Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Декември 1485 г.

Кралският вестоносец отново пристига пред вратата с новината, че кралят ни предлага удоволствието да ни посети. Този път обаче възнамерява да вечеря с нас, и ще го придружат двайсетина придворни. Майка ми възлага на главния отговорник за поднасянето на храната, на управителя на готварниците и на виночерпеца да ѝ представят меню от няколко блюда и вина, които могат да бъдат приготвени и поднесени още същия ден, и им нарежда да се залавят за работа. Тя уреждаше пиршества с десетки блюда, поднасяни на стотици хора, когато беше кралица в същия този дворец, а баща ми — най-обичаният крал на Англия. Доставя ѝ удоволствие да успее да покаже на Хенри — човек, прекарал петнайсет години в незначителния владетелски двор на Бретан, прокуден от Англия и страхуващ се за живота си, как е редно да се ръководи един наистина голям дворец.

Прислужникът, който носи дървата за огрев, се катери с усилие по стълбите с нова каца за къпане, а малките Уорик са затворени в стаите си; наредено им е да не слизат, дори да не се показват на прозорците.

— Защо не? — пита ме Маргарет, като се вмъква в стаята ми зад прислужничките, понесли наръч топли чаршафи и шише с розова вода, за да си изплакна косата. — Да не би почитаемата ви майка да смята, че Теди не е достатъчно умен, за да се срещне с краля? — тя поруменява. — Нима тя се срамува от нас?

— Майка ми не иска кралят да се безпокои от присъствието на момче от династията Йорк — казвам кратко. — Това няма нищо общо с теб или с Едуард. Хенри знае за вас двамата, разбира се, можете да сте сигурни, че майка му, в старателния си опис на всичко заварено от него в Англия, не ви е забравила. Тя ви направи свои повереници, но сте в по-голяма безопасност, когато не ви виждат.

Тя пребледнява.

— Нали не мислите, че кралят ще отведе Теди някъде?

— Не — казвам. — Но няма нужда да се хранят заедно. Със сигурност е по-добре да не ги срещаме. Освен това, ако Теди каже на Хенри, че очаква да стане крал, би станало неловко.

Тя се усмихва леко и казва:

— Иска ми се никой да не му беше казвал, че е следващият в реда на престолонаследниците. Толкова сериозно го прие.

— По-добре е да не се пречка, докато Хенри свикне с всичко — казвам. — Да, Теди е много мил, но не може да му се има доверие, че няма да каже нещо необмислено.

Тя оглежда приготовленията за банята ми, а после — разстланата ми нова рокля, донесена от Сити същия ден от шивачката, в зеления цвят на Тюдорите, с „любовни възелчета“ на раменете.

— Много ли ви е тежко заради тази женитба, Елизабет?

Свивам рамене, отричайки собствената си болка.

— Аз съм принцеса на Йорк — казвам. — Трябва да направя това; във всеки случай щеше да се наложи да се омъжа за някого според плановете на баща ми. Бях сгодена още в люлката. Нямам избор; но и никога не съм очаквала да имам избор — освен веднъж, а сега това ми се струва като омагьосано време, като сън. Когато ти дойде времето, и ти ще трябва да се омъжиш, където ти наредят.

— Това натъжава ли ви? — пита тя: такова мило, сериозно момиче.

Поклащам глава.

— Не чувствам нищо — казвам истината. — Това е може би най-лошото. Не чувствам абсолютно нищо.

Придворните на Хенри пристигат навреме, изискано облечени, със смутени, полускрити усмивки. Половината му двор се състои от наши някогашни приятели; повечето сме роднини по сватовство, ако не по кръв. Много неща остават неизречени, когато лордовете влизат и ни поздравяват, точно както правеха едно време, когато ние бяхме кралското семейство, което ги посрещаше тук, в двореца.

Братовчед ми Джон дьо ла Поул, когото Ричард посочи за свой наследник преди Бозуърт, е тук с майка си, моята леля Елизабет. Тя и цялото ѝ семейство сега са предани на Тюдорите и ни поздравяват с предпазливи усмивки.

Другата ми леля, Катрин, сега носи името Тюдор и върви, облягайки се на ръката на чичото на краля, Джаспър; но прави на майка ми толкова нисък реверанс, както винаги, а когато се изправя, я целува топло.

