Бялата принцеса

Дворецът Гринич, Лондон Есента на 1489 г.

Този път решението кога да започна уединението си преди раждането е мое, и макар че Нейна светлост майката на краля избира гоблените за покоите ми и поръчва леглото за почивка през деня и люлката, аз подреждам стаята според желанията си, и ѝ казвам, че ще се оттегля в уединение в края на октомври.

— И ще повикам майка си да остане при мен — казвам.

Погледът ѝ веднага става остър.

— Питахте ли Хенри?

— Да — лъжа я право в очите.

— И той се съгласи?

Явно не ми вярва дори за миг.

— Да — казвам. — Защо да не се съгласи? Майка ми избра да живее в уединение, да води живот в молитвено съзерцание. Винаги е била сериозна и благочестива жена — забелязвам каменното изражение на Нейна светлост — тя винаги е смятала, че впечатлява всички със светостта си. — Всички знаят, че майка ми копнееше за отдаден на вярата живот — заявявам, чувствайки как лъжата ми става все по-безогледна, и усещам как потръпвам от желание да се разкискам. — Но съм сигурна, че ще склони да се върне в света, за да остане при мен, докато съм в уединение.

После остава само да се добера до Хенри преди майка му. Отивам в покоите му и макар че вратата към приемната му е затворена, кимвам на стража да ме пусне да вляза.

Хенри седи до една маса в центъра на стаята, заобиколен от най-доверените си съветници. Вдига поглед, когато влизам, и виждам, че се е смръщил от тревога.

— Съжалявам — поколебавам се на прага. — Не си давах сметка…

Всички стават и се покланят, а Хенри идва бързо до мен и хваща ръката ми.

— Въпросът може да почака — казва. — Разбира се, че може да почака. Добре ли сте? Не е станало нищо?

— Не е станало нищо. Исках да ви помоля за една услуга.

— Знаете, че не мога да ви откажа нищо — казва той. — Какво бихте искали? Да се окъпете в перли?

— Исках само да попитам дали майка ми може да бъде с мен, когато се оттегля в уединение — докато изричам думите, виждам как сянката прекосява лицето му. — Тя ми беше такава утеха миналия път, Хенри, и е толкова опитна, родила е толкова много деца, и имам нужда от нея.

Той се колебае.

— Тя ми е майка — настоявам, гласът ми пресеква леко. — Става дума за нейното внуче.

Той се замисля за момент.

— Имате ли представа какво обсъждаме тук? Точно сега?

Поглеждам покрай рамото му към мъжете със сериозни лица, към чичо му Джаспър, загледан мрачно в една карта. Поклащам глава.

— Непрекъснато получаваме сведения от цялата страна за дребни неприятни инциденти. Хора, които имат намерение да ни свалят от власт, хора, които кроят заговори за смъртта ми. В Нортъмбърланд неуправляема тълпа нападнала графа на Нортъмбърланд, докато събирал данъци за мен. Не говорим просто за малко по-грубо отношение — знаете ли, смъкнали го от коня му и го убили!

Ахвам.

— Хенри Пърси?

Той кимва.

— В Абингдън един високоуважаван абат заговорничи против нас.

— Кой? — питам.

Лицето му потъмнява.

— Няма значение кой. На североизток сър Робърт Чембърлейн и синовете му били пленени при опит да отплават при леля ви във Фландрия от пристанището в Хартълпул. Половин дузина дребни инциденти, несвързани помежду си, доколкото можем да преценим, но всички те са признаци.

— Признаци ли?

— За недоволство сред народа.

— Хенри Пърси? — повтарям. — Какъв знак е смъртта му? Доколкото разбирам, хората се противопоставят на плащането на данъци?

Лицето на краля е мрачно.

— Хората от Севера така и не му простиха, задето измени на Ричард при Бозуърт — казва той, като ме наблюдава. — Затова, предполагам, вие също мислите, че си го е заслужил.

Не отвръщам на това: споменът за случилото се все още е твърде болезнен за мен. Хенри Пърси казал на Ричард, че войската му е твърде уморена, за да се бие, след като е пристигнала чак от Север — сякаш е възможно един командир да доведе в битка войска, твърде уморена, за да се бие! Застанал в тила на армията на Ричард и така и не се придвижил напред. Когато Ричард връхлетял от хълма към смъртта си, Пърси го гледал как пада, без да помръдне. Няма да скърбя за смъртта на този малък, мръсен мерзавец. За мен той не е никаква загуба.

— Но нито едно от тези неща няма никаква връзка с майка ми — рискувам да отбележа.

Чичо Джаспър ми отправя продължителен, хладен поглед със сините си очи, сякаш не е съгласен.

— Не пряко — признава Хенри. — Тя пропиля последния си шанс с бунта на момчето от готварницата. Не разполагам с нищо, което да я свързва с тези разпръснати схватки.

— Значи може да дойде в усамотение с мен.

— Много добре — решава той. — Вътре с вас тя ще е на толкова сигурно място, колкото и в абатството. И това ще покаже на всички, които още си я представят като олицетворение на династията Йорк, че тя е член на нашата фамилия.

— Може ли да ѝ пиша днес?

Той кимва, взема ръката ми и я целува.

— Не мога да ви откажа нищо — казва. — Не и когато сте на път да ме дарите с още един син.

— А ако е момиче? — питам, като му се усмихвам. — Ще ми пратите ли сметка за всички тези услуги, ако родя момиче?

Той поклаща глава.

— Момче е. Сигурен съм в това.