високо от амбициите на майка му.

В някои нощи той идва късно, след като е седял при майка си, в други идва леко пийнал, след веселба с приятели. Има много малко приятели — само онези от годините на изгнание, мъже, на които знае, че може да се довери, защото са били с него, когато той беше претендент и са били отчаяни колкото него. Почита само трима мъже: чичо си Джаспър и новите си сродници лорд Томас Станли и сър Уилям Станли. Те са единствените му съветници. Тази нощ идва подранил и замислен, с куп книжа в ръце — молби от хора, които са го подкрепили, а сега искат дял от богатството на Англия — босоногите изгнаници, редящи се на опашка за обувките на покойниците.

— Съпруже, бих искала да поговорим — седя до огнището по нощница, с червена роба, наметната на раменете, с разресани и разпуснати коси. Поднесла съм му греян ейл и малки пайове с месо.

— Вероятно за майка ви — той се досеща веднага и отговаря троснато, обхващайки приготовленията ми с един бърз поглед. — Защо иначе бихте се грижили за удобството ми? Защо иначе бихте си правили труда да изглеждате неустоима? Знаете, че сте по-красива от всяка жена, която съм виждал някога през живота си. Винаги, когато носите червено и разпускате косата си, знам, че се надявате да ме вкарате в капан.

— Наистина става дума за нея — казвам, без изобщо да се смутя. — Не искам да бъде изпратена далече от мен. Не искам да заминава за Шотландия. И не искам да се налага да се омъжва отново. Тя обичаше баща ми. Никога не сте ги виждали заедно, но това беше брак по истинска любов, дълбока обич. Не искам тя да бъде принудена да се омъжва и да споделя легло с друг мъж — мъж, по-млад от нея с четиринайсет години, и наш враг… това е… това е… — млъквам, без да довърша. — Наистина, ужасно е да се иска такова нещо от нея.

Настава кратко мълчание, докато той седи в стола си срещу огъня, загледан в пъновете, които догарят и се превръщат в червена жарава.

— Разбирам, че не искате тя да заминава — казва тихо. — И съжалявам за това. Но половината от тази страна все още подкрепя династията Йорк. За тях нищо не се е променило. Понякога си мисля, че нищо няма да ги промени. Поражението не ги променя, просто ги озлобява и ги прави по-опасни. Те подкрепяха Ричард и няма да минат на моя страна. Някои от тях си въобразяват, че братята ви са още живи, и шушукат нещо за принц отвъд морето. Гледат на мен като на натрапник, като на нашественик. Знаете ли как ме наричат по улиците на Йорк? Шпионите ми го съобщават. Наричат ме Хенри Завоевателя, сякаш съм Уилям Нормански — незаконороденият чужденец. Сякаш съм поредното чуждестранно копеле. Просто претендент за трона. И ме мразят.

Размърдвам се, готова да скалъпя някаква утешителна лъжа; но той протяга ръка, аз слагам студената си длан в неговата и той ме придърпва към себе си, за да застана пред него.

— Ако някой, който и да е, предяви претенции към трона и произхожда от фамилията Йорк, ще събере хиляди, може би много хиляди мъже — казва той. — Помислете си за това. Можете да поставите дори куче под знамето с бялата роза, и те ще излязат и ще се бият до смърт за него. И аз ще се върна в старото си положение. Срещу куче или срещу принц, ще трябва да водя отново цялата битка. Ще бъде все едно да предприема нова инвазия, съвсем отначало. Отново сън няма да ме хваща, като преди битката при Бозуърт, и пак ще сънувам отново и отново онзи ден. Ще е същото, с изключение на едно — което е много по-лошо: този път няма да имам френски войски, няма да имам поддръжници от Бретан, няма да имам чуждестранни пари, за да платя на добре обучени наемници. Няма да имам глупашкия оптимизъм на момче, което влиза в битка за първи път. Този път ще бъда сам. Този път няма да имам поддръжници, освен онези мъже, които се присъединиха към двора ми, откакто спечелих битката.

Той вижда изписаното на лицето ми презрение към тях и кимва, съгласявайки се с мен.

— Знам, те са опортюнисти — казва. — Да, знам. Мъже, които се присъединяват към печелившата страна. Нима мислите, че не си давам сметка, че те щяха да бъдат първи приятели на Ричард, ако той бе победил при Бозуърт? Мислите ли, че не знам, че те пак биха се присъединили към онзи, който спечели битката, при сблъсък между мен и един нов претендент? Нима мислите, че не зная, че всеки един от тях е мой приятел, мой най-скъп приятел, само защото спечелих тъкмо онази битка точно в онзи определен ден? Мислите ли, че не си давам сметка кои са малцината, наистина малцината, които бяха с мен в Бретан, съпоставени с твърде, наистина твърде многото, които са сега с мен в Лондон? Нима мислите, че не знам, че всеки нов претендент, който ме победи, ще бъде точно такъв, какъвто съм аз, ще стори точно това, което сторих аз — ще промени закона, ще раздава богатства, ще се опита да си създаде и задържи верни приятели.