Чичо ми Едуард Удвил, родният брат на майка ми, е сред придворните на Тюдор, почитан и доверен приятел на новия крал. Той е с Хенри, откакто отиде в изгнание, и се сражава за него при Бозуърт. Навежда се ниско над ръката на майка ми, после я целува по двете бузи като неин брат, и чувам шепота му: „Хубаво е да те видя отново на законното ти място, Лизи… ваша светлост!“

Майка ми е уредила впечатляващо пиршество с двайсет и две блюда, а след като всички са се нахранили и съдовете и сгъваемите маси са прибрани, сестрите ми Сесили и Ан танцуват пред двора.

— Моля ви, принцесо Елизабет, потанцувайте ни — казва ми кратко кралят.

Поглеждам майка ми; бяхме се разбрали да не танцувам. За последен път танцувах в тези стаи по време на коледното празненство; тогава носех рокля от коприна, пищна като тази на самата кралица Ан, ушита по същия модел като тази на кралицата, сякаш за да предизвикам сравнение между нея и мен — по-млада от нея с десет години; а съпругът ѝ, кралят, Ричард, не можеше да откъсне очи от мен. Целият двор знаеше, че той се влюбва в мен и че беше готов да напусне старата си, болна съпруга, за да бъде с мен. Танцувах със сестрите си, но той виждаше единствено мен. Танцувах пред стотици хора, но само за него.

— Ако обичате — казва Хенри, аз срещам прямия поглед на лешниковите му очи и виждам, че не мога да си измисля извинение.

Надигам се от мястото си и протягам ръка на Сесили, която ще трябва да ми бъде партньорка, независимо дали ѝ харесва, или не, а музикантите засвирват бърз италиански танц. Сесили е танцувала с мен много пъти пред крал Ричард, и по рязкото присвиване на устата ѝ се досещам, че и тя си мисли за това. Тя може и да се чувства като робиня, на която се налага да забавлява някой султан, но в този случай най-унизената съм аз — и това е утеха за нея. Танцът е бърз, с подскачане или завъртане в края на всяка стъпка, а и двете сме бързоноги и грациозни. Въртим се шеметно из стаята, като си партнираме, а после с танцова стъпка се отправяме към други партньори и се срещаме отново в средата. Музикантите завършват с висока нота, ние правим реверанс на краля и една на друга, и се връщаме, за да застанем до майка ми, малко порозовели, изпотени и задъхани, а музикантите стават и свирят за краля.

Той слуша внимателно, като си тактува с една ръка по страничната облегалка на стола си. Явно обича музиката и когато музикантите завършват, той ги възнаграждава със златна монета — достатъчна награда, но съвсем не достойна за един принц. Докато го наблюдавам, разбирам, че е пестелив с парите като майка си — този млад мъж не е възпитан да мисли, че светът му дължи един престол. Това не е млад човек, свикнал с кралско богатство, който го харчи с лека ръка. Не е човек като моя Ричард, който разбираше, че един благородник трябва да живее както подобава и да разпределя състоянието си сред своите хора. После засвирват за всеобщите танци и кралят се навежда към майка ми и казва, че би искал да прекара известно време с мен, насаме.

— Разбира се, ваша светлост — тя се готви да се отдалечи от нас и да отведе момичетата със себе си, оставяйки ни сами в края на голямата зала.

— Сами и необезпокоявани — той я спира с жест на ръката си. — В отделна стая.

Тя се поколебава, и почти мога да я видя как обмисля искането му. Първо, той е кралят. Второ, ние сме сгодени; и ето най-сетне решението ѝ: не може в никакъв случай да му откажем.

— В личните покои, които се намират зад кралската маса, можете да бъдете съвсем сами — казва тя. — Ще се погрижа да не ви безпокоят.

Той кимва и се изправя на крака. Музикантите престават да свирят, придворните се снишават в безброй поклони, а после се изправят бързо, за да ни проследят с любопитни погледи; крал Хенри ми подава ръка и, следвайки майка ми, слиза заедно с мен от издигнатия подиум, напускайки голямата маса, където вечеряхме, и минава през сводестата врата в дъното на голямата зала, към уединената стая отзад. Всички гледат с благоговейно внимание как напускаме залата и танците. Пред вратата на стаята майка ми отстъпва назад и с леко свиване на рамене ни пуска да влезем, сякаш сме актьори, които слизат от сцена и влизат в личния живот, в живота без сценарий.

Щом влизаме в стаята, той затваря вратата. Чувам как отвън музикантите засвирват отново; масивното дърво заглушава звука. Съвсем небрежно, той превърта големия ключ в ключалката.

— Какво е това? — казвам, така стресната, че забравям добрите обноски. — Какво си мислите, че правите?