— Какъв нов претендент? — прошепвам, избирайки точно тази дума от тревогите му. За миг застивам от страх, че е чул слух за някакво момче, скрито някъде в Европа, което може би пише на майка ми. — Какво имате предвид с това „нов претендент“?

— Който и да е — казва той рязко. — И сам Господ не може да знае кой се крие някъде там! Постоянно чувам за някакво момче, постоянно чувам да се мълви за някакво момче, но никой не може да ми каже къде е то или за какво претендира. Бог знае какво биха сторили хората, ако чуят дори само половината от историите, които аз трябва да слушам всеки ден. Джон дьо ла Поул, вашият братовчед, може и да ми се е заклел във вярност, но майка му е сестра на баща ви, а той беше посочен за наследник на Ричард — не зная дали мога да му имам доверие. Франсис Лъвъл — най-големият приятел на Ричард — се крие в убежище и никой не знае какво иска, какво крои или с кого работи. Бог да ми е на помощ, имам моменти, когато се съмнявам дори във вашия чичо Едуард Удвил, а той е в свитата ми още от Бретан. Бавя освобождаването на вашия полубрат Томас Грей, защото се боя, че няма да се прибере в Англия като верноподаник, а ще бъде просто още едно тяхно оръдие — които и да са те, каквото и да чакат. Освен това съществува и Едуард, граф Уорик, в домакинството на майка ви, който се учи… на какво точно? На измяна? Заобиколен съм от близките ви, а нямам доверие на никого от тях.

— Едуард е дете — казвам бързо, останала без дъх от облекчение, че поне не е чувал нищо за принц на Йорк, не знае местонахождението му, не разполага с никакви подробности, разкриващи външността му, възпитанието му, претенциите му. — Той ви е напълно предан, както е и майка ми сега. Дадохме ви дума, че Теди никога няма да се изправи срещу вас. Обещахме ви верността му. Той е дал клетва за вярност. От всички нас, най-много от всички нас, можете да имате доверие на него.

— Надявам се — казва той. — Надявам се — изглежда изцеден от страховете си. — Но въпреки това — трябва да направя всичко необходимо! Трябва да запазя мира в тази страна, трябва да подсигуря границите. Опитвам се да извърша голямо дело, Елизабет. Опитвам се да направя това, което направи баща ти, да утвърдя нова кралска фамилия, да оставя нейния отпечатък върху страната, да доведа страната до мир. Баща ти така и не успя да постигне траен мир с Шотландия, макар да се опитваше, точно както се опитвам аз. Ако майка ти отиде в Шотландия заради нас, и опази съюза с тях, ще направи услуга и на теб, и на мен, а внукът ѝ ще ѝ бъде задължен цял живот, че е наследил една спокойна Англия. Помисли за това! Да дадем на сина си неговото кралство с граници, по които цари мир! А тя би могла да го стори!

— Имам нужда да е при мен! — това е детски вопъл. — Вие не бихте отпратили майка си. Държите тя да е с вас през цялото време! Държите я достатъчно близо!

— Тя служи на нашата династия — казва той. — Аз моля майка ви също да служи на династията ни. А тя все още е красива жена, и знае как да бъде кралица. Ако тя стане кралица на Шотландия, всички ще сме в по-голяма безопасност.

Той се изправя. Слага ръце от двете страни на наедряващата ми талия и се вглежда в разтревоженото ми лице.

— Ах, Елизабет, бих направил всичко за вас — казва нежно. — Не се измъчвайте, не и когато носите нашия син. Моля ви, не плачете. Лошо е за вас. Лошо е за бебето. Моля ви, не плачете.

— Дори не знаем дали е син — казвам с негодувание. — Повтаряте го през цялото време, но това не значи, че е вярно.

Той се усмихва.

— Разбира се, че е момче. Как може красиво момиче като вас да създаде за мен нещо друго освен красив първороден син?

— Майка ми трябва да бъде при мен — поставям условие. Вглеждам се в лицето му и зървам чувство, което никога не съм очаквала да видя. Лешниковите му очи са топли, изражението му е нежно. Прилича на влюбен.

— Тя ми е необходима в Шотландия — казва той, но гласът му е мек.

— Присъствието ѝ е необходимо на мен при раждането. Тя трябва да бъде с мен. Ами ако нещо се обърка?

Това е най-силната ми карта, истински коз.

Той се колебае.

— А ако тя бъде с вас за раждането на нашето момче?

Нацупено кимвам.

— Трябва да остане с мен, докато той бъде кръстен. Ще прекарам щастлива усамотението си преди раждането, само ако тя е с мен.

Той ме целува леко по темето.

— Е, тогава обещавам — казва. — Имате думата ми. Подчинявате ме на волята си като магьосница, каквато наистина сте. А тя може да отиде в Шотландия след раждането на бебето.