Той се обръща към мен и решително обгръща с ръка кръста ми, притискайки ме към себе си в неустоима хватка.

— Ще се опознаем по-добре — казва.

Не се отдръпвам от него като боязлива девойка. Държа се на положение.

— Бих искала да се върна в залата.

Той сяда на един стол, голям като трон, и ме дръпва долу, така че се озовавам седнала неудобно на коляното му, сякаш той е пияница, а аз — кръчмарска блудница, и току-що е платил за мен.

— Не. Казах ви. Ще се опознаем по-добре.

Опитвам се да се отскубна от него, но той ме държи здраво. Ако се боря или се съпротивлявам, това ще значи, че вдигам ръка срещу краля на Англия, което е равносилно на държавна измяна.

— Ваша светлост… — казвам.

— Изглежда, че трябва да се оженим — казва той, в гласа му се промъква по-сурова нотка. — За мен е чест, че Парламентът проявява такъв интерес към брака ми. Изглежда, че семейството ви все още има много приятели. Дори сред онези, които претендират, че са мои приятели. Разбирам от тях, че настоявате за тази сватба. Поласкан съм, благодаря ви за вниманието. Както и двамата знаем, сгодени сме от цели две години. Така че сега ще консумираме годежа си.

— Какво?

Той въздиша, сякаш съм досадно глупава.

— Ще консумираме годежа си.

— Няма — заявявам.

— Ще ви се наложи да направите това в първата ни брачна нощ. Каква е разликата сега?

— Защото това ще ме опозори! — възкликвам. — Правите това в покоите на майка ми, докато сестрите ми са само на крачка отвъд тази врата, в собствения дворец на майка ми, преди сватбата ни, за да ме лишите от честта ми!

Усмивката му е студена.

— Не мисля, че имате кой знае каква чест за защитаване, нали, Елизабет? И моля ви — не се страхувайте, че ще разкрия, че не сте девица. Не помня вече колко много хора ми писаха, специално за да ме уведомят, че сте били любовница на крал Ричард. И онези, които си направиха труда да дойдат чак от Англия, само за да кажат, че са ви видели да се разхождате ръка за ръка с него в градините, че той е идвал в покоите ви всяка нощ, че сте били придворна дама на съпругата му, но сте прекарвали цялото си време в леглото му. Имаше и мнозина, които твърдяха, че тя е умряла от отрова и че именно вие сте ѝ подали тази отрова в чашата. Италианските прахчета на майка ви са били любезно поднесени на поредната жертва. Семейство Ривърс плавно преодоляват още едно препятствие.

Толкова съм ужасена, че едва мога да говоря.

— Никога — заричам се. — Никога не бих сторила зло на кралица Ан.

Той свива рамене, сякаш не е от особено значение дали съм престъпница и кралеубийца.

— О, кой ли се интересува от това сега? Не се съмнявам, че и двамата сме вършили неща, които бихме предпочели да не помним. Тя е мъртва, и той е мъртъв, и братята ви са мъртви, а вие сте сгодена за мен.

— Братята ми? — възкликвам, внезапно нащрек.

— Мъртви са. Не остана никой друг освен нас.

— Откъде знаете това?

— Знам го. Хайде, наведете се по-близо.

— Говорите за мъртвите ми братя, когато искате да ме посрамите?

Едва успявам да говоря; давя се от гняв.

Той се обляга назад и се разсмива, сякаш е искрено развеселен.

— Наистина! Та как бих могъл да посрамя момиче като вас? Вашата репутация ви изпреварва с цели мили. Вече сте напълно посрамена. През тази последна година мислех за вас като за нещо съвсем малко повече от готова на убийство блудница.

Останала съм без дъх, докато той ме обижда, а твърдата му ръка ме държи за кръста, притискайки ме към костеливите му колене, като дете, насила принудено да търпи нежелана милувка.

— Невъзможно е да ме желаете. Знаете, че аз не ви желая.

— Всъщност не ви желая. Съвсем не. Не ми се нравят твърде много повредените стоки. Не желая огризки, останали от друг мъж. Особено пък огризките на един мъртвец. Мисълта как Ричард узурпаторът ви опипва, а вие му правите мили очи заради короната, силно ме отвращава.

— Тогава ме пуснете! — изкрещявам и се отдръпвам, но той ме притиска здраво.

— Не. Защото, както виждате, трябва да се оженя за вас; тази вещица майка ви се погрижи за това. Камарите на Парламента се погрижиха за това. Но все пак настоявам да се уверя, че сте плодовита. Искам да зная какво получавам. След като съм принуден да се оженя за вас, трябва да настоя за плодовита съпруга. Трябва да имаме принц за Тюдорите. Всичко би било напусто, ако се окажете ялова.

Вече се боря истински, опитвам се да се изправя, опитвам се да се отскубна, опитвам се да разплета хватката на твърдите му ръце, дърпам пръстите му от талията си; но той е непобедим, ръцете му така са ме сграбчили, сякаш иска да ме удуши.

— Хайде — казва той, леко задъхано, — да ви принудя ли трябва? Или ще вдигнете тази красива рокля заради мен и ще можем да свършим работата и да се върнем на вечерята на майка ви? Може би ще ни потанцувате отново? Като блудницата, каквато сте?

За миг съм напълно застинала от ужас, взирайки се в мършавото му лице, после, за моя изненада, той внезапно ме сграбчва за китката, но пуска талията ми, и аз скачам от скута му и заставам пред него. За един последен миг си помислям да дръпна ръката си, да се втурна към вратата и да избягам, но кожата на ръката ми, където ме е стиснал, изгаря, а твърдостта на изражението му ми подсказва, че няма да има измъкване, няма да има шанс за бягство. Изчервявам се до алено и сълзите се появяват в очите ми.

— Моля ви — изричам немощно. — Моля ви, не ме карайте да правя това.

Той леко присвива рамене, сякаш не може да стори нищо друго, освен да ме държи за китката, сякаш съм пленница, а със свободната си ръка прави малък жест към полите на роклята ми, с който нарежда да ги повдигна, полите на моята рокля в зеления цвят на Тюдорите.

— Ще дойда доброволно при вас тази нощ… — предлагам. — Ще дойда тайно, в покоите ви.

Той се изсмива сурово, презрително.

— Ще се вмъкнете тайно в кралското ложе, също както навремето? Значи сте блудница, точно както си мислех. И ще ви обладая като блудница. Тук и сега.

— Баща ми… — прошепвам. — Седите в неговия стол, в стола на баща ми…

— Баща ви е мъртъв, а чичо ви не успя особено добре да защити честта ви — казва той и прихва, сякаш е искрено развеселен. — Хайде, давайте. Повдигнете роклята си и се качете върху мен. Яхнете ме. Вие не сте девица. Знаете как да го направите.

Държи ме здраво, докато аз бавно, се навеждам и повдигам полите на роклята си. С другата си ръка развързва панталона си отпред и се обляга назад на стола, разтворил крака, и аз се подчинявам на жеста му и подръпването на ръката ми, и пристъпвам към него.

Едната му ръка все така стиска китката ми, докато другата му ръка повдига изящно избродираното ми бельо, и той ме кара да го възседна, сякаш съм наистина блудница, както ме нарича. Придърпва ме надолу върху себе си, в стола, където е седнал, и прониква с не повече от дузина тласъци в мен. Горещият му дъх върху лицето ми има остър мирис от вечерята, и когато се притиска към мен, аз затварям очи и обръщам лице настрана, като сдържам дъха си. Не се осмелявам да мисля за Ричард. Помисля ли си за Ричард, който ме обладаваше с такъв възторг и в насладата си шепнеше името ми, ще повърна. За щастие най-сетне Хенри изпъшква, достигнал мига на удоволствието си, аз отварям очи и откривам, че се взира в мен със своите безизразни кафяви очи. Наблюдавал ме е, разкъсван като пленник от болката на желанието си, и е стигнал до удовлетворение, без да мигне.

— Не плачете — казва той, след като слизам от него и се бърша с края на фината си ленена долна риза. — Как ще излезете и ще се изправите пред майка си и моя двор, ако плачете?

— Причинихте ми болка — казвам с негодувание. Показвам му червеното петно на китката си, навеждам се и издърпвам надолу измачканата си фуста и покрилата се с гънки нова рокля във веселия зелен цвят на Тюдорите.

— Съжалявам — казва той с безразличие. — В бъдеще ще се опитам да не го правя. Ако не се дърпате, няма да ми се налага да ви държа толкова здраво.

— В бъдеще ли?

— Почетната ви дама, или очарователната ви сестра, или дори милата ви майка, ще ме пуска в покоите ви. Ще идвам при вас. Никога повече няма да бъдете в леглото на краля, така че не мислете за това. Можете да кажете на сестра си, или на която там спи с вас, че трябва да си ляга другаде. Ще идвам всяка вечер преди полунощ, в избрано от мен време. В някои нощи може да закъснея. Ще трябва да стоите будна и да ме чакате. Можете да кажете на майка си, че такова е вашето и моето желание.

— Тя никога няма да ми повярва — казвам раздразнено, като изтривам сълзите от лицето си и леко хапя устни, за да възвърна цвета им. — Никога няма да си помисли, че съм ви повикала от обич.

— Ще разбере, че искам плодовита невеста — казва той лукаво. — Ще разбере, че трябва да носите моето дете в сватбения си ден, иначе няма да има сватба. Няма да бъда такъв глупак, че да съм принуден да се оженя за ялова съпруга. Ние се споразумяхме за това.

— Ние? — повтарям. — Не сме! Аз не съм съгласна на това! Никога не съм казвала, че съм съгласна на това! А майка ми никога не би повярвала, че съм склонила да бъда опозорена от вас, че сме решили това заедно. Веднага ще разбере, че това не е мое желание, а ваше, и че сте ме принудили.

Той се усмихва за първи път:

— Ах, не, разбирате ме погрешно. Като казах „ние“, нямах предвид вие и аз. Не мога да си представя да говоря за вас и мен като за „ние“. Не; исках да кажа, аз и майка ми.

Преставам да оправям полата си и се обръщам да го погледна в лицето, с отворена уста.

— Майка ви се е съгласила да ме изнасилите?

Той кимва.

— Защо не?

Заеквам:

— Защото тя каза, че ще ми бъде приятелка, защото каза, че е видяла съдбата ми! Защото каза, че ще се моли за мен!

Той изобщо не се смущава от това: не вижда никакво противоречие в нежността ѝ към мен и нареждането ѝ да бъда изнасилена.

— Разбира се, че смята това за ваша съдба — казва. — Всичко това — жестът му обхваща насинената ми китка, зачервените ми очи, унижението ми, болката в слабините ми, и страданието в сърцето ми. — Всичко това е Божията воля, такава, каквато я вижда майка ми.

Толкова съм ужасена, че не мога да сторя нищо, освен да се взирам в него.

Той се засмива и се изправя, за да прибере ленената си риза обратно в панталона и да завърже връзките отпред.

— Създаването на принц за трона на Тюдорите е Божие дело — казва той. — Майка ми би приела това почти като тайнство. Колкото и болезнено да е.

Изтривам рязко сълзите от лицето си.

— Тогава вие служите на един суров Бог и на още по-сурова майка — изсъсквам.

Той се съгласява.

— Знам. Именно тяхната решителност ме доведе тук. Това е единственото нещо, на което мога да се осланям.

Той спазва обещанието си и ме посещава, като човек, който посещава аптекаря за пиявици или лекарство, неизменно, но неохотно, всяка нощ. Майка ми, без да каже каквато и да било, сменя спалнята ми с друга, по-близо до уединените стълби, които водят надолу към градините и кея за баржата. Казва на Сесили, че трябва да спи при сестрите си, а аз вече ще спя сама. Побелялото ѝ от гняв лице възпира всякакъв коментар или въпроси, дори от Сесили, която е обезумяла от любопитство. Почитаемата ми майка лично пуска Хенри през незалостената външна врата и го придружава в ледено мълчание до стаята ми. Никога не му казва дори дума за поздрав; завежда го и го отвежда от вратата като враг, високо вдигнала глава в знак на презрение. Чака го в личния си кабинет със запалена свещ и едва пламтящ огън. Когато той си тръгва, не му казва дори дума за сбогом, а му отваря вратата и я заключва след него в безмълвна ярост. Той сигурно притежава желязна решителност, за да влиза и излиза в стаята ми покрай изпълнената ми с безмълвна омраза майка, със сивия ѝ поглед, прогарящ като желязо за жигосване слабия му гръб.

В стаята си аз също мълча, но след първите няколко посещения той става по-уверен, като сяда да изпие чаша вино, преди да се залови за работа, пита ме какво съм правила през деня, разказва ми за собствените си дела. Започва да сяда в стола пред огнището и да хапва по малко бисквити, сирене и плодове, преди да развърже панталона си и да ме обладае. Докато седи, загледан в пламъците, той ми говори като на равна нему, като на някой, който може да прояви интерес как е минал денят му. Съобщава ми новините от двора, разказва ми за многото мъже, на които прощава и които се надява да подчини на властта си, и плановете си за страната. Против волята си, макар да започвам вечерта в гневно мълчание, откривам, че разказвам, без да ме пита, как е постъпвал баща ми в едно или друго графство, или какво е планирал Ричард да направи по време на царуването си. Той слуша внимателно и понякога казва: „Добре, благодаря ви, че ми казахте това, не го знаех.“

Той смутено си дава сметка, че е прекарал живота си в изгнание, говори английски с чужд акцент — отчасти бретонски, отчасти френски — и че не знае нищо за страната, която нарича своя, освен онова, на което са го научили преданият му чичо Джаспър и наеманите от него възпитатели. Има ярък, изпълнен с обич спомен за Уелс от времето, когато е бил малко момче и повереник на Уилям Хърбърт, един от най-големите приятели на баща ми; но всичко друго знае от учители, от чичо си Джаспър и от обърканите и зле нарисувани карти на изгнаници.

Има един силен и ясен спомен, който разказва като легенда — за това как отишъл в двора на лудия крал, когато баща ми беше кралят в изгнание, а майка ми, сестрите ми и аз бяхме затворени като в капан за първи път в мрака и студа на убежището. Той си спомня това като върховия момент на детството си, когато майка му била сигурна, че всички ще бъдат възстановени на власт и ще бъдат част от кралското семейство завинаги, и той внезапно ѝ повярвал, и разбрал, че Бог я направлява да осъществи съдбата на фамилията Боуфорт, че тя има винаги право.

— О, гледахме ви как минавате край нас с баржата си — казвам, спомняйки си. — Видях ви по огряната от слънцето река, когато плавахте покрай нас към двора, докато всички ние бяхме затворници и креехме в мрака.

Той казва, че коленичил и бил благословен от Хенри VI и почувствал, при този лек допир на кралската десница върху главата му, че е бил докоснат от светец.

— Той беше по-скоро свят човек, отколкото крал — казва ми настойчиво, като проповедник, който иска някой да повярва. — Човек можеше да почувства това у него, той беше светец, беше като ангел — после внезапно млъква, сякаш спомняйки си, че това е човекът, който бе убит в съня си от родния ми баща, когато лудият крал прояви лекомислието на малко дете и се довери на съмнителната почтеност на династията Йорк. — Светец и мъченик — изрича обвинително. — Умря, след като беше прочел молитвите си. Умря с чиста душа. От ръката на онези, които не бяха много повече от еретици, предатели, кралеубийци.

— Предполагам — промърморвам аз.

Изглежда, че всеки път, когато говорим, си напомняме взаимно за някакъв конфликт; самото ни докосване оставя кървави следи по двама ни.

Той осъзнава, че е извършил нещо изключително долно, обявявайки за начало на царуването си деня преди битката, в която погуби Ричард. Така всеки, сражавал се на страната на миропомазания крал в онзи ден, може да бъде обявен за изменник и законно екзекутиран. Това означава да преобърне наопаки правосъдието и да започне царуването си като тиранин.

— Никой преди не е вършил подобно нещо — отбелязвам. — Дори кралете на Йорк и Ланкастър приеха, че става дума за съперничество между двете династии и че човек може почтено да избере едната или другата страна. Това, което вие сторихте, е да наречете предатели хора, които само са страдали. Превръщате ги в предатели, само защото са загубили. Заявявате, че прав е този, който спечели.

— Изглежда жестоко — признава той.

— Изглежда като двуличие. Как могат да бъдат обявени за изменници, когато са защитавали миропомазания крал от нашествие? Това противоречи на закона, и на здравия разум. Трябва да е и против Божията воля.

Той се усмихва, сякаш нищо не е по-важно от това царуването на Тюдорите да бъде утвърдено вън от всякакво съмнение.

— О, не, със сигурност не е против волята Божия. Майка ми е изключително свята жена, и не мисли така.

— А тя ли ще бъде единствената, която ще дава преценка? — питам остро. — На Божията воля? На закона на Англия?

— Със сигурност нейната преценка е единствената, на която се доверявам — отвръща той. Усмихва се. — Със сигурност бих предпочел нейните съвети пред вашите.

Изпива чаша вино, а после ме вика в леглото с престорено весел тон, за който вече мисля, че прикрива собственото му смущение от онова, което върши. Лежа по гръб, неподвижна като камък. Дори не си свалям роклята, дори не му помагам, когато я издърпва нагоре, за да не му пречи. Позволявам му да ме обладае без никакви възражения, и обръщам лице към стената, така че първия път, най-първия път, когато той се навежда да ме целуне по бузата, целувката попада върху ухото ми, и аз я пренебрегвам, сякаш е лекото докосване на бръмчаща муха.